№ 12
гр. Варна, 04.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Христина В. Тодорова Колева
при участието на секретаря Цветелина Пл. Илиева
като разгледа докладваното от Христина В. Тодорова Колева Гражданско
дело № 20203110110787 по описа за 2020 година
Предявени са от „А.К.П.З” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. *** срещу М. Г. М., ЕГН:**********, с адрес: гр. ***,
съединени в условията на първоначално обективно кумулативно съединяване
на положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 във
вр.с чл.415, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между
страните, че в полза на дружеството ищец съществуват вземания против
ответника в следните размери: 1600 лв. /хиляда и шестстотин лева/ главница,
задължение по Договор за кредит № ***/26.11.2016 г., сключен между „А.Ф.”
ООД, ЕИК:***, заемодател и М. Г. М., ЕГН:**********, заемополучател, като
дружеството заемодател от своя страна прехвърля вземането в полза на
„А.К.П.З.” EООД, ЕИК:***, с подписано на 25.07.2019 г. Приложение №1 към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 22.01.2020 г. до окончателното изплащане
на вземането; 110.16 лв. /сто и десет лева и 0.16 ст./, договорна лихва за
периода от 01.12.2016 г. до 06.10.2018 г.; 121.60 лв. /сто двадесет и едни лева
и 0.60 ст./ представляваща обезщетение за забава за периода от 07.10.2018г.
до 13.12.2019г.
Ищецът обосновава съществуващия за него правен интерес от
предявяване на исковете, навеждайки следните фактически твърдения: на
26.11.2016г. между „А.Ф." ООД, като заемодател и М. Г. М. като
заемополучател е сключен Договор за кредит Бяла карта № ***, при спазване
разпоредбите на ЗПК, по силата на който заемодателят е предоставил на
ответника револвиращ кредит в максимален размер от 1200 лева под формата
на разрешен кредитен лимит, който ще се усвоява чрез международна
кредитна карта Access Finance /iCard/ Visa. С подписване на договора, на
кредитополучателят е предоставена кредитна карта, издадена от И.Ф..
Неразделна част от договора е Приложение 1 – Условия за ползване на
международна платежна карта, които съдържат и Тарифа за дължимите такси
1
за ползване на картата. С Анекси към договора от 26.05.2017г.; 27.10.2017г. и
31.03.2018г. кредитният лимит е увеличен до 2000 лева. Ответникът е усвоил
сумата, като към настоящия момент е дължима главница в размер на 1600
лева. Съгласно чл.4, ал.1, т.2, чл.8 и чл.22, ал.2 от договора, върху усвоената и
непогасена главница, кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в
размер на 0.12 %, като договорната лихва за периода 01.12.2016г. – датата на
първата транзакция по картата до 06.10.2018г. – датата на настъпване на
предсрочната изискуемост е в исковия размер от 110.16 лева. Предпоставките
за настъпване на предсрочната изискуемост на задълженията били
предвидени в чл.22, ал.1 от Договора. Съгласно чл.3, ал.2 от Договора,
кредитополучателят е следвало да заплаща текущото си задължение до всяко
второ число на текущия месец, а в ал.3 е посочено как се формира текущото
задължение. Поради забава в плащанията, задължението е предсрочно
изискуемо, считано от 06.10.2018г., като съгласно чл.22, ал.3 от договора,
ответникът дължи мораторна лихва в размер на 121.60 лева за периода от
07.10.2018г. до 13.10.2019г. Твърди се, че на 25.07.2019г. е подписано
Приложение №1 към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
/цесия/ от 11.11.2016 г., сключен между А.Ф. ООД и „АКПЗ" ЕООД, по
силата на което вземанията на А.Ф. ООД, произтичащи от Договор за кредит
№ ***/26.11.2016 г., са прехвърлени на ищеца. Длъжникът се счита уведомен
за извършената продажба на вземанията по договора с връчване препис на
исковата молба. За вземането си срещу ответника, ищецът се снабдил със
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело №
750 по описа на ВРС за 2020г.. Издадената в негова полза заповед за
изпълнение била връчена при условията на чл. 47, ал.5 ГПК, като му е указано
да предяви иск на основание чл. 415, ал.1, т.2 ГПК, поради което за него е
налице правен интерес от провеждане на избраната форма на искова защита.
