Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 27.10.2023 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори февруари през
две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени
Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Анелия Янева
мл. съдия Яна Борисова
при
участието на секретаря Снежана Тодорова, като разгледа докладваното от съдия
Коджабашева гр. дело № 486 по описа
за 2020 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 7.08.2019 г., постановено по гр. дело № 88749/ 2017 г. на
Софийски районен съд, І ГО, 167 състав, по предявени от Г.Н.Н. /ЕГН **********/
и В.Х.Н. /ЕГН **********/ срещу „Б.П.Б.“ АД- *** /ЕИК ********/ установителни
искове „по чл.146 ЗЗП“ са обявени за нищожни клаузите чл.14, ал.2, чл.14, ал.3
и чл.24, ал.2 от Договор за кредит, обезпечен с ипотека № 2388/R/ 2007 от
11.07.2007 г., и на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД „Б.П.Б.“ АД- *** /ЕИК ********/ е
осъдена да заплати на Г.Н.Н. /ЕГН **********/ и В.Х.Н. /ЕГН **********/ сумата 757.80 евро, представляваща недължимо
платена сума по Договор за кредит, обезпечен с ипотека № 2388/R/2007 от
11.07.2007 г., през периода от 20.12.2012 г. до 20.12.2017 г., като този иск е
отхвърлен за горницата над уважения размер от 757.80 евро до пълния предявен
размер от 5 468.48 евро и за периода от 17.11.2012 г. до 19.12.2012 г. С
решението е отхвърлен и предявеният от Г.Н.Н. /ЕГН **********/ и В.Х.Н. /ЕГН **********/
срещу „Б.П.Б.“ АД- *** /ЕИК ********/ иск по чл.86 ЗЗД за присъждане на сумата
540.23 евро, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода
от 17.11.2014 г. до 20.12.2017 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „Б.П.Б.“
АД е осъден да заплати на ищците Г.Н. и В.Н. сумата 734.12 лв.- разноски
по делото, и на основание чл.78, ал.3 ГПК ищците Г.Н. и В.Н. са осъдени да
заплатят на ответника „Б.П.Б.“ АД сумата 540.39 лв.- разноски.
С
решение от 1.11.2019 г., постановено по реда на чл.250 ГПК, „Б.П.Б.“ АД /ЕИК ********/ е осъдено да заплати на Г.Н.Н.
/ЕГН **********/ и В.Х.Н. /ЕГН **********/ законната лихва за забава върху
сумата 757.80 евро, считано от 20.12.2017 г. до окончателното й изплащане.
С
определение от 1.11.2019 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е оставено без уважение искане на Г.Н.Н. и В.Х.Н. /ищците/
за изменение на постановеното на 7.08.2019 г. по гр.д.№ 88749/ 2017 г. на СРС,
167 състав, решение в частта за разноските.
Постъпила
е въззивна жалба от Г.Н.Н. и В.Х.Н. /ищци
по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното
на 7.08.2019 г. решение в отхвърлителната му част и в частта за разноските, с
искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за
присъждане на останалата част от претендираните на основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД суми- главница и лихви за забава, с присъждане на разноски за
двете съдебни инстанции.
Подадена
е въззивна жалба срещу постановеното
на 7.08.2019 г. решение и от ответника „Б.П.Б.“ АД- ***, с конституиран по реда
на чл.227 ГПК в хода на въззивното производство правоприемник „Ю.Б.“ АД- ***, в
която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в
частта му, в която са уважени исковете по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.146 ЗЗП и
чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД, и в частта относно съразмерно присъдените на ищците
разноски, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено
решение за отхвърлянето им като неоснователни, с присъждане на разноски за
двете съдебни инстанции.
Подадена
е и частна жалба от ищците Г.Н.Н. и В.Х.Н.
срещу постановеното на 1.11.2019 г. определение по чл.248 ГПК, с искане да бъде
постановена отмяната му и да им бъдат присъдени претендираните по делото
разноски.
Насрещните
страни взаимно оспорват подадените по делото въззивни жалби и частна жалба.
Предявени са
установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.143
и чл.146 ЗЗП и осъдителни искове по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата на ищците Г.Н. и В.Н., с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е частично
основателна.
