РЕШЕНИЕ
№266
26.06.2020г. гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХАСКОВО в открито съдебно заседание на втори юни две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Цветомира Димитрова
Секретар: Йорданка Попова…………………………………………………………...
Прокурор: …………………………………………………………………………….….
като разгледа докладваното от съдия Димитрова административно дело № 16 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.172, ал.5, вр. ал.1 от Закон за движението по пътищата (ЗДвП).
Образувано е по жалба на В.П.Г. ***, против Заповед за прилагане на Принудителна административна мярка № 19-1253-000161 издадена на 14.03.2019г. от Началник Група в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР Хасково .
Твърди се, че изложеното в заповедта че на оспорващия са отнети контролни точки, с което сумарния брой изискуеми к.т. бил равен на нула, не кореспондирал с фактическата обстановка. Позовавайки се на абсолютната давност от 3 години, то наказателните постановления били погасени по давност. Жалбоподателят не бил уведомяван че има съставени НП, нито бил призоваван да ги подписва. От процесния период 2007 година до момента нямал извършени нарушения, нито бил търсен за връчване или за подписване някакви наказателни постановления от процесната дирекция. При отнемането на к.т. контролните органи не били съобразили и императивната разпоредба на чл.158, ал.2 от ЗДвП.
По изложените съображение се моли за отмяна на обжалваната заповед. Претендира се присъждане на разноски по делото.
Ответникът – Началник група в сектор “Пътна полиция“ при ОДМВР - Хасково, не изпраща представител и не ангажира становище по жалбата.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Обжалва се Заповед за прилагане на Принудителна административна мярка №19-1253-000161 от 14.03.2019г. издадена от Началник група в сектор “Пътна полиция“ при ОДМВР - Хасково, с която на основание чл.171, т.4 от ЗДвП, е приложена по отношение на В.П.Г. принудителна административна мярка (ПАМ), а именно - изземване на свидетелство за управление на водач на МПС, на който са му отнети всички контролни точки и не е изпълнил задължението си по чл.157, ал.4 от ЗДвП. В мотивите на заповедта е прието от фактическа страна, че на жалбоподателя са отнети всички контролни точки, като са посочени 6 бр. наказателни постановления, въз основа на които това е сторено, а именно: НП №1480/21.09.2007г., с което са отнети 10 к.т.; НП № 2506/14.12.2007г., с което са отнети 10 к.т.; НП № 1034/20.08.2009г., с която са отнети 10 к.т.; НП № 2404/15.12.2009г., с което са отнети 6 к.т.; НП № 2910/12.11.2012г., с което са отнети 6 к.т. и НП № 3861/02.01.2013г., с което са отнети 6 к.т. Заповедта била връчена на адресата си на 04.12.2018г.
Жалбата срещу нея е подадена пред АдмС - Хасково на 19.12.2019г., чрез ОДМВР-Хасково, където е била заведена с вх. № 272000-20328/19.12.2019г.
По делото са представени част от цитираните в оспорената заповед наказателни постановления. Видно от същите:
- С НП № 1034/20.08.2009г., издадено от ВНД Началник на РУМВР Елхово , към ОДМВР-Ямбол са отнети 10 к.т. В НП е отразено, че е връчено на 02.09.2009г. и е влязло в законна сила на 10.09.2009г.;
- С НП № 3861/12 от 02.01.2013г., издадено от Началник РУП, към ОДМВР-Хасково, са отнети 6 к.т. В НП е отразено, че е връчено на 23.01.2013г.
-С НП №2910/12 от 12.11.2012г. издадено от Началник РУП, към ОДМВР-Хасково, са отнети 6 контролни точки . В НП е отразено, че е връчено на 05.12.2012г.
От посочените в обжалвания административен акт наказателни постановления, от страна на ответника по делото не са представени : НП №1480/21.09.2007г., с което се твърди, че са отнети 10 к.т.; НП № 2506/14.12.2007г., с което се твърди, че са отнети 10 к.т. и НП № 2404/15.12.2009г., с което се твърди, че са отнети 6 к.т.
Според приетото, като писмено доказателство по делото писмо с рег.№ 12536-3 от 29.03.2019г. на ВПД Началник РУП-Харманли, НП №1480/21.09.2007г. , НП № 2506/14.12.2007г., и НП № 2404/15.12.2009г., не могат да бъдат представени, поради унищожаване на архива, с протокол № Яхр-19122 от 09.06.2014г. Вместо това, като приложение към писмото са представени Картони на НП с №№ 1480/2007 от 21.09.2007г., НП № 2506/2007 от 14.12.2007г. и НП 2404/2009 от 15.12.2009г. , всички с посочен статус- регистрирано в системата.
При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Жалбата е насочена срещу годен за обжалване административен акт, подадена е в законоустановения срок и от лице имащо правен интерес от оспорване- адресат на акта.
