РЕШЕНИЕ
№ 4050
гр. Пловдив, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20225330105656 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано по искова молба А. З. Т. срещу „Вива Кредит“ ООД, с която са предявени
искове за прогласяване за недействителна на клауза за неустойка, обективирана в чл.4, ал.2
от договор за кредит № ***,поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща чл.19, ал.4
ЗПК, както и поради нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
Излагат се твърдения, че между страните е сключен договор за кредит ***, по който
ответникът предоставил на ищеца сума в размер на 1400 лева, платима на една месечна
вноска. В чл.4, ал.2 от договора била уговорена неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение във фиксиран размер. Счита, че така уговорените клаузи са
недействителни, поради противоречие с добрите нрави и поради заобикаляне на закона, а
именно чл.19, ал.4 ЗПК, както и поради нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва исковете
по същество с излагане на подробни съображения. Моли се за отхвърляне на исковете и
присъждане на разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът предявява насрещен иск срещу ищцата за
присъждане на сума в размер на 1093.40 лева – неплатена главница по договор за кредит №
***, сключен с А. З. Т. и 145.80 лева – договорна възнаградителна лихва за периода
24.09.2021 г. до 22.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на насрещния иск – 15.06.2022 г. до окончателното плащане. Претендират се
разноски.
Искът е приет за съвместно разглеждане с Разпореждане на съда от 24.06.2022 г.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на насрещния иск от А. З. Т., с който
оспорва исковете. Счита, че доколкото договорът за кредит е недействителен не следва да
потребителя да плаща нищо по него. В условие на евентуалност, ако съдът приеме, че
ответникът дължи заплащане на претендираната главница прави възражение за прихващане
на главницата в размер на 1093.40 лева със свои вземания към ищеца, а именно – 145.80
1
лева – недължимо платена възнаградителна лихва по същия договор за кредит, 504 лева –
недължимо платена сума по клауза за неустойка по договора за кредит и 336 лева –
недължимо платена сума по клауза такса за експресно разглеждане, до размера на по-
малкото вземане.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявен е иск за признаване за недействителна клауза за неустойка за неизпълнение
на задължение за предоставяне на обезпечение, предвидена в договора, поради
противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона – чл.26, ал.1, пр.3 и пр.2 ЗЗД и
противоречие със закона, чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Предявени са насрещни осъдителни искове с правна квалификация чл.240, ал.1 и ал.2
ЗЗД.
Предявено е възражение за прихващане с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
С определение от 09.08.2022 г., изменено с Протоколно определение от 16.11.2022 г.,
като безспорно между страните е отделено, че са сключили договор за кредит № *** с
посоченото от ищеца съдържание, в който е уговорена клауза за неустойка за неизпълнение
на задължение за предоставяне на обезпечение в чл.4, ал.2, така както е посочена като
съдържание в исковата молба. Ответникът не оспорва, че размерът на неустойката не е
включен към посочения в договора ГПР.
Безспорно е, че по договора за кредит са непогасени сума в размер на 1093.40 лева –
главница и 145.80 лева – договорна възнаградителна лихва за периода 24.09.2021 г. до
22.04.2022 г., както и че е настъпил падежа на всички задължения по договора.
Не се спори, че А. З. Т. е заплатила на „Вива Кредит“ ООД по договора за кредит
сума в размер на 247.60 лева –възнаградителна лихва, 378 лева –по клауза за неустойка по
договора за кредит и 252 лева –по клауза такса за експресно разглеждане и 30 лева – разходи
за просрочени вземания.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Вива Кредит“ ООД
представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По иска за недействителност на клаузата за неустойка
На първо място ищецът е посочил като основание за недействителност на клаузата
за неустойка противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
2
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г.,
II т. о./.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като
обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.4, ал.1 от
договора/, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 882 лева
– чл.4, ал.2.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата
излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
Предвид изложеното съдът намира, че предявения иск за недействителност на клаузата
за неустойка, предвидена в чл.4, ал.2 от договор за кредит № ***, поради противоречие с
добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен.
Предвид уважаване на иска на първото посочено от ищеца основание, съдът не дължи
обсъждане на другите посочени основания за недействителност на клаузата за неустойка.
