№ 212
гр. София, 08.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20211800500879 по описа за 2021 година
С Решение № 202/30.09.2021г., постановено по гр. дело № 354 по описа
за 2019 година на РС- Самоков, е призната за установена по иска на „В. и К.”
ЕАД срещу Р. Г. Ч. дължимостта по Заповед № 112 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 18.02.2019г. по ч.гр.дело № 142/2019г. на РС-
Самоков, за сумите 367,42 лв. по фактура № **********/26.09.2017 г. и за
42,25 лв., представляваща лихва за забава за периода от 27.10.2016год. до
14.12.2018 год., а също и законна лихва от 19.12.2018год. (датата на подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК) до изплащане на вземането, както и
разноски по делото в размер на 25 лева - държавна такса и 50 лева –
юрисконсултско възнаграждение. Със същото решение искът е отхвърлен в
останалата му част, поради погасяване на вземането по давност.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е
образувано по въззивна жалба на „В. и К.” ЕАД срещу горното решение в
отхвърлителната му част, като жалбоподателят го счита за неправилно.
Оспорва извода на районния съд че вземането за част от главницата е
погасено по давност поради това, че длъжникът изпадал в забава от началния
момент на отчетния период, а не от деня, следващ датата на фактуриране.
Позовава се на общите условия, съгласно които потребителите следва да
заплащат дължимите суми за ползваните от тях ВиК услуги в 30- дневен срок
след датата на фактуриране. Прави извод, че именно в този момент настъпва
изискуемостта на вземането и длъжникът изпада в забава. Подчертава, че
падежът на задължението за заплащане на цената е обусловен от издаването
на фактурата, а съответно – от тази дата тече и давността. Сочи, че в случая
не се оспорва облигационната връзка между страните. Анализира характера
на фактурите и правните им последици. Счита, че началният момент, от
1
който започва да тече давностният срок, е моментът, в който се поражда
правото на кредитора да заведе иск за защита на правата си, като при
облигационните задължения това право възниква в момента, в който
вземането е установено по основание и размер и е настъпил падежът за
неговото плащане, а в случая този момент съвпада с изтичането на 30- дневен
срок от издаване на фактура от страна на ВиК. Изтъква, че процесната
фактура е издадена на 25.01.2018г., т.е. тригодишният давностен срок не е
бил изтекъл към датата на завеждане заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Позовава се на съдебна практика (Решение V-
22 от 03.04.2017 г. по в.гр.д. № 1912/2016 год. по описа на Бургаския окръжен
съд). Моли съда да отмени обжалваното решение в частта му, с която е
отхвърлена исковата претенция на „ВиК“ ЕАД за заплащане на разликата над
присъдените главница от 367,42 лева и лихва за забава над 42,25 лева, поради
погасяване по давност. Претендира разноски за внесена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор, с който жалбата се
оспорва. Въззиваемият споделя установената от районния съд фактическа
обстановка и не оспорва наличието на облигационни отношения между
страните по делото, нито датите на издаване на двете процесни фактури.
Споделя и извода му за погасяване по давност на задължението по фактура №
**********/26.09.2016 г., тъй като то касае услуги, предоставени през
периода от 02.10.2014г. до 31.05.2016г., а ищецът не бил доказал, че е
извършвал периодично отчитане на количеството доставена вода съгласно
изискванията на общите условия (т.е. най- малко веднъж годишно), а това
съставлявало неизпълнение на неговите задължения. Оспорва твърденията му,
че причина за неотчитането било неосигуряване на достъп от страна
потребителя. Не било доказано нито количеството потребена вода в имота,
нито начина на отчитането й. Правилно бил приложен и краткият тригодишен
давностен срок. Изразява несъгласие с доводите на жалбоподателя за
изискуемостта на вземането и изпадането на потребителя в забава. Моли съда
да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното
решение. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят не се представлява и не изразява становище по спора.
В същото заседание въззиваемата страна не се явява, не се представлява
и не изразява становище по спора. От процесуалния й представител е
постъпила молба за даване ход на делото и е изразено становище по
същество, което съвпада с изразеното в писмения отговор и препраща към
него. Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на
претендираното от несрещната страна адвокатско (юрисконсултско)
възнаграждение.
Настоящият съдебен състав намира, че фактическата обстановка,
установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство
доказателства, е описана в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се преповтаря в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното.
