№ 3617
гр. София, 05.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20221100504578 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК..
С решение № 20010982 от 07.02.2022 г., постановено по гр.д. № 30670 по
описа за 2020 г. на СРС, ГО, 87-ми състав, съдът е уважил предявените от К.
П. М. срещу П. П. „Д.Б.НА Г.“ искове с правно основание чл. 128, т.2 КТ и чл.
224, ал.1 КТ съответно за сумите от 3170,69 лв., представляваща дължимо и
неизплатено брутно трудово възнаграждение за периода от 01.12.2019 г. до
21.02.2020 г. по трудов договор № ЛС-5, изменен с допълнително
споразумение № ЛС-1 от 18.06.2013 г. и сумата от 1820,21 лв.,
представляваща дължимо обезщетение за 31 дни неизползван платен годишен
отпуск във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение между
страните със заповед № 28 -20 от дата 21.02.2020 г. Съобразно с изхода на
правния спор е разпределил разноските между страните.
Недоволен от съдебното решение е останал ответникът- П. П. „Д.Б.НА
Г.“, който в законоустановения срок е подал настоящата въззивна жалба, с
която твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел за доказано,
че в процесния период от 01.12.2019 г. до 21.02.2020 г. въззиваемата е
престирала работна сила. В тази връзка сочи, че от разпита на свидетеля се
установява само, че въззиваемата е била на работното си място за няколко
часа в рамките на два-три работни дни през процесния период, предвид което,
противно на възприетото от първоинстанционния съд, не може да се направи
обоснован извод, че тя е изпълнявала възложената й работа съобразно
условията на трудовия договор и съответно, че има право на възнаграждение.
По отношение на уважения иск за обезщетение за неизползван платен
1
годишен отпуск излага, че неоснователността на иска по чл. 128, т.2 КТ води
до неоснователност и на тази претенция, доколкото правото на обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото
правоотношение също се обуславя от реалното полагане на труд. Отделно от
това излага и че служителката е имала пълната възможност да ползва отпуска
в удачен за нея момент, но тъй като не се е възползвала от нея, няма право на
обезщетение.
Предвид изложеното моли съда да отмени обжалваното съдебно решение
и да постанови друго, с което да отхвърли предявените срещу него
претенции.
В законоустановения срок по делото не е постъпил отговор на
подадената въззивна жалба от страна на ищеца в първоинстанционното
производство К. П. М..
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена от лице, което има правен
интерес, в законоустановения срок и срещу акт, който подлежи на обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен
когато следи за приложението на императивни правни норми.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми,
за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По
доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:
Не е спорно между страните, а се установява и от представените писмени
доказателства, че на 31.05.2013 г. същите са сключили трудов договор № ЛС-
5, изменен с допълнително споразумение № 1 от 18.06.2013 г., по силата на
който между П. П. „Д.Б.НА Г.“ и К. П. М. е възникнало трудово
правоотношение, съобразно което последната е заемала длъжността „Експерт
П. П.“ при 8 часов работен ден с основно месечно трудово възнаграждение в
размер на 1150 лв. и допълнително такова в размер на 55 лв. Няма спор и за
това, че въззиваемата е постъпила на работа на 31.05.2013 г. и че е престирала
работна сила до 08.12.2019 г. Безспорно е и че работодателят П. П. „Д.Б.НА
Г.“ не е заплатил трудово възнаграждение на К. П. М. за периода от
01.12.2019 г. до 21.02.2020 г., както и че трудовото правоотношение е
прекратено на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ на 21.02.2020 г. със заповед №
28-20/21.02.2020 г. като работодателят не е изплатил обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 31 дни.
Спорни пред въззивната инстанция са въпросите дали въззиваемата
реално е престирала работна сила за периода от 08.12.2019 г. до 21.02.2020 г.
и съответно дължи ли й се трудово възнаграждение за този период, както и
2
следва ли да й се заплати обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
при прекратяване на трудовото правоотношение след като е имала
възможност да го използва, но не се е възползвала от нея по свое желание.
По така повдигнатите спорни въпроси първоинстанционният съд е приел,
че въз основа на твърденията на страните и събраните доказателства, е
установено, че въззиваемата е полагала труд през процесния период и
съответно й се дължи трудово възнаграждение в претендирания размер, както
и че доколкото трудовото правоотношение е прекратено и същата не е
използвала полагащия й се платен годишен отпуск, тя има право на
обезщетение по реда на чл. 224, ал.1 КТ.
При преценка на твърденията на страните и събраните по делото
доказателства, настоящият съд намира, че изводите на първоинстанционния
съд са правилни и законосъобразни, поради следните съображения:
Работодателят дължи трудово възнаграждение, само ако работникът е
престирал дължимия труд. При трудов договор за престиране на работна сила,
който предвид характера си има продължително изпълнение (какъвто е
настоящият случай), работникът/ служителят следва да докаже, че в
процесния период е предоставил работната си сила, за което е достатъчно да
установи по несъмнен начин факта, че е постъпил на работа. Работодателят от
своя страна носи доказателствената тежест да установи твърдяното от него
неизпълнение. (в този смисъл решение № 192 от 28.11.2019 г. по гр. д. №
110/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС).
Предвид горното неоснователно се явява възражението на въззивника, че
първоинстанционният съд неправилно е приел за доказан факта на полагане
на труд в процесния период. По делото е безспорно, че въззиваемата е
постъпила на работа, а от своя страна въззивникът не е събрал никакви
доказателства в подкрепа на възражението си, че тя реално не е престирала
труда си. Изслушаните по делото свидетелски показания единствено
потвърждават безспорния между страните факт на постъпване на работа, като
в допълнение дават и сведения, че в няколко дни от процесния период
въззиваемата реално е била на работното си място. Съответно доколкото
неизпълнение на трудовите задължения не е доказано от страната, която носи
доказателствената тежест и предвид безспорния факт, че трудово
възнаграждение за процесния период не е заплатено, то претенцията с правно
основание чл. 128, т.2 КТ се явява основателна. Изготвената СЧЕ е
установила, че дължимото трудово възнаграждение за процесния период
01.12.2019 г. до 21.02.2020 г. е в размер от 3170,69 лв., която сума е
присъдена от първоинстанционния съд.
Съдът намира за неоснователни и възраженията на въззивника досежно
присъденото от първоинстанционния съд обезщетение по реда на чл. 224, ал.1
КТ. Доколкото е налице валидно възникнало правоотношение по трудов
договор, във връзка с което е престирана работна сила от страна на
работника/служителя и договорът е прекратен преди използването на
полагащия се платен годишен отпуск, то за работодателят възниква
задължението да обезщети работника по смисъла на чл. 224, ал.1 КТ.
Разпоредбата не поставя други изисквания за възникването на това
задължение, включително ирелевантно е дали работникът е поискал или не
ползването на отпуска. От изготвената СЧЕ е видно, че дължимото
3
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2018 г. и 2019 г. е в
размер от 1820,21 лв., в какъвто размер е и уважен предявеният иск от
първоинстанционния съд.
Както се посочи и по-горе съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
проверява правилността на съдебното решение с оглед заявените от страната
с въззивната жалба оплаквания. Следователно решението следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемата
страна в размер от 300 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20010982 от 07.02.2022 г.,
постановено по гр.д. № 30670 по описа за 2020 г. на СРС, ГО, 87-ми състав.
ОСЪЖДА П. П. „Д.Б.НА Г.“, БУЛСТАТ *******, с адрес: гр. София, ул.
„******* В. *******, да заплати на К. П. М., ЕГН **********, разноски в
размер от 300 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4