№ 1147
гр. София, 07.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО II ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Галя М.
Членове:Валентина Ангелова
Милен Евтимов
при участието на секретаря Мариана Д. Ружина
като разгледа докладваното от Валентина Ангелова Въззивно гражданско
дело № 20221100501628 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е въззивно – по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С Решение № 20148603 от 29.06.2021 г., постановено по гражданско дело №
68671 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 89
състав, бил прекратен брака, сключен между Н. И. С. и Б. Й. С., като дълбоко и
непоправимо разстроен по вина на двамата съпрузи; родителските права над детето
Н.Н. С. били предоставени за упражняване на майката, при която да живее, с право на
бащата да го вижда и взема всяка първа и трета седмица от месеца от 17 часа в петък до
19 часа в неделя, с преспиване, всяка четна година за Коледните празници от 10 часа на
24.12. до 18 часа на 26.12., с преспиване, а всяка нечетна година – за Новогодишните
празници от 10 часа на 31.12. до 18 часа на 02.01. на следващата година, с преспиване,
пет последователни дни през зимата (по време на зимната ваканция) и пет
последователни дни през пролетта (през пролетната ваканция), както и за тридесет дни
през лятото, по време, несъвпадащо с платения годишен отпуск на майката; осъдил
бащата да заплаща на детето си Н., чрез майка му, месечна издръжка от по 300 лева,
считано от 27.11.2019 г. до настъпване на законни причини за изменение или
прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума
1
до окончателното й изплащане, като допускал предварително изпълнение на
решението в частта относно издръжката по чл. 242 от ГПК; предоставил ползването на
семейното жилище, находящо се в гр. Божурище, ж. к. „Пролет“, № 2, ап. 2 на
съпругата; постановил тя да носи предбрачното си фамилно име М., като осъдил всяка
от страните да заплати окончателна държавна такса при допускане на развода в размер
на 25 лева, а Н. С. сумата от 432 лева държавна такса върху определената в полза на
детето издръжка.
Недоволен от така постановеното решение останал Н. И. С., ищец в
първоинстанционното и въззивник в настоящето производство, който обжалва същото
в частите му относно вината си за разстройството на брака, началният момент, от
който дължи присъдената в полза на детето издръжка и нейният размер. Излага
оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваните части.
Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваните части,
като съдът постанови, че той няма вина за разстройството на брака, като се определи
издръжка за детето Н. в минимален размер и същата се дължи от датата на предявяване
на насрещния иск.
Първоначално ищецът е обжалвал и постановеното решение в частите му
относно родителските права, местоживеенето на детето Н. и определения режим на
лични отношения с него, като с молба, вх. № 49436/03.08.20222 г. същият оттегля
въззивната си жалба в тези й части и моли производството по делото да се прекрати в
тази част. С определение № 7659/08.08.2022 г., влязло в сила като необжалвано на
24.08.2022 г. въззивният съд е приел оттеглянето на въззивната жалба, подадена от Н.
И. С. срещу първоинстанционното решение в частите му относно упражняването на
родителските права, местоживеенето на детето Н. и определеният режим на лични
отношения на бащата с детето, като прекратил производството по делото по тази
въззивна жалба в посочените части.
В хода на съдебното дирене, лично и чрез пълномощника си по делото,
поддържа въззивната си жалба в частите й относно своята вина за разстройството на
брака, началния момент, от който дължи издръжка за детето Н. и нейния размер и
пледира за уважаването й в тези части. Претендира разноски за настоящата въззивна
инстанция по представен списък.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна по жалбата Б. Й. С. (сега с
фамилно име М.), ответник по първоначалния и ищец по насрещния иск в
първоинстанционното производство и въззиваема страна в настоящето производство е
депозирала писмен отговор, с който оспорва жалбата на първоначалния ищец като
неоснователна. Излага подробни съображения в подкрепа на заявеното становище, като
моли съда да постанови решение, с което да остави същата без уважение. В същия срок
тази страна предявява насрещна въззивна жалба срещу първоинстанционното решение,
2
което обжалва в частите му относно началния момент от който бащата дължи издръжка
за детето Н., като сочи, че е предявила насрещен иск, с който е претендирала издръжка
за детето за минал период, а именно от 01.09.2019 г., като съдът неправилно определил
за начален момент на това задължение датата на завеждане на първоначалната искова
молба на 27.11.2019 г.
