Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 14.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично
съдебно заседание на четиринадесети
октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при
секретаря Александрина Пашова, като разгледа докладваното от съдия Анастасова
гр. дело № 4675 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 37219 от 12.02.2019
на СРС, ГО, 58 с-в, постановено по гр.д. № 48894/2018 г. е признато за
установено на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 128 ал.1
от КТ и чл. 222 ал.3 от КТ, че И. „П.“ ООД, *** дължи на Ю.М.Т., ЕГН **********
с адрес *** сумата 1223.00 лв.- дължим остатък от брутно трудово възнаграждение
за периода м.04.-м.08.2016 г. вкл., със законната лихва от датата на подаване
на заявлението по чл.410 ГПК- 16.11.2016 г. до окончателно погасяване на
задълженията и сумата 1344,16 лв.- дължимо брутно обезщетение по чл. 222 ал.3
от КТ в размер на две брутни заплати, във връзка с придобиване право на пенсия,
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК-
16.11.2016 г. до окончателно погасяване на задълженията, за които суми е била
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 65479/2016 г. по описа на СРС, 58
с-в, както и заплатени разноски за държавна такса от 103 лв., като отхвърля
претенцията за адвокатски хонорар.
Срещу така
постановеното решение е постъпила жалба от ответника, в която са наведени
оплаквания, че решението на СРС е недопустимо и неправилно, постановено при
съществени нарушения на материалния
закон и процесуалните правила.
Изложени са доводи,
че първоинстанционния съд се е произнесъл по непредявен иск – установителен
вместо осъдителен за паричните вземания, които от своя страна не са били конкретизирани
в подадената искова молба. Не е посочено и как са формирани при съобразяване,
че са предявени частични искове. Въпреки представените доказателства за заплащане
на дължимите суми на ищеца, СРС е отхвърлил искането на ответника за допускане
на ССчЕ, което от своя страна, според жалбоподателя,
представлява съществено процесуално нарушение. В постановеното решение съдът не
е изложил мотиви за формираните изводи, че се дължат сумите въпреки
погасяването им чрез плащане.
Моли да се обезсили
като недопустимо постановеното решение; при условията на евентуалност – да се
отмени като неправилно и се отхвърлят предявените искове.Претендира разноски.
Въззиваемият Ю.М.Т. не
изразява становище по въззивната жалба в срока по
чл.263, ал.1 ГПК. В свое становище от 14.10.2019 г. моли подадената въззивна
жалба да бъде оставена без уважение, а постановеното от СРС решение –
потвърдено, като правилно и законосъобразно. Изразява становище, че претенциите
на ищцата са били удовлетворени чрез плащане едва след завеждане на заповедното
производство – в рамките на година и половина след това. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Жалбата е подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи
произнасяне на съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивните
жалби доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Предявени са искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал.
1 ГПК, вр. с чл. 128,т.2 КТ и чл.222, ал.3 КТ. В този
смисъл исковете са установителни, както правилно е посочил съдът в обстоятелствената
част на решението си за признаване на установено, че ответникът И. „П.“ ООД
дължи на ищеца Ю.М.Т. сумата 1223.00 лв.-
дължим остатък от брутно трудово възнаграждение за периода м.04.-м.08.2016 г.
вкл., със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК-
16.11.2016 г. до окончателно погасяване на задълженията и сумата 1344,16 лв.-
дължимо брутно обезщетение по чл. 222 ал.3 от КТ в размер на две брутни
заплати, във връзка с придобиване право на пенсия, със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 16.11.2016 г. до окончателно
погасяване на задълженията, за които суми е била издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д.№ 65479/2016 г. по описа на СРС, 58 с-в.
Доколкото паричните
вземания и обстоятелствата, от които произтичат са били конкретизирани в
подадената искова молба, настоящия състав намира че исковата молба, по която е
образувано производството по гр.д.№ 48894/2018 г. по описа на СРС, 58 с-в е
редовна с оглед изискванията на чл.127, ал.1 ГПК. Изложените доводи в
подадената въззивна жалба в обратен смисъл, съдът намира за неоснователни.
В постановения
съдебен акт ясно е посочено, че за вземанията на ищеца е било образувано
ч.гр.д.№ 65479/2016 г. по описа на СРС, 58 с-в, по което е издадена заповед за
изпълнение, срещу която е подадено възражение и е образувано делото пред СРС.
