Р Е Ш Е Н И Е № 653
гр.Пловдив,
29.11.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Търговско
отделение, 12-ти състав, в открито заседание на четвърти ноември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
СИМЕОН ЗАХАРИЕВ
при секретаря Мая
Крушева, като разгледа докладваното от съдията
търговско дело № 203 по описа за 2019 година, намери за установено
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 79 от ЗЗД във вр. с чл. 430 от ТЗ.
Банка ДСК ЕАД, ЕИК *********, съдебен адрес:***,
твърди, че по силата на сключен с кредитополучателя Е.А.В. и съдлъжника З.А.Д.
договор за ипотечен кредит, е предоставила на първия от тях на 27.03.2008 г. кредит
в размер на 140 000 лева със срок на издължаване 360 месеца. Твърди също,
че длъжниците са изпълнявали коректно задълженията си по договора до 05.06.2015
г. На 01 и 02.08.2017 г. длъжниците внесли като погашение по кредита съответно
96 000 лв. и 4912.69 лева, които плащания представлявали предсрочно
частично погасяване на дълга, което станало причина за преизчисление на остатъка
от дълга и дължимите месечни плащания до края на срока на договора, съобразно
индивидуалния погасителен план. Независимо от това, твърди, че длъжниците
останали задължени за сумата 38 663.20 лева главница и 21 632 лева
възнаградителна лихва за периода 05.06.2015 – 25.10.2017 г. – момента на
последното редовно погасяване на дължима месечна договорна лихва. На основание
така натрупаните задължения, с исковата молба упражнява правото си да обяви
предсрочна изискуемост на кредита. Претендира ответниците да бъдат осъдени да
заплатят солидарно на ищеца посочените суми, ведно със сумата 230.55 лева,
дължима лихва за периода 06.06.2015 – 25.10.2017 г.; заемни такси в размер на
2307.95 лева, както и законна лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба 26.10.2017 г. до окончателното й изплащане.
Претендира и заплащане на направените по делото разноски.
Ответниците Е.А.В. и З.А.Д., чрез назначеният им
особен представител адвокат К.О.,***, съдебен адрес:****, оспорват исковете по
основание и размер. Твърдят, че не са усвоили сумата по кредита, оспорват
настъпила предсрочна изискуемост на кредита
като твърдят, че не са били надлежно уведомени за волеизявление на
кредитора в посочения смисъл. Считат за недопустима претенцията на ищеца за
заплащане на възнаградителна лихва след настъпила предсрочна изискуемост на
кредита като твърдят също, че клаузата, която я предвижда е недействителна на
основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 58 от ЗКИ. Твърдят недопустимост на
иска за заплащане на такси за управление на кредита, както и нищожност на
клаузата в договора, която предвижда начисляването им.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, както и доводите на страните, намира за установено следното:
По делото е приет като доказателство договор за ипотечен кредит, сключен на 20.03.2008 г., ведно с погасителен план и Общи условия към него. Съгласно договора, банката-ищец предоставя на кредитополучателя Е.А.В. и съдлъжника З.А.Д., двамата наричани в договора заедно и поотделно „Кредитополучател“, кредит в размер на 140 000 лв. със срок на издължаване 360 месеца и гратисен период за погасяване на главницата от 84 месеца. Кредитът се усвоява чрез разплащателна сметка на кредитополучателя, а падежната дата за издължаване на месечните вноски е 5-то число на всеки месец.
В чл. 7 от Договора, страните са уговорили, че за предоставения кредит, кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „Уют“. Към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е 4,19%, стандартната надбавка е в размер на 3,1 % или лихвеният процент по кредита е общо 7,29%. Според чл.13 от Договора кредитополучателят заплаща такси, съгласно Тарифа за лихвите, таксите и комисионните, които Банка ДСК прилага по извършвани услуги на клиента, която е в сила към деня на съответното плащане.
