№ 649
гр. Варна, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Деница Славова
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно гражданско дело №
20253100500244 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 88373/04.11.2024г. от В. П. П.,
ЕГН: **********, адрес: гр. Варна, ул. „С.“ №72, вх. В, ет. 2, ап. 10, срещу
решение № ************ г., постановено по гр.дело № ************* по
описа за 2023 година на Районен съд - Варна, В ЧАСТИТЕ, с които съдът:
ОТХВЪРЛЯ /главния/ иск за разликата над 166,80 лв. до пълния
претендиран размер от 6366,80 лв., като ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ със
сумата от 6 200,00лв – сбор от изтеглени от В. П. П. от сметката на
дружеството ответник, разходвани от него за негови лични нужди и
неосчетоводeни по никакъв начин средства, а именно: 4200 лв.- изтеглени в
брой на 12.11.2021 г., 2000 лв.- преведени по негова лична сметка на
12.11.2021г.
ОСЪЖДА В. П. П., ЕГН: **********, адрес: гр. Варна, ул. „Т.“ 3 да
заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК:1*******, съдебен адрес: гр. Варна, бул. „С.“ 58А
сумата от 13 649,87 лв. - представляващи изтеглени от В. П. в брой парични
суми от банковата сметка на дружество за периода от 10.01.2022г.-10.05.2022 г.
1
/както следва – на 10.01.2022 г.-3000 лв., на 11.01.2022 г.-3054,00 лв., на
10.02.2022 г. – 3770,00 лв.; на 09.03.2022 г.-4415,00 лв., 08.04.2022 г.-4438,50
лв. и на 10.05.2022 г.-3828,82 лв./ в нарушение на задълженията му като
управител на „А.“ ЕООД и като е използвал сумите за лични нужди, с което е
нанесъл вреди на дружеството, на основание чл.145 ТЗ.
В жалбата е изложено становище за неправилност на обжалваното
първоинстанционно решение поради нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Твърди се, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че въззивникът не е направил възражение срещу дължимостта на
сумата от 6200лв., с която е направено прихващането. Не е указана в доклада
тежестта на доказване на страната, като не е посочено, че същата не сочи
доказателства за твърдените от нея факти. Сочи, че сумите, които са теглени
от В. П. П. от сметката на „А.“ ЕООД са използвани само за нуждите на
дружеството. Посочва, че голяма част от изводите на съда се основават на
съдебно-счетоводната експертиза, като от същата става ясно, че
счетоводството на дружеството не е водено редовно.
Въззивникът моли съдът да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните части и да постанови друго, с което да бъде уважен изцяло
главния иск, както и да бъде отхвърлен изцяло насрещния.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпил отговор от насрещната
страна по жалбата, в който излага становище, че постановеното решение е
валидно, допустимо и правилно, като постановено в съответствие с
процесуалния и материалния закон и обосновано. Поддържа се, че жалбата
съдържа само общи доводи, като не се сочат конкретни пороци на решението.
Счита, че съдът е дал надлежни указания в доклада, а съдебно-счетоводната
експертиза не е единственото доказателство по делото.
Въззиваемата страна моли за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на
решението.
В открито съдебно заседание /въпреки преквалификацията на иска/
въззивникът поддържа жалбата си и моли за отмяна на решението, уважаване
на главната претенция и отхвърляне на насрещния иск, а въззиваемата страна
поддържа отговора си и моли за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на
решението.
За да се произнесе по подадената жалба, настоящият състав
2
съобрази следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по
предявени от В. П. П. срещу „А.“ ЕООД искове за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумите, както следва:
сумата от 1615.80 лева – заплатена от ищеца на 18.11.2021г. по изп.д.
555/2021 г. по описа на ЧСИ Р.-Т., образувано въз основа на Акт за
установяване на задължения по декларация по чл.107, ал.3 ДОПК МД-АУ-
696-1/17.08.2020 г. с длъжник „А.“ ЕООД,
сумата от 2172,85 лв. - заплатена от ищеца на 18.11.2021г. на Община
Варна, произтичаща от задължения на „А.“ ЕООД по Акт МД-АУ-2090-
1/30.06.2021 г. на главен инспектор от Дирекция „МД“ към Община Варна,
сумата от 2578,15 лв. - заплатена от ищеца на 27.04.2022г. на Община
Варна, произтичаща от задължения на „А.“ ЕООД по Акт МД-АУ-2090-
1/30.06.2021 г. на главен инспектор от Дирекция „МД“ към Община Варна,
както и непогасени данъци на недвижими имоти за 2021г.