Разгледана по същество, жалбата е основателна, но не по изложените в нея съображения.
Съгласно разпоредбата на чл.168, ал.1 от АПК, съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен, въз основа на представените от страните доказателства, да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК. В чл.168, ал.2 от АПК е посочено, че съдът обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това.
При липса на легално определение на понятието „нищожност”
в АПК, следва да се възприеме установеното в административноправната теория и
трайната съдебна практика становище, че обявяването на нищожност на
административен акт е средство за отстраняване на незаконосъобразни актове,
засегнати от много тежък по степен порок, при който, въпреки че притежава някои
външни белези на административен акт, същият въобще не е годен да породи правни
последици. Липсата на компетентност на административния орган - материална,
местна или по степен, винаги води до нищожност на акта. Приема се също, че е
налице нищожност, когато нарушението на материалния закон е толкова тежко, до
степен актът да е лишен изцяло от законова опора, или когато правните последици
от акта са нетърпими от правовия ред. Нарушенията на
административнопроизводствените правила също могат да са основания за
нищожност, когато са толкова съществени, че нарушението да е довело до липса на
волеизявление.
Преценката относно наличието на компетентност на органа, издател на административния акт, е обусловена от кръга на нормативно уредените му правомощия, както и от доказването на обстоятелствата, пораждащи нейното възникване, в случаите на оправомощаване от друг орган.
Съгласно действащата към датата на издаване на обжалваният акт нормативна уредба - чл.172, ал.1 от ЗДвП, правомощията да издават заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл.171, т.4 от ЗДвП принадлежат на ръководителите на службите за контрол или оправомощени от тях длъжностни лица.
Издателят
на акта изпълнява длъжността Началник група в сектор “Пътна полиция“ при ОДМВР -
Хасково и съответно не е „ръководител“ на служба за контрол, по смисъла на
чл.165 от ЗДвП.
По делото е представена заповед № 272з-2219 от 20.09.2018г. на Директора на ОДМВР - Хасково. Видно от същата, длъжностните лица от ОДМВР - Хасково, сред които и заемащите длъжността на издателя на оспорения в настоящото производство административен акт, са оправомощени да прилагат с мотивирана заповед принудителни административни мерки по чл.171 от ЗДвП, но само от вида на изрично посочените в същата заповед, а именно такива по т.1, т.2, т.2а, т.5, т.6 и т.7 от същата разпоредба. С обжалваната заповед обаче е приложена ПАМ по чл.171, т.4 от ЗДвП, т.е. такава, която длъжностните лица, определени със Заповед № 272з-2219 от 20.09.2018г. на Директора на ОДМВР – Хасково, нямат правомощия да прилагат.
Следователно, към датата на издаване на
обжалваната заповед административният орган не е разполагал с необходимите
правомощия да постановява актове от оспореният вид и процесният административен акт е издаден при липса на материална
компетентност за това.
Съдът намира, че с оглед тежестта на изложения порок, обжалваната Заповед за прилагане на Принудителна административна мярка № 19-1253-000161 издадена на 14.03.2019г. от Началник Група в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР Хасково се явява нищожен административен акт, който следва да се прогласи за такъв.
Само за пълнота на изложението, макар и непроменящо крайният извод на съда за наличие на основание за прогласяване невалидността на обжалваната заповед, следва да се посочи, че същата е и незаконосъобразна, поради издаването ѝ в противоречие с материалния закон.
Процесната заповед е издадена на основание чл.171 т.4 от ЗДвП, предвиждаща за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения, да се прилага принудителна административна мярка „Изземване на свидетелство за управление на лице, което не е изпълнило задължението си по чл.157 ал.4 от ЗДвП“. Последната норма, от своя страна, предвижда водачите на които са отнети всички контролни точки, да губят правоспособността си и ги задължава да върнат свидетелството си за управление в съответната служба на МВР. Следователно, за да издаде заповед по чл.171 т.4 от ЗДвП, компетентният административен орган следва да установи наличието на следните законово изискуеми предпоставки : лице – водач на МПС, което притежава валидно СУМПС, на водача да са отнети максималният брой контролни точки и същия да не е върнал валидното си свидетелство за управление в съответната служба на МВР.
Видно от приложената по делото справка за нарушител, жалбоподателят е придобил правоспособност за водач на МПС, като успешно е издържал изпит по протокол от 01.01.1986г., за категория „А“ и с протокол № 223/08.01990г. за категория“ В“. Във връзка с така придобитата правоспособност, на жалбоподателя последователно са били издавани СУМПС, последното от които с № ********* е издадено на 29.01.2002г. и валидно до 29.01.2012г.
