№ 4
гр. Сливен, 12.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20212200500545 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 260453/05.10.2021г. по
гр.д. № 4576/20г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и
недоказан предявеният от ЗАД "БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП",
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, пл.
“Позитано” № 5, иск с правно основание чл. 410 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД
да бъде осъдено „ПЪТНО ПОДДЪРЖАНЕ - СЛИВЕН" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище гр.София и съдебен адрес-гр.Сливен,
ул."Самуиловско шосе"№5 да му заплати сумата 492, 34 лв., изплатена от
застрахователя като обезщетение на „Овергаз Мрежи"АД за претърпени
от последното вреди в резултат на действията на работници на
ответното дружество, осъществени на 05.06.2019г. при изкопни и
ремонтни работи на ул."Св.св.Кирил и Методий" №12 в гр.Нова Загора, в
резултат на които е скъсано газопроводно отклонение ф32, собственост на
„Овергаз Мрежи"АД, заедно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва от момента на предявяване на иска до окончателното
1
изплащане и на ответника са присъдени разноските по делото в размер на
360 лв.
Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното
производство, който заявява, че атакуваното решение е неправилно и
незаконосъобразно, както и немотивирано. Твърди, че съдът е приел, че не е
доказано застраховатеното правоотношение, тъй като не е представена
застрахователната полица, която е посочена като номер и дати на
валидност в исковата молба, но тъй като плащането било извършено по
полица на друг застраховател, при когото е застраховано, била представена
полицата, по която е извършено плащането на застрахованото имущество.
На следващо място въззивникът се оплаква, че първоинстанционният съд в
определението си № 260960 от 18.04.2021 г. за разпределение на
доказателствена тежест не е указал, че е необходимо представяне на
полицата на ЗАД Булстрад и не е открил производство по оспорването й.
Освен това счита, че от всички представени с исковата молба писмени
доказателства по делото е видно, че е налице валиден застрахователен
договор, представена е съответната необходима застрахователна полица,
доклад по щета, както и протоколи за аварията, а въпреки направеното им
оспорване, не е доказано, че та са с невярно съдържание. Събраните гласни
доказателства също подкрепят изложените в исковата молба твърдения.
Налице е валидно застрахователно правоотношение, настъпило е
застрахователно събитие, извършителят на който е доказан и
застрахователят съответно е заплатил дължимото застрахователно
обезщетение.
Въззивникът заявява още, че като не е разпределил доказателствената
тежест между страните и съответно не е задължил ищеца да представи
оспорената полица, съдът неправилно е приел, че този факт не се нуждае
от доказване, а отхвърляйки впоследствие иска на основание недоказаност,
е нарушил както материалния, така и процесуалния закони, поради което е
постановил и неправилно решение.
Поради изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло решението на
СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло исковите
претенции. Претендира разноските за двете инстанции.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за
2
тази фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който заявява, че жалбата е неоснователна, атакуваното
решение – правилно, поради което иска то да бъде потвърдено.
Въззиваемият твърди, че ищецът е следвало да установи при условията на
главно и пълно доказване: от една страна - наличието на валидно
застрахователно правоотношение между пострадалия и застрахователя и
заплащането на застрахователно обезщетение от страна на
застрахователя в полза на пострадалия при настъпване на застрахователно
събитие, и от друга страна - следва да бъдат установени елементите от
фактическия състав на деликта - противоправно поведение, увреждане и
причинна връзка между тях. При доказване на тези предпоставки може да
се ангажира регресна отговорност на причинителя на щетата. От
доказателствата, ангажирани от ищеца обаче, не се доказвало наличието
на валидно застрахователно правоотношение. Ищецът е заявил
съществуването на такова, но към приложените документи по делото не се
съдържа застрахователна полица, поради което не е доказано дори и
наличието на застрахователно правоотношение. Оттук, според
въззиваемия, не е доказано и валидно плащане на застрахователно
обезщетение, тъй като извършеното плащане на 10.07.2019 г. е без
основание.