2
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е
подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е
ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Обжалваното решение е и допустимо, тъй като е постановено при
наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за
упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл
по действително предявените такива.
ІІІ. По същество
Неоснователно жалбоподателят поддържа, че изискуемостта на
вземането настъпва в момента на изпадане на длъжника в забава. Наистина,
ако падежът на задължението е изрично уговорен, началният момент на
изискуемостта съвпада с този на давността (чл. 114, ал. 1 от ЗЗД), но това не
изключва наличие и на други хипотези. Такава е регламентирана напр. в
разпоредбата на 114, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която, ако е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало. Настоящият съдебен състав намира, че
именно тя е приложима в конкретния случай поради следните съображения.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия на дружеството – ищец,
представени по делото, ВиК- операторът издава ежемесечни фактури при
наличие на консумация и/или служебно начисляване на количества, а
съгласно ал. 2 - потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми за
ползваните от тях ВиК- услуги в 30-дневен срок след датата на фактуриране.
Това означава, че:
Задълженията за заплащане на предоставяните от дружеството услуги са
уговорени като месечни такива, т.е. те възникват след изтичането на
съответния месец, през който е доставяна питейна вода и/или са
отвеждани или пречиствани отпадъчни води. Така, всяка доставка
поражда вземане за отделна месечна вноска, чийто падеж настъпва през
предварително определен интервал от време. Поради това и с оглед
разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД и във връзка с Тълкувателно
решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г., ОСГК, тези
задължения се погасяват с изтичане на тригодишен давностен срок.
С оглед липсата на изрично определен падеж на отделните задължения,
3
съдът приема, че фактурирането на дължимите суми представлява
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя до
длъжника покана за изпълнение (искане за плащане). В същия смисъл е и
изричното изявление на жалбоподателя на стр. 2 от въззивната жалба.
Следователно, в случая е налице съглашение между страните,
изискуемостта на задължението да настъпва след покана. Правна
последица от такава покана е изпадането на длъжника в забава (арг. от
чл. 84, ал. 2 от ЗЗД). Не може, обаче, да се сподели застъпваната от
жалбоподателя теза, че тази покана поставя освен това и началото на
давностния срок, тъй като такъв неин ефект не е нормативно
регламентиран. Издаването на една обща фактура на 26.09.2016г. за
всички вземания, възникнали през периода от 02.10.2014г. до
01.09.2016г., не променя момента, от който започва да тече
погасителната давност за всяко от тях. На първо място, това би било
недопустимо, тъй като материята на погасителната давност се урежда с
императивни правни норми, определящи началото на погасителната
давност в зависимост от възникване на вземането и от изискуемостта му.
На второ място, неоснователен е наведеният в хода на
първоинстанционното производство довод, че не било необходимо
ежемесечно издаване на фактури поради сезонния характер на обекта и
липса на ежемесечни отчети, тъй като тези обстоятелства (дори да се
докажат) не дерогират задължението на оператора по чл. 33, ал. 1 от
общите условия, нито променят извода, че вземанията на доставчика
възникват ежемесечно. Затова неиздаването на отделни фактури за тези
вземания не може да доведе до едностранна промяна на началния момент
на погасителната давност. Точно обратното: това обстоятелство е
съставомерно по чл. 95 от ЗЗД като неоказване на необходимото
съдействие на длъжника да изпълни задължението си, тъй като
кредиторът не е определил размера на това задължение съгласно
изискванията на чл. 33, ал. 1 от общите условия. При забава на
кредитора, обаче, рискът (вкл. от погасяване на вземането по давност)
преминава върху него, по аргумент от чл. 96, ал. 1 от ЗЗД. Затова, ако
кредиторът не издаде фактура за вземането си в уговорените между
страните срокове, това не означава, че давност за вземането му не тече.
Законът му дава право да отправи покана за изпълнение във всеки
4
момент след възникване на вземането му и да постави длъжника в
забава, но не го оправомощава, с това действие едностранно да отлага
във времето началото на давностния срок, толерирайки собственото си
бездействие да упражни вече възникнало свое право. (В същия смисъл -
Решение № 260011 от 31.08.2020 г. на ОС - Силистра по в. гр. д. №
247/2020г., вр. Определение № 60412 от 6.07.2021 г. на ВКС по т. д. №
2204/2020 г., II т. о., ТК, както и Решение № 19 от 11.01.2019 г. на ОС -
Бургас по в. гр. д. № 1182/2018г.) В такава хипотеза законодателят е
предвидил, че, щом отправянето на поканата зависи от волята на
кредитора, началото на погасителната давност се свързва не с момента на
настъпване на изискуемостта, а с момента възникване на задължението –
чл. 114, ал. 2 от ЗЗД.
