Решение по адм. дело №723/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на 145 от и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 118 от Кодекса за социалното осигуряване КСО).

Делото е образувано по жалба на Х. Д. К. от Пазарджик, чрез адв. М. – АК Пазарджик, против Решение № 1012-12-292#1 от 09.06.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 121-00-3439-3 от 12.05.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на Х. Д. К. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

Решението е оспорено като незаконосъобразно, поради противоречие с материалния закон, постановено при съществено нарушение на административно производствените правила и при несъответствие с целта на закона. По същество в жалбата се твърди, че на жалбоподателя неправилно е отказано отпускането на обезщетение за безработица, като са изложени съображения за прилагането на Регламент № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета. Извежда се извод, че България е държавата, в която са концентрирани жизнените интереси на жалбоподателя и поради това, обезщетение за безработица следва да й бъде отпуснато. Моли се оспореното решение да бъде отменено и преписката върната за ново произнасяне на административния орган.

В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и се представлява от адв. М., който поддържа жалбата. Излагат становище, че макар Х. К. да е работила и живяла в Холандия, тя не е променила обичайното си местопребиваване в България. Позовава се на свидетелски показания. Моли съдът да отмени решението на ТП на НОИ – Пазарджик като неправилно и да върне преписката за ново произнасяне. Претендира разноски. Представя писмени бележки по съществото на спора.

Ответникът – Директорът на ТП на НОИ - Пазарджик редовно призован, не се явява, представлява се в съдебно заседание от юрк. М., която оспорва жалбата като неоснователна. Моли съдът да отхвърли жалбата като неоснователна и да потвърди решението на директора на ТП на НОИ – Пазарджик като правилно и законосъобразно. Излага становище, че обичайното пребиваване на г-жа К. е било в Нидерландия, тъй като там тя е била обвързана с работата си. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. С писмени бележки излага подробни съображения за законосъобразност на оспореното решение.

Административен съд - Пазарджик, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

На 03.12.2024 г. жалбоподателят е подала Заявление с вх. № 608-2890 в Дирекция „Бюро по труда“ гр. Пазарджик за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) на основание чл. 54а от КСО, като в него е декларирала, че последното й правоотношение с работодател от Нидерландия е прекратено, считано от 01.12.2024 г.

Във връзка с подаденото заявление за отпускане на ПОБ, от жалбоподателя е изискано представянето на допълнителни документи. Предвид това, с писмо вх. № вх. №1019-12-6917#2 от 11.12.2024 г. Х. К. представила заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС/ЕИП, декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 и документи за трудова дейност в Нидерландия - 11 бр. Поискано е удостоверяване на осигурителни периоди от Нидерландия, за времето: от 10.04.2019 г. до 18.03.2020 г., от 05.10.2020 г. до 10.01.2021 г., от 27.01.2021 г. до 12.11.2021 г.. от 17.03.2022 г. до 27.05.2022 г.. от 25.05.2022 г. до 01.08.2022 г., от 16.08.2022 г. до 17.08.2022 г., от 25.08.2022 г. до 26.08.2022 г., от 01.09.2022 г. до 13.02.2024 г.. от 25.03.2024 г. до 29.03.2024 г., от 11.04.2024 г. до 30.04.2024 г., от 06.05.2024 г. до 22.07.2024 г.. от 06.08.2024 г. до 04.11.2024 г. и от 05.11.2024 г. до 01.12.2024 г.

В тази връзка на основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (НОИПОБ) със структурирани електронни документи (СЕД) U001CB №1225259 и U003 №1233200 е изискано предоставяне на информация за гореописаните периоди от компетентната институция на Нидерландия.

Поради това с Разпореждане № 121-00-3439-1 от 12.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица на жалбоподателя до получаване на структурирани електронни документи (СЕД) U017 и U004 от компетентната институция на Нидерландия.

В ТП на НОИ - Пазарджик са получен структурирани електронни документи (СЕД) U0I7 №1280553 и U004 №1280605, с които компетентната институция на Нидерландия е удостоверила: периоди на осигурена заетост: от 05.10.2020 г. до 17.01.2021 г.: от 27.01.2021 г. до 14.11.2021 г.; от 21.03.2022 г. до 29.05.2022 г.; от 01.07.2022 г. до 31.08.2022 г.; от 15.08.2022 г. до 21.08.2022 г.; от 25.08.2022 г. до 28.08.2022 г.; от 01.09.2022 г. до 28.01.2024 г.; от 25.03.2024 г. до 29.03.2024 г.; от 10.04.2024 г. до 02.05.2024 г.; от 06.05.2024 г. до 22.07.2024 г.; от 06.08.2024 г. до 04.11.2024 г.; от 05.11.2024 г. до 01.12.2024 г.; причина за прекратяване на заетостта - „дата на изтичане на договора“; доход за периодите: от 02.12.2022 г. до 28.01.2024 г. в размер на 35907.30 евро; от 25.03.2024 г. до 29.03.2024 г. в размер на 751.73 евро; от 10.04.2024 г. до 02.05.2024 г. в размер на 1990.65 евро; от 06.05.2024 г. до 22.07.2024 г. в размер на 6558.90 евро; от 06.08.2024 г. до 04.11.2024 г. в размер на 8012.46 евро; от 05.11.2024 г. до 01.12.2024 г. в размер на 1853.14 евро.

