№ 3372
гр. София, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Теодора Иванова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20231100505659 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 3605 от 09.03.2023 год., постановено по гр.дело № 34487/ 2021 год.
по описа на СРС, Г.О., 150 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 415, ал. 1
от Гражданския процесуален кодекс искове с правни основания чл.79, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите във връзка с чл.9, ал.1 от Закона за потребителския кредит,
чл.92, ал.1 от Закона за задълженията и договорите и чл.86, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите от „П.И.Б.“ АД с ЕИК *******, седалище и адрес на
управление: град София, бул. *******“ *******, срещу М. Н. Е. с ЕГН **********,
съдебен адрес град София, ж.к. „*******“, *******, за установяването на дължимостта
на следните парични задължения, за които е била издадена заповед за незабавно
изпълнение по ч.гр.дело № 51872 по описа на Софийския районен съд, 150-и състав, за
2020 г.: 1300 лева, представляваща главница по договор за издаване на кредитна карта
№ 51РКО-Б-2912/10.05.2007 г.; 4100 лева и 23 стотинки, представляваща договорена
лихва, начислена за периода 13.07.2010 г. - 11.10.2020 г. включително и дължима на
основание т.7 във връзка с т.6 от договор за издаване на кредитна карта № 51РКО-Б-
2912/10.05.2007 г.; 854 лева и 2 стотинки, представляваща обезщетение за забава за
1
просрочени плащания /наказателна лихва/, начислена за периода 19.07.2010 г. -
12.03.2020 г. включително, дължима на основание т.8 от договор за издаване на
кредитна карта № 51РКО-Б-2912/10.05.2007 г.; 166 лева и 10 стотинки, представляваща
наказателна лихва, начислена за периода 14.05.2020 г. - 11.10.2020 г. включително на
основание т.8 от договор за издаване на кредитна карта № 51РКО-Б-2912/10.05.2007 г.;
39 лева, представляваща годишна такса за поддръжка на кредитната карта, начислена
на основание т. 10 от договор за издаване на кредитна карта № 51РКО-Б-
2912/10.05.2007 г.; 60 лева, представляваща разходи за връчване на покана за
предсрочна изискуемост.
Срещу решението на СРС, 150 с-в е постъпила въззивна жалба от „П.И.Б.“ АД,
гр.София, подадена чрез юрк.С.П., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо
това да бъде постановено друго, с което бъдат уважени предявените по реда на чл.422,
ал.1 от ГПК установителни искове. Твърди се, че решението е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник М. Н. Е., чрез пълномощника си адв.С. Й.
оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния
съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които
са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
2
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно.
Крайните изводи на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по
делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни.
Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и
следното:
Предмет на разглеждане по делото са предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК
искове с правно основание чл.430, ал.1 и ал. 2 от ТЗ, чл.92, ал.1 от ЗЗД и с правно
основание чл.86, ал.1 ЗЗД.
В настоящия случай, съдът приема за безспорно установено по делото
обстоятелство, че на 10.05.2007 год. между страните е бил сключен договор за издаване
на кредитна карта № 51РКО-Б-2912, по силата на който ищецът „П.И.Б.“ АД, гр.София,
приел да открие и да води банкова сметка и да издаде към нея на ответницата М. Н. Е.
револвираща международна кредитна карта с чип VISA класическа. Установява се от
процесния договор, че банката е предоставила на оправомощения държател/
ответницата/ банков кредит овърдрафт по картовата разплащателна сметка в размер на
1300 лв., който можело да бъде усвоен с използване на картата, като е бил уговорен
срок за ползване на овърдрафта до 10.05.2009 г. Ответницата се е задължила да
погасява предоставения овърдрафт в сроковете и по начина, договорени в Общите
условия на банката за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни
карти с чип Visa, класическа. В т.10 от договора е предвидено, че за ползването на
кредитната карта и предоставения овърдрафт, кредитополучателят дължи на банката
заплащането на такси и комисионни - според действащата Тарифа /неразделна част от
договора/.
С покана, връчена на ответницата на 13.08.2020 год., ищецът я е уведомил, че е в
неизпълнение на процесния договор, като я поканил в 5-дневен срок от получаването
на поканата да погаси всички свои изискуеми задължения произтичащи от договора за
кредит, като изрично я предупредил, че при бездействие ще счита кредита за изцяло и
предсрочно изискуем.
По делото не се спори между страните, че предоставения банков кредит-
3
овърдрафт е усвоен изцяло от ответницата, като последната дата на усвояване е
13.07.2010 г. Не се спори между страните, че изцяло усвоеният банков кредит-
овърдрафт е частично погасяван на дати посочени от ищеца в исковата молба.
Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са
свързани с началния момент на изискуемост на процесните вземания и относно
обстоятелството дали същите са погасени по давност с оглед своевременно
релевираното от ответницата в писмения отговор на исковата молба възражение /чл.