Първото искане от
настоящата инстанция е, да обезсили съдебното решение и да върне делото на друг
състав на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Твърди се,
че е налице основанието на чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК. Както е посочено в
решение № 389 от 13.05.2015 г. по гр. д. № 6626/13 г., ГК, ІV ГО на ВКС,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, правомощието на въззивния съд да обезсили
първоинстанционното решение и да върне делото за ново разглеждане на
първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск, с оглед нормата на чл.
270, ал. 3, изр. 3 ГПК, следва да се съобрази със задължителната практика на
ВКС, опредметена в множеството решения по чл. 290 ГПК/ № 398/25.05.2010 г. по
гр. д. № 738/2009 г., ІV г.о. № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г., ІV
г.о., № 124/24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г., ІV г.о.; № 226/03.08.2011 г.
по гр. д. № 1470/2010 г., III г.о.; № 329/20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010
г., III г.о. и редица други/, както и с дадените в т. 1 и т. 9 от ППВС №
1/10.11.85 г., т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на
ВКС и ТР № 2/29.02.2012 г. по т.д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС задължителни
указания за съдилищата. В същите е прието, че основанието на чл. 270, ал. 3,
изр. 3 ГПК е налице само при разгледан непредявен иск-когато в нарушение
принципа на диспозитивното начало в гражданския
процес решаващият съд се е произнесъл извън определеният от страните по спора
предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, т.е. по предмет, за
който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на
обстоятелства, на които страната не се позовава, тъй като е разгледан иск на
непредявено основание. Позоваването се прави чрез искане, формулирано в
исковата молба и съдът следи то да е съответно на обстоятелствата, на които се
основава, но нито правомощието на въззивния съд да даде на свой ред
квалификация на иска, нито задължението му да следи за допустимост на
решенията, обжалвани пред него, обуславят възможността служебно да бъдат
извеждани искания, каквито ищецът не е заявил и не поддържа. Когато визираното
по-горе нарушение липсва не са налице предпоставките на чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК.
В конкретния казус не става въпрос за разгледан от съда непредявен иск.
Правното основание е чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 128,т.2 КТ и чл.222, ал.3 КТ,
като по този начин се посочва редът за разглеждане на иска и правното му основание.
Действително искането до съда по подадената искова молба е с несъвършена
формулировка, тъй като въпреки излагането на обстоятелства за издадената
заповед за изпълнение и подаденото възражение е посочено, че се желае осъждане
на ответника да заплати сумите. Същевременно при извършения доклад по делото в
с.з. на 11.02.2019 г. страните не са заявили възражения срещу така определената
правилна правна квалификация на спора по установителни искове предявени по реда
на чл.422 ГПК и срещу разпределената между страните доказателствена тежест.
Именно поради това настоящия състав, намира че съдът не се е произнесъл по
непредявен иск и правото на защита правата на ответника не е било нарушено,
накърнено или ограничено. Поради това и предвид гореизложеното не са налице
предпоставките на чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК.
По съществото на
спора и направените във въззивната жалба други възражения, свързани с правилността
на съдебния акт, настоящата инстанция излага следните мотиви:
Страните не спорят,
че в периода м.04.-м.08.2016 г. са били в трудови правоотношения, като ищцата е
заемала длъжността „редактор“ в И. „П.“ ООД при договорено възнаграждение след
01.06.2008 г. - 620 лв. основна заплата с 0.6 % допълнително възнаграждение за
всяка година трудов стаж.
Установено е, че със
заповед № 27/01.09.2016 г. трудовото правоотношение е било прекратено поради
навършване на пенсионна възраст, като със същата е определено на основание
чл.222, ал.3 КТ на Ю.М.Т. да бъде изплатено
обезщетение в размер на 1344.16 лв.
За вземанията на
ищеца –1223.00 лв.- дължим остатък от брутно трудово възнаграждение за периода
м.04.-м.08.2016 г. вкл. и сумата 1344,16 лв.- дължимо брутно обезщетение по чл.
222 ал.3 от КТ в размер на две брутни заплати, във връзка с придобиване право
на пенсия е било образувано ч.гр.д.№ 65479/2016 г. по описа на СРС, 58 с-в, по
което е издадена заповед за изпълнение, срещу която е подадено възражение от
ответника и е образувано делото пред СРС в срока по чл.415 ГПК.
Чрез събраните в
производството доказателства и констатациите на приетата пред въззивната
инстанция ССчЕ, която съдът кредитира изцяло по реда
на чл.202 ГПК се установява, че за периода м.04.2016 г.-м.08.2016 г. на Ю.М.Т.