В исковата молба се излага, че ищецът е заплатил задължение на
ответника по изп.д. 555/2021 г. по описа на ЧСИ Р.-Т. образувано въз основа на
Акт МД-АУ[1]696-1/17.08.2020 г., по Акт МД-АУ-2090-1/30.06.2021 г. на
главен инспектор от Дирекция „МД“ към Община Варна и Акт МД-АУ-2090-
1/30.06.2021 г. на главен инспектор от Дирекция „МД“ към Община Варна. В
уточнителна молба ищецът не твърди да е имал правен интерес от
извършеното плащане и не е съсобственик в имотите, за които се отнасят
задълженията на ответника по актовете на Община Варна.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата
молба, в който са изложени доводи за неоснователност на предявения иск.
Излага се, че ищецът за периода от 2013г.-24.04.2023 г. е имал качеството на
управител на ответното дружество и въпреки липсата на договор за
управление е имал задължението да организира и ръководи дейността на
ответника като добър търговец и в интерес на дружеството. Излага се, че през
периода 2018г.-2023г. собственикът на капитала И.С. е водила иск против В. П.
и дружеството за обявяване на недействителността на сделката по продажба
на дяловете й, извършена от В. П. сам със себе си /като неин пълномощник на
самия себе си като физическо лице/. Съдебното производство е приключило с
влязло в сила съдебно решение на 29.03.2023г по т.д. № ******г на Окръжен
3
съд - Варна, потвърдено от ВКС, с което е обявено, че придобиването на
дяловете й от страна на В. П. през 2013г. е недействителна сделка и е прието
за установено, че вписването му като собственик е било вписване на
несъществуващо обстоятелство в Търговския регистър. След влизане в сила на
горното решение, Т. С. е вписана като управител на дружеството й, а И.С. -
като собственик. Твърди се, че през целия сочен период ищецът е бил
управител на дружеството, като сам се е избрал за такъв. Излага се, че е
разпродал около 7 недвижими имота на обща стойност над 600 000 евро и е
изтеглил всички постъпили суми, за което е сезирана прокуратурата. Посочва
се, че е теглил всички постъпления от наеми и по време на висящност на
горния процес. Във връзка с тези негови действия Соколенко е взела решения,
като едноличен собственик на капитала за търсене на обезщетение по чл. 145
от ТЗ за причинените имуществени вреди от бившия управител П. за периода
на управление на дружеството. Твърди се, че дружеството е разполагало с
достатъчно средства от наеми през периода 2018г.-2023г., вкл. към момента на
възникване на процесните задължения, за да заплаща същите. Поддържа се, че
в противоречие със задълженията на управителя по ТЗ, ищецът е допуснал на
дружеството да се съставят актове за задължения поради неплащането им в
срок. В резултат на възникналите по вина на самия В. П. задължения за
дружеството, вместо да заплати същите от сметка на „А." ЕООД, същият е
изтеглил в брой сумите и е заплатил задълженията на дружеството като
физическо лице, за да придобие качеството на кредитор на същото. Твърди се,
че не е налице обогатяване на ищеца, тъй като В. П. е изпълнил свое законово
задължение като управител на дружеството и със средства на дружеството,
които е изтеглил в брой, е заплатил задълженията му. В този смисъл би
следвало процесните суми да се считат за „служебен аванс" и е следвало да са
осчетоводени по този начин. Моли за отхвърляне на претенцията.
В условията на евентуалност е наведено възражение за прихващане за
сумата от 6200лв. между исковите суми и следните суми, изтеглени от В. П.
от сметката на дружеството и разходвани от него за негови лични нужди, а
именно: 4200 лв. - изтеглени в брой на 12.11.2021 г., 2000 лв.- преведени по
негова лична сметка на същата дата 12.11.2021г. /уточнение в о.с.з.- л.294 гръб
от делото/.
