РЕШЕНИЕ
№ 151
гр. Монтана, 10.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на шести юни през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Таня Живкова
при участието на секретаря Петранка Ал. Петрова
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20221600500127 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на АН.
В. ЯН. против решение на Районен съд – Монтана от 12 януари 2022 г. по гр. д. №
1442/2020 г., с което на основание чл. 422 от ГПК е признато за установено
съществуването на вземане на „ххххх“ ЕАД в размер на 1652,17 лв главница и 241, 76
лв мораторна лихва.
Жалбоподателката АН. В. ЯН. твърди, че обжалваното решение е постановено
при съществено нарушение на съдопроизводствените правила: в него е посочена дата
на постановяване 11 януари 2022 г. и друга дата на обявяването му.
Развива доводи, че въпреки че производството по установителния иск по чл.
422 от ГПК е продължение на заповедното, то съдът е допуснал и разгледал нови
факти и се е позовал на нови доказателства, които не са били наведени със заявлението
за издаване на заповед за изпълнение. В исковата молба е въведен и различен период,
за който е налице неизпълнение на задължението за плащане по договора за доставка
на топлинна енергия.
Изтъква също, че заповедта за изпълнение не е била надлежно връчена на
длъжницата. Това процесуално нарушение не е било обсъдено от РС, което води до
необоснованост на съдебния акт.
По същество изтъква, че същестувавнето на вземането не е доказано, тъй като
1
приложените фактури не съдържат подпис на издателя, следователно като частни
свидетелстващи документи не могат да се ползват с доказателствена сила.
Заключенията по двете експертизи са приети от съда безкритично без да бъдат
обсъдени. Не е обсъден и въпроса за отговорността на съпруга на длъжницата като
съдлъжник, солидарно отговорен за дълга.
Въззивницата моли решението да бъде отменено и вместо него МОС да
постанови друго, с което отхвърли иска на „ххххх ЕАД. Претендира присъждане на
разноски.
Въззиваемата страна „хххххх“ ЕАД оспорва въззивната жалба като
неоснователна и моли да бъде потвърдено решението на МРС и бъдат присъдени
деловодни разноски.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирано да обжалва лице в срока по чл.
259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Пред РС - Монтана е бил предявен иск за установяване съществуването на
вземане на ххх“ ЕАД срещу Ах Вх Я. в размер на 1 652,17 лв стойност на незаплатена
топлинна енергия за периода май 2014 г. – април 2016 г. съгласно фактури №
56159270/31.07.2014 г. и № 75826754/31.07.2016 г. заедно със 241,76 лв лихва за
забавено плащане за периода 14 септември 2014 г. – 29 септември 2016 г.
Първоинстанционният съд е приел, че въззивницата А.В. е собственик на
апартамент в град С ж. к. „хххххх“, бл.хххВ, вх. хххх, ет. ххх. В това си качеството тя
е клиент на „хххххх“ ЕАД по смисъла на чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката,
съгласно който всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение по чл.140, ал. 1, т. 2 от ЗЕ на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. Установено е също, че за
сградата-етажна собственост, в която се намира топлоснабденият имот, е сключен
договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с
третото лице помагач „ххххх ООД. Като се е позовал на заключение по техническа
експертиза, съдът е приел, че уредите за отчитане разхода на топлинна енергия са били
изправни, а дяловото разпределение е извършвано съобразно утвърдена методика.
Вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е даоло заключение, че
претендираните вземания са осчетоводени от дружеството доставчик и се основават на
извършените измервания след приложено дялово разпределение на годишна база.
Възражението, че като длъжник следва да участва и съпругът на собственичката на
2
жилището, тъй като то е придобито при режим на съпружеска имуществена общност, е
оставено без уважение.
Въззивният съд намира обжалваното решение за допустимо.
То е постановено на 11 януари 2022 г. и обявено в регистъра на съдебните
решения по чл. 235 от ГПК на следващия ден. Това не опорочава акта, както се твърди
във въззивната жалба. Първата дата установява кога е създаден актът, а с втората - кога
е оповестен публично. Датата на обявяване на решението е от значение за страните,
тъй като от този момент то става публично (чл. 235, л. 5 от ГПК). В някои случай тази
дата поставя началото на срока за обжалване, като напр. при бързите производства –
чл. 315, ал. 2 от ГПК. Обичайно датата на съставяне на писмения акт и датата на
неговото обявяване в регистъра на съдебните решения съвпадат. В разглежданото дело
решението е било изготвено ден по-рано, а публичното му обявяване е извършено на
следващия ден, с което правата на страните по делото не са засегнати по никакъв
начин. Те са получили препис от решението и съобщение, с което е поставено и
началото на срока за обжалване. Не е налице процесуално нарушение.
Производството по чл. 422 от ГПК се е развило след издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК в полза на „ххххх“ ЕАД по ч. гр. д. № 56350/2016 г. на
Софийския районен съд. Длъжницата е подала възражение по реда на чл. 423 от ГПК
пред въззивния съд, което е било уважено и след уведомяване на кредитора за това
възражение, той е предявил в срок иска за установяване съществуването на вземането.
Доводите във въззивната жалба за ненадлежно връчване на заповедта за
изпълнение са неотносими, тъй като те са били основание длъжницата да предяви
възражението си в производство по чл. 423 от ГПК по ч. гр. д. № 12655/2019 г. на СГС
(който се явява въззивен съд по отношение съда, издал заповедта за изпълнение). Тези
доводи са били обсъдени и уважени, с което е била открита възможността за
провеждане на настоящото исково производство по установяване съществуването на
вземането. При разглеждане на иска по чл. 422 от ГПК МРС е имал задължението да
провери допустимостта на установителния иск, като проследи спазен ли е
едномесечният срок за предявяването му (чл. 415, ал. 4 от ГПК) и дали е предявен от
активно легитимирана страна пред компетентния съд. Въпросът за редовността на
възражението срещу заповедта за изпълнение като предпоставка за пристъпване към
исково производство вече е бил разрешен с определение № 27241/19.11.2019 г. по ч. гр.
д. № 12655/2019 г. на СГС и не е бил предмет на изследване в производството пред
МРС, поради което не е налице процесуален пропуск.
По същество въззивният съд приема, че вземането на „ххххх“ ЕАД е установено
само за периода май 2015 г. – април 2016 г. в размер на 494,81 лв.
Като собственик на апартамент № 126 в бл. хххВ в ж. к. “ххх в гр. Сх
въззивницата е абонат на „Тххххх“ ЕАД. Съществуващата между тях договорна връзка
3
се урежда от Общи условия за продажба на топлинна енергия, публикувани през 2016
г. Според двустранния възмезден договор за доставка на топлинна енергия
дружеството доставя топлинна енергия, срещу което абонатът има задължението да
плати в 45-дневен срок от издаване на фактура за съответния месечен период на
отчитане. Фактурите по месеци се издават по т. нар. прогнозно количество, а веднъж
годишно се извършва дялово разпределение по одобрена методика, след което се
съставя изравнителна сметка и се издава обща фактура за целия период.
„ххххх ЕАД претендира плащане на сумата 1652,17 лв стойност на доставена
топлоенергия за два годишни периода: от 1 май 2014 г. до 30 април 2015 г. и от 1 май
2015 г. до 30 април 2016 г., като твърди, че са издадени две фактури: №
56159270/31.07.2014 г. и № 75826754/31.07.2016 г.
Първата фактура е съставена след извършване на дяловото разпределение за
периода септември 2013 г. – април 2014 г. и е на стойност 1 355,48 лв. Този период не е
предмет на исковата молба, поради което съдът намира писменото доказателство за
неотносимо. За времето от септември 2013 г. до април 2014 г. не се твърди в исковата
молба да е налице неизпълнение на договорно задължение от страна на абоната и не се
претендира плащане за този период.
Втората фактура № 75826754/31.07.2016 г. е съставена след изчисляване на
разходваната топлинна енергия за периода 1 май 2015 г. – 30 април 2016 г. и е на
стойност 1 309,81 лв. От заключението на вещото лице по счетоводната експертиза се
установява, че по тази фактура въззивницата А.В. е извършила частично плащане в
размер на 815 лв, поради което неиздълженият остатък е 494,81 лв.
