Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,21.06.2019 г.
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
Мл.с. ПАВЕЛ ПАНОВ
При секретаря и в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдия
ТАШЕВА ч.гражданско дело №7949/ 2019 г.,за да се произнесе,взе предвид
следното:
Производство е по реда на чл.274 ал.1
и чл.437 от ГПК.
Съдът е сезиран с жалба на И.Б.И. –длъжник по изп. д. № 20188490401394 по описа на
ЧСИ рег. № 849 с район на действие СГС, срещу Разпореждане от 19.02.2019 г. ,с което е отказано частично да се
прекрати изп.производство на основание изтекла
давност ;оставено без уважение искането за служебно вдигане на наложените
възбрани и запори върху имуществото на длъжника,тъй като не са налице
предпоставки за прекратяване на изп.производство;отказва
да приеме за недължими всички платени от взискателя
разноски;обжалва насрочване на опис и оценка на несеквестируеми
жилища.
Жалбоподателят излага подробни съображения за незаконосъобразност на обжалваните действия.
ЧСИ,
регистрационен номер 849 с район на действие
СГС е изложил мотиви към обжалваните действия.
Частната жалба и допълнението към нея са подадени в срок , от легитимирана страна .
Въз основа
на изложеното в жалбата и приложените писмени доказателства, съдът приема за
установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.435 ал.2 ГПК длъжникът може да обжалва постановлението
за глоба и насочването на изпълнението върху имущество,което смята за несеквестируемо,отнемането на движима вещ,или
отстраняването му от имот,поради това,че не е уведомен
надлежно за изпълнението,отказът на съдебния изпълнител да извърши нова
оценка по реда на чл.468 ал.4 и чл.485,определянето та трето лице за
пазач,ако не са спазени изискванията на чл.470 ГПК,както и в случаите по чл.486
ал.2 ,отказа на съдебния изпълнител да спре,да прекрати или да приключи
принудителното изпълнение и разноските по изпълнението.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя, с което релевира отмяна на
разпореждане от 19.02.2019г. , с което ЧСИ е отказал частично прекратяване на
изпълнително дело с № 20188490401394 поради перемпция,
касаеща принудителното събиране на парично притезание, дължимо на първоначалния взискател
А.П., в качеството й на поемател по менителничен ефект, възникнал от менителнична
сделка - запис на заповед, издаден на 09.11.2011г. Възраженията на длъжника
засягат период от време, през който гореописаното вземане е било предмет на
индивидуално принудително изпълнение при ЧСИ М.П., като за целта по негов опис
е образувано самостоятелно изпълнително дело с № 20148510401718. (Впоследствие,
по искане на взискателката от 06.07.18 г., съшото е изпратено за продължаване на изпълнителните
действия на ЧСИ А. П., където е преобразувано под № 20188490401772. Въз основа
на последваща молба на взискателя
от30.10.18г. и разпореждане на ЧСИ от
същата дата, паричното притезание, предмет на
събиране по изпълнително дело № 20188490401772, е присъединено към друго,
предходно образувано при ЧСИ П., изпълнително дело със същите страни № 20188490401394).
Основно
в настоящия случай е спирането на изпълнението въз основа на подаденото от
длъжника на 26.08.14г. възражение по реда на чл. 414
от ГПК
срещу заповедта за изпълнение, издадена за парично вземане, В случая спирането
на принудителното изпълнение по настоящето дело е настъпило по силата на закона
- арг. от чл. 414, чл. 420 и чл. 417, т. 9 от ГПК и
не може да бъде съотнесено към нито една от
хипотезите, съдържащи се в чл. 432, ал. 1 т.1 - 6 от ГПК. Очевидно е, че
правното основание за същото се съдържа в т. 7 на ал. 1 от чл. 432 от ГПК - „в
други случаи, предвидени в закон“.От една страна, началният момент на спирането
на принудителното изпълнение следва да се съотнесе
към датата на подаване на възражението от длъжника срещу заповедта за
изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед - 26.08.14г. по чл. 414 от ГПК вр. чл. 420 и чл.417, т.9 ( с ред. ДВ, бр. 59 от 20.07.2007г.). . Съгласно
редакцията на чл.420 от ГПК ефектът на това възражение е спиране на
изпълнителния процес по силата на закона, като не са посочени някакви
допълнителни действия да са необходими от страна на страните или съда за да се
прояви това спиране
Съгласно чл. 61 от ГПК, който съдържа общо правило, приложимо и в
изпълнителния процес „При спиране на производството се спират и всички
започнали да текат, но неизтекли още срокове. В този случай спирането на срока
започва от онова събитие, по повод на което е било спряно производството.“
Следователно, в рамките на настощия изпълнителен
процес, двугодишният срок по чл. 433, т. 8 от ГПК, е спрял да тече на
26.08.14г. - деня, в който длъжникът е подал до заповедния съд възражението си
по реда на чл. 414 от ГПК.