В срока за отговор на исковата молба ответникът „А.“ ЕООД е предявил
4
срещу ищеца В. П. П. насрещен иск за осъждане на П. да заплати на
дружеството сумата от 22 506.32 лв. – представляващи изтеглени от В. П. в
брой парични суми от банковата сметка на дружество за периода от
10.01.2022г.-10.05.2022 г. / както следва – на 10.01.2022 г.-3000 лв., на
11.01.2022 г.-3054,00 лв., на 10.02.2022 г. – 3770,00 лв.; на 09.03.2022 г.-4415,00
лв., 08.04.2022 г.-4438,50 лв. и на 10.05.2022 г.-3828,82 лв./ в нарушение на
задълженията му като управител на „А.“ ЕООД и като е използвал сумите за
лични нужди, с което е нанесъл вреди на дружеството.
В насрещната искова молба се излага, че искът касае част от периода на
управление на дружеството от В. П., а именно от 01.01.2022г. до 31.12.2022г.,
който съвпада с период на неправомерни тегления на всички постъпили
приходи по сметка на дружеството. Част от сумите са теглени в брой, а някои
са преведени по лична картова банкова сметка на ответника. Поддържа, че
някои от сумите са теглени с основание „заплата“, но доколкото няма данни за
договорена по размер и период на дължимост заплата, дружеството
претендира и тези суми. Сочи, че счетоводство на дружеството за процесния
период не е водено, липсват първични счетоводни документи, както и каквато
и да била хронология, като установените данни за тегления са на база
извлечение от банковата сметка на дружеството за периода 2013г.-2023г. /до
освобождаване на управителя като такъв/. В уточнителната молба от
08.08.2023 г. се сочи, че на ищеца по насрещния иск не е известно да
съществува договор за управление на дружеството с П..
Ответникът по насрещния иск е подал отговор на насрещната искова
молба в срока по чл.131 ГПК, с който го оспорва по основателност. Сочи, че е
изпълнявал задълженията си на управител добросъвестно и в интерес на
дружеството. Излага, че с изтеглените в периода 10.01.2022г.-10.05.2022 г.
суми е заплащал задължения на дружеството по повод търговските му
отношения с други дружества и обслужването на притежаваните имоти.
Уточнява, че е заплащал консумативи за ел. енергия за притежаваните имоти в
к.к. „З.П.“ „на ръка“, както следва: 2022,62 лв. на 10.02.2022 г., 2728,04 лв. на
09.03.2022г., 2279,47 лв. на 08.04.2022 г., 1826,32 лв. на 10.05.2022 г.; 2360,65
лв. на 09.06.2022 г., 3128,11 лв. на 11.07.2022 г., 4269,92 лв. на 10.08.2022 г.
3755,44 лв. на 12.10.2022г. Пояснява, че преди и след процесния период също
е заплащал задължения на дружеството за имотите в к.к. „З.П.“ към „ЕСП
З.П.“ ООД с лични средства, които е прихващал с постъпленията на
5
дружеството от наеми. Твърди, че част от изтеглените суми са ползвани за
разходи за дейността и управлението на дружеството, за които не са
получавани или не се пазят документи – транспорт, комуникации и др. Излага,
че е предоставял суми на дружеството, които са внасяни по сметка на
дружеството, с които пари са заплащани чрез банкови преводи суми за ремонт
и управление на ЕС в к.к. „З.П.“ на фирма „Х.П.“ ЕООД в размер около 50 000
лв. за 2022 г., за която сума е образувано гр.д. за възстановяването им от „А.“
ЕООД. Сочи, че е заплащал задължения на дружеството с лични средства без
да е налице договор за заем или решение на собственика на капитала по реда
на чл.134 ТЗ. Излага, че в счетоводството на дружеството се съдържат
документи, които касаят извършените разходи на дружеството.
При така очертаните предмет на предявените искове, на съдебното
решение и на въззивната жалба, въззивният съд при проверката си по
реда на чл.269 от ГПК констатира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо:
Първоинстанционният съд, в изпълнение на служебното си задължение
да квалифицира иска по наведените от страните твърдения, е квалифицирал
иска като такъв по чл. 59 ЗЗД - неоснователно обогатяване.
