Решение по дело №1018/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл.118, ал.3, вр. ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба от Х. Ф. М. от [населено място], обл.Хасково, подадена чрез пълномощник, против Решение №1012-26-325-1 от 02.10.2024г. на Директора на Териториално поделение (ТП) на НОИ – Хасково, с което е отхвърлена жалбата ѝ против разпореждане [номер]-00-2373-3/27.08.2024г. на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково.

Жалбоподателката счита, че неправилно в обжалваното решение били кредитирани основания от разпореждането, които не били правно разписани, нито в националното, нито в европейското законодателство в областта на социалните права. Неправилно и незаконосъобразно били приложени Регламент (ЕО) № 883/2004г. и Регламент (ЕО) № 987/2010г. Посочването на фиктивни основания за разграничаване на държава членка на пребиваване и компетентна държава членка, по своята същност било неправилно прилагане директно, с приоритет пред националното законодателство, на европейските регламенти. Съгласно чл.54а от КСО, правото на парично обезщетение за безработица не било обвързано с определен срок за зачитане на продължителност на осигурителен стаж въз основа на европейските регламенти.

Претендира се обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане да бъдат отменени, а преписката да бъде върната на ТП на НОИ – Хасково, с указание за правилно определяне на размера и периода на изплащане на парично обезщетение за безработица на жалбоподателката.

Чрез пълномощник в съдебно заседание се твърди, че от доказателствата по делото се установява, че центърът на жизнени интереси на жалбоподателката е в Република България. При това положение компетентната държава за отпускане на обезщетението за безработица била България. Моли се да бъдат присъдени разноски по делото – държавна такса и адвокатски хонорар.

Ответникът, Директор на ТП на НОИ – Хасково, чрез процесуален представител в съдебно заседание, намира жалбата за неоснователна и претендира отхвърлянето ѝ. Моли се за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

На 01.08.2023г.Х. Ф. М., чрез Директора на Дирекция „Бюро по труда“ – Хасково, подала до Директора на ТП на НОИ – Хасково заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание КСО (чл.54а), което било регистрирано с рег. № 261-00-2373 от 01.08.2023г. при на ТП на НОИ (л.6). В заявлението същата е декларирала, че упражнявала трудова дейност в Германия за периода от 01.03.2021г. до 30.06.2023г.

В хода на административното производство жалбоподателката е представила и писмена декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004.

С разпореждане [номер]-00-2373-3 от 27.08.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Хасково на Х. Ф. М. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

В мотивите на разпореждането са цитирани текстовете на член 65, параграф 2 и член 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност и е прието, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която била и компетентната държава. Регламентът предвиждал възможност за изместване на тази принципна компетентност към държавата по пребиваване по време на последната заетост, когато тя била различна, по съображения, че през периода на последната заетост лицето запазило тесни връзки с държавата по пребиваване, където се завръщало след края на заетостта, съответно в тази държава имало по-голяма вероятност да намери нова работа. Поради тези съображения, регламентът установявал критерии за определяне на държавата по пребиваване, като я определял като държавата, в която се намирал центърът на жизнените интереси на лицето. Основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица била трудовоправната връзка със съответната държава, характерът ѝ и нейната продължителност. В случая, видно от получени СЕД U002 продължителността на заетостта в Германия била 7г. 5м. и 14 дни. Съгласно правилата, предвидени в глава IV на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г., граждани на съюза, които пребивавали законно в приемаща държава-членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, имали право на постоянно пребиваване в тази държава. В становище по дело С-30/22, Европейската комисия, позовавайки се на тази директива, възприемала, че след изтичане на 5 години, през които дадено лице работи/пребивава в държава - членка, за него възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явявала държава по пребиваване по време на последната заетост, от която следвало да се претендират обезщетенията за безработица. От събраните доказателства и налични данни се обосновавал извод, че държавата по пребиваване съвпадала с държавата по последна заетост. Следователно, на основание член 61 и по аргумент от член 65, ал.2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, България не била компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което нямало основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Разпореждането е връчено на адресата си на 02.09.2024г. и е оспорено с жалба вх. № 1012-26.325 от 10.09.2024г. пред Директора на ТП на НОИ-Хасково. С Решение №1012-26-325-1 от 02.10.2024г. на Директора на ТП на НОИ – Хасково(л.37), на основание чл.117, ал.3 от КСО жалбата е отхвърлена.