Поради представяне на посочените СЕД и на основание чл. 55 от АПК, с Разпореждане № 151-00-12177-2/11.02.2025 г. е възобновено производството по подаденото от лицето заявление за отпускане на ПОБ.

Последвало е издаването на Разпореждане №121-00-3439-3 от 12.05.2025 г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Х. К. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица, тъй като България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка относно право на парично обезщетение за безработица по българското законодателство, на основание чл. 61 и по аргумент на чл. 65, §2 и §5, буква „а” от Регламент №883/2004.

Разпореждане № 121-00-3439-3 от 12.05.2025 г. е оспорено по административен ред пред Директора на ТП на НОИ – Пазарджик, който е потвърдил същото с процесното Решение № 1012-12-292#1 от 09.06.2025 г.

По искане на жалбоподателя по делото са разпитани свидетелите Е. Т. Г. – близка на жалбоподателя и А. Б. Н. – син на жалбоподателя, чиито показания съдът кредитира частично, по отношение на поясненията относно това кога жалбоподателят е заминала за Нидерландия, кога и колко пъти в годината се е връщала в България и относно причината за заминаването й. В тази част показанията на свидетелите са ясни, безпротиворечиви и съответстват на събрания по делото доказателствен материал. Въпреки че свидетелят А. Б. Н. е син на жалбоподателя и в този смисъл е заинтересован от изхода на делото, показанията му в кредитираната част са ясни и безпротиворечиви и следва да бъдат приети. В останалата част показанията на свидетелите не са подкрепени от доказателствата по делото, включително относно това, че жалбоподателят живеела на квартира в Германия и, че в България искалата да започне бизнес или работа и поради това не се кредитират от съда.

Свидетелят Е. Т. Г. посочва, че познава Х. К. от около 15 години. Твърди, че жалбоподателят работила в Нидерландия от 2020 г. Заминала да работи там, защото тук оставила болна майка, детето й още не работело. Там тя работела по складове. Живеела в Германия на квартира, а работела в Холандия. Прибирала се в България по 3-4 пъти в годината. Виждали се, ходели на почивка. Когато се прибирала Х. К. оставала около месец в България. Имало един период през 2021 г., когато останала тук, около 5 месеца. Според свидетеля близките роднини на жалбоподателя живеели в България. Свидетелят посочва, че в момента жалбоподателят живее в гр. Пазарджик, откакто се прибрала от Холандия през 2024 г.

Според свидетеля Г. жалбоподателят е с основно образование. Търсила си е работа в България. Към момента е на 47 години. Детето й сега било на 23 години. Преди да замине в чужбина тя живеела с майка си и детето си. Бащата на детето и майката били разделени. Той живеел в гр. Червен бряг. Според свидетеля детето е било около 16-17 годишно, когато жалбоподателят заминала да работи в чужбина, но мисли, че вече е бил завършил. Според свидетеля жалбоподателят искала да си създаде собствен бизнес, нещо с храна да прави, с бургери по училищата, но не успяла. Това било само по думи на К., но свидетелят не знае за конкретни предприети действия - да е пускала заявление за работа или за бизнес.

Свидетелят А. Б. Н. посочва, че майка му - жалбоподателят заминала за Холандия за допълнителни доходи, по-добра работа, по-голямо заплащане и не е имала намерение да се развива там или да се установява дългосрочно. Свидетелят посочва, че той е самостоятелен в гр. Своге, не живее заедно с майка ми, там гледа баба си. Свидетелят изрично посочва, че майка му заминала за чужбина, след като навършил 18 г. В Холандия работела в логистични центрове. Точно преди да замине тя не работела. Връщала се през 2, 3, 4 месеца. Оставала тук за различни периоди – от по 20 дни, до 2-3 месеца. Тя се връщала, защото свидетелят не можел сам да се справя, защото живеел в Своге и да пътува постоянно Своге – Пазарджик, за да гледа баба си. Той лично водил майка си на две интервюта. Тогава тя стояла по 2-3 месеца тук или повече. Не знае как се е издържала в тези периоди, предполага със спестени пари.