Въз основа на т. 2 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/2013 от 9 декември
2013 год. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд е преквалифицирал иска, като е
приел, че същият е с правно основание чл. 61 ал. 1 от ЗЗД, доколкото се
претендира, че ищецът е заплатил чуждо задължение без правен интерес
/изключва се състава на чл. 74 от ЗЗД/, като е водил чуждата работа без
пълномощие /от свое име и за своя сметка е заплатил чужд дълг/. Правната
квалификация, посочена от ищеца, не обвързва съда, който е длъжен да
квалифицира иска по наведените твърдения. Твърдението, че е било налице
пълномощие /мандатно правоотношение/ поради факта, че ищецът е бил
управител на дружеството, е защитна теза на ответника и не влияе на
твърденията на ищеца, съответно правната квалификация на иска. Хипотезата
на чл. 61 ал. 1 от ЗЗД изключва приложението на чл. 59 от ЗЗД, който е
субсидиарен иск и е допустим само при липса на друг такъв, с който да бъдат
защитени правата на ищеца. /В този смисъл по правната квалификация са
Решение № 183 от 1.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 689/2017 г., III г. о., ГК,
докладчик председателят Емил Томов, Решение № 122 от 18.09.2014 г. на ВКС
6
по т. д. № 3228/2013 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Костадинка Недкова,
Решение № 54 от 04.02.2025 г. на ВКС по г. д. № 1588/2024 г., IV г. о., ГК/
С Тълкувателно решение № 2 от 29.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. №
2/2011 г., ОСГТК, докладчик съдиите Мария Иванова и Емил Марков се
ОТКЛОНЯВА предложението на състав на ВКС за издаване на тълкувателно
решение по въпроса в кои случаи правната квалификация е свързана с
допустимостта и при кои с неправилността на обжалваното решение. В
мотивите на това ТР е посочено, че правната квалификация на всеки иск е
свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с
последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в
гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по
спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато
липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата
претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на
решението му. В този смисъл е и съдебната практика, постановено по реда на
чл.290 ГПК в решение по т.дело № 516/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение
№157 от 30.10.2013г. по т.дело № 1091/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. , решение №
12/28.02.2014 г. на ВКС по т.д. №1037 по описа за 2012 г., I т. о., ТК и др.
В конкретния случай ВРС е разпределил правилно доказателствената
тежест, като в мотивите си е изследвал релевантните по делото факти, поради
което различната правна квалификация е по приложението на материалния
закон и следователно обжалваното решение не е недопустимо.
При съобразяване на наведените във въззивната жалба
съображения, съдът намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Настоящата въззивна инстанция счита, че фактическата обстановка по
делото е установена надлежно от първата инстанция и не намира основание да
преповтаря същата.
По главния иск:
По предявения иск с правно основание чл. 61 ал. 1 от ЗЗД, в тежест на
ищеца е да докаже, че ищецът е заплатил от свое име и за своя сметка чужд
дълг на „А.“ ЕООД, както следва: 1. сумата от 1615.80 лева на 18.11.2021г. по
изп.д. 555/2021 г. по описа на ЧСИ Р.Т. образувано въз основа на Акт МД АУ-
696-1/17.08.2020 г., 2. сумата от 2172,85 лв. на 18.11.2021г. по Акт МД-АУ-
7
2090-1/30.06.2021 г. на главен инспектор от Дирекция „МД“ към Община
Варна и 3. сумата от 2578,15 лв. на 27.04.2022г. по Акт МД-АУ-2090-
1/30.06.2021 г. на главен инспектор от Дирекция „МД“ към Община Варна, т.е.
че процесните задължения са на „А.“ ЕООД и че плащанията по тях са
извършени с лични средства и в лично качество от П..
В конкретния случай липсва спор, че задълженията по изп.д. 555/2021 г.
по описа на ЧСИ Р.Т. образувано въз основа на Акт МД АУ-696-1/17.08.2020 г.,
и по Акт МД-АУ-2090-1/30.06.2021 г. на главен инспектор от Дирекция „МД“
към Община Варна, са на „А.“ ЕООД. Спори се по факта дали плащанията от
страна на П. са извършени в лично качество и с лични средства.
От представените по делото писмени доказателства /преводни
нареждания/ и изготвената по делото ССЕ /т. 4 от задачите/ се установява, че
на 18.11.2021г. от личната банкова сметка на В. П. са заплатени следните
суми: 1 615.80лв. в полза на ЧСИ Р.Т. по ИД 20217170400555, 987.38лв. в
полза на Община Варна плащане по АУЗД МД АУ 2090 1/30.06.2021г. и 1
185.47лв. в полза на Община Варна плащане по АУЗД МД АУ 2090
1/30.06.2021г. /общо 3788.65лв. равна на исковата сума по т. 1 и 2/
От представените по делото писмени доказателства /приходни
квитанции на л.9-13 от делото/ се установява, че на 27.04.2022г. В. П. в лично
качество е извършил плащане в брой на задължения на А. ЕООД в полза на
Община Варна, както следва: 2025.87лв., 98.54лв., 106.27лв., 279.56лв. и
68.92лв. /общо 2579.16лв. - по-голяма от исковата сума по т. 3 с 1,01лв./
Плащането от личната банкова сметка на ищеца и плащането от свое
име на задълженията в брой доказват, че задълженията на дружеството са
погасени от името на физическото лице П. и за негова сметка.