3
По насрещния иск на ответника:
Предявени са насрещни осъдителни искове с правна квалификация чл.240, ал.1 и ал.2
ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Безспорно е, че по договора за кредит са останали непогасени сума в размер на
1093.40 лева – главница и 145.80 лева – договорна възнаградителна лихва за периода
24.09.2021 г. до 22.04.2022 г., както и че е настъпил падежа на всички задължения по
договора.
Спорно по този иск е дали валидно е сключен договора за кредит.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В отговора на насрещните искове са изложени обстоятелства и твърдения за
недействителност на процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени
в чл.11, ал.1, т.9, т.10 от ЗПК.
След изследва съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията
към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Видно от договора за заем от ***/л.11/, в чл.2, ал.1, т.5 е посочен фиксиран годишен
лихвен процент по заема от 40 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и
доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват
условията за прилагането му, доколкото такива условия няма.
Действително в договора няма отделно записване на общия размер на договорната
лихва, но това не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за
съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в
друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от договора става ясно
какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно
393.40 лева /разликата между общо дължима сума по договора 2591.40 лева– чл.2, ал.1, т.7,
отпуснатия кредит – 1400 лева и таксата за експресно разглеждане 798 лева – чл.1, ал.3,
който размер е фиксиран за целия период на договора.
В чл.2, ал.1, т. 7 от договора е посочен общият размер на всички плащания по
договора в размер на 2591.40 лева, а в т.8 и годишния процент на разходите на заема 49.37
% – реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в
договора отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на
клаузите за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си
недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в
договора неустойка и такса за експресно разглеждане следва да бъдат включени в ГПР е
въпрос относим към действителността на тези клаузи, а не на договора за кредит като цяло,
което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че
вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече
от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и
от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са
обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при
последващи плащания по кредита.
В договора са посочени взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР – чл.2,
ал.1, т.8.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 49.37 %, ако в него е включена само
възнаградителната лихва, то това по никакъв начин не заблуждава потребителя за
параметрите на договора и задълженията му по него.
4
В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на
промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква такса се
дължи, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита.
Посочена е и дължимата неустойка и за какво се дължи, при какви обстоятелства и в какъв
размер. Други вземания по този договор няма. Тоест в договора няма никаква неяснота
каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения
ГПР. Още повече, както беше посочено по-горе дали посочения размер на ГПР е правилно
посочен е относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор.
Наред с това клауза за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви
задължения на потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от
договора, в които са предвидени вземания, които се включват ГПР, които именно клаузи
създават задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Няма как разпоредбата, в която е
посочен процент на ГПР да заблуждава потребителя, доколкото в договора са посочени
всички параметри по него и какви са дължимите по него суми в общ размер и разбити по
вид и размер. Предмет на самостоятелна преценка е недействителността на клаузата за
неустойка.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и
разширително, а именно, че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е
недействителен като цяло, при положение, че има изрична разпоредба, която регламентира
това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Видно от договора за кредит в него се съдържа погасителен план, посочен е размера
на вноските, техния брой, периодичност на плащане и падежна дата – чл.2, ал.1, т.2, т.3, т.4
и чл.4, ал.2 от договора. Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за
целия му срок и за всички вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11
ЗПК- за посочване последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми в това число главница и лихви, е неприложимо. Съгласно самата
разпоредба тази информация следва да се съдържа в погасителния план единствено при
наличието на различни лихвени проценти, каквито не се установяват в случая.
Видно от договора за кредит към него няма отделни Общи условия, същите са
инкорпорирани в самия договор, като всяка една от страниците на договора е подписана от
кредитополучателя, което не се оспорва.
Наред с това процесният договорът за заем е сключен в електронна форма, по ясен и
разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата /външната страна
на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК.
Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният
годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора,
условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна
вноска, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в самия договор,
предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /чл.5 /, право да получи
погасителен план за извършени и предстоящи плащания /чл.5/, право да се откаже от
договора /чл.5/. Посочен е и лихвен процент на ден /чл.5/ Предоставянето, респ.
5
получаването на предварителна информация е удостоверено в договора, което
обстоятелство е признато от ответника с поставянето на подпис на договора за паричен заем.
Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя. Общите условия не
съществуват като самостоятелен документ, а са инкорпорирани в договора, който е
подписан на всяка страница от ответника.