Свидетелят също посочва, че започнал да работи няколко месеца след като завършил училище - в края на 2019 г. След като започнал работа майка му заминала в чужбина.

С оглед установяване престоят в България на жалбоподателя по делото е представена справка от ОД на МВР – Пазарджик с вх. № 10349/29.10.2025 г. От същата става видно, че за периода 01.01.2020 г. – 01.01.2025 г. жалбоподателят има седем излизания от България и осем влизания от различни гранични пунктове, като през по – голямата и съществена част от времевия период е била извън пределите на страната.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена в срок срещу акт подлежащ на оспорване от лице, което има правен интерес от оспорването и се явява допустима.

Разгледана по същество същата е неоснователна.

Административен съд – Пазарджик като обсъди доводите на страните, прецени представените по делото доказателства и извърши проверка на оспорения акт в съответствие с разпоредбата на чл. 168 от АПК, за да се произнесе съобрази следното:

Оспореният акт е издаден от Директора на ТП на НОИ – Пазарджик. Съобразно чл. 117, ал. 1, т. 2, буква „б“ от КСО пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица. В настоящия случай процесният акт касае именно разпореждане за отпускане на обезщетение за безработица. Издателят на акта е материално и териториално компетентния орган за издаване на оспореното решение.

Що се касае до спазване на изискванията за форма на оспорения акт и предвид гореустановените, настоящият състав намира, че процесният акт е изготвен в писмена форма, съобразно чл. 59, ал. 2 от АПК, като съдържа наименование на органа, който го издава, адресат на акта, който е ясно и точно идентифициран, съдържа разпоредителна част, с която се определят правата и задълженията на адресата на акта, пред кой орган и в какъв срок актът може да се обжалва, както и дата на издаване и подпис на лицето, издало акта, с означаване на длъжността му. В изпълнение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК са ясно посочени всички фактически и правни основания за издаване на акта. Т.е. не се установяват нарушения във формата на акта.

При проверка по спазване на административнопроизводствените правила и по правилното приложение на материалния закон, настоящият състав намира следното:

Потвърденото с процесното решение Разпореждане за отказ отпускане на парично обезщетение за безработица е издадено от длъжностно лице, чиято компетентност не се оспорва. Като правно основание за постановяване на Разпореждането са посочени нормите на чл. 54ж, ал. 1 от КСО във вр. с ал. 11 § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004.

Не е спорна регистрацията на жалбоподателя в Агенцията по заетостта, „Бюро по труда“, а последната й трудова заетост преди прекратяване на осигуряването е била в Нидерландия, при конкретно удостоверено по възнаграждение. Удостоверени са предходни периоди на заетост при работодатели в Нидерландия както следва: от 05.10.2020 г. до 17.01.2021 г.: от 27.01.2021 г. до 14.11.2021 г.; от 21.03.2022 г. до 29.05.2022 г.; от 01.07.2022 г. до 31.08.2022 г.; от 15.08.2022 г. до 21.08.2022 г.; от 25.08.2022 г. до 28.08.2022 г.; от 01.09.2022 г. до 28.01.2024 г.; от 25.03.2024 г. до 29.03.2024 г.; от 10.04.2024 г. до 02.05.2024 г.; от 06.05.2024 г. до 22.07.2024 г.; от 06.08.2024 г. до 04.11.2024 г.; от 05.11.2024 г. до 01.12.2024 г., като най – продължителен при един и същи работодател е бил периода от 01.09.2022 г. до 28.01.2024 г.

Не се установява или твърди лицето да упражнява трудова дейност за периода, за който се иска обезщетение.

Доколкото жалбоподателят е български гражданин, то тя попада в персоналния обхват на чл. 2, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност. Регламентът се прилага пряко във всички държави-членки и неговите разпоредби са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, като в случай на противоречие с националните законодателства имат приоритет (аргумент от чл. 288 от ДФЕС).

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"), като механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в същия, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

Съобразно чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил и настоящия жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент(ЕО) № 883/ 2004.

Съгласно чл. 65, § 2 от Регламент(ЕО) № 883/ 2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване.

На първо място следва да се посочи, че съгласно чл. 1, букви т) и р) от Регламент (ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, а „компетентна институция“ е:

i) институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение;

или

ii) институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията;

или

iii) институцията, определена от компетентния орган на съответната държава;

или

iv) в случая на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 – или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на съответната държава-членка.

В този контекст, следва да се посочи, че компетентна държава-членка по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Нидерландия.

За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, буква „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, която гласи, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, буква „к“).