От датата на спирането на изпълнението - 26.08.2014г. до датата на
възобновяване на изпълнителния процес - 29.06.2018г. (съгласно подадена от взискателя нарочна молба до ЧСИ, въз основа на влязлото в
законна сила на 09.03.18г. съдебно решение по предявения от взискателя
установителен иск по чл. 422 от ГПК), т.нар. „изпълнителска“ давност не е текла. Докато е траело
спирането на изпълнението взискателят и органът по
изпълнението не са били длъжни да поддържат висящността
на производството с искания, респ. с извършване на изпълнителни действия по
смисъла на чл. 116 б. „в“ вр. т.10 от ОСГТК на ВКС от
ТР № 2 по т.д. № 2 от 2013г. Следователно неоснователни са доводите на
длъжника, че бил осъществен фактическия състав на т. нар. „изпълнителска
давност“. Без правно значение за перемпцията е
наложеният „запор“ върху МПС в КАТ на 26.11.14г„ тъй като това изпълнително действие
е предприето след датата на подаване на възражението - 26.08.14г„ когато
принудителното изпълнение е било спряно по силата на закона .
В мотивната част на ТР № 2/2013г. ОСГТК е
посочено изрично кои действия на ЧСИ и взискателя
съставляват изпълнителни действия и кои не: „ насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.“ При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Още с молбата за образуване на
изпълнителното производство от 25.07.2014г., /което,
първоначално е било заведено при ЧСИ М. П. под номер 1718/2014г/., взискателят е поискал от ЧСИ изпълнителни действия, годни
да прекъснат т. нар. изпълнителска давност по чл. 433, т. 8 от ГПК - налагане
съответно на запори върху банковите сметки и откритото секвестируемо
движимо имущество на длъжника, както и на възбрани върху недвижимото имоти на
последния. Впоследствие „давността“ по чл. 433, т.8 от ГПК е прекъсвана
последователно с наложените от ЧСИ на 07.08.14г. възбрани върху припадащите се
на длъжника съответно по 1/4 ид.ч. от недвижими имоти
в гр. София: от апартамент № 122, р-н Студентски, в сграда, находяща
се на ул. „***** и от ап. № 7, находящ се в жил. блок № 261, вх. А, ет. 3 в кв. Надежда. Шест дни по -
късно, на 13.08.14г„ изтичането на изпълнителската давност е прекъснато отново
чрез налагането на запори, съответно върху дял от търговско дружество - „ИЗИ Екотерм“ ООД, с ЕИК: ********* и седалище в гр.София, ж.к. ********и
върху банкови сметки на 13.08.14г. длъжника в множество търговски банки. „давността“ по чл. 433, т. 8 от ГПК е спряно по силата на закона, след като длъжникът, на 26.08.14г. уведомява
ЧСИ за подадено от него на същия ден в СРС възражение по гр.д. № 34681/14г, с
правно основание чл. 414 от ГПК вр. чл. 420 от ГПК вр. чл. 417, т. 9 от ГПК. От датата на налагане на запорите
- 13.08.14г., когато изтичането на перемпцията е
прекъснато и подновено с нов двугодишен срок до датата на спирането на
изпълнението - 26.08.14г., са изтекли 13 дни. Тяхното правно значение следва да
бъде отчетено и до датата на възобновяване на изпълнителното дело от ЧСИ -
29.06.18г., когато „изпълнителската давност“ е прекъсната отново предвид
молбата на взискателя от същата дата и съдържащите се
в нея искания за налагане на запори върху банкови сметки, трудово
възнаграждение и дялове от търговско дружество на длъжника, както и за налагане
на възбрани върху ид.ч. от недвижими имоти, в режим
на СИО. По този начин предпоставките на прекратяването на изпълнителното
производство по смисъла на чл. 433 т. 8 от ГПК не били изпълнени, като
изтичането на двугодишния срок, предвиден в тази разпоредба, било подновено.