Твърдението на ответника, че П. е заплатил процесните задължения със
средства за дружеството подлежи на пълно и главно доказване от ответната
страна, като то не може да почива на предположения и житейска логика. От
събраните по делото доказателства не се установява плащане от банкова
сметка на А. ЕООД, както и не са ангажирани никакви доказателства, че точно
със средствата, изтеглени от сметките на дружеството /същите копюри/,
физическото лице е направило погасяванията в брой на задълженията на
търговеца. Отделно от това, за да се приеме, че плащанията в брой са
направени именно със средства на дружеството, е необходимо да е налице
8
съответно счетоводно отразяване на този факт в счетоводството на
юридическото лице, а такова липсва в конкретния случай. Изтеглените на каса
суми не са заведени в счетоводството като разход на дружеството за
заплащане на негови задължения към ЧСИ и Община Варна. С оглед на това
главният иск се явява основателен.
По възражението за прихващане:
Съдът намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба
относно възражението за прихващане. Действително нито в отговора по
насрещния иск, нито в първото по делото о.с.з. е налице изрично оспорване
на дължимостта на сумата от 6200лв., за която е направено възражението за
прихващане. Изрично в определение № 12290/12.10.2023 г. в доклада по
делото е указана тежестта на доказване по възражението за прихващане.
Отделно от това въззивникът и в настоящата инстанция не сочи и не ангажира
доказателства за фактите, за които носи тежестта и претендира, че поради
процесуалните пропуски на съда не е успял да докаже. По същество е
останало недоказано твърдението на В. П. П., че сумите, теглени от него от
сметката на „А.“ ЕООД са използвани само за нуждите на дружеството.
За да бъде уважено възражението за прихващане в тежест на ответника е
да установи, че в процесния период /датата 12.11.2021 г./ В. П. е заемал
длъжността управител на дружеството; 2. че в този период той е изтеглил
твърдените парични суми от банковата сметка на дружество, 3. че тези суми
не са осчетоводени в счетоводството на дружеството.
По първите два факта липсва спор, а от изготвената по делото ССЕ се
установява по безспорен начин, че за сумите 4200 лв. - изтеглени в брой на
12.11.2021 г. и 2000 лв. - преведени по лична сметка на П. на същата дата
12.11.2021г. не са осчетоводени надлежно. Те са отразени в счетоводството
като „разчети със собственици, аналитична сметка В. П.“, т.е. не би могло да
бъде установено правно основание за получаване на сумите в държане и/или
собственост на управителя. Отделно от това липсват разходно-оправдателни
документи, от които да е видно за какви нужди на дружеството са използвани
същите. Вещото лице по ССЕ е посочило, че от счетоводството на ответника
не са успели да представят документи за 2021 г. и има данни за разминаване
между извършените счетоводни записвания в счетоводството на ответника и
предадените справки-декларации по ЗДДС пред НАП, като това води до извод
9
за нередовност на счетоводството на „А.“ ЕООД за 2021 г., но счетоводната
отчетност за 2022 г. се извършва, спазвайки изискванията на Закона за
счетоводството, изпълнени са задълженията за водене и предаване на регистри
по ЗДДС и ППЗДДС, поради което е налице категоричен извод, че
счетоводната отчетност е водена редовно през 2022 г. Следва да се има
предвид факта, че за процесния период на 2021г. управител на дружеството е
самият ищец, като негова отговорност е било да организира редовното водене
на счетоводните книги на дружеството-ответник. Неизпълнението на това му
задължение не може да влече благоприятни за него последици, а именно да се
позовава на нередовността на счетоводството, за да извлича процесуални
ползи.
При преценка на възражението за прихващане съдът намира, че се
явяват доказани фактите, че управителят на дружеството към датата
12.11.2021 г. В. П. е изтеглил парични суми от банковата сметка на дружество
без посочено правно основание и съответно не е отчел в счетоводството на
дружеството разходването им. С това е нанесъл вреда на дружеството в размер
на 6200лв.