Съдът намира, че искът е основателен само до размер от 494,81 лв, дължими за
потребената в периода 1 май 2015 г. – 30 април 2016 г. топлинна енергия. Относно този
период вземането е установено по размер чрез издаването на фактурата, както изискват
Общите условия.
Неоснователно е възражението на въззивницата, че фактурата е неподписана от
издателя, поради което няма доказателствена стойност. Законът за счетоводството в чл.
6, ал. 1 не съдържа изискване фактурите да са подписани. Те имат характера на
вторичен счетоводен документ, а от гледна точка на гражданския процес са частни
свидетелстващи документи, материализиращи удостоверителното изявление на
издателя относно определени факти. Понежа са частни документи, фактурите не се
ползват с обвързваща материална доказателствена сила и съдът ги преценява във
връзка с останалите доказателства по делото. Според заключението на вещото лице
фактурата е издадена въз основа на данните за отчетеното потребление на топлинна
енергия в жилището на въззивницата и след приложеното дялово разпределение при
спазена методика, поради което вярно отразява относимите факти по изпълнение на
договора. „хххххя“ ЕАД е доставило топлинна енергия и като изправна страна по
4
договора претендира плащане на цената. Неизправната страна по договора е
възизвницата, която е погасила дълга частично, плащайки 815 лв от общо дължимата
сума 1 309,82 лв.
За съществуването на вземане за периода 1 май 2014 г. – 30 април 2015 г.
липсват доказателства. В тежест на ищеца е било да представи фактура, каквато се
предвижда да съставя при изравняване на сметката на годишна база след извършване
на дяловото разпределение от фирмата за дялово разпределение „ххххх“ ООД. Като
частен свидетелстващ документ фактурата установява изпълнението на договорното
задължение от страна на доставчика, а с издаването й вземането става ликвидно –
определено по размер, и за абоната започва да тече срок за погасяването му. След като
доставчикът на енергия не ангажира доказателства за количеството доставена на
абоната енергия за периода 1 май 2014г. – 30 април 2015 г. и за стойността й, то искът
се явява неоснователен над сумата от 494,81 лв и за посочения период.
Действително в допълнително заключение по счетоводната експертиза вещото
лице посочва, че за периода 1 май 2014 г. – 30 април 2015 г. е извършено дялово
разпределение, но задължението за плащане възниква съгласно Общите условия след
издаване на фактурата, защото тогава доставчикът определя стойността на потребената
топлоенергия. Дяловото разпределение съдържа данни за количеството на
използваната енергия, но не и за стойността й.
Въззивният съд намира, че решението на МРС следва да бъде отменено в частта,
с която е признато за установено съществуване на вземане за периода 1 май 2014 г. –
30 април 2015 г. и над размер от 494,81 лв и вместо него да постанови ново, с което да
отхвърли иска в тази му част като неоснователен.
Поради неплащане на задължението в установения в ОУ срок, въззивницата е
изпаднала в забава, за което дължи обезщетение. Върху главницата от 494,81 лв вещото
лице е изчислило размер на мораторната лихва от 2,20 лв, поради което вземането за
обезщетение за забавено плащане е установено до този размер и искът е основателен за
тази сума.
Във въззивната жалба е наведено възражение, че като ответник е следвало да
бъде конституиран и съпругът на ответницата, тъй като жилището, за което е сключен
договорът за доставка на топлинна енергия, е съпружеска имуществена общност.
Представени са доказателства, които установяват този факт, но те не обосновават
необходимостта от участие на съпруга. Договорът за доставка на топлинна неергия е
двустранен облигационен договор. По него се е задължила съпругата, от което следва,
че тя е пасивно легитимирана по предявения иск. Това, че правото на собственост
принадлежи на двамата съпрузи, е от значение при защита на вещното право, но не и
при договорна отговорност. Дори да се приеме, че съпрузите отговарят солидарно към
„хххххх“ ЕАД, то в този случай кредиторът е избрал да насочи вземането си към
5
единия от длъжниците, каквато възможност му предоставя чл. 122, ал. 1 от ЗЗД,
защото всеки от солидарните длъжници отговаря за цялото пред кредитора и не може
да противопостави възражение, че е задължен заедно с другиго.