Отнемането на всички контролни точки е релевантният факт, с чието проявление нормата на чл. 157, ал.4 от ЗДвП свързва загубване на правоспособността за управление на МПС и възникване на задължение за водача на МПС да върне свидетелството за управление в съответната служба на МВР.
Съгласно чл. 2, ал.1 от Наредба № Iз-2539 от 17.12.2012 г. при първоначално издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство притежателят му получава първоначален максимален размер от 39 контролни точки за отчет на извършваните от него нарушения на Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Съгласно чл.3, ал.1 и ал.2 от същата наредба контролните точки се отнемат на въз основа на влязло в сила наказателно постановление, като в същото се отбелязват броят на отнетите и броят на оставащите контролни точки. Наредба Iз-2539 от 17.12.2012 г. е издадена на база чл. 157, ал.3 от ЗДвП. В пар. 2 от Наредбата е посочено, че същата отменя Наредба № Iз-1959 от 2007 г., а в пар. 3 че броят на отнетите контролни точки до влизане в сила на тази наредба(4.02.2013 г) се запазва.
Идентични разпоредби по отношение общия брой контролни точки първоначално получавани от притежател на СУМПС-39 и относно начина на отнемането им се съдържат и в Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г., в сила от 15.02.2008г. и действащата до приемането й Наредба № I-139 от 16.IХ.2002 г. , който подзаконови нормативни актове са пораждали своето действие при издаването на горецитираните съответни СУМПС и НП на жалбоподателя.
По принцип и с оглед разпоредбата на чл.3, ал.1 и ал.2 от Наредба № Iз-2539 от 17.12.2012 г., за да се установи по несъмнен начин отнети ли са с определен влязъл в сила санкционен акт, контролни точки от водач на МПС и какъв е техният брой е необходимо по делото да бъде представено и прието като писмено доказателство съответното влязло в сила наказателно постановление, което представлява официален документ, в което тези факти са отразени. Справката за нарушител и картоните на НП установяват единствено факта на вписването на определени факти в информационната система. Фактите посочени в същата справка/картони е напълно възможно да са осъществени, но за да бъдат приети от съда за надлежно доказани е необходимо да бъдат доказани с относими и допустими от закона доказателствени средства. Липсата на документа, въз основа на който е извършено отнемането на контролните точки значи липса на основание за тяхното отнемане, защото законодателят изрично е определил акта, чрез който контролните точки се отнемат. Вписвания в информационната система на органа не могат да заместят липсващото наказателно постановление. Съществуването на нормативни задължения, свързани със срока на съхранение на наказателните постановления, не могат да доведат до промяна на доказателственото средство, чрез което се доказва отнемането на контролни точки. В този смисъл е последната, най-актуална практика на Върховният административен съд, изразена в решение № 10588 от 16.08.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8381/2017 г., VII о., Решение № 3965 от 27.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 420/2017 г., VII о., Решение № 1361 от 1.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10056/2018 г., VIII о. и др. Тази нова практика на касационната инстанция е трайна, с нея се преодолява съществуващата доскорошна противоречива такава на административните съдилища и на Върховният административен съд, относно това кои доказателства за годни за установяване отнемането на контролни точки, поради което настоящият съдебен състав е длъжен да се съобрази с нея. Казано по друг начин за да се приеме, по несъмнен начин, че едно лице- водач на МПС е загубило правоспособността си е необходимо по делото да са приети влезли в сила санкционни актове, по силата на които на същия да са отнети всички контролни точки от талона, а справката за нарушител, не е годно доказателство за установяване на това обстоятелство.
В случая, от представените по делото 3 бр. наказателни постановления се установява, че на оспорващия са отнети общо 22 к.т. Останалите 3 бр. цитирани в оспорената заповед НП не са представени по делото, поради което съобразно гореизложените мотиви следва да се приеме, че по делото е останал недоказан фактът на отнетите с тях точки. При това положение, следва да се приеме, че към датата на издаване на последното цитирано в заповедта НП, на жалбоподателя са били отнети общо 22 бр. к.т. Броят на доказано отнетите от В.Г. контролни точки не е равен или по-голям от 39, при което за оспорващия не е възникнало задължението да върне свидетелството за управление в съответната служба на МВР. Поради липсата на установените в закона предпоставки за издаването ѝ, процесната заповед подлежи на отмяна като незаконосъобразна. За пълнота на изложението следва да се посочи, че законосъобразността на индивидуален административен акт се преценява само въз основа на изложените в него факти, които съдът не може да допълва или заменя. Правомощията на съда са свързани само с проверка на това осъществили ли са се тези факти и ако да- следват ли от тях по силата на правна норма, разпоредените с акта правни последици. В обжалваният административен акт не са посочени други, извън горецитираните 6 бр. санкционни актове, въз основа на които от жалбоподателя са отнемани контролни точки. Поради което и дори към настоящия момент да са издадени други такива, то това обстоятелство не може да бъде обсъждано и вземано предвид от съда.
