РЕШЕНИЕ
№1972/26.10.2021г.
гр. Пловдив,26 октомври, 2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXIV състав, в открито заседание на тридесети
септември, две хиляди двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЗДРАВКА ДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря Г.Г. и с участието на прокурора от ОП – Пловдив Калоян
Димитров, като разгледа докладваното от съдия Св. Методиева касационно
административно дело № 433 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.285, ал.1 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ и глава XII от АПК.
Депозирани са две касационни жалби против решение № 2363/18.12.2020
г., поправено с решение за поправка на очевидна фактическа грешка №
818/20.04.2021 г., постановено по административно дело № 1367/2020 г. по описа
на Административен съд Пловдив, с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр. София да заплати на Г.Ф.Н. с ЕГН ********** обезщетение в
размер на 2000 лева за претърпени неимуществени вреди в Затвора Пловдив за
периодите от 20.12.2012 г. до 25.06.2018 г. и от 13.11.2019 г. до 16.06.2020 г.
включително, ведно със законна лихва от датата на завеждане на иска 16.06.2020 г.
до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен в останалата част
за пълния предявен размер от 20 000 лева, както и за останалите периоди в
обхвата на претендираните, а именно от 01.05.2012 г. до 19.12.2012 г. и от
01.05.2019 г. до 12.11.2019 г. Със същото решение е постановен диспозитив, с
който се отхвърля иск от Г.Ф.Н. против ГДИН за присъждане на обезщетение в
размер на 10 000 лева, ведно със законната лихва от датата на предявяване
на исковата молба, за понесени от ищеца неимуществени вреди от бездействията на
затворническата администрация в Следствения арест на гр. Пловдив за периода от
12.11.2011 г. до 01.05.2012 г. С решението ГДИН е осъдена да заплати адвокатско
възнаграждение от 95,33 лева в полза на адвоката, представлявал ищеца в
производството.
Касационният жалбоподател Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ /ГДИН/ гр. София, обжалва Решението в частта, с която е бил осъден
да заплати обезщетение от 2000 лева със законна лихва. С жалбата се излагат твърдения за
неправилност и необоснованост на първоинстанционното съдебно решение, като се
сочи, че съдът не е преценил правилно доказателствената тежест на събраните
доказателства, не е установил по категоричен начин вредата, бездействието на
администрацията и причинната връзка. Сочи се, че установената пренаселеност в затвора
била компенсирана от възможността за раздвижване на лишените от свобода в
коридорите и в останалите помещения. Твърди се, че неимуществени вреди не били
доказани и съдът бил направил субективна преценка за тяхното наличие, което
било съществен порок на решението му. Прави се искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на ново такова по същество, с което да се отхвърлят
исковите претенции на Н., или решението да се отмени в частта му, с която ГДИН
е осъдена да заплати обезщетение за сумата над 500 лева до присъдения размер от
2000 лева. Не се претендират разноски. В съдебно заседание, редовно призован,
касационният жалбоподател не е изпратил представител и не е взел становище по
същество, нито такова по жалбата на другия касационен жалбоподател Н..
Касационният жалбоподател Г.Ф.Н. в жалбата, депозирана
чрез пълномощника му адв. М., излага пространни съображения относно
неправилност на съдебното решение в частта му, с която са приети за недоказани
част от претенциите на ищеца. Твърди се, че съдът е присъдил и занижено
обезщетение по отношение на установените неимуществени вреди, което не е
съобразено с продължителния период на тяхното претърпяване и актуалната съдебна
практика на ЕСПЧ. Моли се отмяна на съдебното решение и постановяване на ново
такова, с което изцяло да се уважат исковите претенции на Н.. Не е направено
искане за разноски. В съдебно заседание касационният жалбоподател Н. моли за
уважаване на жалбата му.
Прокурор Димитров при ОП Пловдив изразява
становище за неоснователност на жалбите и моли обжалваното решение на съда да
се остави в сила като правилно и законосъобразно, като сочи, че определеното
обезщетение е справедливо.
Касационният съд, като извърши преглед на обжалваното
съдебно решение по повод на наведените от страните оплаквания, както и във
връзка с дължимата служебна проверка по чл.218,
ал.2 от АПК, намери следното:
Касационните жалби са подадени в предвидения законов срок
и от страни по първоинстанционното производство, за които в съответната
обжалвана част решението е неблагоприятно, поради което и всяка от жалбите се
явява допустима. Същевременно, по същество, съдът намира, че са налице
основанията на чл.222, ал.2, т.1, вр. с ал.1 от АПК за отмяна на съдебното
решение и връщането му за ново разглеждане от друг съдебен състав по следните
съображения:
С исковата молба,
с която Административен съд Пловдив е бил сезиран, на практика са били
предявени две искови претенции и
двете с правно основание по чл.284 от ЗИНЗС, по отношение на които са посочени
подробно и отчасти общо конкретните фактически основания, на които се опират.