По делото са представени Общи условия и погасителен план,
подписани от ответника, като последният не е оспорил подписа си, поради което
съдът намира, че същите го обвързват. Съгласно т.20.1 на раздел VII
„Отговорност и санкции“ от Общите условия, при забава на плащането на месечна
вноска от деня, следващ падежната дата, определена в Договора, частта от
вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва, увеличена
с наказателна надбавка от 3 процентни пункта, а според т.20.2 на раздел VII
„Отговорност и санкции“ от Общите условия при допусната забава в плащанията на
главница и/или на лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която съдът
кредитира като обоснована и компетентно изготвена. Съгласно заключението на
експерта, сумата по разрешения кредит в размер на 140 000 лв. е отпусната
на 27.03.2008 г. и е усвоена на два пъти: на 27.03.2008 е усвоена сума в размер
на 110 000 лв., а на 07.04.2008 г. – 30 000 лв. или общо 140 000
лева. С посоченото се установява изпълнението на задължението на кредитора по
сключения договор, а именно да предостави сумата по уговорения кредит на
кредитополучателя. Ето защо и възражението, направено от особения представител
на ответниците, че същите не са получили сумата по кредита, е неоснователно. От
този момент е възникнало и реципрочното задължение за връщане на заетата от
кредитополучателя сума, по начина и в сроковете, уговорени между страните - на
360 вноски, дължими на всяко пето число на месеца, съгласно погасителния план.
Съгласно заключението на вещото лице, задълженията по кредита
са обслужвани редовно до 05.06.2015 г. Изпълнението на задълженията от
кредитополучателите също оборва възражението им, че не са получили сумата по
кредита. След посочената дата, кредитополучателят е направил две вноски,
съответно от на 01.08.2017 г. – на сумата 96 000 лева и на 02.08.2017 г. –
на сумата 4.912.69 лева, получена цена от продажба на недвижим имот. Така
размерът на непогасената главница към датата на завеждане на исковата молба е
38 663.20 лв., какъвто е и размера към датата на експертизата.
При тези данни и при доказателствена тежест да установи
изпълнението на паричното си задължение, лежаща върху ответниците -
кредитополучатели, съдът намира, че твърдяното от ищеца неизпълнение на
договорното задължение е налице. С оглед
посоченото, за кредитора се е породила възможността, уговорена в Общите
условия, да обяви вземането си за предсрочно изискуемо, което последният е и
направил, както сам е посочил, с предявяване на исковата молба в съда на
26.10.2017 г., а уведомлението се счита за получено от дата 05.06.2019 г.,
когато ответниците са получили препис от исковата молба, чрез назначения им от
съда особен представител по делото.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора,
което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД настъпва с волеизявление
само на едната от страните. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост
играе ролята на падеж и представлява различен юридически факт. Това е моментът,
от който кредитът се счита за предсрочно изискуем. Съобразно т. 18 на ТР №
4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако
предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора
следва да е упражнено, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора,
ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й
/виж решение № 64 от 09.02.2015 г. по гр. д. № 5796/2014 г. на ВКС, IV г. о. /.
От казаното следва, че фактическият състав на предсрочната изискуемост включва
два елемента: 1. / настъпване на фактическите обстоятелствата водещи до
изменението на срока на договора и даващи право за обявяването на договора за
предсрочно изискуем и 2. /уведомяването на длъжника за това, след като тези
фактически обстоятелства са настъпили.
Както вече беше отбелязано, налице са и двете
посочени предпоставки - установява се по делото от събрания доказателствен
материал спирането на плащанията по кредита, датиращо от 02.08.2017 г. и
уведомяването на длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на
задължението му на 05.06.2019 г. Ето защо и на основание чл. 432, ал.1 ТЗ за
кредиторът е настъпило правото да поиска връщане на заетата парична сума, ведно
с дължимите до момента вноски по кредита, включващи главница и възнаградителна
лихва. Неоснователни, предвид изложеното, са възраженията на ответниците, че
предсрочната изискуемост не е настъпила, тъй като не са били надлежно уведомени
за волеизявление на кредитора в посочения смисъл, както и за недопустимост на
претенцията на ищеца за заплащане на възнаградителна лихва след настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, доколкото ищецът претендира такава лихва за
период преди обявяването на предсрочната изискуемост на кредита.
В пряка връзка с отговора на въпроса за
основателността на предявения иск за дължима и неплатена главница е и
претенцията за заплащане на възнаградителна лихва. Това е така, защото
ответниците възразяват, че възнаградителна лихва не се дължи поради нищожност
на клаузата, която я предвижда, а внесените от тях суми погасяват изцяло
задълженията им за главница и такси по кредита.
Действително, съгласно заключението на вещото лице,
ответниците са внесли по кредита суми в общ размер от 169 036.05 лева, от
които 101336.80 лв. са отнесени за погасяване на главница; 67693.76 лева са
отнесени за погасяване на възнаградителна лихва; 1.70 лв. – за погасяване на
санкционна лихва по т.20.1 от общите условия и 3.79 лв. – за такса за
управление на кредита.