Жалбата
на ответника „Б.П.Б.“ АД, с конституиран във въззивното производство
правоприемник „Ю.Б.“ АД- *** /чл.227 ГПК/, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е също частично основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По
същество обжалваното първоинстанционно решение е частично неправилно- относно
уважения от СРС установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП с предмет клаузата на чл.14, ал.2 от процесния
кредитен договор, и относно отхвърления осъдителен иск по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за горницата над сумата 757.80 евро до размер на сумата 1 482.45 евро, или
за сумата 724.65 евро, и следва в тази част да бъде отменено.
В
останалата част, в която установителният иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26,
ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП с предмет клаузите на чл.14, ал.3 и
чл.24, ал.2 от процесния кредитен договор е уважен, и осъдителният иск по
чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД е отхвърлен за горницата над сумата 1 482.45 евро до
пълния предявен размер от 5 468.48 евро, и искът по чл.86 ЗЗД /за сумата 540.23
евро/ е отхвърлен изцяло, решението като правилно следва да бъде потвърдено.
Фактическият
състав на чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на
нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Основанието трябва да липсва не само при получаване на
имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на
даденото. В тежест на ищците е да установят при условията на пълно главно
доказване факта на плащане на процесната сума, а ответникът дължи доказване, че
е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото /чл.154 ГПК/.
Въпросът
за валидността на спорните договорни клаузи- чл.14, ал.2 и ал.3 и чл.24, ал.2
от процесния кредитен договор, е релевантен за извършваната от съда преценка за
съществуването и реализацията на спорното материално право и респ. за
основателността на иска по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД, тъй като от тяхната липса
/поради твърдяната нищожност и неравноправност/ ищците извеждат правото да
искат връщане на платени без основание погасителни вноски, съответно- от
тяхното наличие /като валидни/ ответникът извежда правото да задържи платените
по кредитния договор погасителни вноски.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал /писмени доказателства и
експертно заключение на изслушана в първо-инстанционното производство съдебно-
счетоводна експертиза/ обосновава извод на въззивния съд за наличие на
визираните в чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД материално- правни предпоставки и за
настъпило за ищците обедняване за сметка обогатяването на ответника, поради
плащане на сумата 1 482.45 евро общо /757.80 + 724.65 евро/, представляваща
част от платена по процесния кредитен договор възнаградителна лихва, без
основание.
Не
е спорно по делото, а се установява и от събраните писмени доказателства, че
страните са били обвързани от валидно договорно право-отношение, възникнало по
силата на сключен на 11.07.2007 г. Договор за кредит, обезпечен с ипотека, под
№ 2388/R/2007, по отношение на който приложение намират разпоредбите на чл.430
и сл. ТЗ. Договорът е формален /изискуемата от закона форма за действителност е
писмена форма- чл.430, ал.3 ТЗ/, срочен, двустранен, възмезден и консенсуален.
По така сключения договор ответникът „Б.П.Б.” АД предоставил на ищците Г.Н.Н. и
В.Х.Н. кредит в размер на 25 700 евро- за рефинансиране на жилищен кредит към
„Българска пощенска банка“ АД /за покупка/ и ремонт на недвижим имот, находящ
се в гр. Пловдив, ул********, апартамент № 61, за срок от 420 месеца /или 35
години/, считано от 17.08.2007 г. до 17.07.2042 г.- според посоченото в
приложения погасителен план. За усвоения кредит кредитополучателите се
задължили да заплащат годишна лихва, представляваща сбор от два компонента-
базов лихвен процент /БЛП/, определен при подписване на договора, който към
момента на сключването му бил в размер на 2.5 %, и фиксирана надбавка от 3.9 %,
т.е. при сключване на договора договореният годишен лихвен процент е възлизал
на 6.4 %- съгласно чл.14, ал.1 от
договора. БЛП на банката- според чл.14, ал.2 от процесния договор, бил формиран
от тримесечния EURIBOR, който към датата на подписване на кредита бил в размер
на 2.5 %.
Не
е спорно по делото и че възникналите до датата на подаване на исковата молба
/20.12.2017 г./ задължения по кредита са погасени от страна на ищците, като са
платени главницата и начислените от ответника лихви /възнаградителни лихви/, за
което са направени и съответни констатации от вещото лице С. в приетото в
първоинстанционното производство заключение на изслушаната съдебно- счетоводна
експертиза.
Съгласно
експертното заключение, прието като неоспорено от страните, стойността на
тримесечния EURIBOR достигнал ръст от 4.074 % през м. август 2007 г. и 4.108 %-
през м. декември 2007 г. При запазена тенденция за увеличаването му през
следващите месеци, тримесечният EURIBOR достигнал най- високите си нива през м.