Така с исковата молба е предявен иск за неимуществени вреди в размер на 20 000 лева, които се претендира
да са били причинени на ищеца при нарушение на чл.3 от КЗПЧОС при престоя му в
затвора Пловдив за периода от 12.12.2012
г. до 30.06.2018 г., както и отделна искова претенция за обезщетение за
неимуществени вреди от 10 000 лева,
които да са причинени на ищеца при престоя му, продължил без прекъсване, в
ареста Пловдив и Затвора Пловдив, считано от
12.12.2018 г. до 16.06.2020 г., в който период ищецът бил в ареста от
12.12.2018 г. до 01.05.2019 г., след което продължил да бъде задържан, но в
Затвора Пловдив до края на този втори исков период -16.06.2020 г.
В първото съдебно
заседание от 22.07.2020 г. ищецът, чрез пълномощника му адв. М., е заявил, че
уточнява исковата си претенция, без да посочва коя от двете, като е направил
изявление, че периодът ѝ е от 01.05.2012 г. до 25.06.2018 г. Този уточнен
период очевидно е бил относим към първия от двата иска, тъй като се отнася
именно до годините 2012 г.-2018 г. В
същото заседание пълномощникът на ищеца е уточнил и че периодът на престой на
ищеца в Ареста Пловдив всъщност е бил от 12.11.2011 г. до 01.05.2012 г. Макар и
съдът да не се е произнесъл изрично по реда на чл.214 от ГПК, предвид наличие
на практически извършено изменение в исковите претенции, то на практика в
мотивите на съдебното си решение е приел направеното уточнение от ищеца относно
исканията му именно като изменение на иск, като обаче е посочил, че с оглед
така направените уточнения се претендирало едно обезщетение за неимуществени
вреди от 10 000 лева за периода на престой на ищеца в следствения арест от
12.12.2011 г. до 01.05.2012 г. и че е налице втора претенция за обезщетение за
неимуществени вреди за 20 000 лева, но общо за два периода на престой на
ищеца в Затвора Пловдив, а именно от 01.05.2012 г. до 25.06.2018 г. и от
01.05.2019 г. до 16.06.2020 г. Съдът, постановил обжалваното съдебно решение, в
крайна сметка разгледал в решението си и се произнесъл именно по така приетите
от него в мотивите като предявени искови претенции.
Настоящата съдебна инстанция
намира, че начинът, по който е процедирал съдът, постановил обжалваното
решение, не е държал сметка за действителната воля
на ищеца по делото и на практика е довел до недопустима промяна на предмета на делото. Следва да се
има предвид, че диспозитивното начало в исковото производство, уредено в чл.6, ал.1 и 2 от ГПК,
каквото производство е именно проведеното пред административния съд, предопределя обхвата на
съдебната проверка, осъществявана спрямо претендираното право, въведено с
исковата молба като предмет на защита пред съда. В тази връзка, ищецът е този, който определя предмета на
делото (спорното право) и обема на търсената защита /в
този см. е изрично Решение № 6838/2011 г. на ВАС,
постановено по адм. дело № 13685/2010 г./ Както е посочено пък в Решение №
15852/2009 г. по адм. дело № 7505/2009 г. на ВАС, исковете
се считат предявени с постъпване на исковата молба в съда, а редовната
искова молба съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава иска, както
и в какво се състои искането, т.нар. обстоятелствена част и петитум. Именно те,
както и страните по делото, формират предмета на иска и делото и предопределят
обективните и субективни предели на действие на съдебното решение.
В конкретния случай принципът на
диспозитивното начало не е бил съобразен от съда, постановил обжалвания сега
съдебен акт, доколкото той е бил сезиран с две искови претенции, първата,
определена от ищеца като такава, касателно един общ период на непрекъснат
престой в ареста и затвора в гр. Пловдив с цена на иска 10 000 лева и
съответно причинени съвкупно вреди от условията в двете места за лишаване от
свобода, а втората - касаеща също отделен, но значително по-дълъг период на
един престой и то само в Затвора Пловдив, с цена на иска от 20 000 лева, като
на практика съдът се е произнесъл по отношение не на два, както са били
посочени в исковата молба, а на три отделни периода при това с прекъсване
помежду им /един в ареста и два в затвора/ и освен това, е приел и че искът с
цена 10 000 лева е относим само към обстоятелства, свързани с период на
престой на ищеца в следствения арест, както и че искът с цена 20 000 лева
е относим към два отделни престоя на ищеца в Затвора Пловдив.
