РЕШЕНИЕ
№ 50
гр. Пловдив, 10.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Георги Р. Гетов
при участието на секретаря Христина Ал. Борисова
като разгледа докладваното от Георги Р. Гетов Административно наказателно
дело № 20225330204560 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от Е. С. М., ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез
адв. Т. Т. срещу Наказателно постановление № 22-1030-004085 от 23.06.2022
г., издадено от Н.А.Н.-Д. – ***, сектор ***, с което на основание чл. 185 от
Закона за движението по пътищата (ЗДвП) във вр. с чл. 26, ал. 3 от Закона за
административните нарушения и наказания (ЗАНН) на жалбоподателя е
наложено административно наказание „глоба“ в размер на 20 (двадесет)
лева за нарушение по чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП.
В жалбата се навеждат общи доводи за незаконосъобразност и
необоснованост на атакуваното наказателно постановление (НП), като се
моли за неговата отмяна. В допълнение към жалбата, приложено на лист 9-10
от делото, от адв. Т. Т., с пълномощно по делото, се твърди деянието да е
несъставомерно, тъй като в конкретната ситуация пешеходецът да не е имал
качеството на участник в движението, доколкото се е придвижвал по
тротоара, а не по платното за движение. Поддържа приетата за нарушена
правна норма да включва две предложения, поради което направената правна
квалификация да е непълна. Твърди още да не е описано в какво се състои
вмененото във вина на жалбоподателката допустителство като форма на
изпълнителното деяние на нарушението. Взема становище жалбоподателката
да не е имала виновно поведение, а за извършване на нарушението да се
изисква умисъл. В съдебно заседание, редовно призована, жалбоподателката
не се явява лично, представлява се от адв. Т. Т., който поддържа жалбата.
1
Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна, редовно призована, не се явява и не се
представлява в съдебно заседание. В съпроводителното писмо от началника
на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Пловдив, с което се изпращат
жалбата и административнонаказателната преписка, се взема становище
производството по издаване на наказателното постановление да е протекло
законосъобразно и да не са допуснати съществени процесуални нарушения,
фактическата обстановка да е правилно установена, а извършването на
нарушението от страна на жалбоподателката и вината й да са категорично
доказани. Моли се обжалваното наказателно постановление да бъде
потвърдено.
СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателствени материали, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Жалбата е подадена от Е. С. М., спрямо която са наложени
административните наказания, следователно от лице с надлежна процесуална
легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на
жалбоподателката на 21.07.2022 г., установено от разписка за връчване на
препис от НП, а жалбата е подадена чрез административнонаказващия орган
(АНО) на 29.07.2022 г., поради което 14-дневният срок по чл. 59, ал. 2 от
ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество, същата е
основателна, поради което атакуваното наказателно постановление следва да
бъде отменено по следните съображения:
От фактическа страна съдът приема за установено следното:
Жалбоподателката Е. С. М. била *** на малолетния М.Г.Б., роден на ***
г.
На 14.05.2022 г. в гр. Пловдив жалбоподателката М. извела *** си М.Б.,
който по това време бил на ** години, да управлява велосипед. Около 13:26
часа двамата се намирали на алея, част от междублоково пространство, която
водила към ул. „Колю Фичето“ в гр. Пловдив. По същото време пеша по ул.
„Колю Фичето“ се придвижвала Б.К.Е..
Свидетелят Г. К. Д. живеел на адрес *** в гр. П. и по това време се
намирал в кухнята на жилището си, откъдето през прозореца имал пряка
видимост към мястото, където се пресичали ул. „Колю Фичето“ с алеята, по
която детето М.Г.Б. управлявало велосипед.
Жалбоподателката М. не знаела, че по ул. „Колю Фичето“ и към мястото,
където бил синът й, се приближавала пешеходката Е.. Последната се движила
перпендикулярно на посоката на движение на момчето. От мястото, на което
се намирала, жалбоподателката М. не можела да забележи пешеходеца Е..