В хода на съдебното дирене оспорва жалбата на първоначалния ищец като
неоснователна и поддържа подадената насрещна въззивна жалба и моли съда да
постанови решение, с което да потвърди решението на първоинстанционния съд в
обжалваните от първоначалния ищец части и да уважи подадената насрещна въззивна
жалба, като осъди бащата да заплаща присъдения в полза на детето Н. размер издръжка
считано от 01.09.2019 г. Не претендира разноски и не прави възражения по смисъла на
чл. 78, ал. 5 от ГПК по отношение на претенцията на другата страна за присъждане на
разноски. Окончателното си становище по делото излага в писмени бележки, вх. №
74833/09.11.2022 г.
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт и от лица, имащи интерес от обжалването, като отговарят на
изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което същите са процесуално допустими и
следва да бъдат разгледани по същество.
С оглед предмета на въззивна проверка, очертан в жалбите, въззивният съд
констатира, че решението на първоинстанционния съд е влязло в сила като
необжалвано в частите, досежно прекратяването на брака между страните като
дълбоко и непоправимо разстроен, витата на жената за разстройството на брачната
връзка, фамилното име на жената след прекратяването на брака, упражняването на
родителските права и местоживеенето на детето, както в частта относно режима на
лични контакти между детето и бащата, както и в частта относно ползването на
семейното жилище.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното :
Производството пред Първоинстанционният съд било образувано по предявен от
Н. И. С. брачен иск с правно основание чл. 49, ал. 1 и 3 от СК срещу Б. Й. С., за
прекратяване на брака на страните като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на
жената, съединен с небрачни искове за предоставяне на упражняването на
родителските права по отношение на роденото от брака дете Н., определяне на
местоживеенето на детето при него, определяне на режим на лични отношения на
детето с майката и осъждането й за издръжката на детето в размер на 150 лева месечно,
считано от влизане на решението в сила. В писмения си отговор на насрещния иск,
първоначалния ищец оспорвал фактическите твърдения на насрещната ищца и считал
същия за неоснователен.
Ответницата, в насрещен иск, също заявила становище за прекратяване на брака,
3
но по вина на мъжа, като оспорвала основните факти и обстоятелства от исковата
молба, но не и окончателната раздяла между страните, претендирала упражняване на
родителските права по отношение на роденото от брака дете, както и издръжка в
размер на 300 от бащата, включително и за минало време-за период, попадащ в
едногодишния срок преди датата на предявяване на насрещния иск на 11.03.2020 г., а
именно от 01.09.2019 г. Претендира ползване на семейното жилище и желаела да носи
предбрачното си фамилно име М.. Като брачни провинения на съпруга посочила
болезнена ревност, предизвикването на скандали без поводи, безпочвени обвинения, че
има извънбрачна връзка и напускане на семейното жилище през септември 2019 г., с
което предизвикал фактическата раздяла между съпрузите, която продължавала и сега.
За да постанови съдебния си акт в обжалваните части, Първоинстанционният съд
приел за установена следната фактическа обстановка :
Страните по спора са съпрузи и родители на малолетното дете Н., родена на
18.11.2014 г. И двамата родители имали доходи от трудова дейност, като майката
посочила такъв в размер на 610 лева, а бащата – в размер на 1200 лева. От
представените справки от НАП и НОИ се установяват доходите на страните, като
майката се осигурявала на минимална работна заплата, а бащата върху около 1700
лева.