Искът по чл.145 ТЗ е предоставен на дружеството с ограничена
отговорност за реализиране отговорността на управителя към него.
Специалната имуществена отговорност на управителя произтича от
съществуващите между него и капиталовото дружество два вида
правоотношения - договорно и органно. Двете правоотношения съществуват
паралелно. Дори и да не е подписан договор за възлагане на управлението по
обективни или субективни причини, избраният и вписан в търговския
регистър управител придобива в пълния им обем правата и задълженията,
които законът, дружественият договор или решенията на общото събрание на
съдружниците свързват с този избор. Т.е. дори и да не са налице възникнали
договорни отношения по мандатен договор, то управителят носи отговорност
по възникналото от вписването органно правоотношение. /Решение №
177/11.08.2014г. по т.д. № 66/2012г. на ВКС, II ТО/.
Съгласно постоянната практика на ВКС - Решение № 41 от 29.04.2009 г.
на ВКС по т. д. № 669/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 115 от 27.11.2012 г. на
ВКС по т. д. № 61/2011 г., II т. о. ТК и др., фактическият състав на този вид
гражданска отговорност обхваща виновното, противоправно неизпълнение на
10
задълженията на управителя /действие или бездействие/, от което са
последвали вреди за дружеството. Правото на дружеството да търси
имуществените последици от неизпълнение на договорното и/или органно
задължение на управителя произтича от дейността му като орган на
дружеството, от осъществения фактически състав на т.н. „управителски
деликт”. /Решение № 177/11.08.2014г. по т.д. № 66/2012г. на ВКС, II ТО/.
Съдебната практика /решение № 41/29.04.2009г. по т.д. № 669/2008г. на
ВКС, I ТО и решение № 536/25.05.2004г. по т.д. № 1389/2002г. на ВКС, II ТО/,
сочи, че „за предявяване на иска срещу лице, което няма вече качеството на
управител, няма нужда от решение на общото събрание на дружеството.”
По отношение на елементите на деликтната отговорност - общия състав
на чл. 45 от ЗЗД, доколкото няма спор по делото, че между В. П. П. и „А.“
ЕООД липсва облигационна връзка по договор за възлагане на управлението,
съдът намира, че същите са налице. Осъществено е противоправно деяние във
формата на действие – теглене на парични средства на дружеството и на
бездействие – неосчетоводяването им /било като парични средства, било чрез
представяне на оправдателни документи/. Деянието /като съвкупност от
действие и бездействие/ се явява противоправно, тъй като ответникът в
качеството му на управител на дружеството е изтеглил чужди средства /такива
на дружеството/, и в противоречие с изискванията на закона не ги е
осчетоводил като такива /като средства на дружеството/. От неговото
противоправно поведение са настъпили вреди в размер на изтеглените от него
и неосчетоводени като средства на дружеството парични средства. Вината на
ответника, на основание чл. 45 ал. 2 от ЗЗД, се предполага до доказване на
противното. Не са ангажирани от ответника доказателства, сочещи на липса
на вина у същия, като съдът намира, че не е оборена презумпцията за вина в
гражданския процес. Същата се съизмерява с дължимата грижа, като следва да
бъде прието, че ответникът не е положил дължимата грижа, тъй като не е
осчетоводил изтеглените от него средства на дружеството в счетоводството на
същото. Размерът на вредата също е установен, а именно сумата от 6200лв.
Възражението за прихващане се явява основателно, поради което съдът
следва да извърши съдебното прихващане с погасителен ефект до размер на
по-малката сума от 6200лв. В този случай главният иск се явява основателен за
сумата от 166,80 лв. /в тази част решението е влязло в законна сила като
11
необжалвано/, а за горницата до първоначално предявения размер се явява
неоснователен като погасен чрез прихващане и подлежи на отхвърляне.
По насрещния иск:
На доказване по насрещния иск от „А.“ ЕООД подлежат следните факти:
1. че в периода 10.01.2022г.-10.05.2022 г. В. П. е заемал длъжността управител
на дружеството; 2. че в този период той е изтеглил в брой парични суми от
банковата сметка на дружество както следва – на 10.01.2022 г.-3000 лв., на
11.01.2022 г.-3054,00 лв., на 10.02.2022 г. – 3770,00 лв.; на 09.03.2022 г.-4415,00
лв., 08.04.2022 г.-4438,50 лв. и на 10.05.2022 г.-3828,82лв., 3. че тези суми не са
осчетоводени в счетоводството на дружеството. На доказване по насрещния
иск от В. П. подлежат следните факти: че е изразходвал изтеглените от
сметката на „А.“ ЕООД суми за заплащане на задължения на „А.“ ЕООД.