август 2008 г.- 4.968 %, след което започнала тенденция за намаляването му, при
което през м.02.2009 г. достигнал ниво от 2.077 %, което е под приемливия за
ответната банка- според чл.14, ал.3 от договора, минимум, като тенденцията за
намаляването му се запазила и през целия процесен период от м.12.2012 г. до
м.12.2017 г. нивото му било под 2.5 %. Отчитайки ръста на приложимия към
договора за кредит пазарен индекс, ответната банка променила едностранно приложимия
към процесния кредитен договор лихвен процент, като го завишила до 7.65 % и
тази тенденция е запазена през целия процесен период /м.12.2012 г. до м.12.2017
г./, през който задължението е олихвявано при лихвен процент от 7.65 %, вместо
6.4 %, както е посочено в чл.14, ал.1 от договора. Независимо от посочената от
експерта трайна тенденция към намаляване на тримесечния EURIBOR /достигнал ниво
от 0.007 % през периода до 17.12.20017 г., като през целия процесен период е
бил под 1 %/, завишеният от банката лихвен процент от 7.65 % е прилаган относно
процесния кредитен договор през целия исков период от 17.12.2012 г. до
17.12.2017 г., когато отново бил приложен уговореният между страните /чл.14,
ал.1 от договора/ лихвен процент от 6.4 %.
Сключеният
между страните договор е такъв за банков кредит по чл.430 и сл. ТЗ.
Кредитодателят е банка, която извършва публично привличане на влогове или други
възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка
и на собствен риск- чл.2, ал.1 ЗКИ. Като юридическо лице, което предоставя
услуги и сключва договори с потребители като част от своята търговска или
професионална дейност в публичния или в частния сектор, ответната банка е
търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/. Другата страна по право-отношението- кредитополучателите- ищци като
физически лица следва да се считат потребители по смисъла на § 13, т.1 от ДР на
ЗЗП, тъй като, макар и предназначението на получените от тях кредитни средства
да е за рефинансиране на жилищен кредит /за покупка на апартамент/ и за ремонт
на същия, няма твърдения, нито данни и доказателства по делото при сключването
на договора за кредит да са действали в рамките на осъществявана търговска или
професионална дейност, което да изключва качеството им на потребители по
смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Следователно приложим в отношенията между
страните е Законът за защита на потребителите /ЗЗП/, в който пряко са
транспонирани правилата на Директива 93/13/ЕИО от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори- & 13а, т.9 от ДР на ЗПП.
Съгласно чл.143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. На
основание чл.146, ал.1 ЗЗП такива клаузи са нищожни, като противоречащи на
закона, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор
при общи условия- чл.146, ал.2 ЗЗП.
Процесните договорни клаузи
са такива по индивидуален договор, имащ белези на типов договор. Независимо, че
са били изготвени предварително от страна на банката- кредитодател, в
съответствие с действащата й лихвена политика, кредитополучателят е имал
възможност да извърши преценка за действието и последиците на установената в
отношенията с кредитодателя лихвена конвенция, което налага извод, че клаузата на
чл.14, ал.2 от процесния кредитен договор е била индивидуално уговорена и по
отношение на нея чл.146, ал.1 ЗЗП не може да намери приложение.
Неравноправна
е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор, последиците от която са
цялостно прехвърляне на риска върху потребителя и която не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание
ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора,
и когато при проверката й за неравноправен характер бъде констатирано, че
въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи
от договора, като в този случай приложение намират изключенията на чл.144, ал.3
ЗЗП /в този смисъл: Решение № 295 от 22.02.2019 г. по т.д.№ 3539/ 2015 г. на
ВКС, ТК, ІІ ТО; Решение № 384 от 29.03.2019 г. по т.д.№ 2520/ 2016 г. на ВКС,
ТК, ІІ ТО; Решение № 314 от 29.07.2019 г. по т.д.№ 1766/ 2016 г. на ВКС, ТК, ІІ
ТО/.