Неоснователно е и твърдението, че в исковата молба са въведени нови факти,
посочени са нови фактури и различен период от този, за който се е поризнесъл
заповедният съд. Периодът е идентичен, а фактури в заповедното производство нито са
представяни, нито са цитирани в заявлението. Към момента на подаването му – 7
октомври 2016 г., ГПК не е изисквал в производството по чл. 410 от ГПК да се
представят доказателства, установяващи вземането. Заявителят е описал задължението
в заявлението и това е било достатъчно съгласно тогавашната редакция на чл. 410 от
ГПК да се издаде заповедта за изпълнение.
При този изход на процеса разноските следва да бъдат разпределни между
страните съразмерно уважената и отхвърлена част от иска. В заповедното и исковото
производство разноските на ищеца ххххх ЕАД възлизат на общо 1 216 лв, които
включват и 150 лв възнаграждение за юрисконсулт във въззивното производство.
Съразмерно уважената част от иска въззиввницата, ответница по иска, следва да плати
на хххх“ ЕАД 318,59 лв. Въззиваемото дружество дължи на А.В. разноски съразмерно
отхвърлената част от иска в размер на 540,80 лв. Пред въззивната инстанция Вх е
представлявана от адв. Л. А като между тях е бил сключен договор за процесуално
представителство при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата. В този
случай възнаграждението на адв. А. следва да бъде платено от въззиваемото дружество
съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Определен по правилото на чл. 7 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, хонорарът на адв. А. възлиза
на 158,94 лв, от които въззваемото дружество следва да плати 117,30 лв съразмерно
отхвърлената част от иска.
На основание горното МОС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение на Районен съд – Монтана от 12 януари 2022 г. по гр. д. №
1442/2020 г., В ЧАСТТА, с която е признато за установено съществуването на вземане
на „ххххх“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление град С , район
К с ул.”Я хххх № хххБ, представлявано от изпълнителния директор Ал. А , против
АН. В. ЯН., ЕГН **********, от гр. М ул. „Св. ххххх“ № хххх, ет. хх, ап.хх над сумата
от 494,81 лв до 1 652,17 лв (стойност на доставена топлинна енергия) и за периода 1
май 2014 г. – 30 април 2015 г., както и в ЧАСТТА с която е признато съществуването
на вземане за мораторна лихва над сумата 2,20 лв до сумата 241,76 лв, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
6
ОТХВЪРЛЯ иск по чл. 422 от ГПК за признаване съществуването на вземане на
„ххххх ЕАД, ЕИК *********, против АН. В. ЯН., ЕГН **********, над сумата от
494,81 лв до 1 652,17 лв и за периода 1 май 2014 г. – 30 април 2015 г., както и за
мораторна лихва над сумата от 2,20 лв до сумата 241,76 лв, за което е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 56350/2016 г. по описа на
Софийския районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА решение на Районен съд – Монтана от 12 януари 2022 г. по гр.
д. № 1442/2020 г., В ЧАСТТА, с която е признато за установено съществуването на
вземане на „ххххх“ ЕАД, ЕИК *********, против АН. В. ЯН., ЕГН **********, за
сумата от 494,81 лв неплатена топлинна енергия за периода 1 май 2015 г. – 30 април
2016 г. по фактура № 75826754/31.07.2016 г., както и за лихва за забавено плащане до
размер от 2,20 лв, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч. гр. д. № 56350/2016 г. по описа на СРС.
ОТМЕНЯ решение на Районен съд – Монтана от 12 януари 2022 г. по гр. д. №
1442/2020 г., В ЧАСТТА, с която са присъдени разноски на „ххххх ЕАД, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА АН. В. ЯН. да плати на „хххххЕАД разноски в размер на 318,59 лв
общо за заповедното производство и за двете съдебни инстанции.
ОСЪЖДА „хххххх“ ЕАД да плати на АН. В. ЯН. разноски в размер на 540,80 лв,
а на адв. Л.А. на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. – 117,30 лв адвокатско
възнаграждение.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач „хххххх ООД
със седалище в гр. Сх, бул. „хххх №ххх.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7