Р Е Ш Е Н И Е № ...............
гр. София, ...........04.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-А въззивен състав, в публично съдебно заседание
на осми февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова въззивно
гражданско дело № 13321 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е
по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на ответника С.О.против Решение № 166239
от 07.07.2017г. по гр. дело № 71031/2016г. по описа на
Софийски районен съд, І-во ГО, 33-ти състав, с което съдът е уважил обективно кумулативно съединените
искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумата от 15 000 лева
за претърпени от ищеца неимуществени вреди и за сумата от 1 106, 59 лева,
представляващи обезщетение за имуществени вреди.
Във въззивната
жалба са наведени оплаквания за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение. Конкретно се твърди, че изложените от решаващия
орган изводи не кореспондират нито на твърденията на ищцата, нито на
твърденията на ответника. Жалбоподателят сочи, че обжалваното решение е
обосновано с допуснато от длъжностните лица от администрацията на общината
бездействие при изпълнение на задълженията им по чл. 31 от Закона за пътищата и
чл. 167 от Закона за движение по пътищата. В тази връзка се поддържа, че ищцата
претендира да е претърпяла вреди от деликт, настъпил в градинката на парк
“Света Троица”, а не от пътно-транспортно произшествие на общински път, поради
което нормите на Закона за пътищата и на Закона за движение по пътищата са
неотносими. На следващо място, изложени са съображения, че законодателството не
съдържа специални разпоредби за поддръжка на парковете и градинките. Независимо
от това, С.О.е поддържала посочената градинка, извод за което следва от
представения договор от 2008г. за извършване на ремонт на алейната мрежа и
площадките на парк “Света Троица”. Жалбоподателят навежда съображения, че
първоинстационният съд не е обсъдил релевираните от него възражения относно
обстоятелството, че в представената по делото епикриза е посочено, че травмата
е настъпила след падане на улицата, с което се опровергава твърдението на
ищцата за механизма на увреждането. По тези съображения се прави искане за
отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените искове, а в
условията на евентуалност – за намаляване на размера на присъденото
обезщетение.
Въззиваемият
ищец К.Р.Р. оспорва депозираната въззивна жалба като неоснователна, поради
което прави искане решението на СРС да бъде потвърдено изцяло.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за
установено следното:
Предявени са
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал.
1 от ЗЗД за репариране на претърпени имуществени и неимуществени вреди от
противоправно поведение на ответника.
Първоинстанционният съд е сезиран с претенция за обезвреда на причинени
на ищцата имуществени и неимуществени вреди, настъпили в резултат от пропадане
на крака на пострадалата в неравна повърхност на асфалта пред чешмичката в
градинката в район Илинден в гр. София при църквата “Света Троица”. В исковата
молба е посочено, че на мястото на инцидента е имало голяма денивелация от
пропадане на асфалта, но тази неравност не е била обозначена със знак или
предупредителна табела. Падането причинило счупване на бедрената шийка – закрито
дясно, което наложило оперативно лечение и поставяне на три канюлни титаниеви
винта. Претенцията срещу ответника е обоснована с обстоятелството, че инцидентът е станал в
парк, стопанисван от С.О.. На ищцата били причинени интензивни и продължителни
болки, страдания и битови неудобства, които продължавали и към настоящия момент,
за чиято обезвреда претендира присъждане на обезщетение в размер на 15 000
лева. За причинените имуществени вреди за медикаментозно лечение, престой в
лечебното заведение, закупуване на алуминиеви патерици и бастун, се иска
ангажиране на имуществената отговорност на ответника в размер на общо 1 106, 59
лева.
Ответникът С.О.е релевирал възражения срещу иска, обосновани с
твърденията, че паркът “Света Троица” се поддържа в добро състояние, като
общината е извършила основен ремонт на алейната мрежа през 2009г. До момента
нямало компроментирани настилки и не се налагало извършването на нов ремонт. Не
се оспорва обстоятелството, че задължение на общината е да поддържа парка в
добро състояние.
За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел за доказани всички
елементи от фактическия състав на съдебно предявеното вземане, а именно –
вреди, причинени на ищеца от лице, на което отговорният ответник е възложил
работа, като вредите са причинени при или по повод изпълнението на работата,
възложена от ответника. Изложени са съображения за наличието на причинно-следствена
връзка между деянието (конкретно изразяващо се в противоправно бездействие) и претърпените
вреди. Съдът е изследвал приложението на нормите на Закона за пътищата /ЗП/ и
на Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ и е приел, че процесното
пътно-транспортно произшествие е настъпило на общински път. В мотивите на
решението е посочено също, че от събраните по делото доказателства се
установява, че длъжностните лица от администрацията на ответника са
бездействали при изпълнението на задълженията им по чл. 31 от ЗП и чл. 167, ал.
1 от ЗДвП, т.е. налице е неизпълнение на законово задължение. По тези съображения
е направен извод, че предявените искове са доказани по основание, а по
отношение на претендираните размери са изложени съображения за приложението на
нормата на чл. 52 от ЗЗД и при съобразяване на принципа за справедливост е
присъдено обезщетение за неимуществени вреди в пълния претендиран размер от 15
000 лева. Претенцията за имуществени вреди е уважена в пълен размер при
съобразяване на представените по делото писмени доказателства, установяващи
направените от ищцата разходи за лечение.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и
е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно
като краен резултат. За да стигне до този извод,
настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Между страните
по делото не са спорни на етапа на въззивното производство установените от
първоинстанционния съд факти във връзка с процесния инцидент, както следва:
На 11.08.2016г.