Съгласно
дадените в задължителната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/,
постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС разрешения във
връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, чл.4, § 2 от
Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза
да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за
кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите
достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на
добра информираност и благоразумие. При това положение националната юрисдикция
следва да се увери, че банката е предоставила на съответните потребители цялата
относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от
клаузата за финансовите им задължения /т.2 от диспозитива на решението на СЕС
по дело С-186/16/. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава
на идеята, че потребителят е в положението на по- слабата страна в отношенията
с продавача или доставчика от гледна точка както на позицията му в преговорите,
така и на степента на информираност- положение, което го принуждава да се
съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без
да може да повлияе на съдържанието им
/т.47 по дело С-484-08/. В т.3 от диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите
на горното решение СЕС се е произнесъл, че чл.3, § 1 от Директива 93/13
(транспониран в чл.145, ал.1 ЗЗП) трябва да се тълкува в смисъл, че преценката
на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи
спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички
обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този
момент и които са от естество да се отразят на понататъшното му изпълнение, тъй
като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между
страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. За да установи
дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора, в
ущърб на потребителя, националният съд трябва да провери дали като постъпва
добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може
основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след
индивидуално договаряне /т.57 от решението по С-186/16, в който смисъл е и
решение по C-415/11, т.68 и 69/.
В
диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл.3 до чл.5
от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. (транспонирани в чл.143,
чл.145 и чл.147 ЗЗП) следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена
от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, която
не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят
не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите
последици от сключването на договора и когато при проверката й за
неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за
добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие
между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
В
настоящия случай въз основа на събраните в процеса доказателства се налага
приемането на извод, че клаузата на чл.14, ал.2 от договора за кредит, според
която „базовият лихвен процент на банката се определя от 3- месечния EURIBOR плюс
надбавка от 3.9 %, като за изчислението на лихвата по договора за 3- месечния EURIBOR
е приета стойност от 2.5 %“, която кореспондира на клаузата на чл.14, ал.1 от
договора /неоспорена от ищците/, е индивидуално уговорена, независимо, че е
предварително изготвена от банката- ответник, и ищецът е имал възможност да
влияе върху нейното съдържание.
Оспорената
клауза следва да се тълкува ведно с останалите клаузи в договора /чл.145, ал.1
ЗЗП/, както и с оглед всички обстоятелства, свързани с неговото сключване.
Клаузата е ясна и разбираема за потребителя, на когото е предоставена към
момента на сключване на договора за кредит цялостна относима информация, която
би му позволила да прецени икономическите последици от същата за финансовите му
задължения. Предоставената от банката информация позволява на средния
потребител (относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен) да прецени потенциално значимите за него икономически последици
при изчисляване на погасителните вноски.
Съвкупната
преценка на събраните в процеса доказателства, извършена при съблюдаване на
горните съображения, не може да обоснове извод на въззивния съд, че при
сключване на процесния договор, включващ спорната клауза за действащ базов
лихвен процент по ипотечния кредит- чл.14, ал.2 от договора /съответен на
чл.14, ал.1 от договора/, ответната банка е нарушила принципа на
добросъвестност и че в последствие в хода на изпълнение на договора прилагането
на тази клауза е довело до значителна неравно-поставеност между страните в
ущърб на потребителя, поради което и същата не може да се приеме за
неравноправна. Съставена е по прозрачен начин, като е определен базов лихвен процент
по договора, определен от тримесечния EURIBOR, чиято начална стойност е 2.5 %,
плюс надбавка от 3.9 %, т.е. детайлизирана е неоспорената клауза на чл.14, ал.1
от договора, и кредитополучателят е могъл да прецени на основание ясни и
разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, без да
е нарушен принципът за добросъвестност и да е създадено във вреда на
потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните,
произтичащи от договора.
Клаузата
регламентира конкретизирано по размер задължение на длъжника и доколкото касае
основния предмет на договора- възнаградителната лихва по кредита, формулирана
по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл.145, ал.2 ЗЗП, не може да
бъде преценена като неравноправна. Доколкото не е насочена да регламентира
право на банката да променя договорената възнаградителна лихва, както това е
сторено в спорната клауза на чл.14, ал.3 от договора, не може да бъде
определена като неравноправна на посочените от ищците основания.
Тъй
като е сключен при зачитане на действащия в търговските отношения принцип на
договорната автономия по чл.9 ЗЗД, при налично взаимно съгласие на страните по
кредитния договор за прилагане на посочените непроменливи лихвени проценти към
кредита, не може да се приеме в случая, че процесният кредитен договор- в
оспорената от ищците част, не отговаря на изискването за добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения и че води до значително неравновесие
между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението. Клаузата
за прилагане на лихвен процент към кредита в точно определен размер /в случая-
6.4 %/, включващ БЛП от 2.5 %, е проявление на лихвената политика на банката, и
предвид така установената между страните в условията на договорна автономия
/чл.9 ЗЗД/ лихвена конвенция, следва да
бъде спазвана при изпълнение на задълженията по договора.