Също така въззиваемият твърди намира за неоснователна тезата на
въззивника, че съдът е трябвало при разпределяне на доказателствената
тежест да укаже на ищеца да представи това доказателство. При
разпределяне на доказателствената тежест съдът указва на ищеца да
докаже съществуването на застрахователно правоотношение, но не и
начинът, по който страната трябва да извърши това доказване. Освен
това, за да бъде установен причинителят на аварията, ищецът е трябвало
да ангажира доказателства, с които да установи безспорно физическото
лице, извършило деянието, механизма на самото деяние, включително
техническите средства, с които то е извършено, както и връзката на тези
лица и технически средства с ответника, но в случая не са ангажирани
доказателства за нито едно от тези обстоятелства.
С оглед изложеното, въззиваемият моли въззивния съд да остави без
3
уважение въззивната жалба и потвърди изцяло атакуваното с нея решение,
като му присъди разноските за тази инстанция.
В отговора няма направени нови доказателствени или други процесуални
искания за въззивната фаза на производството.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален
представител по закон или пълномощие.
В с.з. за въззиваемата страна, редовно призована, не се явява
процесуален представител по закон, с писмено становище процесуалният
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва въззивната
жалба, поддържа отговора си и иска да бъде потвърден обжалваният акт
и да му бъдат присъдени разноските за тази инстанция. Представя договор
за правна помощ и списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че решението е и правилно, поради което
следва да бъде потвърдено.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Настоящият състав, най-напред, не намира да са допуснати
твърдените от въззивника процесуални нарушения от страна на
първоинстанционния съд във връзка с провеждане на съдебното дирене и
събирането на доказателствени средства.
Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл.
141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на
другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които
4
произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна
квалификация на иска, като я е извел от конкретните и еднозначни
твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам
характеризира спорното материално отношение и от какви основания
претендира, че черпи права.
Първоинстанционният съд е определил подлежащите на доказване
факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като
се е произнесъл по направените доказателствени искания. Указанията му
относно отговорността за доказване на твърденията на ищеца са в
съответствие с процесуалните правила, доколкото съдът е длъжен да
посочи самите факти, които страната следва да докаже с годни,
допустими и относими доказателствени средства, но не и самите такива –
това е изцяло в дискресията на ищеца, в противен случай би се стигнало до
неоправдано нарушаване на принципа на равнопоставеност и
състезателност в процеса. Съдът не дължи служебно изброяване на
конкретните документи, които страната трябва да представи, той може
да ги изиска при определени условия и ред, предписан в ГПК, но не и в
указанията си по чл. 145 от ГПК и доклада си по чл. 146 от ГПК. Така
първоинстанционният съд е допуснал своевременните доказателствени
искания за ангажиране на относими и необходими доказателства, събрал ги
е по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от
съвпадащите, подкрепящи се, кореспондиращи помежду си и
взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им
носители, които е ценил поотделно и в тяхната съвкупност, като ги е
кредитирал съобразно придадената им от закона доказателствена сила.
Направил е разбор на гласните доказателства, като е посочил кои
свидетелски показания кредитира и защо. Осигурил е на страните пълна и
равна възможност за защита в производството.
Освен това, макар да развива в жалбата си съображения за допуснато
процесуално нарушение от първостепенния съд във връзка с неразпределяне
на доказателствената тежест относно доказването на
застрахователното правоотношение и незадължаването на ищеца да
представи застрахователната полица, което е довело до приемане на този
факт за недоказан и отхвърляне на иска, въззивникът нито представя с
въззивната жалба това доказателствено средство, нито прави
5
доказателствено искане по чл. 266 ал. 3 от ГПК за допускане събирането му
във въззивната инстанция. Така, ако е счел, че е бил лишен от възожността
да представи застрахователната полица поради процесуално нарушение от
страна на първоинстанционния съд, той е следвало да направи това при
предявяването на въззивната жалба, но не го е сторил.