Моли за постановяване на положително решение по предявените искове.
В предоставения му срок по чл. 131 ГПК, ответникът, чрез назначения
особен представител е депозирал отговор на исковата молба, като излага
съображения за допустимост и неоснователност на предявените срещу него
искове по същество. Счита, че не е уведомен надлежно за извършеното
прехвърляне на вземанията. Твърди, че ответникът е погасил дълга си към
стария кредитор. Оспорва възникване на предпоставките за обявяване на
договора за предсрочно изискуем. Оспорва претенцията за договорна лихва,
тъй като начинът й на формиране е неясен. Моли за постановяване на
решение, с което насочените срещу него искове бъдат отхвърлени като
неоснователни.
СЪДЪТ, преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на
чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното от
фактическа страна:
Предмет на исковата претенция са суми дължими като насрещна
престация по съществували между страните договорни отношения. Правният
интерес от търсената защита се извежда от предходно развило се заповедно
производство по ч.гр.д. № 750/2020г. по описа на Районен съд - Варна, по
което е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, връчена на
ответника при условията на чл. 47 ГПК. Налице е субективен и обективен
идентитет между вземането, за което е издаде заповедта по чл. 410 ГПК и
това, чиято дължимост е предмет на установяване в настоящото
производство.
2
По делото не се спори и се установява от представените писмени
доказателства, че на 26.11.2016г. между „А.Ф." ООД и ответника е сключен
договор за кредит „Бяла карта”, по силата на който кредитодателят „А.Ф."
ООД се задължил да предостави на М. Г. М. револвиращ кредит в максимален
размер от 1200.00 лв., под формата на разрешен кредитен лимит, който се
усвоява чрез международна кредитна карта Access Finance/iCard, а
кредитополучателят се задължил да го ползва и върне съгласно условията на
сключения договор. Заедно с подписване на договора за кредит,
кредитодателят предоставил на кредитополучателя платежен инструмент -
кредитна карта с № ***, издадена от „И.Ф." АД /Картоиздател/. Съгласно
чл.2, ал.4 валидността на картата е до края на месеца, който е отбелязан върху
нея, като след изтичане валидността на картата, кредитодателят предоставя на
кредитополучателя подновена карта. За предаване на новоиздадената карта,
страните подписват анекс към договора, с който удостоверяват приемо-
предаването й. В чл.3 страните са уговорили, че кредитополучателят може по
всяко време да усвоява суми от главницата до максималния размер на
кредитния лимит, като през целия срок на валидност на договора,
кредитополучателят се задължава да заплаща до всяко 2-ро число на месеца,
текущото си задължение, дължимо за предходния период. С Анекс от
26.05.2017г. към Договор за кредит „Бяла карта" №***/26.11.2016г.,
кредитният лимит е увеличен на 1500.00 лева. С Анекс от 27.10.2017г.,
кредитният лимит е увеличен на 1800.00 лева. С Анекс от 31.03.2018г.,
кредитният лимит е увеличен на 2000.00 лева.
Съгласно чл.4, ал.1, т.2 от договора, фиксираният лихвен процент върху
усвоената сума е 43.20% годишно или 0.12.% дневно. ГПР е 45.90% /чл.4,
ал.1, т.4/.
В чл.22, ал.1 от договора са посочени предпоставките, при наличието на
които кредитодателят може да обяви задължението по договора за
предсрочно изискуемо.
Съгласно чл.24, ал.1, т.6 кредитодателят има право да прекрати
договора без предизвестие при неизпълнение на задължение по него от страна
на кредитополучателя.
Представено е приложение № 1 към договора за кредит, двустранно
подписано от представител на издателя и картодържателя, в което е
удостоверено, че картодържателят е получил карта № *** и е запознат с
Рамковия договор, ОУ и Тарифата за дължимите такси, приложими към
договора.