Същевременно правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Текст от значение за ЕИП и за Швейцария).

Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основния регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1). Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

В съответствие с цитираните правила и с оглед на събраните в хода на делото доказателства, настоящият състав намира, че в периода на последната заетост на жалбоподателя в Нидерландия това е била и държавата й по пребиваване, както правилно е приел и административния орган. Нещо повече, установява се, че жалбоподателят е живяла в Нидерландия за дълъг период от време, където е осъществявала и трудова дейност – 2019-2024 г. Това е била и държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Тези факти сочат на трайно (обичайно) установяване в гази държава. Фактът, че останалите роднини на жалбоподателя – пълнолетен син и майка се намират в България не променя извода, че нейното обичайно пребиваване до края на 2024 г. е било в Нидерландия. Тези факти сочат за трайно установяване в тази държава. Обстоятелството, че считано от 02.12.2024 г. жалбоподателката се е преместила в Република България, където твърди, че има намерение да се установи да живее за постоянно, е ирелевантно за приложението на чл. 65, параграф 2 и параграф 5. б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., доколкото касае последващ период. Установено е от административния орган, че от 10.11.2016 г. до настоящия момент липсва трудово-правна връзка жалбоподателя с България, като лицето не е упражнявало трудова дейност в България. Фактът на пребиваване в България за кратки периоди през периода 2020-2024 г. от жалбоподателя, в които се е виждала с приятели и членове на семейството си не обуславя център на жизнените интереси в България. Видно от показанията на синът на жалбоподателя майка му е заминала за Нидерландия след като той е навършил пълнолетие е и се е установил. Освен това той живее в гр. Своге, а не с нея в гр. Пазарджик. Баба му живееща в гр. Пазарджик макар и да твърди да е със заболявания, не е лежащо болна и се обслужва сама. Тоест жалбоподателят при престоя си в България е осъществявала обичайни срещи с близки и семейство. Липсват данни да са реализирани опити за установяване в България преди края на 2024 г.

С оглед съдебната практика на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна/“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава - членка. В случая „стабилна/дългосрочна“ заетост е в Нидерландия, което може да обоснове извод, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България.

От горните следва, че до м. декември 2024 г. жалбоподателят е била с място на обичайно пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 в Нидерландия, а след това в Република България.

При тези данни не може да се приеме, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно безработното лице, каквато безспорно е жалбоподателят, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, като в случая компетентната държава е Нидерландия, и да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е завърнало в нея. В настоящия случай, по време на последната си трудова заетост жалбоподателят безспорно е пребивавала в Нидерландия, а не в държава-членка, различна от компетентната държава, каквото е изискването на цитираната норма. Фактът на това пребиваване не се опровергава от представените доказателства по делото. Фактът, че лицето е пътувало в рамките на общността не дерогира установяването, че полагането на труд и трайната му заетост са в Нидерландия. Възприемане на противното би довело до промяна на държавата на пребиваване при всяко краткосрочно пътуване на лицата било то за визита на близки или почивка.

С оглед изложеното, правилно административният орган е приел, че не може да се приеме, че завръщайки се в България жалбоподателят се е завърнала в държавата си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта, като се е завърнала в държавата си по произход, но не и по пребиваване.

Предвид това, следва да се посочи, че с Определение на Съда на Европейския съюз (СЕС), седми състав, от 24 март 2023 г., постановено по дело C‑30/22 е прието, че член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г., трябва да се тълкува в смисъл, че: „не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.“.

С оглед на това обосновано е прието от ответника, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. В случая се установява, че лицето попада в обхвата на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат право на обезщетение от компетентната държава-членка и отидат в друга държава-членка.

Налице са и съображения на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според което не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход.

Предвид всички изложени, настоящият състав намира, че процесният административен акт е надлежно мотивиран, издаден при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Не се констатира оспореното решение да е издадено за цел, различна от установената със закона и подадената срещу него жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Предвид изхода на делото и съобразно чл.143, ал. 3 от АПК, следва да бъде уважена своевременно заявената претенция на ответника в негова полза да се присъди юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство, платимо от жалбоподателя. На основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП, съдът определя възнаграждението в размер на 200 лева.

Водим от изложеното и на основание чл.172, ал. 2, предл. последно от АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Х. Д. К. от гр. Пазарджик, чрез адв. М. – АК Пазарджик, против Решение № 1012-12-292#1 от 09.06.2025 г. на Директора на ТП на НОИ – Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 121-00-3439-3 от 12.05.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на Х. Д. К. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

ОСЪЖДА Х. Д. К. да заплати на Териториално поделение на НОИ – Пазарджик разноски по делото в размер на 200 (двеста) лева.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 119 от КСО.