На 25. 01.19г. по изп. дело
е депозирана молба, ведно с удостоверение за присъединяване, издадено в полза
на Е.Ц.от ЧСИ Кирезиева по изпълнително дело №
927/18г., в качеството й на присъединен взискател по
смисъла 456 от ГПК.Това действие отново има правопрекъсващ
ефект спрямо „давността“ по чл. 433, т. 8 от ГПК, като изтичането на
двугодишния срок отново било подновено. От датата на възобновяване на делото -
29.08.18г., когато взискателят е поискал от
изпълнителния орган осъществяване на изпълнителни способи и действия по смисъла
на чл. 116 6. „в“ от ЗЗД до датата на присъединяване на нов взискател,
са изтекли 210 дни, което обосновава извода, че фактическия състав на перемпцията не е осъществен и в този период от време.
Впоследствие, в хода на принудителното изпълнение т. нар. „давност“ по смисъла
на чл. 433, т. 8 от ГПК е прекъсната, респ. подновена още веднъж, след като на
12.04.19 г. бил реализиран опис и оценка на всички гореописани имоти, от които
длъжникът притежава съответни идеални части.
Доводите на длъжника за частично
прекратяване на изпълнителното производство по изпълнително дело № 1394/18г. за
събирането на паричното притезание, възникнало от
записа на заповед са неоснователни.
Предвид законосъобразността на
обжалвания отказ за перемиране на изпълнителното
дело, не следва да бъде уважено и искането
на взискателя за вдигане на всички наложени запори и
възбрани върху длъжниковото имущество. След като не
са налице предпоставките за прекратяване на изпълнителния процес съдебният
изпълнител няма и задължението по чл. 433, ал. 3 да разпореди вдигане на
наложените запори и възбрани.
Второто основно оплакване, застъпено в жалбата, касае
частта от обжалваното Разпореждане от 19.02.19г., в която ЧСИ отказва да
преустанови принудителното изпълнение по горепосоченото производство спрямо
апартамент № 122, находящ се в сграда, с
административен адрес гр. София, р-н Студентски, ул. „*****. Длъжникът твърди,
че така описаният имот е несеквестируем по смисъла на
чл. 444, т. 7 от ГПК и се явява единствено жилище за него и семейството му,
като евентуалното му последващо осребряване би довело
до лишаване на длъжника и семейството му от гарантираните от закона минимални
жилищни стандарти. Отделно от изложеното, са наведени доводи, че принудителното
изпълнение, предприето едновременно към два жилищни имота (апартамент № 122, находящ се в сграда, с административен адрес гр. София, р-н
Студентски, ул. „***** и апартамент № 7, находящ се в
жил. блок № *****2 част, в режим на СИО, от които г-н
Б. притежава съответни ид.ч. от правото на
собственост), представлява заобикаляне на правилата, уреждащи института на несеквестируемостта, поради следното: от една страна,
апартаментът в Студентски град бил основно жилище за длъжника и семейството му,
като евентуалното едновременно успешно осребряване на двата имота би лишило г-н
Б. и съпругата му от недвижимо имущество, което в достатъчна степен би
осигурила на минималните жилищни нужди за него и семейството му ; от друга
страна, при насочването на изпълнителните действия по опис и оценка към съсобствения апартамент в ж.к. Надежда, ЧСИ бил нарушил
разпоредбата на чл. 483 от ГПК, неизчислявайки правилно колко процента от този
втори имот се припадали в собственост на г-н Б.. Във тази връзка жалбоподателят
твърди, че съдебният изпълнител незаконосъобразно не е зачел частична
наследствена трансформация в полза на съпругата - не длъжник, като 12 % от
жилището в ж.к. Надежда били нейна лична собственост, а останалите 88 % били в режим на бездялова съпружеска общност. Следователно, неотчитането на
този факт от органа по изпълнението, преди извършване на описа и оценката на
апартамента в Надежда, съставлявало неизпълнение на задължението, въведено в
чл. 483 от ГПК, според което съдебният изпълнител следвало да се увери в
правото на собственост върху имота, предмет на изпълнение към деня на налагане
на възбраната. Т.е, в случая, твърдяното неправилно изчисление на процентите от
правото на собственост от апартамента в Надежда, припадащи се на длъжника, е
приравнено от жалбоподателя на липсата на надлежна проверка от ЧСИ по смисъла
на чл. 483 от ГПК. Всичко това се свързва с основанието за обжалване по чл.435
ал.2 т.2 - насочване на изпълнението
върху имущество, което длъжникът смята за несеквестируемо.