От представения по делото договор за цесия от 11.11.2016г. и
приложение към него е видно, че „А.Ф." ООД е прехвърлило възмездно на
цесионера „А.К.П.З” ООД вземанията си към ответника М. Г. М. в общ
размер на 1876.58 лв.. Представени са и потвърждение за сключена цесия и
пълномощно от „А.Ф." ООД, с което цедентът е упълномощил цесионера да
уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията им.
По делото е представено уведомление от „А.Ф." ООД за прехвърлянето
на вземането на М. Г. М., получено от ответника на 18.02.2021г. /с
получаването на исковата молба/.
За изясняване на спора по делото е допуснато ангажиране на специални
знания чрез провеждане на съдебно-счетоводна експертиза.
В заключението си вещото лице посочва, че по процесния договор за
3
кредит, след 06.10.2018г. ответникът е извършил две плащания – на
21.01.2019г. 200 лева и на 08.03.2019г. 200 лева. Усвоената и непогасена
главница възлиза на 1600 лева, а дължимата договорна лихва за усвоения
кредитен лимит е в размер на 110.16 лв. Законната лихва за периода от
07.10.2018г. до 13.12.2019г. е в размер на 192.46 лева, като от тази сума са
погасени на 21.01.2019г. 47.52 лева и на 08.03.2019г. 20.24 лева или общо
67.76 лева. Остатъкът възлиза на 124.70 лева. Посочените суми не са погасени
от ответника.
Предвид така установеното от фактическа страна, СЪДЪТ формулира
следните изводи от правна страна:
Правното основание на така предявените искове е чл. 422 ГПК.
Исковете са предявени при спазване на особените процесуални изисквания на
чл.415 ГПК и са процесуално допустими.
От коментираните по-горе писмени доказателства се установява, че
между ищеца в качеството му на цесионер и „А.Ф." ООД в качеството на
цедент, е сключен валиден рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 11.11.2016 г., ведно с приложение към него, с който е
прехвърлено вземането на цедента от ответника по договор за заем.
Съгласно чл.99, ал.1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
Страните по договора не са ограничили правото на кредитора да прехвърля
вземането, нито пък законът или естеството на вземането препятстват
подобно действие. От това следва, че договорът за цесия, по силата на който
ищецът се легитимира като кредитор, е валиден. Спрямо ответника цесията
има действие от деня, в който му е била съобщена, като това следва от
нормата на чл.99, ал.4 ЗЗД. В случая уведомяването на длъжника изхожда от
цесионера, който е бил надлежно упълномощен от цедента. В решение №156
от 30.11.2015г. по т.дело № 2639/2014 година на ВКС, решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т.д.№ 12/2009 г., ТК, ІІ т.о. и др., е прието, че няма
пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията. Съгласно Решение № 123 от 24.06.2009г. на ВКС
по т. д. № 12/2009г., II т.о. ТК, получаването на уведомлението в рамките на
съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане не може
да бъде игнорирано. Предвид това и доколкото в случая уведомлението за
извършената цесия е връчено на особения представител на ответника с
преписа от исковата молба, съдът приема, че цесията е надлежно съобщена.
Връчването на особен представител представлява надлежно уведомяване на
длъжника – ответник, поради което неоснователни се явяват доводите на
особения представител на ответника за противното. Последиците от връчване
на книжа на особен представител са разгледани в решение № 198 от
18.01.2019г. по гр.д. № 193/2018г. на ВКС, в което се приема, че следва да се
счита за редовно връчане дори връчаването на особения представител на
уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита.
Ответникът възразява, че не е надлежно уведомен за извършената
цесия, но такова уведомяване е извършено с връчване на исковата молба.
Между страните няма спор относно автентичността на представените
от ищеца писмен договор за кредит „бяла карта“ и приложения към него,
поради което тези частни документи са изцяло противопоставими на
ответника, като подписал личното си изявление кредитополучател,
включително в частта, представляваща признание за получена карта № ***
4
като платежен инструмент и необходимия за ползването й уникален ПИН код.
