РЕШЕНИЕ
№ 64
гр. Смолян, 25.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Н. Кокудева
Членове:Петранка Р. Прахова
Зоя Ст. Шопова
при участието на секретаря Зорка Т. Янчева
като разгледа докладваното от Зоя Ст. Шопова Въззивно гражданско дело №
20225400500036 по описа за 2022 година
Производството е по чл.258-27 ГПК.
С решение № 111/23.12.2021 г.по гр.дело № 223/2021 г.
Маданският районен съд осъжда „Профи Кредит България“ ЕООД-гр.София
да заплати на В. Д. Л. сумата от 540,98 лева, представляваща недължимо
платена лихва и възнаграждения за допълнителни услуги по Договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40000532434 от 10.07.2020
г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.08.2021 г. до
окончателно изплащане на вземането, както и направените по делото
разноски в размер на 50 лева за внесена държавна такса и 300 лева за
изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза.
Също така, „Профи Кредит България“ ЕООД-гр. София е
осъдено да заплати на адв. М.М.О. 300 лева адвокатско възнаграждение.
Срещу това решение в частта, с която „Профи Кредит
България“ ЕООД е осъдено да върне на В.Л. неоснователно заплатена
договорна лихва по ДПК N9 40000532434 в размер на 152,46 лв., ведно със
1
законна лихва от 09.08.2021 г. до окончателното заплащане на задължението,
е подадена допустима въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД-гр.София с искане да бъде отменено в тази част, искът на Л. за нея –
отхвърлен; както и да му се присъдят разноските за двете инстанции.
В съдебно заседание за дружеството-жалбоподател, редовно
призовано, не се явява представител. Изпратено е писмено становище от
юрк.К.М. в подкрепа на жалбата, съдържащо и искане за присъждане на
разноските; както и възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на
възнаграждението на адвоката на насрещната страна.
Въззиваемата В. Д. Л., чрез пълномощника си адв.М.О.,
оспорва жалбата с отговор по чл.263, ал.1 ГПК и моли да се присъди на
адвоката и възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв в минималния размер
по наредбата.
В съдебно заседание за въззиваемата, редовно призована, се
явява нейният пълномощник адв.М.О., която моли да се потвърди решението
в обжалваната част и да и се присъди възнаграждение за въззивното
производство по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв.
Въззивният съд намира, че решението в обжалваната част е
правилно и следва да се потвърди, като се имат предвид изложените от РС-
Мадан мотиви на осн.чл.272 ГПК, с някои уточнения. По оплакванията в
жалбата съобразява следното:
На клаузите за т.нар. услуги „Фаст“ и „Флекси е придаден
вид, че уреждат възнаграждения за допълнителни, уж незадължителни,
услуги, а всъщност регламентират заплащането от потребителя на много
висока възнаградителна лихва, маскирана като възнаграждение за възможност
да ползва услуги, което сочи и че клаузите не са ясни и разбираеми. Това
означава и че записаният в договора размер на възнаградителната лихва не е
действителният, същото се отнася и до записания в договора размер на
годишния процент на разходите /ГПР/, което пък е нарушение на
изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10, както и на чл.19, ал.4 ЗПК.
Основание за този извод дават няколко обстоятелства
На първо място, естеството на така наречените услуги е
следното:
2
По чл.15.1 от ОУ, „Фаст“ е право на клиента на приоритетно
разглеждане и становище на искането за отпускане на потребителски кредит
преди кредитоискатели, които не са закупили такава допълнителна услуга, и в
рамките на 1 час, считано от постъпването на искането за отпускане на
потребителски кредит в системата на дружеството-заявител.
По чл.15.2. от ОУ, „Флекси“ е право на клиента да променя
едностранно погасителния си план при изпълнение на съответните
специфични изисквания, описани в чл.15.2.1, 15.2.2. и 15.2.3. За промяна на
погасителния план страните подписват анекс, като промяната влиза в сила от
датата на печат, посочен в анекса.
Тези специфични изисквания са множество условия, които
трябва да са в комбинации, и за които трябва да се представят редица
доказателства – напр.лекарски заключения, заповеди за уволнение, смъртен
акт и уд-е за наследници и др.под. Въведени са и редица срокове и
ограничения.