Обжалваното решение е било връчено на жалбоподателката на 04.10.2024г., видно от известие за доставяне на л.59 от делото.

Жалбата срещу решението е подадена на 17.10.2024г.чрез ТП на НОИ – Хасково, където е регистрирана под вх.№1012-26-235-2 от същата дата.

По делото,като писмени доказателства са приети документите съдържащи се в административната преписка на български език, сред които и документи U004 – информация за заплатата и U002 – осигурително досие получени от Германия.

От страна на жалбоподателката се представят: Регистрационна карта от Дирекция“БТ“, [населено място](л.82), свидетелство за регистрация на м.п.с.(л.81); удостоверения за съпруг/а и родствени връзки .

Жалбата е процесуално допустима, подадена е в преклузивния срок за обжалване на годен за съдебно оспорване административен акт и от надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита.

Съдът, като прецени доказателствения материал по делото, както и валидността и законосъобразността на обжалвания административен акт с оглед основанията, визирани в разпоредбата на чл.146 от АПК, счита жалбата за основателна.

Оспореното решение, постановено по реда и условията на чл.117 от КСО, представлява валиден административен акт, издаден от материално и териториално компетентен орган. Обективирано е в изискуемата писмена форма, като е подписано от издателя си и съдържа посочване на фактически и правни основания за издаването му, които си кореспондират. От компетентен орган, по смисъла на чл. 54ж, ал.1 от КСО и е издадено и потвърденото с обжалваният акт разпореждане.

Спорният по делото въпрос е свързан с материалната законосъобразност на обжалваното решение и по конкретно коя е компетентната държава да отпусне и изплати поисканото от жалбоподателката парично обезщетение за безработица.

На първо място следва да се отбележи, че Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент(ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност, и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з").

Няма спор по делото, че жалбоподателката е гражданин на държава - членка на ЕС, а именно България, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004г. (чл. 2 от Регламента).

С цитирания регламент са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004г. Според пар.1 от чл. 65 на Регламента лице, което е безработно частично или през различни периоди и което, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава-членка. В пар.2 на чл. 65 от Регламента е предвидено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено. Съгласно чл. 11, пар.3, б.“в“ от регламента - спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата-членка по пребиваване, следва да се прилага законодателството на тази държава-членка.

Спорът между страните в случая е именно свързан с тълкуването термина "пребиваване", което е от съществено значение за определяне на компетентната институция по исканото обезщетение за безработица, и в тази връзка - с приложението на чл. 65 § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, § 3, б. "й" от цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което намерение произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

По делото няма спор, че жалбоподателката не е пограничен работник и към датата на депозиране на заявлението за отпускане и изплащане на обезщетение за безработица е напълно безработно лице. От доказателствата по делото безспорно се установява, че за времето от 11.01.2016г. до 30.06.2023г. жалбоподателката е пребивавала продължителен период от време в Германия, което й пребиваване е било свързано основно с трудовата й заетост в посочената държава. От доказателства по делото се установява, че оспорващата е живяла в Германия в жилище под наем, като няма доказателства да е придобивала там в собствено такова или да е закупувала лек автомобил. Няма спор по делото, че жалбоподателката не продължава да пребивава в Германия, нито се е върнала там, поради което и не се е регистрирала (т. е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта там, а се е регистрирала в Р България, където се е завърнала.