По първите два факта липсва спор, а от изготвената по делото ССЕ се
установява по безспорен начин, че В. П. е изтеглил в брой /на каса/ парични
суми от банковата сметка на дружество, както следва – на 10.01.2022 г.-3000
лв., на 11.01.2022 г.-3054,00 лв., на 10.02.2022 г. – 3770,00 лв.; на 09.03.2022 г.-
4415,00 лв., 08.04.2022 г.-4438,50 лв. и на 10.05.2022 г.-3828,82лв. Освен това
липсва осчетоводяване в счетоводството на дружеството на процесните суми
по начин, че да е видно основанието, на което са изтеглени паричните средства
и съответно липсват разходно-оправдателни документи, от които да е видно за
какви нужди на дружеството са използвани същите. С оглед на това съдът
прави извода, че парични суми, собственост на дружеството, са преминали в
държане на П., като същият не е изпълнил задължението си като управител на
„А.“ ЕООД да ги отчете в счетоводството на юридическото лице като негови
собствени. С това е нанесъл вреда на дружеството в размер на 13 649,87 лв.
Искът по чл.145 ТЗ е предоставен на дружеството с ограничена
отговорност за реализиране отговорността на управителя към него.
Специалната имуществена отговорност на управителя произтича от
съществуващите между него и капиталовото дружество два вида
правоотношения - договорно и органно. Двете правоотношения съществуват
паралелно. Дори и да не е подписан договор за възлагане на управлението по
обективни или субективни причини, избраният и вписан в търговския
регистър управител придобива в пълния им обем правата и задълженията,
които законът, дружественият договор или решенията на общото събрание на
12
съдружниците свързват с този избор. Т.е. дори и да не са налице възникнали
договорни отношения по мандатен договор, то управителят носи отговорност
по възникналото от вписването органно правоотношение. /Решение №
177/11.08.2014г. по т.д. № 66/2012г. на ВКС, II ТО/.
Съгласно постоянната практика на ВКС, вкл. и задължителната такава -
Решение № 41 от 29.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 669/2008 г., I т. о., ТК,
Решение № 115 от 27.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 61/2011 г., II т. о. ТК и др.,
фактическият състав на този вид гражданска отговорност обхваща виновното,
противоправно неизпълнение на задълженията на управителя /действие или
бездействие/, от което са последвали вреди за дружеството. Правото на
дружеството да търси имуществените последици от неизпълнение на
договорното и/или органно задължение на управителя произтича от дейността
му като орган на дружеството, от осъществения фактически състав на т.н.
„управителски деликт”. /Решение № 177/11.08.2014г. по т.д. № 66/2012г. на
ВКС, II ТО/.
Съдебната практика /решение № 41/29.04.2009г. по т.д. № 669/2008г. на
ВКС, I ТО и решение № 536/25.05.2004г. по т.д. № 1389/2002г. на ВКС, II ТО/,
сочи, че „за предявяване на иска срещу лице, което няма вече качеството на
управител, няма нужда от решение на общото събрание на дружеството.”
По отношение на елементите на деликтната отговорност /общия състав
на чл. 45 от ЗЗД/, доколкото липсва спор по делото, че между В. П. П. и „А.“
ЕООД липсва облигационна връзка по договор за възлагане на управлението,
съдът намира, че същите са налице. Осъществено е противоправно деяние във
формата на действие – теглене на парични средства на дружеството и на
бездействие – неосчетоводяването им /било като парични средства, било чрез
представяне на оправдателни документи/. Деянието /като съвкупност от
действие и бездействие/ се явява противоправно, тъй като ответникът в
качеството му на управител на дружеството е изтеглил чужди средства /такива
на дружеството/, и в противоречие с изискванията на закона не ги е
осчетоводил като такива /като средства на дружеството/. От неговото
противоправно поведение са настъпили вреди в размер на изтеглените от него
и неосчетоводени като средства на дружеството парични средства. Вината на
ответника, на основание чл. 45 ал. 2 от ЗЗД, се предполага до доказване на
противното. Не са ангажирани от ответника доказателства, сочещи на липса
13
на вина у същия, като съдът намира, че не е оборена презумпцията за вина в
гражданския процес. Вината се съизмерява с дължимата грижа, като следва да
бъде прието, че ответникът не е положил дължимата грижа, тъй като не е
осчетоводил изтеглените от него средства на дружеството в счетоводството на
същото. Размерът на вредата също е установен, а именно сумата от 13 649,87
лв., за която сума насрещният иск се явява основателен.
