№ 2713
гр. София, 08.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100502573 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника „Топлофикация София“ ЕАД срещу решение № 988/23.01.2023 г.,
постановено по гр.д. № 7836/2022 г. по описа на СРС, 61 състав, с което е уважен
предявеният от Н. Г. Н. положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 225 лв. (при допусната очевидна фактическа
грешка в диспозитива на решението, в който е посочена сума от 250 лв.), платена без
основание (надплатена) сума за разноски по ч.гр.д. № 12621/2016 г. на СРС, 76 състав и по
гр.д. № 23867/2016 г. на СРС, 76 състав, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 15.02.2021 г., до
окончателното изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8886/2021 г. по описа на СРС, 61 състав.
Въззивникът поддържа, че решението на СРС е неправилно, тъй като ищецът е бил
собственик на топлоснабдения имот и се е намирал в облигационни отношения с ответника,
като по силата на приложимите общи условия е имал задължението да заплаща цената на
потребената топлинна енергия в уговорените срокове. Ето защо моли решението да бъде
отменено, а предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.
1
Въззиваемият Н. Г. Н. подава отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита,
че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Изложените във въззивната жалба доводи са напълно неотносими към настоящия правен
спор – обстоятелствата, че ищецът е бил собственик на топлснабдения имот и се е намирал в
облигационно правоотношение с ответника, са ирелевантни към фактите от състава на
спорното право, тъй като в случая претенцията не касае потребление на топлинна енергия, а
платени без основание съдебни разноски по друг спор, в рамките на който Н. Г. Н. не е
оспорвал качеството си на потребител на топлинна енергия, а доброволно е изплатил на
топлопресното дружество дължимите суми. Ето защо е напълно безпредметно въззивният
съд да обсъжда по същество доводите във въззивната жалба и дали ищецът действително е
потребител на топлинна енергия по договор с ответника.
Същевременно, настоящият въззивен състав констатира, че първоинстанционният съд не е
допуснал нарушение на императивна правна норма, за която да следи служебно.
Предявеният иск за връщане на неоснователно платена сума е доказан по основание и
размер, като по делото несъмнено се установява, че по посочените граждански дела ищецът
е платил в полза на ответника съдебни разноски в общ размер от 475 лв. с фискален бон от
29.07.2016 г., а впоследствие по реда на чл. 248 ГПК е постановено влязло в сила
определение от 28.02.2017 г., с което размерът на дължимите в полза на „Топлофикация
София“ ЕАД разноски е намален до сумата от общо 250 лв. Следователно, платената в
повече сума за разноски от 225 лв. е получена от ответника без основание, като последният
не навежда твърдения, нито представя доказателства за наличие на друго основание (други
парични задължения на ищеца, по отношение на които да извърши прихващане), на което да
задържи получената в повече сума. Ето защо, предявеният иск за връщането й е основателен
2
и следва да се уважи изцяло.
Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е постановил правилно съдебно
решение, което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на направените пред въззивната инстанция
разноски, като същият претендира заплащане на възнаграждение за един адвокат в размер
на 200 лв. По делото е представен договор за правна помощ и съдействие от 03.04.2024 г. с
уговорено възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция в
размер на 400 лв., но липсват доказателства същият да е реално платен от ищеца-въззиваем.
Представена е разписка от 03.04.2024 г. за извършено плащане в полза на еднолично
адвокатско дружество В.Т.“ на сумата от 200 лв., с посочено основание „хонорар за отговор
на въззивна жалба по гр.д. 2573/23 г. на СГС“, но наредител на сумата е самият управляващ
съдружник в адвокатското дружество В.В.Т., което сочи на извод за симулативно плащане
(плащане сам на себе си), поради което не може да се приеме, че са налице доказателства за
действително платено възнаграждение по сключения с ищеца договор за правна помощ. Ето
защо, не е налице основание за присъждане на разноски в полза на въззиваемата страна (в
този смисъл – задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. по описа на ВКС, ОСГТК, т. 1).
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване. След връщането му в
първоинстанционния съд делото следва да бъде докладвано на 61 състав за служебно
допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в решението по отношение на
размера на присъдената главница.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 988/23.01.2023 г., постановено по гр.д. № 7836/2022 г. по
описа на СРС, 61 състав.
Решението не подлежи на обжалване.
Делото да се докладва на съдията-докладчик на 61 състав за служебно допускане на
поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението по отношение на
размера на присъдената главница.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3
4