Не
е налице и накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД
при включването на клауза в договора, предвиждаща заплащането на двукомпонентна
възнаградителна лихва с базов лихвен процент от 2.5 % и надбавка от 3.9 %. Тази
договорна клауза, по преценка на настоящия въззивен съд, не се явява нищожна и
въз основа на нея валидно е възникнало задължение за плащане на сумата 7 802
евро /според приетото по делото експертно заключение/ от ищците-
кредитополучатели за периода 17.12.2012 г.- 17.12.2017 г.
При
констатиране свърхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е
икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на
тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече
нищожност на целия договор /в този смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. №
4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017
г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на
насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта,
на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
недопускането на неоправдано имуществено разместване. В случая процесният
кредитен договор е със срок от 420 месеца /35 години/ и уговорена
възнаградителна лихва от 6.4 %,
която е двукомпонентна и включва БЛП от 2.5 %, чиято приложимост се оспорва от
ищците. Доколкото възнаградителната лихва представлява възнаграждение по договора за кредит /заем/, респ.
цена на същия, и се дължи за времето, през което паричните
средства на кредитодателя /заемодателя/ са били ползвани от /били са в държане
на/ кредитополучателя /заемателя/, то уговарянето й в размер, съответстващ на
лихвената политика на банката- кредитодател, не може да обоснове извод нито за
нейната свръхпрекомерност, като не е установена по делото и икономическата й
необоснованост.
Динамиката
в стойността на БЛП зависи от анализ на динамиката на определени фактори, които
имат пряко отношение към функционирането на банковата система и върху
себестойността на кредитните услуги,
върху които както ответната банка, така
и останалите действащи на територията на Р България търговски банки не могат да
окажат влияние. Влиянието на тези фактори върху формирането на БЛП се преценява
комплексно, тъй като всички те участват при оценката относно промените в него.
Факторите са зависими от конкретните пазарни условия, поради което във времето
могат да имат различна тежест при определяне на БЛП. Предвид същността на
банковата дейност по предоставяне на кредити, при оценяването на влиянието на
разглежданите фактори върху себестойността на кредитните услуги, се вземат
предвид параметри и зависимости, като: индексите LEONIA, EURIBOR и LIBOR;
стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити
от нефинансови институции, обявявани в статистиката на Централната банка за
цялата банкова система; формираният от банката дисбаланс между валутната
структура, в която са привлечени средствата, и тази, в която се формира обемът
на отпуснатите кредити; движението на валутните курсове спрямо лева; движението
на индекса на потребителските цени, и т.н.
Предвид
горното, не може да се приеме в случая, че спорната договорна клауза за
прилагането на базов лихвен процент /БЛП/ от 2.5 % и надбавка от 3.9 %, включени
в приложимия към процесния кредит лихвен процент на възнаградителната лихва от
6.4 %, не отговаря на изискването за добро-съвестност в гражданските и
търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя,
като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, поради което и клаузата на
чл.14, ал.2 от договора не е нищожна и въз основа на нея валидно е възникнало
задължение за плащането на възнаградителна лихва по процесния договор за кредит-
в размер на 6.4 %, както е уговорено и в чл.14, ал.1 от договора. При тези
съображения установителният иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД
вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП с предмет- клаузата на чл.14, ал.2 от процесния кредитен договор, като неоснователен следва да бъде
отхвърлен.
Различни
са изводите на настоящия въззивен съд относно останалите оспорени договорн и
клаузи- чл.14, ал.3 и чл.24, ал.2 от
процесния кредитен договор, които са нищожни,
вкл. поради изложените от първоинстанционния съд съображения /чл.272 ГПК/.