По отношение размера на претендираната от ищеца
възнаградителната лихва за периода от спиране на плащанията на погасителните
вноски до обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, при определянето му
съдът следва да съобрази действителността на клаузите на договора и общите
условия, уреждащи възнаградителната лихва. В този смисъл, съдът споделя
доводите на процесуалния представител на ответниците относно неравноправния
характер на тези клаузи от договора и ОУ, които дават право на Банката
едностранно да променя лихвения процент, след сключването на договора - чл. 7 от Договора, както и т.9.1. и т.24.3 от
ОУ. При безспорния по делото факт, че в договора за ипотечен кредит и в Общите
условия към него не се съдържат условията по кредита, регламентиращи
методиката, по които банката може едностранно да променя лихвата до пълното
погасяване на задължението, т.е. не са инкорпорирани условията - вътрешните
правила на банката, изисквани от т.2 на чл.58,ал.1 ЗКИ /приложимият за спора
закон, тъй като Закона за потребителския кредит в редакцията му преди
изменението бр.59/2016г. и Закона за кредитите за недвижими имоти на
потребители, които дават специална закрила на потребителите на кредитни услуги
и уреждат правила за прозрачност и яснота при предоставяне на кредити на
потребители и задължение за предоставяне на преддоговорна информация, са приети
след сключване на процесния договор от септември 2008г./ следва, че клаузата на
т.25.3 ОУ, която въвежда право на кредитора едностранно да променя базовия
лихвен процент, е неравноправна. Тя съдържа единствено изброяване на
обективните фактори като условия, при които банката може да извърши промяната.
В ОУ и в договора не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които базовият
лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства и правило за обвързаност на
изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на
факторите, които принципно биха били основание за промяната. Банката не твърди,
съответно по делото няма доказателства, че на кредитополучателя са били
оповестени и предоставени „правила”, по които ще се определи, или е определен
конкретният размер на увеличението.(В този смисъл е и Решение № 205 от
07.11.2016 г по т.д.№ 154/16 г на ВКС, I ТО).
Казаното означава, че всяко едностранно изменение на
размера на възнаградителната лихва, на основание на посочените текстове от
договора и общите условия, би било нищожно. В процесният случай обаче, с подписване
на договора, ответниците са приели размер на възнаградителна лихва от 7.29%,
формиран от базов лихвен процент от 4.19% и стандартна надбавка в размер на
3.10 %. Съгласно неоспореното заключението на вещото лице така договорения
между страните размер на лихвата не е променян нито веднъж едностранно от
страна на банката-кредитор, т.е. чл.7 от договора реално не е бил прилаган от
нея и тя не се е възползвала от него. И това е за периода от 20.03.2008 г. до
04.05.2008 г.
На 05.05.2008 г. лихвеният процент е бил променен, но
не в резултат на едностранно прилагане на чл.7 от Банката, а поради подадена
заявка от Е.А.В. за ползване на преференциален лихвен процент по жилищен и
ипотечен кредит /Приложение № 2 към договора/, като на основание удовлетворяването
й от кредитора, прилагания лихвен процент е намален от 7.29% на 6.79%, т.е.
налице не едностранно прилагане на нищожна клауза от договора, а двустранна,
договорна промяна на размера на договорената възнаградителна лихва при това –
изцяло в полза на кредитополучателите.
Предвид изложеното, съдът намира, че по делото не се
установява каквото и да е прилагане на нищожната иначе клауза на чл.7 от
договора от страна на Банката-кредитор. От момента на сключване на договора, до
завеждане на исковата молба, лихвеният процент е бил променен само веднъж – по
желание на кредитополучателите и изцяло в тяхна полза, като същият е намален.
Налага се извод, че така договорената възнаградителна
лихва се дължи от ответниците, като не е налице каквото и да е основание да се
приеме, че същата е изначало и изобщо недължима, тъй като не е променяна
едностранно с приложение на чл.7 от договора. Не е налице основание,
следователно, да се извърши преизчисление на дължимата главница с внесените от
ответниците суми, отнесени за погасяване на дължима възнаградителна лихва.
Ето защо, съдът намира за основателен и доказан
предявения иск за заплащане на дължима главница по процесния договор в размер
на 38 663.20 лв.
Основателен, предвид изложените мотиви, е и искът за
заплащане на възнаградителна лихва в размер на 21 632.39 лева.
По иска с правна квалификация чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1 ТЗ за заплащане на санкционираща лихва.