С оглед несъвпадането на изводите на двете инстанции по отношение на
правната квалификация на главния иск, съдът намира, че решение №
************ г., постановено по гр.дело № ************* по описа за 2023
година на Районен съд - Варна в частта по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД
следва да бъде отменено и следва да бъде постановено друго, с което искът с
правно основание чл. 61, ал. 1 ЗЗД за разликата над 166,80 лв. до пълния
претендиран размер от 6366,80 лв. следва да бъде отхвърлен като погасен чрез
прихващане .
Предвид съвпадането на изводите на двете инстанции по отношение на
насрещния иск с правно основание чл.145 ТЗ, решение № ************ г.,
постановено по гр.дело № ************* по описа за 2023 година на Районен
съд - Варна в тази му част следва да бъде оставено в сила.
По разноските:
Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция, разноски следва да
бъдат присъдени в полза на въззиваемата страна, които са в размер на 1600лв.,
представляващи заплатено от нея за въззивна инстанция адвокатско
възнаграждение, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК и
доказателства за заплащането му – договор за правна защита и съдействие.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № ************ г., постановено по гр.дело №
************* по описа за 2023 година на Районен съд - Варна, В ЧАСТТА, с
която съдът: ОТХВЪРЛЯ /главния/ иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за
разликата над 166,80 лв. до пълния претендиран размер от 6366,80 лв., като
ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ със сумата от 6 200,00лв – сбор от
изтеглени от В. П. П. от сметката на дружеството ответник, разходвани от него
14
за негови лични нужди и неосчетоводeни по никакъв начин средства, а
именно: 4200 лв.- изтеглени в брой на 12.11.2021 г., 2000 лв.- преведени по
негова лична сметка на 12.11.2021г.
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ /главния/ иск с правно основание чл. 61 ал. 1 от ЗЗД за
сумата от 6200лв., представляваща разликата над 166,80 лв. до пълния
претендиран размер от 6366,80 лв., като ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ със
сумата от 6 200,00лв., представляваща сбор от изтеглени от В. П. П. от
сметката на дружеството-ответник „А.“ ЕООД суми без посочено правно
основание и неосчетоводeни в счетоводството на дружеството, а именно: 4200
лв.- изтеглени в брой на 12.11.2021 г. и 2000 лв.- преведени по негова лична
сметка на 12.11.2021г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № ************ г., постановено по гр.дело
№ ************* по описа за 2023 година на Районен съд - Варна, В
ЧАСТТА, с която съдът: ОСЪЖДА В. П. П., ЕГН: **********, адрес: гр.
Варна, ул. „Т.“ 3 да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК:1*******, съдебен адрес: гр.
Варна, бул. „С.“ 58А сумата от 13 649,87 лв., представляваща изтеглени от В.
П. в брой парични суми от банковата сметка на дружество за периода от
10.01.2022г.-10.05.2022 г. /както следва – на 10.01.2022 г.-3000 лв., на
11.01.2022 г.-3054,00 лв., на 10.02.2022 г. – 3770,00 лв.; на 09.03.2022 г.-4415,00
лв., 08.04.2022 г.-4438,50 лв. и на 10.05.2022 г.-3828,82 лв./ в нарушение на
задълженията му като управител на „А.“ ЕООД и като е използвал сумите за
лични нужди, с което е нанесъл вреди на дружеството, на основание чл.145
ТЗ.
ОСЪЖДА В. П. П., ЕГН: **********, адрес: гр. Варна, ул. „Т.“ 3 ДА
ЗАПЛАТИ на „А.“ ЕООД, ЕИК:1*******, съдебен адрес: гр. Варна, бул. „С.“
58А сумата от 1600лв. /хиляда и шестстотин лева/, представляваща разноски
по делото за заплатено за въззивна инстанция адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 78 ал. 3 и ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационна проверка при условията на чл.
15
280 от ГПК пред Върховния касационен съд с касационна жалба, подадена
чрез съда, който е постановил въззивното решение, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16