Разпитани били четирима свидетели-по двама водени от всяка страна, като съдът
кредитирал показанията им като цяло. С показанията им се установило, че двамата
съпрузи често се карали в присъствие на детето, което се притеснявало, спорели за
пари и вземали пари на заем. Двамата само спорели, между тях нямало физическо
насилие, съпругът не пиел. Съпругата казвала на майка си да не се меси в отношенията
им, като преди година съпругът се изнесъл от семейното жилище. В работно време
съпругът често се обаждал на съпругата си по телефона, питал я къде и с кого е, с което
я притеснявал, пречел на изпълнението на служебните й ангажименти и я поставял в
неудобно положение пред колегите й. Съпругата ползвала груб и обиден тон в
разговорите си със съпруга, обиждала го. Последният споделял, че не може да живее
повече така и ще напусне семейното жилище, което сторил през есента на 2019 г.,
смятайки, че така ще осигури спокойствие на детето Н.. Той обичал детето и се грижел
за него, без свидетелите да сочат конкретно полагани от него грижи и в какво са се
изразили същите, и разполагал с подкрепяща среда в лицето на своите близки.
В хода на първоинстанционното производство не са ангажирани доказателства за
заплащане на регулярна издръжка от бащата за детето в релевантния период от
01.09.2019 г. до датата на предявяване на насрещния иск на 11.03.2020 г.
При тези фактически констатации първоинстанционния съд постановил
съдебния си акт.
Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след
4
като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции
доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази
приложения закон, по свое убеждение, прие за установено следното :
Въззивният съд споделя в цялост установената от Първоинстанционният съд
фактическата обстановка, като не намира за нужно да я преповтаря, а препраща към
нея на основание чл. 272 от ГПК, правейки я по този начин част от своя съдебен акт.
Същата се установява от събраните по делото писмени и гласни доказателства, като от
писмените доказателства относими към предмета на доказване по делото се явяват
следните документи – удостоверение за сключен граждански брак, удостоверение за
семейно положение, съпруг/а и деца, удостоверения за доходите на страните, справки
от НАП и НОИ за доходите на страните.
Въззивният съд, като прецени показанията на свидетелите Г.С.С., без родство,
С.И.К., сестра на ищеца по първоначалния иск, Д.И.К., без родство, С.Б. М., майка на
ответницата по първоначалния иск, по реда на чл. 172 от ГПК, кредитира същите в
частите им, обсъдени от първоинстанционния съд, като обективни и безпристрастни,
подробни, последователни, кореспондиращи с наведените от страните твърдения и
дадени в резултат на лични възприятия на същите свидетели за изнесените пред съда
факти.
Във въззивното производство също са събрани писмени доказателства, от които
относими към предмета на доказване по делото, се явяват следните документи – копие
от страници 18-21 от трудовата книжка на Н. С., удостоверение за доходите му и 13
броя платежни нареждания.
От анализа на тези документи се установява, че трудовото правоотношение на Н.
С. с Ю.Б. ЕООД било прекратено от 01.06.2020 г. при условията на чл. 325, ал. 1, т. 1
от КТ-по взаимно съгласие на страните. Също така, за периода 01.10.2021 г. до
30.09.2022 г. Н. И. С., работел като продавач консултант във фирма Т.С. ЕООД, като за
същият период реализирал осигурителен доход в размер на общо 8073,18 лева или
средномесечен такъв в размер на приблизително 673 лева. От представените платежни
нареждания се установява, че за периода 11.12.2019 г. до 08.06.2021 г. Н. С. превел по
сметка на Б. М. сумата от общо 396,21 лева, с посочени основания за превода половин
такса за детска градина, за уроци, учителка, учебни помагала, половината от сумата за
лекарства, като за 2019 г. еднократно превел 30,25 лева за детска градина; за 2020 г.
превел седем пъти различни по размер суми в общ размер 169,96 лева с посочените
основания, а останалите шест плащания в общ размер на 196 лева направил за 2021 г.