В жалбата се
иска и отмяна на разпорежане на ЧСИ П., съдържащо се
в съобщение с изх. № 2123/11.03.19г., с което са насрочени действия по опис и оценка на два недвижими имота, в режим
на СИО, ид.ч. от които притежава и длъжникът -
апартамент № 122, находящ се в сграда, с
административен адрес гр. София, р-н Студентски, ул. „***** и апартамент № 7, находящ се в жил. блок № *****2
част. Претенциите на жалбоподателя срещу насрочването на действия по опис и
оценка на посочените недвижими имоти част се явяват недопустими, поради
следното: Описът и оценката на недвижим имот са отделни изпълнителни действия.
Според разрешенията, дадени в ТР № 2 по т.д. № 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, на
обжалване от длъжника подлежи насочването на изпълнението върху несеквестируемо имущество, а не изпълнителното действие,
което нарушава (несъвместимо е с) несеквестируемостта.
В същия тълкувателен съдебен акт е уточнено, че обжалваемо
е самото насочване на изпълнението върху несеквестируемо
имущество, като по такава жалба съдът е длъжен да се произнесе дали е секвестируем имущественият обект, предмет на принудително
изпълнение. Ако са изложени искания за отменяването на някои отделни действия -
запор, възбрана, опис, оценка, назначаване на пазач, насрочване на продан и др, то по законосъобразността за предприемането на същите
съдът дължи произнасяне само доколкото те са несъвместими с несеквестируемостта
и в този смисъл я нарушават. Оплакванията на длъжника за нарушение и заобикаляне на правилата за несеквестируемостта от страна на съдебния изпълнител при
насочването на принудителното изпълнение към апартамент № 122, находящ се в сграда, с
административен адрес гр. София, р-н Студентски, ул. „***** и апартамент № 7, находящ
се в жил. блок № *****2 част, следва да се счетат за неоснователни
поради следното:
Видно е от
материалите по делото и справката за имущественото състояние на длъжника, че
последният се явява собственик на ид.ч. от два,
описани по - горе апартамента. Разпоредбата на чл. 444 , т. 7 съдържа изрична
забрана за насочване на принудителното изпълнение срещу единствено жилище на
длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно,
нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него; ако
жилището надхвърля жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му,
определени с наредба на Министерския съвет, надвишаващата част от него се
продава, ако са налице условията по чл. 39, ал. 2 от Закона за собствеността.
Следователно, поради факта, че длъжникът се явява собственик на по 1/2
ид.ч. от правото на собственост от два жилищни имота,
претенциите на жалбоподателя за насочването на принудителното изпълнение към несеквестируемо недвижимо имущество се явяват
неоснователни. Както бе посочено по - горе, съгласно представените справки за
имуществено състояние на длъжника, последният притежава ид.ч.
от два жилищни имота, в режим на СИО, а не от едно. Ако бъдат реализирани чрез
публична продан ид.ч. на длъжника от двете жилища,
жилищни нужди на г-н Б. отново ще бъдат обезпечени, тъй като неговата съпруга -
недлъжник ще разполага със другата ½ ид.ч. от апартаментите в режим на СИО, които не са предмет
на осребряване, и които в достатъчна степен биха изпълнили закрилната
функция на единствено жилище по смисъла на чл. 444, т. 7 от ГПК.
Отделно, за
неоснователни за правилността на проведено принудително изпълнение, следва да
се възприемат доводите на жалбоподателя, че апартаментът в Студентски град се
явявал основно семейно жилище за длъжника и семейството му, което
представлявало законова пречка за осребряването му. Разпоредбата на чл. 444 т.
7 от ГПК не придава правно значение на подобно обстоятелство и то не би
следвало да се възприема като ограничение за правомощията на изпълнителния
орган при провеждането на съответните изпълнителни способи досежно
гореописания имот.
Принудителното изпълнение върху недвижимо имущество,
което е в режим на СИО, е допустимо, тъй като, съгласно чл. 133 от ЗЗД, цялото длъжниково имущество служи за обезпечение на неговите
кредитори. Подобно осребряване следва да бъде реализирано при зачитане на правата на съпруга -
недлъжник.