Този въззивен състав намира и че няма нарушения на
материалноправните норми, приложими към настоящия случай.
За да се ангажира отговорността на ответника в качеството му на
пряк причинител на вредата за възстановяване на застрахователното
обезщетение, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на
увреденото дружество, следва да са налице изискванията, заложени във
фактическия състав на чл. 410 ал. 1 от КЗ.
Така правото на застрахователя да встъпи в правата на
застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на вредите
възниква по силата на посочената законова норма от КЗ, обуславя се от
деликтното правоотношение мужду последните двама и предпоставка за
упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на
застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за
имуществено застраховане. Несъмнено наличието на субстанциален
застрахователен договор представлява съществен елемент на фактическия
състав на регресното право.
Ключовият правопрепятстващ аргумент на въззиваемия-ответник се
състои в отричане съществуването на валидно застрахователно
правоотношение, тъй като липсва доказано такова между увреденото лице
и въззивника-ищец.
Последният твърди, че между тях е имало сключена комбинирана
застраховка „Имущества", валидна за периода 01.03.2019г.- 28.02.2020г.,
което го е мотивирало да изплати застрахователно обезщетение на
увреденото лице - „Овергаз Мрежи“ АД. Договор с подобен предмет,
респективно – застрахователна полица, не са представени по делото.
Ответникът - „Пътно поддържане-Сливен" ЕООД, от своя страна,
разполага със застрахователна полица от 11.04.2019г. по задължителна
застраховка „Професионална отговорност на участниците в
проектирането и строителството", по силата на която „ДЗИ-Общо
6
застраховане"ЕАД застрахова професионалната отговорност на „Пътно
поддържане-Сливен"ЕООД, за времето 18.04.2019г. - 17.04.2020г. за вреди,
причинени на другите участници в строителството и/или на други, трети
лица, в следствие на неправомерни действия или бездействия на
застрахования, извършени при или по повод осъществяване на
професионалната му дейност.
Този факт, сам по себе си, не може да убеди съда в наличието на
застрахователен договор между ищеца – ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс
груп“ и „Овергаз Мрежи“ АД.
Съгласно разпоредбата на чл. 344 ал. 1 от КЗ „застрахователният
договор се сключва в писмена форма като застрахователна полица или друг
писмен акт, а общите условия по застраховката са неразделна част от
договора“. Така нормотворецът императивно е въвел писмената форма
като такава ad solemnitatem /за действителност/, на страните не е
предоставена алтернатива за избор на друг начин, освен чрез електронен
документ.
В случая няма представен застрахователен договор или полица, в който
ищцовото дружество да е застраховател, а увреденото – застрахован.
Законът допуска доказването на сключването на застрахователния договор
да стане и чрез застрахователен сертификат – съгласно чл. 344 ал. 3 от КЗ
„Застрахователят издава застрахователен сертификат, удостоверяващ
сключения застрахователен договор, по искане на застраховащия“, но такъв
по делото също не е представен.
Въззивникът релевира като убедителен, според него, довод
твърдението, че „тъй като плащането било извършено по полица на друг
застраховател, при когото е застраховано, е представена полицата, по
която е извършено плащането на застрахованото имущество“, който
въззивната инстанция намира за несъстоятелен. Задължението за плащане
се поражда за застраходателя, сключил полицата, при осъществяване на
предвидените условия. Представената полица по която „ДЗИ-Общо
застраховане"ЕАД застрахова професионалната отговорност на
ответника „Пътно поддържане-Сливен"ЕООД, не поражда пряко
задължение за последния към ищеца, който, ако счита, че полицата го
ползва, би могъл да заяви евентуална претенция към застрахователя на
7
ответника. Също така обстоятелството, че в застрахователната полица
между ДЗИ „Общо застраховане“ ЕАД и „Пътно поддържане-Сливен“
ЕООД е посочено, че последното, като застрахован, участва в
обезщетяването на всяка причинена вреда с 10%, но не по-малко от 4000 лв.,
по никакъв начин не ангажира отговорността му към ищеца, платил
застрахователно обезщетение на увреденото от „Пътно поддържане-
Сливен“ ЕООД лице, щом между последните двама не се доказва
съществуващо валидно застрахователно правоотношение.
Обсъждането на другите представени писмени документи - доклад за
авария, констативен протокол за авария, протокол за отстраняване на
авария, претенция за обезщетение до застрахователя, опис и калкулация на
вредите и извършените СМР, доклад по щета и преводно нареждане –
разменени между ищеца и увреденото лице от една страна, и регресната
покана и кореспонденцията във връзка с възстановяване на платеното –
осъществена между ищеца и ответното дружество от друга страна, в
релацията им с твърдяното застрахователно правоотношение, не дава
достатъчно основание при описаното положение съдът да приеме, че те в
своята цялост установяват наличие на валиден застрахователен договор,
годен да породи правни последици. Те представляват косвени данни за
представата на страните и третото, неучастващо в процеса, лице в какви
правоотношения се намират, но не могат да заместят липсата на
договор/полица, в изискуемата от КЗ форма.
Фактът, че застрахователят не е отказал изплащането на
застрахователното обезщетение не променя горния извод. Ако е сторил
това без да има реално договорно задължение, той е платил недължимо и не
може да търси връщането му от друго лице /в случая – от ответника/,
вместо от бенефициента. Ако в негово държане се е намирал
застрахователен договор/полица, който да отговаря на изискванията за
действителност, но не го е представил, /каквото процесуално задължение
безусловно и неотвратимо е лежало върху него в съответните срокове/, във
вътрешните му отношения със застрахования той е престирал надлежно,
но в отношението му с третото лице – делинквента, в исковото съдебно
производство за реализиране на регресната отговорност на последния, той
не може да се позовава на договор, който не фигурира в правната среда,
формирана във физическите измерения на делото.
8
В обобщение – виждането на въззивника, че сумата, предмет на
регресния иск е платена при липса на основание, което го освобождава от
връщането й, е основателно. Установи се, че плащането на обезщетението
от страна на застрахователя не е било на доказано валидно основание,
което е един от съществените елементи на фактическия състав, при
осъществяването на който причинителят на вредата дължи да му върне
платеното. Липсата му препятства активирането на правото на регрес на
застрахователя и встъпването в правата на застрахования не е настъпило.
Само това обстоятелство е достатъчно да блокира уважаването на
иска, поради което не е необходимо да се изследват другите условия,
касаещи деликтното правоотношение, като поставящо в действие
застрахователното, и като стоящ в основата на правото на обратния иск
юридически факт.
Освен това, тъй като в рамките на инстанционния контрол за
правилност на атакувания акт въззивната инстанция е обвързана в
пределите само на заявеното във въззивната жалба, а в нея не са наведени
никакви други оплаквания, касателно деликтното правоотношение, то не
следва да бъде предмет на обсъждане в това производство.
Предвид горното главният иск се явява недоказан, а оттам – и
неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.
Акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в
размер на законовата лихва върху главницата от датата на завеждането
на исковата молба до окончателното изплащане също следва да бъде
отхвърлена като неоснователна.
Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната
жалба е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение,
като решението следва да се потвърди изцяло като законосъобразно и
правилно, включително по отношение на разноските.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция следва да бъде възложена на въззивника-ищец, който следва да
понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемия-ответник
за адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС.
Ръководен от гореизложеното съдът
9
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло е първоинстанционно решение №
260453/05.10.2021г. по гр.д. № 4576/20г. на СлРС като
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп“, гр. София да заплати
на „Пътно поддържане - Сливен“ ЕООД, гр. София направените разноски по
делото за въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер
на 360 лв. с ДДС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10