По този начин, след раздялата на родителите, настъпила според собствените твърдения
на Н. С. в исковата молба през месец септември 2019 г., бащата участвал в издръжката
на малолетната си дъщеря през 2019 г. едва със сумата от 30,25 лева, с което участвал в
издръжката й за месеците октомври, ноември и декември 2019 г. със сумата от 10,08
5
лева, а за частта от релевантния период, попадащ през 2019 г. (01.09.2019 г. 31.12.2019
г.) съответно със сумата от около 7,60 лева; пред 2020 г. участвал в месечната й
издръжка със сумата от около 14,16 лева месечно, а през 2021 г. – със сумата от около
16 лева. Горните суми са напълно недостатъчни да покрият самостоятелно дори и най-
елементарни нужди на малолетната, поради което така установеното участие в
издръжката на малолетната в релевантния период 01.09.2019 г. до 10.03.2020 г. и може
да се приравни на пълно неизпълнение на алиментното му задължение да осигурява
издръжка на малолетната си дъщеря. Плащанията извършени от бащата след
11.03.2020 г. не обуславят различни изводи, като същите могат да бъдат приспаднати
при събиране на присъдената за детето издръжка.
По делото, преди частичното оттегляне на въззивната жалба, е призована ДСП
„Радомир“, която в представения социален доклад изразява становището си относно
актуалната ситуация по отглеждане на детето и родителския капацитет на бащата. От
доклада става ясно, че след раздялата между страните, станала през 2019 г., детето
останало да живее при майката, като бащата често говорел с него по телефона. Н.
гостувала в дома на баща си два пъти месечно в съботно неделните дни, с преспиване,
а той редовно заплащал издръжка за детето чрез майка му в размер на 300 лева
месечно. Според тази социална служба в интерес на детето е да се определи издръжка
от бащата, която в пълна степен да покрива потребностите му. В хода на социалното
проучване бащата заявил доход в размер на 710 лева месечно, както и трудова заетост
във фирма „Т.С.“ ЕООД, гр. София, при 8-часов трудов ден от понеделник до петък,
която не налагала пътуването му в командировки.
С оглед предмета на въззивна проверка, след оттегляне на въззивната жалба в
частта й относно режима на лични отношения, съдът не счита за необходимо да
коментира по-подробно данните, изнесени в социалния доклад на ДСП Радомир.
Други относими доказателства за твърденията на страните не са ангажирани в
настоящето производство.
При тази фактическа установеност, въззивният съд достигна до следните
изводи от правна страна :
По жалбата в частта относно вината и разноските :
Жалбата е неоснователна в тези си части.
В първоинстанционното производство и двете страни валидно заявили искане за
произнасяне по вината на съпрузите за разстройството на брака, като всяка от страните
надлежно навела съответни брачни провинения на другия съпруг, представляващи
основанията на брачния иск. По исканията на страните и в обхвата на заявените от тях
брачни провинения първоинстанционният съд се произнесъл по вината на съпрузите,
като е приел, че същата е взаимна. Първоинстанционния съд стигнал до този извод,
след анализ на доказателствената съвкупност, в частност показанията на разпитаните
6
по делото свидетели в кредитираните им части. Същите установили трайна и
продължаваща раздяла помежду им, предшествана от влошени и напрегнати
отношения, неразбирателство и скандали, предизвиквани от двамата съпрузи,
включително в присъствието на малолетната им дъщеря, унизително и контролиращо
поведение на мъжа към жената, грубо и непочтително отношение от страна на жената
към мъжа, както и напускане на семейното жилище от мъжа, с което между съпрузите
настъпила фактическа раздяла, продължаваща и до сега. Като брачни провинения на
съпруга, възникнали преди завеждането на исковата молба били посочени болезнена
ревност, изразяваща се в контролиращо и унизително към съпругата му поведение, с
което я злепоставял пред трети лица, предизвикване на скандали, и напускане на
семейното жилище, което предизвикало раздялата им. Никой от разпитаните по делото
свидетелите не установява конкретна причина за създалото се напрежение в
отношенията на съпрузите, като не е спорно, че раздялата им, която е трайна и
продължителна е настъпила след като съпругът напуснал семейното жилище.