С оглед изложените съображения съдът намира, че не са налице не само посочените
от страна на ищеца основания за недействителност на договора за заем, а и не са налице
нарушение на която и да е разпоредба, визирана в чл.11 ЗПК, водеща до недействителност
на процесния договор, поради което и същият е валидно сключен.
Наред с това съдът не открива и неравноправен характер на клаузата за
възнаградителна лихва. Същата е уговорена в договора в общ размер на 393.40 лева при
лихвен процент от 40.32 % годишно, при необезпечен кредит.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, която указва в кои случаи възнаградителната
лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а именно когато надхвърля
два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити.
Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в
сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва, която единствено в случая
формира ГПР. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5
пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния
договор възнаградителната лихва е уговорено, съобразно законовия максимум – чл.19, ал.4
ЗПК.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от
законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не
противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните
данни по производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на
възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи
кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и автономията на волята. Размерът
на договорната лихва за целия период на договора е в размер на 393.40 лева, размерът на
отпуснатия кредит е 1400 лева, кредитът е отпуснат за срок от 56 седмици – не малък период
от време, не е обезпечен, поради което съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на
насрещната престация на кредитора и на риска, който поема същият като небанкова
институция, която се самоиздържа от собствената си печалба, която в случая не
противоречи на принципа за справедливост и добросъвестност. Няма нарушение и на чл.19,
ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е включен само възнаградителната лихва/ е в размер на
6
допустимия от закона.
Предвид всичко изложено съдът намира, че договорът за кредит е сключен валидно,
както валидно е постигната и клаузата за възнаградителна лихва, поради което искът за
присъждане на възнаградителна лихва в размер на 145.80 лева за периода 24.09.2021 г. до
22.04.2022 г. е доказан по основание и размер. Доказан по основание и размер е и искът за
главница.
По възражението за прихващане на ответника:
Същото е предявено за сума от 145.80 лева – недължимо платена възнаградителна
лихва по същия договор за кредит, 504 лева – недължимо платена сума по клауза за
неустойка по договора за кредит и 336 лева – недължимо платена сума по клауза такса за
експресно разглеждане, с които е поискано да бъде прихваната дължимата главница по
договора, до размера на по-малкото вземане.
За безспорно е отделено, с Протоколно определение от 16.11.2022 г., че А. З. Т. е
заплатила на „Вива Кредит“ ООД по договора за кредит сума в размер на 247.60 лева –
възнаградителна лихва, 378 лева –по клауза за неустойка по договора за кредит и 252 лева –
по клауза такса за експресно разглеждане.
Доколкото съдът прие, че договорът за кредит е валидно сключен, както и че валидно е
постигната клаузата за възнаградителна лихва, то платената такава по договора от ищцата не
подлежи на връщане.
Съдът прие, че клаузата за неустойка е недействителна, поради което платената по нея
сума подлежи на връщане, съгласно чл.34 ЗЗД, а именно сума в размер на 378 лева, която ще
бъде приспадната от дължимата главница в размер на 1093.40 лева.
По отношение на платеното по клаузата за такса за експресно разглеждане съдът
приема, че същото е недължимо платено поради нищожност на клаузата уговаряща такова
плащане – чл.1, ал.3 от договора. Това е така, тъй като същата противоречи на добрите
нрави, доколкото размерът й е необосновано висок и не е еквивалентна на насрещната
престация на кредитора. Не са посочени какви са възможностите на потребителя, ако не
избере експресно разглеждане на документи и в какъв срок се произнася кредитодателят по
тях. Не са представени доказателства от ответника в какъв срок се разглеждат документите
при отказ от услугата бързо разглеждане, за да се прецени дали е икономически оправдано
потребителят да предпочете да се ползва от посочената клауза. Следва да се посочи, че
размерът на тази такса е повече от 1/2 от размера на получения заем. Липсва каквато и да е
еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Таксата е по-голяма от
възнаграждението, което кредитодателят получава за предоставения кредит. С оглед
изложеното съдът намира, че така предвидената клауза противоречи на добрите нрави, както
и с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално
да е извършена конкретна услуга, тази такса, представлява и скрит разход по договора за
кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и
с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и чл.10а ЗПК, поради
което е нищожна.