120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/.
Съгласно разпоредбите на чл.430 ТЗ и чл.60, ал.2 ЗКИ, срокът по договора за
банков кредит е този, с изтичането на който кредитополучателят е длъжен да се
издължи съобразно конкретно уговорените условия - в частност на отделни месечни
вноски на договорените дати на плащане. Ако междувременно не настъпи предсрочна
изискуемост на кредита /откогато започва да тече давностния срок/, то след
настъпването на падежа на всяка една от погасителните вноски вземането на кредитора
за нея става изискуемо - чл.114, ал.1 ЗЗД и започва да тече приложимият в частност
петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД - поотделно за всяка вноска от датата, на
която плащането е било дължимо /виж решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по
гр.дело № 795/2010 г., IV г.о., Г.К., решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр.дело №
523/2011 г., III г.о., Г.К., решение № 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т.дело № 1200/2011
г., II т.о., Т.К., виж и решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр.дело № 6629/2013 г.,
IV г.о., Г.К. и решение № 161 от 08.02.2016 г. на ВКС по т.дело № 1153/2014 г., II т.о.,
Т.К., решение № 45 от 17.06.2020 г. на ВКС по т.дело № 237/2019 г., II т.о., Т.К.,
решение № 50076 от 14.11.2022 г. на ВКС по т.дело № 1730/2019 г., I т.о., Т.К./.
Правната уредба на договора за кредит дава възможност на страните да уговорят
връщане на кредита на погасителни вноски до пълното погасяване на задължението,
без обаче това да го превръща в такъв за периодични плащания /виж и разясненията,
дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 г., ОСГТК/.
Същевременно кредиторът може да предяви иск за всяка отделна вноска, като за всяка
отделна вноска може да бъде уговорена неустойка или лихва за забава; кредиторът
може да цедира вземането си за конкретна вноска, поради което и следва да се приеме,
че отделните вноски се ползват с относителна самостоятелност и всяка от тях има
отделен падеж. Същевременно процесните претендирани вземания са възникнали по
договор за издаване на кредитна карта /сключен при действието на Наредба № 16 от
29.09.2005 год. за електронните платежни документи - обн., ДВ, бр.81 от 11.10.2005
год., отм., бр.62 от 04.08.2009 год., в сила от 01.11.2009 год./, по който кредитният
лимит е усвоен и връщането му не се подчинява на погасителен план. Срокът за
ползване на овърдрафта е бил уговорен до 10.05.2009 год., като е било предвидено той
да се подновява автоматично /година за година/ - раздел ХVІІ от приложимите по
спора Общите условия, в който е предвидено в чл.36, т.2, че банката подновява срока
4
на валидност на картата, респективно продължава срока за ползване на овърдрафта,
служебно, като издава нова карта. В настоящия случай и въз основа на съвкупната
преценка на събраните доказателства по делото въззивният съд приема, че процесният
договор не е обвързвал страните към момента на отправяне на волеизявлението на
банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем /надлежно връчено на
ответницата на 13.08.2020 год./ и изтичане на дадения на 5- дневния срок за
доброволно изпълнение/. Съществуващата между страните облигационна връзка е
била прекратена не по-късно от 31.03.2012 год., доколкото по делото липсват данни за
издаването на последваща /нова/ карта на името на ответницата с валидност след
посочената дата, която да е била в нейно държане, а както вече бе посочено,
подновяването на срока на валидност на картата /издаването на нова карта/ е било
обусловено от продължаването на срока на овърдрафта. Съдът приема също така, че
годишната такса за поддържане на картата се дължи в началото на всяка година от
издаването й, според приложимата Тарифа за такси и комисионни на банката, а
последната начислила такава такса, с оглед данните по делото е очевидно само за 2010
год. и 2011 год. / в решение № 50186 от 16.11.2022 год. на ВКС по гр. дело №
4472/2021 год., III г.о., ГК, е отречено прекратяването на облигационна връзка с оглед
предоставен кредит овърдрафт, поради наличието на доказателства за издаването на
последваща /нова/ кредитна карта на името на ответника, която е била в негово
държане/. В настоящия случай по делото не са ангажирани доказателства от страна на
ищеца, че след 31.03.2012 г. е издадена последваща /нова/ карта на името на
ответницата с валидност след посочената дата, която да е била в нейно държане, а
както вече бе посочено, подновяването на срока на валидност на картата /издаването
на нова карта/ е било обусловено от продължаването на срока на овърдрафта. По
делото е представен единствено, като доказателство от ищеца протокол за получаване
на 25.05.2009 г. от страна на ответницата М. Н. Е. на международна револвираща
кредитна карта с чип Visa, валидна до м.03.2012 г.
Ответницата е направила в преклузивния законоустановен срок за това /по чл.
131 ГПК/, възражение за погасяване на вземанията на „П.И.Б.“ АД, гр.София по
давност.