Следва да се има
предвид, че ищецът е посочил изрично в исковата си молба, че претендира
обезщетение от 10 000 лева, но за претърпени последователно във времето,
без прекъсване на задържането му, вреди от неблагоприятните условия, както в
ареста, така и в затвора. Съдът обаче недопустимо е разгледал искова претенция,
предявена за такъв размер, като е отчел условията на задържане само в ареста,
без да е било налице формулирано изрично такова искане от ищеца. С оглед
посоченото уточнение, направено в първото съдебно заседание, на съвсем различен
период на престой в ареста /12.12.2011 г.- 01.05.2012 г./, в сравнение с този,
отразен първоначално в исковата молба /12.12.2018 г. – 01.05.2019 г./ ищецът,
чрез пълномощника си, на практика съществено е изменил искането си, доколкото
новопосоченият период на престой в ареста вече изобщо не се е явявал такъв,
който да бъде непосредствено следван от този на престой в затвора от 01.05.2019
г., тъй като е било налице прекъсване между периода на престой в ареста и
последвалият го такъв на престой в затвора, което прекъсване е в рамките на
цели седем години. Съдът обаче не е изискал, а е следвало да изиска,
допълнително уточнение от страна на ищеца по отношение на тази му искова
претенция, предявена с исковата молба, като такава, касаеща един единствен
непрекъснат период на престой първо в ареста и след това продължен в затвора с
претендирано обезщетение от 10 000 лева, защото така направеното уточнение
на престоя в ареста, променя съществено основанието на иска и съответно и
предмета на доказване, понеже периодите на престой в ареста и затвора вече не
са били последователни. Ищецът не е заявявал изрично да претендира обезщетението
за вреди от 10 000 лева за престой в ареста в периода 12.12.2011 г. до
01.05.2012 г., разгледан иначе от съда, което на практика е съвсем ново
основание, непредявено с първоначалната искова молба, сиреч касае се за нов иск.
Направеното от ищеца
уточнение в съдебното заседание от 22.07.2020 г., по което съдът не се е
произнесъл изрично с определение, на практика е навело изменение на исковата му
претенция с цена на иска 20 000 лева, доколкото е уточнен именно периодът,
като вредите е посочено да са търпени от дата, по-ранна от посочената в
исковата молба и до дата по-ранна от посочената като крайна дата по иска. По
отношение на тази искова претенция за 20 000 лева обаче, съдът е счел, без
да е било направено такова искане, или уточнение от ищеца, че тя касае
двукратен престой на ищеца в Затвора Пловдив и то в два отделни независими един
от друг периоди от време. Наличието на два отделни периода от време, които са с
прекъсване помежду им обаче, обуславя принципно извод за наличието на две
отделни искови претенции, всяка от тях „затворена“ в рамките на съответния
период, по отношение на които би следвало да е налице конкретизиран и отделен
размер и на претендираните вреди. Това е така, защото при претендирано парично вземане за определен
период от време, какъвто е настоящият случай, вземането се индивидуализира както чрез размера, така и чрез периода, за който се
претендира и те определят и границите на дължимата съдебна
защита /в този см. Решение№ 9118
по адм. дело № 84/2021 г. на ВАС/. Съдът е следвало
поради това и да поиска изрично уточнение от ищеца по отношение на направеното
от него в първото съдебно заседание изказване с уточняване на периоди на
престой в място за лишаване от свобода, като в тази връзка да прецени дали
изобщо е налице направено допустимо изменение на всяка от първоначално
предявените искови претенции, като съобрази, че принципно е недопустимо
едновременно изменение на основанието и петитума, или пък е налице предявяване
на нов иск, като се съобрази с разпоредбата на чл.214 от ГПК и се произнесе с
нарочно определение, с което посочи изрично допуска ли изменение, на кой от
исковете и в каква именно насока, или отказва такова. Като не е изискал
допълнително уточнение от ищеца на волята му, която не е била изобщо ясно
изразена и формулирана пред съда, а е тълкувал същата едва в решението си,
съдът, вместо ищеца, е определил предмет на делото, който на практика е станал
известен за първи път на ответника по делото, както и на задължително
участващия прокурор, едва от самото съдебно решение. Затова и настоящият
съдебен състав намира, че съдебното решение е било постановено при допускане на
съществено процесуално нарушение, поради което и следва да се отмени и върне за
ново разглеждане от друг съдебен състав, който да изпълни правомощията си да
укаже на ищеца необходимостта от уточняване на искането му, направено в
съдебното заседание от 20.07.2020 г. за
изменение на исковите претенции и се произнесе по същото, като прецени дали
следва да се допусне изменение на някоя от исковите претенции и в каква насока,
съобразно с нормата на чл.214 от ГПК, след което да се произнесе по вече
изяснения предмет на делото по същество.
Ето защо и на основание
чл.222, ал.2, т.1, вр. с ал.1 от АПК Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2363/18.12.2020 г., поправено с решение за
поправка на очевидна фактическа грешка № 818/20.04.2021 г., постановено по
административно дело № 1367/2020 г. по описа на Административен съд Пловдив.
ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
2.