Същевременно, съпругата не спори по своята вина за разстройството на брака, като
единствено възможния извод е, че всеки от съпрузите е отговорен за така създалото се
положение. Следователно, с това свое поведение въззивникът Н. С. е допринесъл за
разкъсване на семейната общност, респективно за настъпване на разстройство на
брачната връзка между страните, правилно преценено от първоинстанционния съд като
дълбоко и непоправимо, което му поведение ангажира и брачната му вина.
Неоснователността на жалбата в частта относно вината и с оглед разпоредбата
на чл. 329 от ГПК предпоставя нейната неоснователност и в частта относно
разноските.
С оглед изложеното и поради съвпадението на правните изводи на въззивния съд
с тези изложени от първоинстанционния съд в обжалвания съдебен акт, решението в
обжалваната част относно вината на ответника за разстройството на брака и разноските
по делото не страда от сочените в жалбата пороци, същото е допустимо, валидно,
правилно и обосновано и като такова следва да се потвърди.
По жалбите на страните в частта относно началния момент, от който се
дължи присъдената в полза на детето издръжка и нейният размер :
Жалбата на Н. С. е неоснователна, като липсват конкретни доводи за пороци на
решението в тази си част, извън твърденията, че след 31.05.2021 г., когато било
прекратено трудовото му правоотношение той бил без работа и доходи, а освен това,
издръжката за детето следвало да се присъди от датата на предявяване на насрещната
искова молба, а не от датата на завеждане на първоначалната искова молба. Доводите,
касаещи липсата на доходи, реализирани от тази страна, както и началният момент, от
който се дължи издръжката са изцяло неоснователни. На първо място, въззивният съд
не зачита прекратяването на трудовото правоотношение на тази страна с работодателя
7
му Ю.Б. ЕООД, доколкото това е станало по взаимно съгласие, а не по някое от
другите предвидени основания за това. Следователно, съгласявайки се с
прекратяването му, въззивникът, сам и съзнателно се е поставил в положението да
остане без работа и доходи за известен период от време, а впоследствие е започнал
работа с трудово възнаграждение, чийто осигурителен размер е почти три пъти по-
нисък от получавания от него осигурителен доход при предишния му работодател.
Следва да се отбележи, че посоченото поведение е укоримо и неправомерно, като
въззивникът не може да черпи права от него. Поради изложеното въззивния съд
приема, че бащата може и е длъжен да реализира доходи в размер на не по-малко от
около 1700 лева месечно, респективно на което разполага с необходимата материална
възможност да участва в издръжката на малолетната си дъщеря с присъдената сума от
300 лева.