При взети в заем от Л. 1 200 лв., не може да се приеме, че, без
да е задължително за нея, би се нагърбила да плати още 360 лв./ цената на
услугата „Фаст“/, плюс още 576 лв./ цената на услугата „Флекси“/, или общо
936 лв. допълнително /цели 78 % от главницата/, само за да ползва приоритет
от 1 час или да отговори на множеството комплицирани условия, за да получи
евентуално промяна на погасителния план, ако такава някога изобщо и се
наложи.
В тази връзка съдът счита, че, без заявяване на тези т.нар.
допълнителни незадължителни услуги, договорът за кредит въобще не би бил
сключен с Л.; т.е., тези допълнителни услуги всъщност са задължително
условие за получаване на кредита, обратно на записаното в договора и ОУ.
В договора още е предвидено, че възнаграждението за
поисканата и закупена допълнителна незадължителна услуга става изискуемо
с подписването на договора, но се разсрочва за срока му на равни месечни
вноски и се добавя към месечните вноски за погасяване на кредита.
Уговорено е и, че, ако кредитополучателят поиска да погаси изцяло или
частично своя кредит преди уговорения срок, възнаграждението за закупената
допълнителна услуга „Флекси“ за периода между настъпилата и следващата
падежна дата е изискуемо в пълен размер, а ако е закупена и услугата „Фаст“
3
- дължи пълния размер на възнаграждението за същата.
Тези уговорки подкрепят извода, че цената за услугите
представлява прикрита възнаградителна лихва за кредитодателя и че, без
такива услуги, кредитът не би бил даден.
Записано е, че общото задължение на Веселина Л. по този
договор с таксите за двете т.нар. услуги е 2 562,37 лв., а месечната и вноска
възлиза на 142,35 лв. В този член на договора няма посочен ГПР.
От друга страна, в началото на раздел VІ, като параметри
на договора е записано, че сумата на кредита е 1 200 лв., срокът му е 18
месеца, вноската е 90,35 лв. лв., ГПР е 48,57 %, а годишният лихвен процент е
41 %, лихвеният процент на ден е 0,11 %, дължима сума по кредита – 1 626,37
лв., 33 лв. След като плаща за горните, всъщност задължителни услуги, като
погасителната вноска е 142,35 лв. и предвид повелителната разпоредба на
чл.19, ал.1 ЗПК във вр. с §1, т.1 на същия закон, ГПР следва да се определи,
като се отчетат и възнагражденията за допълнителните услуги.
Неоспореното от страните и прието от съда заключение
по счетоводната експертиза установява, че, след като се включат и тези
възнаграждения, ГПР всъщност възлиза на 199,60 %. При този ГПР, заета
главница и месечна вноска от 142,35 лв., размерът на възнаградителната
лихва всъщност е цели 114,90 %.
Както се каза по-горе, след като в договора не са
записани действителните стойности на годишния процент на разходите и на
възнаградителната лихва, договорът не съдържа задължителните реквизити
по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, а и ГПР е в пъти над максимума по чл.19, ал.4
ЗПК. Затова правилно и в съответствие с чл.23 във вр. с чл.22 във вр. с чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 ЗПК е прието, че Л. е дължала на дружеството само чистата
стойност на кредита или 1 200 лв., като всички суми над тази, а именно
исковата, след допуснатото намаление, от 540,08 лв., включваща и
обжалваните 156,42 лв. възнаградителна лихва, са платени на кредитора при
начална липса на основание и той трябва да я върне.
След като договорът не отговаря на повелителни изисквания
на закона, никакви допълнителни разяснения, които потребителят би получил
от кредитен експерт, не могат да санират пороците му. Самите договори пък
съвсем целенасочено са в този вид и параметри именно, за да им се придаде
4
вид, че отговарят на изискванията на ЗПК, вкл. на чл.19, ал.1 във вр. с §1 ЗПК
и да се създаде у потребителя впечатление, че все пак плаща не такава
огромна възнаградителна лихва, а плаща за някакви услуги, независимо, че в
действителност не се нуждае от тях, но трябва да ги заяви за ползване, за да
може изобщо да му се отпусне кредит.
Не следва да се дава от въззивния съд отговор, защото са
неотносими, на изложените в жалбата доводи относно формирането на
пазарната цена на кредитите, давани от небанковите институции,
противоречието с добрите нрави на размери на възнаградителната лихва над
30 на сто, въобще какви са добрите нрави, установени при потребителското
кредитиране от небанкови финансови институции и т.н.