По тези съображения съдът намира, че процесните задължения за
месечни вноски са възникнали с изтичането на съответния месец, през който е
потребявана съответната услуга, а, с оглед обоснованата по- горе
приложимост на разпоредбата на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД, давностният срок за
всяко месечно задължение е започнал да тече от момента на възникването му.
Следователно, тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията,
възникнали до месец ноември 2015 г., е започнала да тече от първо число на
съответния следващ месец, и е изтекла преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 19.12.2018г.
Съответно, вземанията за тези периоди са погасени по давност, ведно с
лихвите върху тях (арг. от чл. 119 от ЗЗД). Поради това искът е
неоснователен и правилно е бил отхвърлен в тази си част.
Вземанията за периода от м. декември 2015г. до м. август 2016г. не са
погасени по давност, поради което в тази си част искът е доказан по
основание.
На основание чл. 162 от ГПК, и с оглед изявлението на ищеца, че не е
извършвал ежемесечни отчети на реално изразходваното количество вода (л.
42 от първоинстанционното дело), съдът определя размера на тези вземания
по изчислителен път като средномесечна стойност за целия период от 23
месеца, т.е. 1319,57/23=57,37лв. на месец, респ. 516,35лв. общо за посочения
по- горе период от м. декември 2015г. до м. август 2016г.
Както се посочи по- горе, издадената на 26.09.2016г. фактура има
характер на покана за плащане. По делото няма данни за момента, в който тя
е достигнала до длъжника, но, с оглед цитираната по- горе клауза на чл. 33,
ал. 2 от общите условия, последният изпада в забава с изтичане на 30- дневен
срок от датата на фактуриране, т.е. в случая – 27.10.2016г. Служебно
изчислен, размерът на моратирната лихва върху главницата от 516,35 лв. за
период от 27.10.2016г. до посочения от ищеца краен момент (14.12.2018г.) е
111,74 лв. За тази сума искът по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е
основателен и следва да бъде уважен.
С оглед гореизложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено
в частите, с които предявените главен и акцесорен иск са били отхвърлени
5
съответно за сумите 516,35 лв. и 111,74 лв., като вместо това се постанови
съдебен акт, с който исковете се уважават за тези две суми. В частта за
разликите над тях решението следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
жалбоподателя следва да се присъди част от разноските, пропорционална на
уважената част от жалбата. Такива се установяват в размер на 31,62 лв. –
държавна такса, както и юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78,
ал. 8, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, което, независимо че се претендира в размер от 150 лв.,
настоящият съдебен състав определя на 100 лв., с оглед фактическата и
правна сложност на делото, както и разглеждането му само в едно открито
съдебно заседание пред въззивния съд, на което не е присъствал представител
на жалбоподателя. Поради това, разноските се изчисляват, както следва:
((516,35+111,74)/(1319,57+261,65))*
131,62=0,3972186033569016*131,62=52,28лв.
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
въззиваемия следва да се присъди част от разноските, пропорционална на
отхвърлената част от жалбата. Такива се установяват в размер на 300 лв. –
адвокатско възнаграждение, от която сума жалбоподателят следва да заплати
на въззиваемия част, равна на (1-0,3972186033569016)*300=180,83лв.
Частичното уважаване на въззивната жалба налага преизчисляване на
разноските в първоинстанционното производство.
Ищецът е направил такива за 39,82 лв. – държавна такса, 37,84 лв. –
доплатена държавна такса и 140,00 лв. – депозит за изготвяне на
заключение по ССЕ, от които в негова полза следва да се присъди част,
пропорционална на съотношението между уважения и предявения
размер на исковете (516,35+367,42+111,74+42,25)/(1686,99+303,90), т.е.