На следващо място, основанието за осъждането на въззивника за издръжката на
детето по реда на чл. 149 от СК, не е съвместното живеене на родителите или
фактическата им раздяла, а фактът, че същият не е участвал в издръжката на
малолетната в процесния период 01.09.2019 г. – 10.03.2020 г., в какъвто смисъл били
наведените от насрещната ищца твърдения. Доколкото тези твърдения касаят
отрицателни факти, тази страна не е носела доказателствената тежест за
установяването им. Задължението по чл. 154, ал. 1 от ГПК, да обори твърденията на
насрещната ищца, установявайки, че е участвал в издръжката на детето за процесния
период по чл. 149 от СК, е била в тежест на въззивника Н. С., който е следвало, при
условията на пълно и главно доказване да установи, че за периода 01.09.2019 г. до
10.03.2020 г. включително или за част от същия период доброволно е престирал
достатъчно средства за издръжката на малолетната. Както се посочи и по-горе
установеното участие на бащата в издръжката на детето за този период е толкова
незначително (около 8 лева месечно за 2019 г. и по около 14 лева месечно за времето от
01.01.2020 г. до 10.03.2020 г.), като може да се приравни на пълно неизпълнение на
алиментното му задължение да осигури издръжка. След като не е участвал с
достатъчно средства в издръжката на малолетната в посочения период, респективно –
не е доказал това по делото, въззивникът следва да понесе неблагоприятните
последици, които законът свързва с неизпълнението на задълженията на страните във
връзка с носената от тях доказателствена тежест, като съдът приеме, че възраженията
му за недоказани. Недоказаните твърдения не са факти и не пораждат никакви правни
последици, като съдът не следва да ги обсъжда и взема предвид при произнасянето си
по спора. В случая, въззивникът не е ангажирал каквито и да е доказателства, от които
да се направи еднозначен извод, че през посочения период той добросъвестно е
изпълнявал алиментното си задължение да осигури средства в достатъчен размер за
издръжка на малолетната си дъщеря Н.. Предвид това, възраженията му, че не дължи
такава, се явяват голословни, недоказани и не кореспондират с доказателствения
8
материал по делото, като правилно първоинстанционния съд не ги зачел при
произнасянето си по спора. В този смисъл основателна се явява насрещната въззивна
жалба за неправилно определяне на началния момент, от който се дължи издръжката.
Несъмнено е, че издръжката на малолетната Н. по чл. 143 от СК се дължи от бащата от
датата на завеждане на насрещната искова молба на 11.03.2020 г., а тази по чл. 149 от
СК – от 01.09.2019 г., съобразно направеното искане. Следователно, решението се
явява неправилно в обжалваната част, с която е определено заплащането на издръжка
по чл. 149 от СК за малолетната от бащата считано от 27.11.2019 г., а не от
претендираната дата – 01.09.2019 г., като следва да се отмени в тази си част, като се
уважи изцяло подадената насрещна жалба като основателна.
При цялостната преценка на обжалвания съдебен акт, съдът намира, че същият е
валиден и допустим, като при липсата на други конкретно развити оплаквания за
неправилността на същия в обжалваната част, въззивния съд, при условията на чл. 269
от ГПК следва да ограничи произнасянето си само до вече обсъдените по-горе доводи.
С оглед гореизложеното обжалвания съдебен акт следва да се потвърди в
обжалваната част относно размера на дължимата от бащата за детето Н. издръжка и да
се отмени в частта относно началния момент, от който бащата дължи заплащането на
издръжка по чл. 149 от СК.
По разноските :
Съдът е сезиран с претенция за присъждане на деловодни разноски само от
страна на въззивника Н. С., която при този изход на делото се явява неоснователна и
като такава подлежи на отхвърляне.
Така мотивиран, и на основание чл. 271 от ГПК, Софийски градски съд,
-ви
Гражданско отделение, І брачен въззивен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20148603 от 29.06.2021 г., постановено по гражданско
дело № 68671 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско отделение,
89 състав, в обжалваната част, с която началния момент на дължимостта на издръжката
за детето Н. по чл. 149 от СК бил определен от 27.11.2019 г., като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Н. И. С., с ЕГН **********, да заплати на дъщеря си Н.Н. С., с ЕГН
**********, чрез нейната майка и законен представител Б. Й. М., с ЕГН **********,
месечна издръжка за периода 01.09.2019 г. – 10.03.2020 г. в размер на общо 1900
9
(хиляда и деветстотин) лева, респективно по 300 лева месечно за посочения период,
ведно със законната лихва за забава върху всяка просрочена сума.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20148603 от 29.06.2021 г., постановено по
гражданско дело № 68671 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ Гражданско
отделение, 89 състав, в останалите обжалваните части относно вината на мъжа за
разстройството на брака и разноските, както и в частта размера на издръжката за детето
Н., дължима от бащата.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на ищеца жалбоподател Н. И. С. за присъждане на
сторените деловодни разноски във въззивното производство като
НЕОСНОВАТЕЛНА.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване, съобразно
разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10