Давностният срок за погасяване на претенцията на ищеца за реално изпълнение
на задълженията за връщане на получените по договора за кредит суми е общият -
петгодишен, тъй като те нямат характеристиките на периодичните плащания по
смисъла на чл.111, б.„в” ЗЗД, които се погасяват с тригодишна давност. При договора
за заем/ кредит/, какъвто в случая се установи, че е сключен между страните по делото,
е налице неделимо плащане и договореното плащане на кредита на погасителни
вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични
плащания по договора. Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110
ЗЗД. Задълженията да върне предоставените в заем суми възникват за
5
кредитополучателя като отделни такива с получаване на съответните парични средства
посредством използването на кредитна карта. Ето защо тяхното възникване и
настъпването на падежа им не са обусловени единствено от изтичане на предварително
уговорен между страните период от време, а от осъществяване и на други факти, като
предоставяне от кредитора на определени по размер от кредитополучателя суми.
Съдът приема, че в множество постановени по реда на чл.290 ГПК решения на
Върховен касационен съд, е прието, че уговореното между страните връщане на
предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не превръща този договор в
такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението
на части. Това становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение
№ 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно
съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
С оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични
плащания /вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги/ се налага извода, че
макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително
самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по
договора /в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се
задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а
на другата страна - за заплащането на конкретно получените през този период стоки и
услуги/. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито
задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята
същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл.66 ЗЗД/. Ето
защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по
чл.110 от ЗЗД, а не кратката 3-годишна давност по чл.111, б.„в“ от ЗЗД. От друга
страна, настоящият въззивен състав счита, че началният момент на течението на
давността е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска, поради което
не се явява датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Съгласно
разяснителната част на Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012г. по тълк.дело
№ 3/ 2011г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е установена в обществен
интерес и целта е да се стимулира своевременното упражняване на субективните
граждански права. Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема
възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя служи за
гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на
гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. Въз основа на така
даденото тълкуване в задължителната практика на ВКС относно целите на института
на погасителната давност, и предвид обстоятелството, че погасителната давност е
6
свързана с бездействие на кредитора - неупражняване на негово субективно право, за
което същият може да търси изпълнение, съдът намира, че на основание чл.114 ЗЗД,
началният момент на течението на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта
на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси
изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на давностния
срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение.
С оглед на изложеното и предвид на обстоятелството, че заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 51872/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 150 с-в, е било депозирано на 23.10.2020 год., то настоящият съдебен състав
счита, че главните вземания на ищеца са погасени поради изтичането на предвидения в
чл.110 ЗЗД давностен срок, започнал да тече не по-късно от 31.03.2012 год., а
допълнителните вземания /за лихва и неустойка/ - на основание чл.119 ЗЗД, поради
което и предявените искови претенции подлежат на отхвърляне, както като краен
резултат правилно е приел и първоинстанционният съд.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
При този изход на спора на въззивника-ищец не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от
ГПК във вр. с чл.273 от ГПК въззивникът- ищец, следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна-ответник сумата от 953 лева - уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция по договор за правна защита и съдействие от
23.05.2024 год. Като неоснователни следва да се преценят доводите на ищеца, чрез
неговия процесуален представител, че в настоящия случай заплатеното от ответницата
адвокатско възнаграждение в размер на 953 лв. е прекомерно, с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото. Уговореното и заплатеното от ответницата
по делото адвокатско възнаграждение за настоящата въззивна инстанция по договор за
правна защита и съдействие от 23.05.2024 г. в размер на сумата от 953 лв. не е
прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото.
Възможността за намаляване на възнаграждението по реда на чл.78 ал.5 от ГПК, не
предполага задължение за съда във всеки случай да свежда уговореното
възнаграждение до минималното, предвидено в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. В случая
следва да се съобразят действителната фактическата и правна сложност на спора. От
друга страна, съдът приема, че адвокатското възнаграждение е уговорено под
минималния размер съгласно чл.7, ал.2, т.1 и т.2, вр. чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004 г.
От друга страна, съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и
7
определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о.,
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба №
1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. С оглед задължителния характер на
даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни за съда. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото пред въззивната инстанция и извършените от пълномощника на въззиваемата
страна- ответник процесуални действия в настоящата инстанция, съдът намира, че не
са налице предпоставките за намаляване поради прекомерност на направените от
ответницата разноски в производството пред въззивната инстанция за заплатено
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3605 от 09.03.2023 год., постановено по гр.дело №
34487/ 2021 год. по описа на СРС, Г.О., 150 състав.
ОСЪЖДА „П.И.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“Д.Ц.“ *******, да заплати на М. Н. Е. с ЕГН **********, с адрес:
гр.София, ж.к.“******* със съдебен адрес: гр.София, ж.к.“*******, адв.С. Й., на
основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 953 лв. / деветстотин
петдесет и три лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг.
на чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8