Клаузите от договора, касаещи размера на възнаградителната
лихва и на годишния процент на разходите, както и обуславящите ги клаузи
за услугите „Фаст“ и „Флекси“, се приемат от съда за порочни не защото
конкретният размер на сумите по тях надвишава законната лихва или защото
не отговарят на добри нрави, а защото не отговорят на изрично разписани в
ЗПК условия; договорът не съдържа абсолютно необходими от гледище на
ЗПК реквизити. Договорът противоречи на закона не защото възнаградителна
лихва от 41 % и годишен процент на разходите от 48,57 % нарушават добрите
нрави, а защото нито възнаградителната лихва, нито годишният процент на
разходите са в тези записани размери, напротив те са в пъти по-високи, а
действителният годишен процент на разходите от 199,60 % в пъти надхвърля
прага, установен от ЗПК в чл.19, ал.4. Поради това може дори да се заключи,
че клаузи, водещи до формиране на възнаградителна лихва от 114,90 %,
обуславяща такъв ГПР, са нищожни по арг. от чл.19, ал.4 ЗПК.
Неоснователно е оплакването в жалбата, че, предвид чл.26,
ал.4 ЗЗД, нищожността на клаузите, уреждащи услугите „Фаст“ и „Флекси“,
не влече нищожност на целия договор или на други отделни клаузи от него,
напр. на тази за възнаградителната лихва, поради което сумата от 152,46 лв.,
платена за нея, почивала на основание, което не противоречи на закона и
добрите нрави. В случая не става въпрос за нищожност само на тези две
клаузи, заради което останалите клаузи от договора могат и да са валидни, а
за такова съчетание от клаузи, което има за резултат договор, несъдържащ
5
задължителни реквизити по т.9 и т.10 на чл.11 ЗПК. Особената разпоредба на
чл.22 от ЗПК в императивен порядък обявява такъв договор за изцяло
недействителен, като е предвидена в чл.23 ЗПК и особена последица от това
обстоятелство – дължимост само на чистата стойност на кредита. След като
специален закон /посочените разпоредби/, урежда положението при случаи
като настоящия, не може да се прилага общият закон.
Дори обаче да се приеме, че е приложим чл.26, ал.4 ЗЗД, изобщо не
може да се предположи, че кредиторът-жалбоподател би отпуснал кредита
при възнаградителна лихва само от 41 %. Напротив, всички изложени във
въззивната жалба и в отговора на исковата молба доводи, макар и целящи да
оправдаят размер от 41 % на лихвата, сочат, че подобна сделка не би била
сключена - жалбоподателят се оплаква, че паричният ресурс на небанковите
институции бил многократно по-скъп от този на банките, защото не могат да
осъществяват влогонабиране; заради това и лихвите при небанковите
институции били по-високи с оглед риска, който поемат, да отпуснат
финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от
банките поради различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност;
че, заради това, била меродавна пазарната цена на кредитите в сектора, а не
законната лихва, която е ограничена от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
определяща максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и
дължимите от потребителя лихви. Тези оплаквания, анализът на Общите
условия на дружеството и на договора, както и цялостното поведение на
жалбоподателя по делото сочат, че полага максимални усилия да събира от
длъжниците си-кредитополучатели огромни възнаградителни лихви и намира
това за напълно оправдано заради, както твърди, големия риск, който поемал
като небанкова институция.
На осн.чл.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 ЗАдв и чл.78, ал.1 ГПК
дружеството-жалбоподател следва да бъде осъдено да заплати на
пълномощника на въззиваемата адв.М.О. възнаграждение за въззивното
производство в размер на 300 лв.
По изложените съображения Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 111/23.12.2021 г. по
6
гр.дело № 223/2021 г. на Маданския районен съд в обжалваната част, с която
е осъдено „Профи Кредит България“ ЕООД-гр.София да заплати на В. Д. Л.
неоснователно платената от нея договорна лихва по ДПК N9 40000532434 от
10.07.2020 г. в размер на 152,46 лв., ведно със законна лихва от 09.08.2021 г.
до окончателното заплащане на задължението.
В останалата част решението не е обжалвано и е
влязло в сила.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД-гр.София
ЕИК **, да заплати на адвокат М.М.О., от Смолянската адвокатска колегия,
ЕГН **********, сумата от 300 лв. /триста лева/ адвокатско възнаграждение
за въззивното производство на осн.чл.38, ал.2 във вр.с ал.1, т.2 ЗАдв.
Решението не подлежи на обжалване заради
ограничението по чл.280, ал.3, т.1, пр.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7