В 13:26 часа на 14.05.2022 г. малолетният велосипедист Б., излизайки от
алеята в междублоковото пространство, се блъснал в пешеходката Б.К.Е.,
която в този момент вървяла по тротоара на улицата. Ударът настъпил на ул.
„Колю Фичето“ до № 21 в гр. Пловдив. Жалбоподателката М. през това време
2
се намирала на близко разстояние назад по алеята и зад детето, като
тичешком дошла до мястото на настъпилото произшествие, помогнала на
сина си да се изправи, след което оказала помощ и на пешеходката Е..
Свидетелят Д. видял случилото се през прозореца на жилището си.
По подаден сигнал за настъпилото произшествие на мястото на деянието
пристигнал А. Е. Г. – *** в сектор ***. След като разговарял с очевидците,
включително със свид. Д., който бил дошъл на местопроизшествието, Г.
съставил протокол за ПТП с пострадали лица и план-схема на ПТП. На място
полицейският служител съставил и Акт за установяване на административно
нарушение (АУАН) с бл. № 614228 срещу жалбоподателката М., в нейно
присъствие и в присъствието на свидетел. Препис от акта бил връчен на
жалбоподателката срещу разписка.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите материали по
административнонаказателната преписка било издадено обжалваното в
настоящото производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
на събраните гласни доказателствени средства, както и на писмените
доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свид. Г. К. Д.. От тях се установяват
фактът на настъпилото произшествие между пешеходката Е. и детето М.Б.,
което е управлявало велосипед, механизмът на причиняването му, както и
разположението на участниците в произшествието и на жалбоподателката
преди настъпването му. В тази връзка изяснява се, че пострадалият
пешеходец е вървял по тротоара, а детето е управлявало велосипед по алея в
междублоково пространство. За жалбоподателката М. се установява да се е
намирала на близко разстояние зад детето. Макар свид. Д. да не е имал пряка
видимост към нея, то този си извод съдът прави от обстоятелството, че след
настъпването на удара жалбоподателката за много кратко време, тичайки, се е
появила местопроизшествието. Показанията на свид. Д. са източник на
доказателствена информация и за настъпилия удар между тялото на
пешеходеца и велосипедиста, както и че това се е случило на ъгъла на блока,
откъдето жалбоподателката не е имала пряка видимост към преминаващите
по тротоара пешеходци. От свидетелските показания се установява още
поведението на жалбоподателката след настъпване на произшествието, като
тя е оказала помощ на пострадалия пешеходец. Съдът ползва изцяло с
доверие показанията на свид. Д., тъй като същите са подробни,
последователни и вътрешно непротиворечиви. В тях свидетелят
възпроизвежда свои непосредствени възприятия като очевидец. Показанията
изхождат от лице, което не е заинтересовано от изхода на делото и е станало
случаен очевидец на деянието, докато е бил в дома си. Свидетелските
показания намират подкрепа и в писмените доказателства по делото –
протокол за ПТП с пострадали лица № 220 от 14.05.2022 г. и план-схема на
3
възникнало ПТП с пострадали лица.
От Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на министъра на вътрешните
работи се установява, че АУАН и НП са издадени от надлежно
оправомощени лица, които са действали в рамките на своята материална и
териториална компетентност.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
С обжалваното наказателно постановление на жалбоподателката М. е
наложено административно наказание в качеството й на *** на малолетния
М.Г.Б. за извършено от него административно нарушение по чл. 5, ал. 2, т. 1
от ЗДвП. Към момента на извършване на деянието – 14.05.2022 г., деецът
М.Г.Б., роден на *** г., е бил на ** години и следователно не е
административнонаказателно отговорно лице според правилата на чл. 26 ал. 1
и ал. 2 от ЗАНН.
Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 3 от ЗАНН за административни
нарушения, извършени от малолетни, непълнолетни на възраст от 14 до 16
години и поставени под пълно запрещение, отговарят съответно родителите,
попечителите или настойниците, които съзнателно са допуснали
извършването им. По делото не е спорно, че жалбоподателката е *** на
малолетния деец М.Г.Б.. По приложението на разпоредбата по чл. 26, ал. 3 от
ЗАНН има формирана трайна съдебна практика, като съгласно Постановление
№ 10 от 28.IX.1973 г. на Пленума на ВС, т. 5 понятието „ съзнателно“
допускане на извършване на административно нарушение от малолетните,
непълнолетните до 16 години и на поставените под пълно запрещение в
разпоредбата на чл. 26, ал. 3 от ЗАНН има предвид умишлената форма на
вина у родителите, попечителите и настойниците, която включва както
прекия, така и евентуалния умисъл, но не и непредпазливостта.
Същевременно с правилото по чл. 11 от ЗАНН изрично се препраща към
разпоредбите от общата част на НК по въпросите на вината, а следователно и
досежно формите на вината. По тези съображения съдът приема, че в
случаите по чл. 26, ал. 3 ЗАНН е налице хипотеза по чл. 7, ал. 2 от ЗАНН,
когато непредпазливите деяния не се наказват.
Умишлените форми на вина, които съгласно т. 5 от Постановление № 10
от 28.IX.1973 г. на Пленума на ВС са единствените, даващи основание за
ангажиране административнонаказателната отговорност на родителя на
малолетния деец, са регламентирани с разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от НК.
Същата гласи, че деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал
общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни
последици и е искал или допускал настъпването на тези последици.
Характерно за интелектуалния момент на умишлените форми на вината –
както при прекия, така и при евентуални умисъл, е, че деецът предвижда
настъпването на конкретните общественоопасни последици. В тази връзка
разграничението между прекия и евентуалния умисъл се прави в зависимост
от отношението на дееца към настъпването на тези последици във волеви
4
аспект – дали те са желана и преследвана от негова цел (при прекия умисъл)
или само допуска и се примирява с тяхното проявление (при косвения
умисъл).
Пренесено на плоскостта на настоящия казус, съдът намира, че при
правилно установена в НП фактическа обстановка, то по делото не се доказва
жалбоподателката М. съзнателно да е допуснала извършването на
административното нарушение по чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП от страна на
малолетното си дете, тоест не е действала умишлено. От показанията на
свидетеля очевидец Г. К. Д. се доказва, че от обективна страна
произшествието е станало на ъгъла на жилищна сграда, като детето се е
движило по алея, част от междублоковото пространство, а пострадалата
пешеходка по тротоара, перпендикулярно на посоката на движение на
малолетния велосипедист. Пострадалата обаче е била зад ъгъла, образуван
при пресичането на алеята с улицата, като така нито детето, нито
жалбоподателката М. са имали пряка видимост към приближаващата
пешеходка. За самата М. отново от показанията на очевидеца Д. се установява
да се е движила по алеята зад детето си. След като от това място е нямало
пряка видимост към пешеходеца Б.К.Е. и към мястото на произшествието, то
следователно в съзнанието си жалбоподателката М. не е предвиждала
конкретните общественоопасни последици, които са настъпили.
В най-неблагоприятния вариант за жалбоподателката следва да се
приеме, че от субективна страна тя е действала при самонадеяност. За
самонадеяността като форма на вината е характерно, че предвиждането на
дееца е абстрактно, тоест има познание, че деянието може да предизвика
настъпването на последици от определен вид, а не на конкретните последици.
В случая жалбоподателката не е предвиждала настъпването на
произшествието между своето малолетно дете, докато то управлява
велосипед, и пешеходеца Б.К.Е., тъй като не е имала представа за
присъствието на последната на местопроизшествието. Все в тази връзка по
делото не се доказват факти, от които да се приеме, че във волево отношение
жалбоподателката М. е желаела настъпването на произшествието между
малолетния водач на велосипед и пешеходеца, нито че се е съгласявала с този
общественоопасен резултат. Вместо това установените факти определят
извод, че жалбоподателката е мислила, че може да предотврати настъпването
на последици от посочения вид, като за тази си субективна увереност тя е
разчитала на присъствието си близо до детето, прякото наблюдаване на
неговото поведение и мястото, където те са се намирали. Въпреки това
жалбоподателката е надценила способността си да реагира своевременно на
внезапно възникналата опасност и е подценила особеностите на мястото,
където е извършено деянието, свързани с ограничената видимост в края на
алеята, където тя се е пресичала с перпендикулярния на нея тротоар. Тези
факти относно психичното отношение на М. към извършеното от
малолетното й дете деяние и към неговите общественоопасни последици
определят, че от субективна страна тя е действала при самонадеяност, която е
5
форма на непредпазлива вина, уредена в разпоредбата на чл. 11, ал. 3 от НК.
Съгласно чл. 6 от ЗАНН административно нарушение е това деяние
(действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното
управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с
административно наказание, налагано по административен ред. Съдът
приема, че в процесния казус липсва виновно поведение на жалбоподателката
М., което да е проявено в някоя от допустимите по чл. 26, ал. 3 от ЗАНН
форми на вината – пряк или евентуален умисъл. Следователно липсва и
съзнателно допускане от родителя на извършване на административното
нарушение от страна на малолетното му дете. Деянието е несъставомерно от
субективна страна, поради което не представлява административно
нарушение. В този смисъл Решение № 94/04.05.2017 г. по к.а.н.д. № 64/2017 г.
на Административен съд – Кърджали.
По тези съображения съдът приема, че макар фактическата обстановка да
е правилно установена, то като е наложил административно наказание за това
несъставомерно деяние, административнонаказващият орган неправилно е
приложил материалния закон, поради което наказателното постановление
трябва да бъде отменено.
По разноските: Съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН в
производството пред районния съд страните имат право на разноски в
процеса. С оглед изхода на делото и основателността на жалбата такива се
дължат единствено на жалбоподателя. Последният е направил искане за
овъзмездяване на сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 300 лева. Доказано е извършването на разноски от жалбоподателя в пълния
претендиран размер, като в договора за правна защита и съдействие,
приложен на лист 5-гръб от делото, надлежно е удостоверено, че
адвокатското възнаграждение е платено изцяло и в брой.
По делото е направено възражение по чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН за
прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение,
което съдът намира за неоснователно. Това е така, тъй като възнаграждението
е уговорено в най-ниския размер съгласно чл. 18, ал. 2 вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, към която препраща разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона
за адвокатурата. Поради това възнаграждението от 300 лева не подлежи на
намаляване под този най-нисък предел, а претенцията на жалбоподателя
следва да бъде уважена изцяло.
Правната уредба на присъждането на разноски по ЗАНН препраща към
разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от АПК, която гласи, че когато съдът отмени
обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ.
Съгласно т. 6 от ДР на АПК „поемане на разноски от административен орган“
6
означава поемане на разноските от юридическото лице, в структурата на
което е административният орган. Следователно в случая разноските следва
да бъдат възложени върху това юридическо лице, в структурата на което е
част административнонаказващият орган, а това е ОДМВР – Пловдив като
второстепенен разпоредител с бюджетни кредити по аргумент от чл. 43 от
ЗМВР - така Решение № 13009/02.10.2019г. по адм. д. № 7758/2018 г. на ВАС.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 1 вр. с ал. 3, т. 1 от ЗАНН,
съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 22-1030-004085/23.06.2022 г.,
издадено от Н.А.Н.-Д. – ***, сектор ***, с което на Е. С. М., ЕГН:
**********, с адрес: *** на основание чл. 185 от ЗДвП във вр. с чл. 26, ал. 3
от ЗАНН е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 20
(двадесет) лева за нарушение по чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП.
ОСЪЖДА ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ НА МИНИСТЕРСТВО НА
ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – ПЛОВДИВ да заплати на Е. С. М., ЕГН:
**********, с адрес: *** сумата от 300 (триста) лева, представляваща
разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба на основанията,
посочени в Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на
Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд – Пловдив
в 14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че решението е
постановено.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7