е начислено БТВ в размер на 4554.64 лв., като нетната сума за получаване е
3866.62 лв. Съответно, че в БТВ за м.08.2016 г. е било начислено и обезщетение
по чл.222, ал.3 КТ за получаване от ищцата в размер на 1344.16 лв. Установено
е, че с РКО от 20.07.2016 г. на Т. е била заплатена
сумата 200.00 лв., а за периода 28.06.2016 г.-07.09.2017 г. /след подаване на заявлението по чл.410 ГПК/ на
ищцата са били преведени по банков път сумата общо 3993.46 лв., в която се
включват дължимото и трудово възнаграждение и обезщетение по чл.222, ал.3 КТ а
придобитото право на пенсия поради продължителна работа при същия работодател.
Съгласно
задължителните указания в т. 9 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
Тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, съществуването на вземането по
издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на
съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235,
ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите
по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес. Последователното прилагане на
този принцип, а и на нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК, според която съдът взема
предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, които са от значение
за спорното право, означава да се вземе предвид и погасяването на вземанията
след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както в
случая. Това е обусловено и от момента, към който се формира силата на пресъдено
нещо - приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила.
След като се приема, че съществуването на вземането се установява към момента,
в който се формира сила на пресъдено нещо, а не към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, искът по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК следва да се уважи за изискуемите вземания към датата, към която се
формира сила на пресъдено нещо.
В този смисъл решението
на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото
е то в момента на приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да вземе
предвид и фактите настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение
за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват - например
ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието
става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след
предявяването на иска. Преценката на съда за основателността на иска следва да
бъде направена с оглед материалноправното положение в
деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или
въззивна/, а не в деня на предявяване на иска. Поради това съдът следва да
вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, както го
задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
При съобразяване
извършеното плащане в хода на процеса, настоящия състав намира че предявените
искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Крайните изводи на
двете съдебни инстанции не съвпадат. На основание чл. 271, ал. 1, изр.1, 2 пр. ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде отменено, а предявените искове
– отхвърлени поради плащане в хода на процеса.
По разноските:
С оглед изхода на
спора, в полза на въззивника не се следват разноски
за настоящата инстанция.
В полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени сторените
разноски за държавна такса в размер на 52.00 лв. за първата инстанция и 51.50
лв. за проведеното заповедно производство.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
РЕШИ :
ОТМЕНЯ Решение № 37219 от 12.02.2019
на СРС, ГО, 58 с-в, постановено по гр.д. № 48894/2018 г., с което е признато за
установено на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 128 ал.1
от КТ и чл. 222 ал.3 от КТ, че И. „П.“ ООД, *** дължи на Ю.М.Т., ЕГН **********
с адрес *** сумата 1223.00 лв.- дължим остатък от брутно трудово възнаграждение
за периода м.04.-м.08.2016 г. вкл., със законната лихва от датата на подаване
на заявлението по чл.410 ГПК- 16.11.2016 г. до окончателно погасяване на
задълженията и сумата 1344,16 лв.- дължимо брутно обезщетение по чл. 222 ал.3
от КТ в размер на две брутни заплати, във връзка с придобиване право на пенсия,
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК-
16.11.2016 г. до окончателно погасяване на задълженията, за които суми е била
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 65479/2016 г. по описа на СРС, 58
с-в, както и заплатени разноски за държавна такса от 103 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Ю.М.Т., ЕГН ********** с
адрес *** срещу И. „П.“ ООД, *** искове по чл. 422 ГПК вр.
чл. 128 ал.1 от КТ и чл. 222 ал.3 от КТ, за признаване за установено, че И. „П.“
ООД, *** дължи на Ю.М.Т., ЕГН ********** с адрес ***, сумата 1223.00 лв.-
дължим остатък от брутно трудово възнаграждение за периода м.04.-м.08.2016 г.
вкл., със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК-
16.11.2016 г. до окончателно погасяване на задълженията и сумата 1344,16 лв.-
дължимо брутно обезщетение по чл. 222 ал.3 от КТ в размер на две брутни
заплати, във връзка с придобиване право на пенсия, със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 16.11.2016 г. до окончателно
погасяване на задълженията, за които суми е била издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д.№ 65479/2016 г. по описа на СРС, 58 с-в, както и заплатени разноски
за държавна такса от 103 лв., като неоснователни поради плащане в хода на
процеса.
ОСЪЖДА И.
„П.“ ООД, *** да заплати на Ю.М.Т., ЕГН ********** с адрес ***, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 52.00 лв. –разноски за държавна такса за първата
инстанция и 51.50 лв. –разноски за държавна такса за проведеното заповедно
производство / ч.гр.д.№ 65479/2016 г. по описа на СРС, 58 с-в/.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.