Отделно от
това заповедта е издадена в несъответствие с
материално- правните разпоредби на закона, и при несъобразяване с целта на
закона и на друго основание. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл.
150а, ал. 1 от ЗДвП, за да управлява моторно превозно средство, водачът
трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към
която спада управляваното от него превозно средство.
Съгласно чл.
151, ал. 9, изр. второ от ЗДвП подмяна на свидетелство за управление на
моторно превозно средство се извършва при изтичане срока на валидност.
По силата на чл. 24, ал.1,т.3 от Наредба
№ I-157 от 1.10.2002 г. за условията и
реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства,
отчета на водачите и тяхната дисциплина,
след успешно полагане на
проверовъчен изпит иззетото по реда на
чл.171,т.4 от ЗДвП следва да се върне
на същия. Т.е. независимо, че с отнемането на всички 39 к.т. водача е изгубил
правоспособността си да управлява моторно превозно средство, валидно издаденото
СУМПС не се отменя ex lege
по силата на закона и загубва автоматично качеството си на документ
удостоверяващ правоспособността. Това е така, тъй като свидетелството за
управление на м.п.с. е документ удостоверяващ, а не пораждащ правоспособността на водачите на моторни превозни средства. Целта на мярката
по чл.171,т.4 от ЗДвП е временно изземвайки документа удостоверяващ тази
правоспособност, предвид факта че с отнемането на всички контролни точки от
талона съответният водач на м.п.с. е вече неправоспособен такъв, да се осигури
безопасността на движението по пътищата,с оглед преустановяване възможността неправоспособните водачи да се
легитимират като правоспособни такива.
За да се наложи ПАМ по реда на чл. 171, т.4 от ЗДвП следователно е необходимо свидетелството за управление на м.п.с., което временно се отнема да е валидно. В противен случай се обезмисля прилагането на ПАМ , тъй като невалидното свидетелство,т.е. такова с изтекъл срок не произвежда правно действие, съответно не удостоверява правоспособността на водача и следва да бъде подменено. В този смисъл Решение №7071 от 27.05.2014г. по адм. дело №337/2014г. на ВАС. В случая безспорно от представената от ответника справка е видно, че свидетелството за управление на МПС на жалбоподателя, е с изтекъл срок на валидност към 29.01.2012г., и е статус в БДС-унищожено, респ. към датата на издаване на обжалваната заповед е невалидно и съответно не поражда удостоверително действие. Предвид това, с изземването на същото не се постига целеният от закона ефект на принудителната административна мярка. Невръщането на СУМПС с изтекъл срок на валидност в случая може да е основание за ангажиране на административно наказателна- отговорност, респ. е основание да не се издаде ново СУМПС, преди водача да възстанови правоспособността си като водач на МПС, но не е основание за издаване на заповед за прилагане на ПАМ по чл.171,т.4 от ЗДвП. Казано по друг начин и отнесено към настоящият казус, административният орган е можел законосъобразно и в съответствие с целта на закона да издаде заповед, с която да приложи ПАМ по чл.171,т.4 от ЗДвП спрямо жалбоподателя, само до изтичане срока на валидност на СУМПС на последния, но не и след този момент.
В този смисъл и практиката на настоящия съдебен състав изразена във влязлото в сила Решение от 12.07.2017г. по адм. дело № 269/2017г. по описа на АдмС-Хасково, Решение от 07.02.2018г. по адм. дело № 1041/2017г. по описа на АДмС-Хасково и Решение от 12.02.2018г. по адм. дело № 1069/2017г. по описа на АдмС-Хасково
Независимо от посочените доводи за издаване на заповедта при наличие на отменителни основания по чл. 146, т.4 и т.5 от АПК, по изложените по- горе съображения за невалидност на оспореният акт, поради некомпетентност на издателя жалбата се явява основателна, а административният акт, като издаден от некомпетентен орган, следва да бъде прогласен за нищожен.
С оглед изхода по делото основателна се явява претенцията на оспорващия да му бъдат присъдени сторените по делото разноски. Същите са в размер на 310.00 лева, от които 10.00 лева внесена държавна такса и 250.00 лева действително заплатено възнаграждение на един адвокат, съгласно Договор за правна защита и съдействие от 25.02.2020г.
На основание чл.172, ал.5, изр.2-ро от ЗДвП, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Водим от горното и на основание
чл.172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Заповед за прилагане на Принудителна административна мярка № 19-1253-000161 издадена на 14.03.2019г. от Началник Група в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР Хасково .
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР-Хасково да заплати на В.П.Г., с ЕГН ********** ***, разноски по делото в размер на 260.00 лева, от които 10.00 лева държавна такса и 250.00 лева действително заплатен адвокатски хонорар.
Решението не подлежи на обжалване.
Съдия: