Р Е Ш Е Н И Е №261201
06.11.2020 г., гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН
СЪД, XIІ-ти гр. състав, в открито
съдебно заседание на десети август две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЛАДИМИР РУМЕНОВ
при секретаря Катя Грудева, като разгледа докладваното от съдията гр. д.
№ 18788/2019 г. по описа на същия съд, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 235 от ГПК
– решение по исков спор .
Искова молба на „Банка
ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в София, ул. Московска № 2, и съдебен адрес *** ,
против Р.Д.С.- Я. , ЕГН **********,***.
Според изложеното в нея, на дата ******год.,
между банката – ищец, от една страна, и Г.
Я. Я., ЕГН *********** и ответника Р.Д.С. - Я., ЕГН **********, от друга, бил
сключен договор за кредит. По силата на договора банката предоставила на
двамата кредит в размер на 15 000 (петнадесет хиляди ) евро, напълно усвоени.
Кредитът следвало да върнат заедно с възнаграждение на кредитора, съобразно приложен погасителен план, при 120
равни месечни погасителни вноски, дължими до 26-то число от месеца, всяка от
които в размер на 188.05 евро.
Кредитополучателите платили част от вноските, след което преустановили
обслужването на кредита. До датата на обявената от банката предсрочна
изискуемост, 03.01.2018г, били неплатени 15 месечни вноски.
За неплатените по договора суми, ищецът се снабдил със заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист, издадени по ч. гр. дело №751 по описа
на РС Асеновград. Я. възразила против
издадената заповед в срока по чл. 414 от ГПК, и банката, на която е даден срок по чл. 422 от ГПК, иска от съда да постанови решение, с което да
признае за установено спрямо нея вземането в следните размери: 10211.68 евро –
главница; 1631.62 евро неплатена редовна лихва за периода от 26.01.2017г. до
28.03.2018г., 277.14 евро - неплатена санкционираща лихва за периода
03.02.2017г. - 28.03.2018г. и законната лихва върху главницата от 29.03.2018
год. до окончателното изплащане на вземането, както и 60 евро заемни
такси.Претендира се и присъждане на сторените по делото разноски.
Ответникът оспорва иска, като
отговорът му е депозиран в срока по чл. 131 ГПК. Оспорва да се е задължила,
като отрича да е подписвала договора. Възразява, че договорът е недействителен
на основанието по чл. 22 от Закона за потребителския кредит, тъй като не били
спазени изискванията в същия, въведени за защита на потребителите; релевират се
възражения за нищожност на отделни клаузи в същия. Отрича се и изискуемостта на
вземането с мотив, че банката не е обявявала вземанията си по договора за предсрочно изискуеми.
Възразява се, че лихвите по кредита са погасени с изтичането на кратката
погасителна давност и се иска от съда да отхвърли исканията и да се присъдят на
ответника сторените разноски.
Заключението на вещото лице по проведената графологична експертиза е, че
подписа по договора е на ответника Я.
Вещото лице по счетоводната експертиза дава
заключение, че сумата от 15 000 евро, с
левова равностойност от 29295 лева, е усвоена изцяло чрез разплащателната
сметка на Г. Я., на дата 21.09.2011г.
Платените от кредитополучателя суми са общо 12072.14 евро. От вноска с падеж 26.02.2016г,
кредитополучателя е изпаднал в забава да плати точно. В хода на образуваното
изпълнително дело, са погасени още 865.30 евро, за които банката не посочила какво е платено.
Установителни искове за вземане
на договорно основание - чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД , чл. 240 от ЗЗД , и чл. 9 следващите от Закона за
потребителския кредит.
Исковете са допустими, с изключение на този за установяване на вземане от 277.14 евро
- обезщетение за забавата. Това е така ,
тъй няма идентичност между периода, чрез който това вземане е индивидуализирано
в документа по чл. 417 от ГПК ( начална дата 03.02.2017г.), периода за който то
е претендирано чрез заявлението (от 03.02.2018г .), периода , за който е
заповядано незабавното му изпълнение (от 03.02.2018г) и този, чрез който
вземането е индивиадуализирано в исковата молба – от 03.02.2017г.При липса на
такава идентичност, липсва интерес от исканото установяване , и в тази част
съдът следва да прекрати производството
и да обезсили заповедта за плащане.
В останалата част, предвид издадената заповед за незабавно изпълнение,
исковете са допустими , като са спазени
сроковете по чл. 414 и чл. 422 от ГПК и
има идентичност между описаното в заповедта вземане и това , предмет на
исковата молба.
Предвид изложените от страните факти и ангажираните от тях доказателства
, съдът съобрази следното:
На л. 4 от делото е представено копие от договора за кредит за текущо
потребление от датата 21.09.2011г., по силата на който банката е отпуснала на Г.
Я.сума от 15 000 евро; сумата е усвояема по нарочна банкова сметка ***, като не
се спори и по това, че цялата сума е усвоена от кредитополучателя, нещо,
потвърдено и от заключението по счетоводната експертиза. Доколкото договора за
заем е реален, тоест, независимо от формата, съществуването му се предпоставя
от предаването на сумата на кредитополучателя, съдът не може да отрече
сключването му. Предвид това , че договора е подписан и от ответника ( вж.
заключението на ВЛ С.), която се е
задължила да отговаря за връщането на сумите по него , съдът не отрича и
възникването на нейно облигационно задължение да върне полученото и останалите
договорени плащания.
Тъй като договорът попада под дефиницията на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит, той следва да се подчинява на закрепените там правила за
потребителска защита на кредитополучателите. Приложима е редакцията на ЗПК, обн. ДВ, бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от
30.08.2010г.
Под страх от недействителност ( чл. 22 ) ,
договора следва да е в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, в два екземпляра – по един за всяка от страните
по договора. „ както и да съдържа поне
реквизитите , посочени в чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК. В случая
договорът е писмен, съдържа посочване на общия размер на кредита и условията за усвояването му, и първоначалния лихвен процент
по кредита. Има информация за правото
на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания, както и за
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, и срока, в който това право може да бъде
упражнено.
В договора отсъства обаче погасителен план.
Такъв няма представен нито към първоначално приложените към исковата молба преписи , нито към
изискания и представен на основанието по чл. 182 от ГПК нотариално заверен
препис от договора, нито към копието , приложено по частното дело за издаването
на заповедта за незабавно изпълнение. Посочването в договора, че заема следва да се
върне на 120 месечни вноски, не съставлява погасителен план, тъй като нито в индивидуалните
уговорки между страните, нито в общите условия към договора има определяеми или
определени дати на падеж на вноските, нито размер на всяка от тях. Погасителния
план не може да бъде заместен и от заключението на вещото лице, при което
липсата му релевира недействителност на
договора според чл. 22 от ЗПК, тъй като се касае за съществено неспазване на
правилата за потребителската защита –
при липса на посочване на размера на вноската, потребителят не знае
каква част от вземането плаща ежемесечно. Затова дължи се от ответника плащане само на чистата стойност на
вземането, тоест, на главницата.
На следващо място, страните са договорили възможност за банката да
промени едностранно приложимия за определяне на кредиторовото възнаграждание
лихвен процент, както и и условията за прилагането му ( чл. 7 от договора), без
да има предвидени обективни критерии за тази цел. Клаузата
е приложена и на практика, доколкото личи от заключението на вещото лице, че
лихвения процент, определящ възнагражданието, е завишаван в
тежест на длъжниците. Тази договорка е
обаче неравноправна клауза по по
смисъла на чл. 143 от Закона за защита
на потребителите , включително в редакцията му кам датата на сключването на
договора. Това е така , тъй като за промяната е достатъчна преценка на
кредитора, който съответно има право едностранно да увеличи цената на стоката ( възнагражданието си, катко
цена за ползване на заемния ресурс) , която се
завишва значително ( почни двойно ), без възможност обаче потребителят да
има право да е откаже от договора, като плати ресурса без
възнаграждание. На следващо място, като се има предвид , че при договорите за
потребителски кредит възнаграждението е съществен елемент на договора,
едностранната му промяна по почин на кредитора
на практика изменя едностранно характеристиките на договора, нещо ,
което съобразно чл. 7.1 от същия , може да се случи и се е случило без
предвидено основание. Всяка
неравноправна клауза е и нищожна такава по силата на закона (чл. 146 от ЗЗП ), тя не поражда действие и
съдът не може да приеме , че договореното в нея е годен източник на задължение
за Я.. И на това основание , иска да се установи вземане за възнаградителната
лихва следва да се отхвърли.
Макар да е
посочена като кредитополучател в самия договор, отв. Я. не получава пари по
собствена сметка, което ще рече, че тя има всъщност качеството на поръчител по
смисъла на чл. 138 от Закона за задълженията и договорите, след като се е
задължила да отговаря за връщането на сумата с цялото си имущество. Прие се
(съобразно т. 4б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС) , че съдилищата и служебно следят за спазването на
срока по чл. 147 от Закона за задълженията
и договорите, доколкото същия е преклузивен. Тъй като в конкретния
случай кредиторът е приел плащане на части, поставя се въпроса, от коя дата тече
срока по чл. 147 от ЗЗД по отношение на Я. – дали от датата на падеж на всяка
от вноските, или от датата на обявяването на предсрочната изискуемост и само за
вноските с ненастъпил падеж.
При уговорен за
връщането срок в полза на длъжника , вземането на кредитора е възникнало, но
той още не може да търси насрещната предстация от длъжника - тя не е изискуема.
Този постулат важи и тогава, когато кредиторът е приел плащане на части, тоест,
при изтичането на срока , вземането става ликвидно и изискуемо в съответната си
част; дори да бъде обявено изцяло за предсрочно изискуемо в един по – късен
момент, това не рефлектира върху началната дата на изискуемостта на вноските с настъпил падеж. Тоест, срок по
чл. 147 от ЗЗД тече за кредитора от по – ранната от двете дати – от датата на
падежа или от датата на предсрочната изискуемост, стига последната да е обявена
по надлежен ред; изискуемостта дава възможност на кредитора да предяви иск за
реалното изпълнение на всяко отделно задължение. В случая, заявлението за
издаване на заповед за незабавно плащане е подадено в съда на дата 30.03.2018г.,
като се твърди, че предсрочната изискуемост на всички вземания на банката по
договора е настъпила на дата 03.01.2018г.