Видно е от
представените по делото копия на нотариални документи и справки за родствени
връзки за длъжника, че апартамент № 7, находящ се в *****е
придобит при режим на общност, по време на сключен между длъжника и съпругата
му недлъжник брак. Съгласно ТР № 5 по т.д. № 5 на ОСГТК на ВКС от 2013г. през
време на брака при законов режим на общност по СК, съпрузите могат да
придобиват вещи и права върху вещи като лични - чл.22 СК и в съпружеска
имуществена общност - чл.21 СК. В рамките на настоящия изпълнителен процес
длъжникът (чрез настоящата жалба) и съпругата недлъжник (чрез отделно
заявление/ релевират
незаконосъобразно принудително изпълнение, породено от неспазване от
изпълнителния орган на правилата на чл. 483 от ГПК във връзка с неправилна
негова преценка досежно приноса на съпрузите при
придобиването на жилището в Надежда. Тези претенции са неоснователни, тъй като
съдебният изпълнител следва се придържа към необорената по исков ред презумпция за равенство на
дяловете на съпрузите в имущества, придобити в рамките на бездялова
съпружеска имуществена общност. Видно от представените документи, апартаментът
в Надежда е придобит от съпрузите на възмездно придобивно
основание - договор за покупко - продажба, като
впоследствие имуществените им отношения са уредени повторно, посредством
извършеният през 2003г. констативен нотариален акт, според който съпрузите се
явяват съсобственици на гореописания имот при равни квоти.
Следващо оплакване на жалбоподателя е срещу размера на
приетите, на основание чл. 79 от ГПК, разноски по изпълнението, включващи:
платените от взискателя авансови такси по ТТР към
ЗЧСИ за реализиране на съответни изпълнителни способи и действия, начислената
по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ пропорционална такса, както и адвокатските
възнаграждения за образуване и водене на изпълнителния процес по НМРАВ № 1 от
2004г. на Висшия адвокатски съвет. Тези претенции отнасят към следните дела: изпълнително дело
с № 1718/2014г. по описа на М. П. (самостоятелно изпълнително прозиводство за събиране на паричното притезание
на взискателката срещу длъжника, възникнало въз
основа на гореописания запис на заповед), прехвърлено впоследствие при ЧСИ А. П.,
където първоначално е заведено под изпълнително дело с № 1772/2018г., а
впоследствие е присъединено за събиране към изпълнително дело с №
1394/18г. по описа на ЧСИ А. П. (образувано в предходен момент от взискателката А.П. за удовлетворяване на други нейни
парични притезания от длъжника Б.).
Така описаните възражения срещу приетите разноски по
изпълнението са неоснователни поради следното:
На първо място, в тази насока, несъстоятелни са
аргументите в жалбата, че поради прекратяване по силата на закона на
изпълнително дело с № 1718/2014г. по описа на М. П., разноските по същото, в
размер на 2440 лв. - адвокатски хонорар за процесуалния представител на взискателя и 7082,62 лв. - „такси по изпълнението“, били
недължими от длъжника. Аналогично, същото следва и за разноските по
изпълнението по изп. дело с № 1772/18г., присъединено
към изп. д. № 1394/18г. по описа на ЧСИ А.П. ( 2358
лв. - адвокатско възнаграждение и 7477,48 лв. - такса по т. 26 от ТТР към
ЗЧСИ), което, както бе посочено по-горе всъщност се явява преобразуваното от
ЧСИ П. при ЧСИ П. изпълнително дело с №1718/14г.Прекратяване на изпълнителното
производство, в рамките на посочените дела, всъщност не е налице, като всички
доводи в тази насока са посочени по - горе в настоящето изложение.
Претенция
на длъжника-в тежест на взискателя да бъдат възложени
всички разноски, платени от взискателката авансово за
реализиране на изпълнителни действия и способи, за които се твърди, че не били
проведени успешно за събиране на паричното вземане е неоснователна. Всички
авансови такси, платени от взискателя в рамките на
отделните горепосочени
изпълнителни дела са за поискани от нея и съответно приложени от ЧСИ
изпълнителни способи и действия. Разрешенията, дадени в Чл. 79, ал 3 от ГПК, в
случая не кореспондират с фактическата и правната обстановка по делото, тъй
като в тази разпоредба непонасянето на разноските от длъжника е обвързана със
заплащане от страна на взискателя на изпълнителен
способ, който впоследствие въобще не е приложен. Видно е от материалите по
делото, че таксите за визираните в жалбата запори са надлежно, авансово
заплатени от взискателя, като впоследствие ЧСИ е
наложил същите чрез нарочни съобщения до съответните банки, с което всъщност е
осъществил фактическия състав на запора като принудителна мярка в изпълнителния
процес.