Същевременно жалбоподателката е български гражданин и има сключен валиден граждански брак с български гражданин, от който брак имат две деца. Видно е от представените от оспорващата документи, че на името на съпруга й през 2024г. и преди издаване на оспорения акт е регистрирано м.п.с. При липса на спор по делото относно семейния статут на оспорващата, и при липса на доказателства за противното, то с оглед датата на регистриране на м.п.с. следва да се приеме, че същото е в режим на СИО. Също така жалбоподателката, видно от представената по делото регистрационна карта, е регистрирана в Агенцията по заетостта на 01.08.2023г.Наред с това от представената от жалбоподателката декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, пар.2 от Регламент № 883/2004г. е видно, че настоящият й адрес е в [населено място], а с Германия е я свързвала единствено трудовата й заетост. При така установеното, се налага извод, че действително жалбоподателката има намерение трайно да се установи в България, която страна вече се явява и центърът на жизнените й интереси. Съответно прилагайки реда на чл. 11, § 1 и § 2 от Регламента по прилагане, в случая следва да се приеме, че мястото на обичайно пребиваване на оспорващата е в Република България. В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, а именно - законодателството на Република България, респ. НОИ чрез ТП си поделение в [населено място], с оглед заявения в оспорването постоянен адрес, се явява компетентната институция, която да се произнесе по заявлението за отпускане на поисканото парично обезщетение по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. След като е доказано, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, съответно има подадена декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество. В тази насока и практиката на АдмС-Хасково изразена в Решение № 1194 от 19.03.2024 г. на АдмС - Хасково по адм. д. № 1333/2023 г., Решение № 4809 от 18.11.2024 г. на АдмС - Хасково по адм. д. № 735/2024 г. и др.

По изложените съображения съдът намира, че обжалваното решение на Директора на ТП на НОИ - Хасково, с която е отхвърлена жалбата на Х. Ф. М. срещу разпореждане [номер]-00-2373-3/27.08.2024г. на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково, е незаконосъобразно като постановено при допуснато нарушение на материалния закон, и следва да бъде отменено.

Тъй като естеството на спора не позволява решаването на въпроса по същество, на основание чл. 173, ал. 2 предл. 3 АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на административния орган за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, при отчитане на относимите факти и обстоятелства от значения за случая, и при съобразяване с даденото в мотивите на настоящото решение тълкуване по прилагането на материалния закон.

При този изход на производството, основателна е претенцията на жалбоподателя за присъждане на направените по делото разноски в размер на 660.00 лева, от които 10.00 лв – внесена държавна такса и 650. 00 лв – договорено и изплатено адвокатско възнаграждение, платими от бюджета на ответника. Възражението за прекомерност на заплатеното от оспорващата адвокатско възнаграждение е своевременно заявено, но по същество неоснователно. Съгласно чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с материя Кодекса за социално осигуряване е 500 лева. Заплатеният адвокатски хонорар надвишава тази сума, но не значително. Наред с това от друга страна, намаляването на адвокатското възнаграждение не следва да рефлектира драстично върху отношенията между адвокат и клиент, които са сключили договор и са поели задължения по него, а следва да се съобразява само и единствено с принципите за социална справедливост и достъп до правосъдие (вж. ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). С оглед фактическата и правна сложност на повдигнатия спор и съобразно посоченото по-горе, съдът счита, че справедливият размер на възнаграждението за оказаната правна защита и съдействие от адвокат следва да се определи на 650 лева, което е и заплатеният от жалбоподателката размер.

Водим от горното и на основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл. 172, ал. 2, пр. второ от АПК и чл. 173, ал. 2 от АПК, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №1012-26-325-1 от 02.10.2024г. на Директора на Териториално поделение (ТП) на НОИ – Хасково, ведно с потвърденото с него разпореждане [номер]-00-2373-3/27.08.2024г. на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Хасково.

ВРЪЩА делото като преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково за ново произнасяне по подаденото от Х. Ф. М. заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, съобразно даденото в мотивите на настоящото решение тълкуване по прилагане на закона.

ОСЪЖДА НОИ да заплати на Х. Ф. М., с [ЕГН] от [населено място], [община], [област], направените по делото разноски в размер 660.00 лева.

Решението не подлежи на обжалване съгласно чл. 119 вр. чл. 117, ал. 1, т. 2 бук. "б" от КСО.