0,5212543133975257*(39,82+37,84+140)=113,46лв. Не следва да се
присъжда юрисконсултско възнаграждение, тъй като такова не е
поискано своевременно, а едва с въззивната жалба. Районният съд,
обаче, е присъдил разноски за държавна такса от 50 лв. (каквато няма
внесена) и за юрисконсултско възнаграждение от 150 лв. (каквото не е
претендирано). Поради това, така присъдените разноски на ищеца от
общо 200 лв. следва да бъдат намалени до изчисления по- горе размер от
113,46 лв.
Съответно, ответникът, който своевременно е претендирал разноски за
адвокатски хонорар от 600 лв. и е доказал извършването му, има право
на част от тях, пропорционална на отхвърлената част от исковете, т.е. (1-
(516,35+367,42+111,74+42,25)/(1686,99+303,90))*600=287,25лв. Тъй
6
като, обаче, районният съд му е присъдил разноски в размер на 480 лв.,
обжалваното решение следва да бъде отменено за разликата между тези
две суми.
На последно място, съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото
производство следва да се с произнесе с осъдителен диспозитив по
дължимостта на разноските в заповедното производство, дори когато не
изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. По аргумент от по-
силното основание, такъв диспозитив следва да се постанови и при изменение
на разноските по заповедта за изпълнение. Поради това и съобразно изхода на
делото, както и с оглед обстоятелството, че районният съд е постановил не
такъв диспозитив, а установителен, в настоящия случай следва да се отмени
обжалваното решение в частта му, с която се установяват разноски в
заповедното производство, а вместо това да се присъди частта от разноските в
заповедното производство, съответстваща на уважената част от
установителните искове за вземанията, за които е издадена заповедта за
изпълнение. Такива се констатират в размер на 39,82 лв. (държавна такса) и
50 лв. (юрисконсултско възнаграждение), от които длъжникът следва да
заплати на заявителя
((516,35+367,42+111,74+42,25)/(1686,99+303,90))*89,82=46,82лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 202/30.09.2021г., постановено по гр. дело № 354
по описа за 2019 година на РС- Самоков, в частите му, с които:
главният иск е бил отхвърлен за разликата от 516,35 лв. над 367,42 лв. до
883,77 лв.
акцесорният иск е бил отхвърлен за разликата от 111,74 лв. над 42,25 лв.
до 153,99 лв.
в полза на ищеца са били присъдени разноски за разликата над 113,46 лв.
до 200 лв.
в полза на ответника са били присъдени разноски за разликата над 287,25
лв. до 480 лв.
е признато за установено вземане на ищеца за разноски в заповедното
производство в размер на 25 лв. – държавна такса и 50 лв. –
юрисконсултско възнаграждение,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че Р. Г. Ч. с ЕГН ********** дължи
на „В. и К.“ ЕАД с ЕИК *** сумите 516,35 лв. (главница по фактура №
**********/26.09.2016 г.) и 111,74 лв. (лихва върху тази главница за периода
7
от 27.10.2016г. до 14.12.2018г.), за които е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК от 18.02.2019г. по ч.гр.д. № 142/2019г. на РС- Самоков.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 202/30.09.2021г., постановено по гр.
дело № 354 по описа за 2019 година на РС- Самоков, В ЧАСТТА МУ, с която
главният иск е отхвърлен за разликата над 883,77 лв. до пълния предявен
размер от 1686,99 лв., а акцесорният – за разликата над 153,99 лв. до пълния
предявен размер от 303,90 лв.
В частта, с която е призната дължимостта на сумите 367,42 лв. –
главница и 42,25 лв. – лихва, Решение № 202/30.09.2021г., постановено по гр.
дело № 354 по описа за 2019 година на РС- Самоков, не е обжалвано и е
влязло в сила.
ОСЪЖДА Р. Г. Ч. с ЕГН ********** да заплати на „В. и К.“ ЕАД с
ЕИК *** сумата 52,28 лв. – част от разноските във въззивното производство,
пропорционална на уважената част от жалбата.
ОСЪЖДА „В. и К.“ ЕАД с ЕИК *** да заплати на Р. Г. Ч. с ЕГН
********** сумата 180,83 лв. – част от разноските във въззивното
производство, пропорционална на отхвърлената част от жалбата.
ОСЪЖДА Р. Г. Ч. с ЕГН ********** да заплати на „В. и К.“ ЕАД с
ЕИК ***, сумата 46,82 лв. – част от разноските в заповедното производство,
пропорционална на размера на вземанията, който е бил установен по исков
ред.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8