В жалбата се съдържа и оплакване срещу основателността
на начисляването на такса по.т 26 от ТТР към ЗЧСИ по изпълнително дело №
1394/18г. по описа на ЧСИ А. П. поради липса на данни за успешно проведени
действия за удовлетворяване на вземанията на взискателя.
Реалното събиране на таксата по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ действително е обвързана
с успешно прилагане на съответните способи и действия от съдебния изпълнител по
отделното изпълнително дело, но за размера на същата, длъжникът следва да бъде
уведомен предварително, за да има представа колко следва да плати.
Жалбоподателят
изтъква доводи за нарушения на ЧСИ, свързани с неправилно определяне от негова
страна на размера на някои такси по изпълнението, което резултирало
в необосновано завишаване на техния общ размер. Видно е от приложените по
делото сметки и други разходооправдателни документи,
че и ЧСИ М. П., в рамките на изп. д. № 1718/14г. и
ЧСИ А.П., в рамките на изп.д. № 1772/18г.,
присъединено към изп.д. № 1394/18г., са били начислявали за събиране единствено авансово
платени от взискателя такси за изпълнителни способи и
действия, като размерът е бил съобразен със съответния размер, установен в ТТР към
ЗЧСИ, заедно с начисления ДДС.
В жалбата се съдържат и оплаквания срещу друг вид
разноски, сторени от взискателя, в качеството му на
кредитор - заявител, в рамките на заповедното производство по гр.д. № 34681/14г.,
по което е издадена заповедта за изпълнение. Претенциите са, че отсъдените в
това производство, в полза на г-жа П.а, държавни такси в размер
на 2000 лв. и 2556 лв. - адвокатско възнаграждение за
платен адвокатски хонорар, били незаконосъобразно начислени за събиране в
рамките на настоящия изпълнителен процес. Този вид разноски е необжалваем по реда на чл. 435, ал. 1, т. 7 от ГПК, тъй
като същите не съставляват разноски по изпълнението, а разноски по гражданско
дело, чийто размер не може да се преразглежда в рамките изпълнителното
производство.
Искането на длъжника за спиране на принудителното
изпълнение до постановяване на влязло в сила решение по настоящата жалба на
основание чл.438 ГПК следва да се остави без уважение с оглед неоснователността
на подадената жалба.
Жалбата следва да бъде оставена без уважение по следните оплаквания:
относно основателността и законосъобразността на начисляването и размера на
разноските по изпълнението; относно твърденията за нарушение от страна на ЧСИ
на правилата за несеквестируемост предвид
осъщественото насочване на принудителното изпълнение срещу ид.ч.
от имотите, припадащи се на длъжника; относно претенциите за настъпило по
силата на закона прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.
433, т. 8 от ГПК.Без разглеждане, като недопустими и непопадащи в обжалваемия обхват на разпоредбата на чл. 435 от ГПК, са
останалите претенции на длъжника - срещу осъществени действия по насрочване на опис
и оценка на гореописаните имоти, в режим на СИО
По
изложените съображения Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА по жалба на И.Б.И.
–длъжник по изп. д. № 20188490401394 по описа
на ЧСИ рег. № 849 с район на действие
СГС,
Разпореждане от 19.02.2019 г. ,с
което е отказано частично да се прекрати изп.производство
на основание изтекла давност ;оставено без уважение искането за служебно
вдигане на наложените възбрани и запори върху имуществото на длъжника,тъй като
не са налице предпоставки за прекратяване на изп.производство;отказва
да приеме за недължими всички платени от взискателя
разноски;ОСТАВЯ без уважение жалба срещу насочване на принудително изпълнение срещу
идеалните части от имотите припадащи се на длъжника,които той смята за несеквестируеми.
Оставя без разглеждане насрочване на опис и оценка на двете жилища в режим на СИО към апартамент
№ 122, находящ се в сграда, с административен
адрес гр. София, р-н Студентски, ул. „***** и
апартамент № 7, находящ се в жил. блок № *****2 част
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване,а в частта, с която се
оставя жалбата без разглеждане подлежи на обжалване пред САС в едноседмичен
срок от връчването на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.