Цесионерът е заявил дълга като предсрочно изискуем, но съдът
констатира, че са настъпили падежите на всички вноски и този нов факт
изключва нужда от установяване на фактическия състав на настъпила
предсрочна изискуемост. В тази връзка съдът отчита, че погасяването на
усвоения лимит от картата е уговорено като месечно задължение, тъй като на
всяко 2-ро число от месеца, картодържателят е следвало да погасява „текущо
задължение“, което според чл. 3 от договора е било формирано от усвоени
лимити, които не са били междувременно възстановени по картата, натрупани
за периоди, сумарно съвпадащи с цял месечен предходен период. Тази
уговорка на практика обезсмисля падежа като разсрочване в полза на
длъжника, тъй като той ежемесечно е задължен да връща ползваните суми, за
да има право на кредитния лимит и занапред. Респективно предсрочната
изискуемост се свежда само до преждевременно лишаване на длъжника от
револвиране (в случай, че е имало неусвоен остатък), но не и от срок, в който
дългът не е изискуем. В този смисъл, самото заявяване на получения дълг
като „предсрочно“ изискуем е излишно при несъмнено изтичане на краен срок
за ползване на главницата и месечно начислявани възнаградителни лихви
много преди подаването на заявлението от цесионера. Съответно
позоваването на предсрочна изискуемост би имало значение само, ако този
факт е уговорен като основание на някое от вземанията. Според клаузите на
договора, такова е само вземането по чл. 22, ал.5 уговорено като такса от 120
лв. за разходи по администриране на извънсъдебно събиране на
задължението. Тази сума не е предмет на делото. Съответно и оплакванията
относно неправилно установена предсрочна изискуемост остават неотносими
и съдът не следва да ги обсъжда.
Въпреки, че в отговора не са наведени други възражения, съдът отчита,
че служебно следва да изложи мотивите си по приложима императивна
норма. Това е така, защото преклузията по чл. 133 ГПК визира само онези
факти, чието значение за спора съдът не е длъжен да съобразява служебно (т.
1 и 3 от ТРОСГТК 1/2013 на ВКС). Налице е несъответствия на съдържанието
на кредитния договор със специални изисквания за потребителско
кредитиране. Съдът счете клаузите, уреждащи неустойката за неизпълнение
на акцесорно задължение за допълнително последващо обезпечаване и
поетите от кредитополучателя допълнителни такси и разходи за събиране на
дълга, за неравноправно договорени от доставчик на финансова услуга в
нарушение на добросъвестността.
Неустойката /чл.21/ е уговорена в размер на 10 % от непогасената
главница, за неизпълнение на специално поето задължение за предоставяне на
поръчителство при всеки отделен случай на забава на плащане на текущо
задължение. Това вземане съответства на компенсация (обезщетителна
неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника,
които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за
неполучена договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази
неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен
отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. Този риск обаче е в основата на финансовата услуга
и компенсирането му с отделна неустойка (а не с прекратяване на вече
неизгодния за един добросъвестен кредитор договор) не е адекватно на
интереса на кредитора. Обстоятелството, че тази неустойка се събира текущо,
като се кумулира с възнаграждението за ползване на кредита сочи, че целта за
5
която е уговорена не е типична, а представлява именно скрито оскъпяване до
размер, надхвърлящ законов лимит по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорените допълнителни плащания в чл. 22, ал. 4 и 5 за заплащане на
фиксирана сума от 2.50 лв. на ден като разход за събиране на просрочени
задължения за целия периода на неизпълнение на текущо задължение, както
и еднократна такса в размер на 120 лв. за допълнителната дейност на нарочен
служител на кредитора по извършване и администриране на извънсъдебно
събиране на задължението, не съответства по съдържание на някаква
уговорена допълнителна услуга за кредитополучателя. Самото естество на
действията на кредитора, посочени като съдържание на тази заплащана като
предоставена на кредитополучателя престация, изключва квалификацията им
като допълнително благо, за което е обосновано насрещно възнаграждение
като такса. Напротив, каквито и да са различните действия, пораждащи
разходи, те биха били типично управление на лош кредит и съставляват
присъщ за основния предмет на договора, а не допълнителен разход. Този вид
дейност на кредитора се компенсира с основното възнаграждение като цена
на самото рисково (без предварително обезпечаване) кредитиране и е типичен
ценообразуващ елемент за възнаградителна лихва. Изключването на
разходите за тази дейност от основната цена на кредита(формираща лихвен
процент и ГПР) би означавало да се допусне, че възнаграждението на
кредитора е чиста печалба, тъй като не включва присъщи за дейността
разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени задължения.
Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19 ал.3 и чл. 33 ЗПК налагат извод
за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски
кредит да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи. Възстановяването на
разходите по събиране на дълга от неизправен длъжник, не може да се
включва в ГПР именно защото размерът им зависи от конкретните (а не
абстрактно предвидени при сключване на договора) разноски, направени
поради неизпълнението. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран
размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса
за същата дейност несъмнено придава и на двете клаузи неустоечен характер.
Допълнителен аргумент за нищожността на тези клаузи може да бъде
изведен и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не е спорно, че
заемодателят „А.Ф.“ ООД е финансова институция. От член 8, параграф 1 от
Директивата в светлината на съображение 28 става ясно, че преди
сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива
2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
6
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и
наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити. Предвид това клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при
неосигуряване на двама поръчители или банкова гаранция, което задължение
става изискуемо след неизпълнение на договора за кредит, е в пряко
противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение
след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства,
тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е,
ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска
обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която
практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане
на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския
кредит. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при
тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във
връзка и с оглед целите на директивата.
Така установените несъвместими с потребителска защита клаузи
пораждат служебно задължение на съда да приложи закрилни императивни
норми. За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на
договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав,
може да се оспори само с възражение, основано на нов факт (основание по чл.
26 и сл. ЗЗД), адекватната защита на правата на потребителите изисква от
съда да изясни въпроса относно валидност на уговорки, създаващи
задължения за потребителя, дори и да не бъда направено възражение от
длъжника. В този смисъл е наложилата се съдебна практика, възлагаща на
съда да обяви на страните значението на обстоятелствата, предвидени в
съответните императивни правила, независимо, че нито една от спорещите
страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от 07.07.2016г.
по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г. по гр.д.№
6220/2015г. на ВКС, I г.о) като израз на вложения смисъл в общоевропейския
стандарт на закрилата на потребител, изяснен и в практиката на СЕС
(решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и С-473/00). Затова
и съдът отрича обвързването на ответника с каквито и да е задължения,
произтичащи от тези неравноправни клаузи.
Това налага и преизчисление на задълженията на потребителя,
доколкото вещото лице е отчело в счетоводните записи на праводателя на
ищеца, че заемодателят се е възползвал от отречените клаузи и е приспаднал
като платени със средствата на длъжника 1315.83 лв. неустойка след
05.04.2017г. до 27.06.2018г. Експертът е констатирал още, че в
счетоводството на кредитора са били приспадани от направени от длъжника
погасителни вноски, както неустойка по чл. 21 в периода от 05.04.2017г. до
27.06.2018г., така и разходи по чл. 22, ал. 4, съответно от 07.09.17 до
27.06.2018г. в размер на 105 лева. Размерите на така неправомерно усвоените
суми са посочени от експерта в приложението към изготвеното заключение.
7
Така общият размер, който неправилно е бил отчетен за погасяване на
недължими суми възлиза на 1420.83 лв.. С тези суми длъжникът е погасявал
изискуеми текущи задължения, поради което със сбора следва да се намали
прехвърления от цедента дълг, като съответно на уговорката за прихващане
на изпълнението най-напред се погаси изцяло договорната лихва от 110.16
лв., а после и главницата до остатък от 289.33 лева. В този случай обаче не би
било дължимо и начисленото обезщетение за забава в посочения от цедента
размер. Общия размер на законната лихва върху забавения, неплатен остатък
за претендирания от цесионера период от 07.10.2018г. до 13.12.2019г., съдът
установява с лихвен калкулатор на „Апис финанси” до размер от само 34.80
лева. Съответно както дължимата изискуема главница, така и обезщетението
за забава следва да се приемат за установени само в тези размери /Решение по
въззивно търговско дело № 1451 по описа за 2018 г. на ВОС/.
В заключение, претенцията на кредитора е само отчасти основателна и
след служебното отричане на начисляването на суми въз основа на
необвързващи длъжника клаузи и събирането им в нарушение на
императивни норми, изцяло неоснователна остава претенцията за непогасени
дължими лихви, както и за главница над остатък от 289.33 лв. до
претендирания размер от 1600 лв., съответно за законната лихва над 34.80 лв.
до 121.60 лв.
Относно разноските:
Имайки предвид частично установяване на вземанията по издадената
заповед за изпълнение, то следва да се постанови осъдителен диспозитив за
разноските направени в заповедното производство, съгласно ТР № 4/2013г. от
18.06.2014г., т.12 и съобразно уважената част от исковете /13.25 лева/.
Предвид изхода на делото - частично уважаване на исковите претенции,
на основание чл. 78 ал. 1 ГПК ищецът има право да получи разноски. Ищецът
претендира разноски, а са налице доказателства за действителното заплащане
на следните разходи в процеса: държавна такса в размер на 125.26 лева;
депозит за особен представител на ответника – 258.22 лева; депозит за вещо
лице по ССчЕ – 250 лева, като се претендира още и юрисконсултско
възнаграждение на пълномощника, който представлява страната в процеса
Предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в редакцията й към датата на
приключване на устните състезания, съдът приема, че дължимото в
производството юрисконсултско възнаграждение е в размер на 300 лв.,
изчислено съгласно разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането
на правната помощ. С оглед крайния изход на делото, съдът приема, че от
общо претендираните в производството разноски, в полза на страната следва
да бъдат присъдени разноски в размер на 163.24 лева, на основание чл. 78, ал.
1 и ал. 8 ГПК.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 във вр.с
чл.415, ал.1 ГПК във вр.с чл.79, ал.1 ЗЗД в отношенията между „А.К.П.З”
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, от една страна
и ответника М. Г. М., ЕГН:**********, с адрес: гр. ***, от друга, че В ПОЛЗА
НА „А.К.П.З” ЕООД, ЕИК *** СЪЩЕСТВУВАТ ВЗЕМАНИЯ ПРОТИВ
8
ОТВЕТНИКА, за които е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.750/2020г. на ВРС в следните размери: 289.33 лева главница,
задължение по Договор за кредит № ***/26.11.2016 г., сключен между „А.Ф.”
ООД, ЕИК:***, заемодател и М. Г. М., ЕГН:**********, заемополучател, като
дружеството заемодател от своя страна прехвърля вземането в полза на
„А.К.П.З.” EООД, ЕИК:***, с подписано на 25.07.2019 г. Приложение №1 към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 22.01.2020 г. до окончателното изплащане
на вземането; 34.80 лева представляваща обезщетение за забава за периода от
07.10.2018г. до 13.12.2019г., като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата
над 289.33 лева до предявения размер от 1600 лева, иска за договорна лихва
за периода от 01.12.2016 г. до 06.10.2018 г. в размер на 110.16 лева и иска за
обезщетение за забава за разликата над 34.80 лева до претендирания размер
от 121.60 лева, като неоснователни.
ОСЪЖДА М. Г. М., ЕГН:**********, с адрес: гр. *** ДА ЗАПЛАТИ
„А.К.П.З” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***
сумата 13.25 лева, представляваща реализирани от ищеца съдебно деловодни
разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 750/2020г. на ВРС, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА М. Г. М., ЕГН:**********, с адрес: гр. *** ДА ЗАПЛАТИ
на „А.К.П.З” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***
сумата от 163.24 лева, представляваща реализирани от ищеца съдебно
деловодни разноски при настоящото разглеждане на делото под формата на
заплатена държавна такса, депозит за вещо лице и особен представител, както
и юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал.8 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Варненски
окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му страните.
Препис от настоящето решение да се връчи на страните по делото,
заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
9