Съгласно
сключения между страните договор базовият лихвен процент на банката, приложим по
договора, е сбор от: 2.5 %- стойност на тримесечния EURIBOR, и фиксирана
надбавка от 3.9 %. В чл.14, ал.3 от договора е предвидена възможност за
кредитодателя едностранно да промени размера на приложимата лихва, когато
тримесечният EURIBOR достигне нива с 0.25 процентни пункта по- високи от тези,
валидни при отпускане на кредита, в рамките на един месец, за което се задължил
да уведоми кредитополучателите чрез съобщение в банковия салон и на интернет-
страницата на банката. Предвидено е още, че минималната приемлива за банката
стойност на тримесечния EURIBOR е 2.5 %. Така разписана, цитираната договорна
клауза предоставя право на банката да измени едностранно приложимия лихвен
процент само при завишаване на променливата компонента, формираща БЛП на банката,
а именно- стойността на тримесечния EURIBOR, и то при наличието на ясно
определените в чл.14, ал.3 предпоставки- завишаване за един месец с 0.25
процентни пункта над минимално приемливите за банката 2.5 %.
Предвид
изложеното по- горе, спорната клауза на чл.14, ал.3 и кореспондиращата й клауза
на чл.24, ал.2 от процесния кредитен договор са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Промяната на стойността на
банковия лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да
е посочена методика за промяната му, като независимо, че е посочена причина по
чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП и зависимост от външни
фактори- съгласно чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, каквито са измененията на
тримесечния EURIBOR, указаната в договора обвързаност на изменението на лихвения
процент с конкретни обективни показатели и предвиждането на ограничение,
каквото е посочването на минимална приемлива за банката стойност на тримесечния
EURIBOR- 2.5 %, не може да обоснове извод, че кредитополучателят е получил
предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който банката може
едностранно да промени цената на предоставената финансова услуга, като не е
изпълнено и изискването за добросъвестност.
Предвид
неравноправния характер на клаузите на чл.14, ал.3 и чл.24, ал.2 от договора за
кредит, същите се явяват нищожни на основание чл.143, т.3, т.10 и т.12 вр.
чл.146, ал.1 ЗЗП, което обосновава извод за липсата на основание за плащане на
част от процесните суми от ищеца на банката- ответник и съответно за частично уважаване
на иска по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД като основателен.
За
процесния период от 17.12.2012 г. до 17.12.2017 г., според заключението на
съдебно- счетоводната експертиза, прилаганият от банката лихвен процент по
кредита бил 7.65 %. По делото не се спори, а се установява и от експертното заключение,
че заплатената от кредитополучателите на банката възнаградителна лихва за процесния период-
при лихва от 7.65 %, надхвърляща с 1.25 % договорения помежду им лихвен процент
по договора от 6.4 %, възлиза на 9 284.46 евро. Размерът на тази лихва за
същия период при лихвен процент от 6.4 % възлиза на 7 802 евро. Разликата от
1 482.45 евро следователно представлява сума, платена на ответната банка без
основание, поради липсата на предпоставки за събирането на възнаградителна
лихва в размер, по- висок от първоначално уговорения, за периода м. декември
2012 г.- м. декември 2017 г.
При
това положение ответната банка дължи връщане на платената от ищците без
основание сума от 1 482.45 евро общо, а искът им по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД
като основателен и доказан за тази сума следва да бъде уважен.
Институтът
на погасителната давност е правилно приложен от първо-инстанционния съд, като е
намалено задължението на ответната банка със сумата 22.23 евро, и предвид
липсата на конкретни доводи в жалбите на насрещните страни в тази насока,
въззивният съд не дължи излагането на самостоятелни мотиви по основателността
на това правопогасяващо възражение.
Неоснователен и недоказан е искът
на Г. и В. Н. по чл.86, ал.1 ЗЗД,
който правилно е отхвърлен с обжалваното решение. Правилно е прието от
първоинстанционния съд, че изпадането в забава на ответника не е доказано по
делото, тъй като липсват безспорни доказателства ищците да са отправили покана
до него за връщане на процесната сума.
Лихвата
за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД представлява обезщетение за неизпълнение в
срок на парично
задължение и се
дължи от деня на забавата. При извъндоговорната отговорност
по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД, за да изпадне длъжникът в забава при плащане на
обезщетението за неоснователно обогатяване, е необходимо отправянето на покана
за плащането му- съгласно чл.84, ал.2 ЗЗД. В случая такава покана е представена
по делото, но липсват безспорни доказателства да е била получена от ответната
банка /няма безспорни данни за съдържанието на куриерската пратка, посочена в
документите на л.73 от делото на СРС, нито за получаването й от адресата/,
поради което и акцесорният иск като недоказан и неоснователен правилно е
отхвърлен с обжалваното решение.
При
тези съображения предявеният от Г. и В. Н. установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за прогласяване нищожността на клаузата на чл.14, ал.2 от процесния
кредитен договор като неоснователен следва да бъде отхвърлен, а постановеното
от СРС решение като неправилно в тази обжалвана част следва да бъде отменено и
вместо това да бъде постановено решение
за отхвърляне на иска. В останалата част, в която установителният иск по
чл.124, ал.1 ГПК за обявяване нищожността на клаузите на чл.14, ал.3 и чл.24,
ал.2 от процесния кредитен договор е уважен, решението следва да бъде
потвърдено.
При
горните съображения предявеният от Г. и В. Н. осъдителен иск по чл.55, ал.1,
пр.1 ЗЗД за връщане на сумата 1 482.45 евро- като получена от ответника „Б.П.Б.“
АД без основание, като основателен
и доказан следва
да бъде уважен, а обжалваното
решение като правилно следва да бъде потвърдено в частта, в която на ищците е
присъдена сумата 757.80 евро, и отменено в частта, в която искът им по чл.55,
ал.1, изр.1 ЗЗД е отхвърлен за горницата над тази сума до размер на сумата 1 482.45
евро, която разлика от 724.65 евро следва да им бъде присъдена с настоящото
въззивно решение, ведно със законната лихва от завеждане на делото- 20.12.2017
г., до окончателното й изплащане. В останалата част, в която искът /исковете/
на Г. и В. Н. са отхвърлени за горницата над сумата 1 482.45 евро до
пълния предявен размер от 5 468.48 евро, и искът им по чл.86, ал.1 ЗЗД за
сумата 540.23 евро е отхвърлен изцяло, решението като правилно следва да бъде
потвърдено.
При
този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски между страните. На основание
чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно на уважената част от исковете ответникът „Б.П.Б.“
АД, понастоящем „Ю.Б.“ АД, дължи да заплати на ищците Г. и В. Н. сумата 530.15 лв.-
разноски за първо-инстанционното производство, при общ размер на сторените от
ищците разноски: 2 148.83 лв., от които: 568.83 лв.- държ. такса, 180 лв.-
възнаграждение на вещо лице, и 1 400 лв.- платено адв. възнаграждение,
редуцирано до тази сума по възражението на насрещната страна за прекомерност по
чл.78, ал.5 ГПК.
На
основание чл.78, ал.3 ГПК, съразмерно на отхвърлената част от исковете ищците
дължат да заплатят на ответната банка сумата 1 129.92 лв.- разноски за
първоинстанционното производство, при общ размер на сторените от ответното
дружество разноски: 1 500 лв., от които: 100 лв.- възнаграждение на вещо лице,
и 1 400 лв.- платено адв. възнаграждение, редуцирано до тази сума по
възражението на насрещната страна за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК.
Независимо
от изводите на въззивния съд за разпределяне на отговорността за разноски по
посочения по- горе начин, други разноски, освен присъдените с
първоинстанционното решение, на насрещните страни не следва да бъдат
присъждани, тъй като на ищците са присъдени разноски в по- голям размер от
дължимите, съразмерно на уважената част от исковете, а на ответника са
присъдени разноски в по- малък размер от дължимите, съразмерно на отхвърлената
част от исковете, но в случая съотношението между уважена и отхвърлена част от
исковете се променя в полза на ищците, поради което и при този изход на
въззивното производство други разноски за първоинстанционното производство не
следва да бъдат присъждани.
Предвид
изложеното по- горе, частната жалба
на ищците срещу определението по чл.248 ГПК като неоснователна следва да бъде оставена без уважение. И при приетия
от СРС общ размер на сторените за първо-инстанционното производство разноски
/вкл. адв. възнаграждение, намалено на 882.53 лв./, и при приетия от настоящия
въззивен съд общ размер на сторените за първоинстанционното производство
разноски /вкл. адв. възнаграждение, намалено на 1 400 лв./, съотношението между
уважена и отхвърлена част на исковете не може да доведе до присъждането на
разноски в по- голям размер от определените и присъдени от първоинстанционния
съд с обжалваните решение и определение по чл.248 ГПК.
По разноските за
въззивното производство:
Сторените
от жалбоподателите- ищци разноски са в размер на 209.26 лв.- платена държавна
такса. Сторените от жалбоподателя- ответник разноски са в размер на 179.64 лв.,
от които: 79.64 лв.- платена държавна такса, и 100 лв.- за юрисконсултско
възнаграждение. Доказателства жалбоподателите- ищци да са сторили разноски за
платено адвокатско възнаграждение, различно от заплатеното за производството
пред СРС /3 918 лв.- според представените пред СРС доказателства/, не са
представени. При това положение съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК „Ю.Б.“
АД следва да заплати на Г. и В. Н. общо сумата 51.62 лв.- разноски за
въззивното производство, а Г. и В. Н. дължат да заплатят на „Ю.Б.“ АД сумата 135.32
лв.- разноски за въззивното производство.
Водим от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ Решение от 7.08.2019
г., постановено по гр. дело № 88749/ 2017 г. на
Софийски районен съд, І ГО, 167 състав, в
следните части:
- в частта, в която по предявен от Г.Н.Н. /ЕГН **********/ и В.Х.Н.
/ЕГН **********/ срещу „Б.П.Б.“ АД- *** /ЕИК ********/ установителен иск „по
чл.146 ЗЗП“ е обявена за нищожна клаузата на чл.14, ал.2 от Договор за кредит,
обезпечен с ипотека № 2388/R/ 2007 от 11.07.2007 г., и
-
в частта, в която предявеният от Г.Н.Н.
/ЕГН **********/ и В.Х.Н. /ЕГН **********/ срещу „Б.П.Б.“ АД- *** /ЕИК ********/
иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е отхвърлен за горницата над
сумата 757.80 евро до размер на сумата 1
482.45 евро /разлика от 724.65 евро/, претендирана като недължимо
платена сума по Договор за кредит, обезпечен с ипотека № 2388/R/2007 от
11.07.2007 г., през периода от 20.12.2012 г. до 20.12.2017 г.,
и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г.Н.Н.
/ЕГН **********/ и В.Х.Н. /ЕГН **********/ срещу „Б.П.Б.“ АД- *** /ЕИК ********/-
с конституиран при условията на чл.227 ГПК правоприемник „Ю.Б.“ АД- *** /ЕИК********/
установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.143 и
чл.146 ЗЗП за обявяване нищожността на клаузата на чл.14, ал.2 от Договор за
кредит, обезпечен с ипотека № 2388/R/ 2007 от 11.07.2007 г., като
неоснователен.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД- *** /ЕИК********,
правоприемник на „Б.П.Б.“ АД- ***, ЕИК ********/ да заплати на Г.Н.Н. /ЕГН **********/ и В.Х.Н. /ЕГН **********/ на основание чл.55, ал.1, пр.1
ЗЗД сумата 724.65 евро /седемстотин двадесет и четири евро и 65 евроцента/-
горница над присъдената от СРС сума от 757.80 евро до
размер на сумата 1482.45 евро, представляваща недължимо платена
сума по Договор за кредит, обезпечен с ипотека № 2388/R/ 2007 от 11.07.2007 г.,
през периода от 20.12.2012 г. до 20.12.2017 г., ведно със законната лихва от
20.12.2017 г. /дата на подаване на исковата молба/, до окончателното й
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 7.08.2019
г., постановено по гр. дело № 88749/ 2017 г. на
Софийски районен съд, І ГО, 167 състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД- *** /ЕИК********/-
право-приемник на „Б.П.Б.“ АД /ЕИК ********/, да заплати на Г.Н.Н. /ЕГН **********/ и В.Х.Н. /ЕГН **********/ сумата 51.62 лв. /петдесет и един лева
и 62 ст./- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА Г.Н.Н. /ЕГН **********/
и В.Х.Н. /ЕГН **********/ да заплатят
на „Ю.Б.“ АД- *** /ЕИК********/- правоприемник на „Б.П.Б.“ АД /ЕИК ********/, сумата 135.32 лв. /сто тридесет и пет
лева и 32 ст./- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на Г.Н.Н. и В.Х.Н.
срещу постановено по реда на чл.248 ГПК
определение от 1.11.2019 г. по гр. дело № 88749/ 2017 г. на
СРС, І ГО, 167 състав, като неоснователна.
Решението
от 1.11.2019 г., постановено по реда на чл.250 ГПК по гр. дело № 88749/ 2017 г. на
СРС, І ГО, 167 състав, като необжалвано е влязло
в сила.
Решението може да се
обжалва при условията на чл.280 ГПК с касационна жалба в 1- месечен срок от
съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.