В тази връзка ,
съдът приема следното:
Банката е
упражнила правото си да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем поради
неплащане, като уведемлението за тази волеизява е връчено редовно на
кредитополучателя Я. на дата 22.12.2017г. ( л. 13 от частното дело № 751 по
описа на РС Асеновград за 2018г). Доколкото обективните предпоставки на
предсрочната изискуемост са били налице към този момент (личи от заключението на вещото лице, че Я.е
в забава още от вноска с падеж 26.02.2016г.),
съдът не може да отрече изискуемостта на всички плащания по кредита; банката
няма задължение да уведомява и поръчителя за настъпилата предсрочна
изискуемост. В уведомлението няма даден срок на Я.да плати цялото задължение , и следва да се приеме , че изискуемостта е
настъпила на 22.12.2017г. Тоест, по отношение на вноските с ненастъпил падеж,
срока по чл. 147 от ЗЗД тече от тази дата и изтича съответно на 22.05.2018г.
При подадено на 30.03.2018г. заявление, той
е спазен.
За вноските с
настъпил към датата на 22.12.2017г падеж , срока тече от датата, следваща
датата на падежа. Следователно, поръчителството е погасено по отношение на
всички вноски с настъпил преди 30.09.2017г
падеж. Според заключението на вещото лице, главницата по тази вноски е
общо 2323.86 евро , до който размер
иска за установяването на вземането за главница е неоснователен; за останалия
си размер той следва да бъде уважен.
За пълнота , плащания
в пълен размер ответника не твърди и не доказва. Платените след издаването на изпълнителния
лист 865.30 евро, които вещото лице коментира , не могат да бъдат взети предвид
от съда по реда на чл. 235 от ГПК, тъй
като предмет на спора е вземането дефинирано към датата на подаването на
заявлението.
Разноските се възлагат в тежест на страните
пропоционално.
Общия размер на
направените от банката разноски е 1506.53 лева , като пропоционално на
уважената част, дължат се 975.59 лева (
1506.53 /23822.86*15427.23 ).
Общите разноски
на ответника са 1633.62 лева, от които
пропорционално се дължат 575.72 лева (1633.62/23822.86*8395.64 лева, за които
искането е отхвърлено или не е разгледано). Няма основание да се уважи възражение за
прекомерност на договорения размер на адвокатското възнаграждение, тъй като
същия е равен на минималния задължителен
такъв според тарифата към чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Воден от изложеното и на основание чл. 235 от ГПК,
съдът
Р Е Ш
И:
Прекратява
производството по делото в частта, с която се иска установяване на вземане на „Банка ДСК“ ЕИК *********,
седалище и адрес на управление в София, ул Московска № 19, против Р.Д.С. – Я.,
ЕГН ********** адрес: ***, за сума от 277.14 евро - неплатена санкционираща
лихва за периода 03.02.2017г. -28.03.2018г. по договор за кредит от дата ******год.,
поради недопустимост на иска.
Обезсилва , но само по отношение на Р.Д.С.
– Я., ЕГН **********, заповед за незабавно изпълнение на парично задължение
№ 398/20.04.2018г., и изпълнителен лист
, издадени по частното гр. дело № 751 по описа на РС Асеновград за 2018г, и
само в частта, представляваща сума от 277.14 евро - неплатена санкционираща
лихва за периода 03.02.2018г. -28.03.2018г. по договор за кредит от дата ******год.
Признава за установено по отношение
на Р.Д.С. – Я., ЕГН ********** адрес: ***,
че в отношенията между страните, дължи на „Банка ДСК“ ЕИК *********, седалище и
адрес на управление в София , ул Московска № 19, следните суми по договор за
кредит от дата ******год., за които са
издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 751/2018 год. на РС Асеновград:
7887.82 евро – главница, ведно със
законната лихва върху главницата от 30.03.2018 год. до окончателното
изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ
този иск над размер от 7887.82 евро до пълния предявен размер от 10211.68 евро, и изцяло в частите ,
представляващи 1631.62 евро неплатена редовна лихва за периода от 26.01.2017г.
до 28.03.2018г., и 60 евро заемни такси, като неоснователен.
Осъжда Р.Д.С. – Я., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „Банка ДСК“ ЕИК *********, седалище и адрес на управление в София , ул. Московска № 19, сумата от 975.59 лева разноски по двете дела.
Осъжда „Банка ДСК“ ЕИК *********, седалище и адрес на управление в София , ул. Московска № 19, да заплати на Р.Д.С. – Я., ЕГН **********, адрес: ***, сумата от 575.72 лева разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред състав
на Окръжен съд гр.Пловдив, в срок от две седмици от датата на връчването му на
страните.
В частта , с която производството по делото
е прекратено и заповедта за плащане и изпълнителния лист са обезсилени, то има
характер на определение и се обжалва пред същия съд, но с частна жалба , и в
срок от една седмица от уведомлението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./В.Р.
Вярно
с оригинала.
К.К.