Съгласно чл. 20.2 от общите условия на банката при
допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни целият
остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, като до
предявяване на молба за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се
олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка от 10 процентни
пункта. Както беше изяснено по-горе, безспорно се установява по делото, че
ответниците са преустановили плащането на погасителни вноски, като първото
неплащане в пълен размер е на 05.06.2015 г., а последното осъществено от тях
плащане по кредита е на 02.08.2017 г., поради което основателно от ищеца е
приложена посочената санкция. Съгласно заключението вещото лице, общия размер
на дължимата санкционна лихва на това основание е 230.55 лева, като този иск
следва да се уважи изцяло в посочения размер.
По
иска по чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1 ТЗ за заемни такси:
Ищецът
претендира ответниците да бъдат осъдени да му заплатят и 2307.95 лева заемни
такси, на основание т.20.1 от договора за кредит.
Видно от чл. 13 от договора за кредит,
страните са уговорили кредитополучателят да заплаща такси съгласно Тарифа за
лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага по извършвани услуги на
клиента, която е в сила към деня на съответното плащане. В чл. 14
кредитополучателят е декларирал, че е запознат с тарифата, действаща към деня
на сключване на договора. Общите условия на банката предвиждат, че
кредитополучателят дължи такса за управление на кредита, която в края на всяка
година, на падежната дата, определена в договора, се събира от авоара по разплащателната
сметка на кредитополучателя след погасяване на месечната вноска за лихва и
главница - чл. 24.1.2. Съгласно чл. 24.2 от Общите условия на банката
кредиторът прилага такси и комисиони съгласно Тарифа на банката - Приложение №
3 към договора. Констатира се от заключението на експертизата, че на
ответниците е начислявана такса управление, която същите не са заплатили общо в
размер на 2307.95 лева към 25.10.2017 г.
Клаузите
на договора, предвиждащи начисляване на такса управление по кредита, съдът намира
за нищожни като противоречащи на закона по см. на чл. 26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД.
Съгласно чл. 10а, ал.2 (в сила от 23.07.2014 г.) от Закона за потребителския
кредит кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В преходните и
заключителни разпоредби - § 13 на същия закон е разписано, че разпоредбите му
не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в
сила, освен по отношение на такси,
обезщетения или неустойки по § 9, т. 3 от този закон. Следователно, според
настоящия съдебен състав, посочената законова забрана за начисляване на такса
за управление на кредита, намира приложение към процесния договор, макар и
последният да е сключен по-рано, предвид изрично предвиденото обратно действие,
предвидено от законодателя на коментираната законова норма. Ето защо, искът за
заплащане на такса управление по кредита, следва да се отхвърли изцяло.
Относно
разноските:
При
този изход на спора, на основание чл.
78, ал. 1 и ал.
8 ГПК, дължимите от ответниците към ищеца разноски за настоящото делото,
съразмерно на уважената част от исковете, са в размер на 5251.33 лв. Ответниците
не са направили разноски в производството, доколкото са представлявани от
особен представител, възнаграждението на който е заплатено изцяло от ищеца.
Предвид
изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА
Е.А.В. ЕГН ********** с адрес: *** и З.А.Д. ЕГН **********, с адрес: ***, чрез
назначеният им особен представител адвокат К.О.,***, съдебен адрес:****, да
заплатят на Банка ДСК ЕАД, ЕИК *********, съдебен адрес:***, сумата
38 663.20 лева – дължима главница по договор за ипотечен кредит, сключен
на 20.03.2008 г. между Банка ДСК ЕАД, ЕИК *********, в качеството на кредитор и
Е.А.В. и З.А.Д., в качеството на кредитополучатели; сумата 21 632.39 лева
– дължима договорна лихва за периода 11.05.2015 г. – 25.10.2017 г.; сумата
230.55 лева – дължима санкционна лихва по същия договор за периода 06.06.2015
г. – 25.10.2017 г., ведно със законната лихва върху посочените суми от
завеждане на исковата молба до окончателното изплащане, както и 5251.33 лева
разноски в производството.
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен иска на Банка ДСК ЕАД, ЕИК *********, съдебен адрес:***,
против Е.А.В. ЕГН ********** с адрес: *** и З.А.Д. ЕГН **********, с адрес: ***,
чрез назначеният им особен представител адвокат К.О.,***, съдебен адрес:****,
да заплатят сумата 2307.95 лева – заемни такси по същия договор.
Решението
може да се обжалва с въззивна жалба пред Апелативен съд – Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия: