РЕШЕНИЕ
№ 1094
гр. Пловдив, 31.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Г. Славчева Андонова
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева Андонова Гражданско
дело № 20215330115406 по описа за 2021 година
Предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.22, във връзка с чл.11,
във връзка с чл.19 ЗПК.
В исковата молба от Т. З. Т. против „Моят кредит” ЕООД се твърди, че между страните бил
сключен договор за кредит от 31.05.2021 г., по силата на който му била предоставена сумата
от 204,52 евро или тяхната левова равностойност, съгласно официалния курс на БНБ, при
фиксиран лихвен процент по заема 40% и годишен процент на разходите – 42,30%. Счита,
че клаузата за дължимост на неустойка по чл. 12, ал. 4 – за непредоставено обезпечение,
била нищожна. Твърди, че усвоил изцяло заемния ресурс, но не дължи плащания за
неустойка. Излага, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката
обезщетителна функция. Счита, че неустойката в размер на 123,90 евро /с левова
равностойност от 242,32 лв./ загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция,
доколкото същата била близо 50% от заетата сума в размер на 204,52 евро, без да зависи от
вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира
с последиците от неизпълнението. Заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по
договора за кредит, тъй като обезщетението не служило за обезпечаване на изпълнение на
задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено
условие за отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните
вноски като по този начин водило до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което
било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на
1
добрите нрави. Твърди, че небанковата финансова институция поставила към потребителя
неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в
нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката била договорена в
нарушение на изискванията на добросъвестността и излязла извън присъщата й
обезпечителна функция. Излага, че в посочения в договора фиксиран лихвен процент,
следвало да бъде включена както печалбата, така и разходите на търговеца, като в
настоящия случай, стойността на посочения, не отговаряла на действителните параметри по
договора. Чрез клаузата за неустойка в договора, се въвеждал още един сигурен източник на
доходи на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката била включена
като падежно вземане – обезщетение на кредитора, а от друга – същата била предвидена в
размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била съизмерима с
предоставената сума по кредита. По този начин заобикалял ограничението в чл. 19, ал. 4
ЗПК при определяне на ГПР – неустойката представлявала близо 50% от заетата сума.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на неустойка по чл.
12, ал. 4 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща
предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск.
Не оспорва твърдението, че ищецът е сключил с ответното дружество договор за заем от
31.05.2021 г., в който били уговорени всички параметри по заема. Сочи, че в чл. 12, ал. 1 от
договора било уговорено, че в тридневен срок от сключването му, ищецът следва да осигури
трето лице, което да поеме солидарно задължението към заемателя за връщане на всички
дължими вноски, лихви, разноски и неустойки по заема. В ал. 2 и 3 на сочената разпоредба,
било уговорено, че третото лице следва да отговаря на определени критерии за
кредитоспособност, както и, че заемодателят следва да извърши предварителна проверка на
възможността на третото лице да поеме солидарното задължение. С ал. 4 страните по
договора за заем, предвидили, че неизпълнението на това задължение води до вреди за
заемателя, които страните оценили на 123,90 евро или тяхната левова равностойност –
242,32 лв. Оспорва твърдението на ищеца, че единствената цел на поставеното изискване и
на уговорената неустойка била осигуряването на допълнителна печалба. Страните
уговорили неустойка при пълно неизпълнение на конкретно договорно задължение, което
било съществено с оглед на обезпечаването на интересите на кредитора. Моли да се приеме,
че уговарянето на неустойката е проявление на принципа за свобода на договаряне, закрепен
в чл. 9 ЗЗД. Твърди, че посочената неустойка била дължима с оглед неизпълнение на
посоченото договорно задължение. Неустойката била уговорена като предварително
определен размер по съгласие на двете страни по договора, които били наясно за размера и
параметрите й. Във възможностите на неизправния заемател било предотвратяване на
санкцията по договора, ако бил изпълнил задълженията си точно и в срок, което той не
сторил. Твърди, че посочената клауза от договора не била в противоречие със ЗПК. Оспорва
твърдението на ищеца, че неустойката загубила обезпечителната си функция. Не било
2
налице и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в ал. 3, т. 1 на чл. 19 ЗПК
било посочено, че в ГПР се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Оспорва
твърдението на ищеца, че уговорената неустойка се включвала в ГПР, като по този начин се
заобикаляло правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че с уговаряне на разсрочване на вноски
на неустойката, страните по договора държали сметка за интересите на потребителя, който в
противен случай, следвало да заплати еднократно пълния размер на неустойката. Излага, че
във всеки един момент от действието на договора ищецът могъл да осигури действието на
трето физическо лице, което да поеме задълженията по договора солидарно с длъжника, в
който случай, последният щял да дължи плащането на част от неустойката, разпределена по
погасителни вноски преди поемането на солидарен дълг по договора за заем от страна на
третото лице. Оспорва твърдението на ищеца, че договорът не бил изготвен на ясен и
разбираем език. Твърди, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, т. 9 и т. 10
ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по
вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
Представен е по делото индивидуален договор за заем № *** от 31.05.2021г., сключен
между „Моят кредит“ ООД и Т. З. Т., в качеството им съответно на заемодател и заемател,
по силата на който е предоставена в заем сума от 204.52 евро, със срок на заема 24 седмици,
12 бр. погасителни вноски, при лихвен процент: 40 % и ГПР на заема: 42.30 %. Представено
е и Приложение № 1 към сключения договор – погасителен план, видно от който падежът на
първа погасителна вноска е 15.06.2021г., а на последна погасителна вноска 16.11.2021г.
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че на
31.05.2021 г. между страните е сключен договор за заем № ***, по силата на който е
отпусната парична сума в размер на 204.52 евро, при ГПР – 42.30 %, лихвен процент – 40.00
%. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките
на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на
своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В исковата молба се твърди нищожност на клаузата на чл.12, ал.4 от договора, според която
страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението на заемателя ще причини на
заемодателя вреди, които неустойката следва да обезщети. В случай, че заемателят в
3
определения срок не изпълни задължението си, посочено в чл.12, ал.1, за когото да са
изпълнени условията на чл.12, ал.3, същият дължи на заемодателя неустойка в размер на
123.90 евро /242.32 лв./. В ал.1 на цитираната клауза е договорено, че заемателят се
задължава в срок от 3 дни след сключване на договора да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя
за връщане на всички погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. Договорено е по
ал.3, че поръчителят следва да отговаря кумулативно на посочените там условия – да бъде
дееспособно физическо лице, навършена възраст 25 г., минимален осигурителен брутен
доход през последните шест месеца, предхождащи сключването на договора – 1500 лв.,
валидно трудово правоотношение от поне 6 месеца преди сключване на договора, стабилна
кредитна история, предложеният поръчител да не е активен потребител на заемните
продукти на дружеството и/или поръчител по друг активен паричен заем, предоставен от
заемодателя.
Като основание за недействителност на клаузата за неустойка ищецът е посочил
противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие
с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства,
при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010
г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. В случая страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на
конкретно посочени в договора условия /чл.12, ал.3 от договора/, като при неизпълнение са
предвидили неустойка във фиксиран размер от 123.90 евро /242.32 лв./. Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване
на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване
на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
4
на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този
смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна
и обезщетителна функции и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави, което
съответства и на разпоредбата на чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, а именно клаузата е неравноправна.
С нея се цели и заобикаляне на чл.19, ал.4 ГПК. Тъй като противоречието между клаузата за
неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че
в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата
на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка
по чл. 12, ал.4 от договора. Предвид изложеното предявеният иск за недействителност на
клаузата за неустойка е основателен и следва да бъде уважен.
При този изход на делото и предвид направеното от ищеца искане, следва да му се присъдят
разноски в размер на 50 лв. заплатена държавна такса. По делото ищецът се е представлявал
от адв. С.Н., който е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38
ЗА. Представен договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищеца е
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА, като съгласно чл.38, ал.2 ЗА на
адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът определя адвокатско
възнаграждение за адв. С.Н. в размер на 300 лева, което ще му се присъди.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.12, ал.4 в индивидуален
договор за заем № *** от 31.05.2021 г., сключен между Т. З. Т., ЕГН ********** и „Моят
кредит“ ЕООД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Царица Йоана“ № 29, със законен представител С.И.А. да
заплати на Т. З. Т., ЕГН ********** от *** сумата в размер на 50 / петдесет/ лева направени
по делото разноски.
ОСЪЖДА „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ж.к. „Люлин“ 7, бул. „Царица Йоана“ № 29, със законен представител С.И.А. да
заплати на адв. С.К. Н., от *** на основание чл.38 ЗА, сумата в размер на 300 /триста/ лева
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
5
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6