Предвид нищожността на тази клауза платеното по нея подлежи на връщане, а именно
сумата в размер на 252 лева, която ще се приспадне от дължимата главница.
7
След извършеното прихващане дължимата главница е в размер на 463.40 лева, която
сума ще се присъди, а за разликата над уважения размер до пълния предявен такъв от
1093.40 лева искът ще се отхвърли, поради извършеното прихващане.
Като законна последица от уважаване на иска за главница, ще се уважи и претенцията
за присъждане на законна лихва върху нея от датата на подаване на насрещния иск в съда –
15.06.2022 г. до окончателното плащане, каквото искане е заявено още в насрещния иск.
По отговорността за разноските:
Искане за присъждане на разноски е направено и от двете страни и при този изход на
спора право на разноски се пораждат и за двете страни.
Ищецът по първоначалния иск доказа следните разноски – 50 лева, платена държавна
такса, която ще му се присъди изцяло.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие /л.15/, съгласно който на
ищеца е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА от адв. С. Н.. Съгласно
чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, съдът определя адвокатско възнаграждение
за адв. С. Н. в размер на 300 лева /с оглед интереса/, с оглед уважената част от претенцията,
ще се присъди в пълен размер.
Ищецът по насрещните искове доказа следните разноски – 100 лева, платена
държавна такса и 350 лева, платено адвокатско възнаграждение по насрещния иск /л.74/
Общо разноски за ищеца по НИМ е 450 лева.
Ответникът по насрещния иск е направил възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца. Съгласно Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения чл.7, ал.1, т.2, редакцията към датата на сключване на
договора за правна защита, минималния размер на адвокатското възнаграждение за
предявения интерес от 1239.20 лева е 316.74 лева. Съдът приема, че доколкото спорът е
потребителски и приключи единствено на база писмени доказателства и в едно съдебно
заседание без явяване на представител на ответника съдът приема, че уговореното
адвокатско възнаграждение от 350 лева е прекомерно и следва да се намали до минимума от
316.74 лева, още повече делото не с висока правна и фактическа сложност.
Съразмерно с уважената част от претенциите на ищеца по насрещния иск ще се
присъдят разноски в размер на 254 лева.
Ответникът по насрещния иск се е представлявал от адв. С. Н., като му е
предоставена безплатна правна помощ, съгласно представен договор за безплатна правна
помощ. Съдът определя адвокатското възнаграждение на адв. С. Н. размер на 316.74 лева, на
основание чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата, от което съразмерно с отхвърлената част от
претенцията ще му се присъди такова в размер на 161.03 лева.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.4, ал.2 от договор за
кредит № ***, сключен между А. З. Т., ЕГН ********** и „Вива Кредит“ ООД, ЕИК
*********, като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА А. З. Т., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Вива Кредит“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин-7,
8
бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет.2, офис 73Г сумата в размер на 463.40
лева - неплатена главница по договор за кредит № *** и 145.80 лева – договорна
възнаградителна лихва за периода 24.09.2021 г. до 22.04.2022 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на насрещния иск в съда – 15.06.2022 г. до
окончателното плащане, както и сума в размер на 254 лева – разноски по насрещния иск,
като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата над уважения размер до пълния предявен такъв от
1093.40 лева, поради погасяване на вземането чрез ПРИХВАЩАНЕ с насрещни вземания
на А. З. Т., ЕГН ********** срещу „Вива Кредит“ ООД, ЕИК ********* в размер на 378
лева, недължимо платена сума по клауза за неустойка по договора за кредит от *** и 252
лева, недължимо платена сума по клауза такса за експресно разглеждане по същия договор,
до размера на по-малкото вземане.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Люлин-7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет.2,
офис 73Г, представлявано от Д. С. Д. – у. ДА ЗАПЛАТИ НА А. З. Т., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата в размер на 50 лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Люлин-7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет.2,
офис 73Г, представлявано от Д. С. Д. – у. ДА ЗАПЛАТИ НА адв. С. К. Н., БУЛСТАТ
**********, на основание чл.38 ЗА, сумата в размер на 300 лева - адвокатско
възнаграждение по първоначалния иск и 161.03 лева – адвокатско възнаграждение за защита
по насрещния иск.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _____/п/__________________
9