в гр. София, район „Илинден“, в
градинката при църквата “Света Троица”, около 18:00 часа, ищцата паднала в
необезопасено и несигнализирано място, представляващо пропаднал асфалт (неравност
на асфалтовата настилка с голяма денивелация), в резултат на което получила
травматично увреждане – счупване на
шийката на дясната бедрена кост. Проведено било оперативно и
медикаментозно лечение, като продължителността на оздравителния процес до
възможността за физическо натоварване на десния крайник е 12 месеца. Счупването
било придружено с интензивни болки и страдания, като самообслужването на
пострадалата било невъзможно в първите 1-2 месеца. Прието е също, че
продължителността и интензивността на болките и страданията,
макар да имат субективен характер, могат да продължат в конкретния случай с
години. Изложени са съображения, че справедливият размер на обезщетението за
причинените неимуществени вреди възлиза на сумата от 15 000 лева, при
съобразяване на вида на травматичното увреждане, продължителността на
възстановителния период, интензивността на болките, причинените неудобства в
бита от невъзможността за самообслужване в период от около 2 месеца. Съдът е формирал
извод, че на репариране подлежат и заплатените от ищцата суми за закупуване на
лекарства, медицински консумативи, такса престой в болничното заведение,
доколкото е установена причинно-следствената връзка между деликта и вредите.
Първоинстанционният
съд неправилно е изследвал приложимостта на нормите на Закона за пътищата и
Закона за движение по пътищата, доколкото ищцата не се позовава на вреди,
причинени в резултат на пътно-транспортно произшествие, настъпило на общински
път. В този смисъл неотносима към процесния деликт е разпоредбата на чл. 31 от
ЗП, предвиждаща, че изграждането, ремонтът и
поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините, както и нормата на
чл. 167, ал. 1 от ЗДвП, съобразно която лицата, които стопанисват пътя, го
поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и
ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Констатираното
нарушение обаче не се е отразило на крайния резултат от спора, поради което
само по себе си не може да обоснове отмяна на първоинстанционното решение.
Ищцата твърди,
че вредоносното деяние е настъпило поради неупражняване /бездействие/ на
възложената на администрацията на С.О.дейност по осигуряване и поддържане на безопасна за живота и здравето на хората
среда в парковете и местата за отдих. Ето защо се претендира
отговорността на ответника за бездействия на негови служители при или по повод
извършване на определена работа – чл. 49
от ЗЗД. Съобразно константната съдебна практика (ППВС № 7/1959г. и др.),
юридическите лица отговарят за непозволено увреждане на основание чл. 49 ЗЗД,
но не и на основание чл. 45 ЗЗД. Същите носят отговорност за вредите, причинени
от техни работници, служители или други физически лица, на които са възложили
работа по силата на граждански договор и тогава, когато не е установено кой
конкретно измежду тях е причинил тези вреди, но са налице несъмнени данни, че
вредата е причинена от кръга на посочените лица (в този смисъл и т. 7 от ППВС №
7/1959г.). По въпроса за предпоставките
за възникване отговорност на възложителя на една работа е даден отговор в практиката
на ВКС – Постановленията № 7/58г., 7/59г., 4/61г., 17/63г. и 9/66г. на Пленума на Върховния
съд. В същата се приема, че отговорността по чл. 49 ЗЗД по своята правна
същност е различна от договорната и деликтната отговорност и е такава за чуждо
противоправно и виновно деяние, с което е причинена вреда на пострадалия.
Приема се, че границите на отговорността по чл. 49 ЗЗД се определят от степента
на вината на лицето, което е било натоварено да извърши определена работа, като
отговорността по чл. 49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на които е
възложено извършването на работата и вината се изразява в умишленото или по
непредпазливост причиняване на вредата. Приема се, че вина се търси не у този,
който е възложил работа, а у този, който я изпълнява и ако последният виновно е
причинил вреди на трето лице, гражданската отговорност на възложителя на
работата е налице, дори и да няма вина, тъй като отговорността по чл. 49 ЗЗД е
за чужди виновни действия. Посочва се още, че в някои случаи се касае до
неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи
до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането. Счита се,
че отговорният по чл. 49 ЗЗД може успешно да се защищава, ако установи, че
ищецът не е претърпял вреди или че тези вреди не са причинени от лицето, на
което ответникът е възложил някаква работа, или че вредите не са причинени
виновно от натовареното лице, или, че не са извършени по повод или при
изпълнение на работата.
Отговорността по
чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди
противоправни и виновни действия, като тази отговорност има
гаранционно-обезпечителен характер. Според чл. 49 ЗЗД,
този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите,
причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за
уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди,
причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични
виновни действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна,
в смисъл, че тя не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на
изпълнителя на същата.
За да бъде
ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на
следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен
фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата
с необходимите елементи (деяние, вреда – имуществена и/или
неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина),
3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват
извършването на възложената работа, чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено
увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД),
като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по
несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не
подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието ѝ не е фактически, а представлява правна
преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на
действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се
докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест.
Когато се
твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно
бездействието, то на деликвента трябва да е предписано нормативно задължение за
действие. Следователно, за да е противоправно бездействието на служители на С.О.,
то трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по стопанисване и поддържане на парк „Света Троица”.
В конкретния
случай ответникът не оспорва обстоятелството, че в качеството му на собственик
на парк “Света Троица” му е възложено задължението за поддържане на същия в
добро състояние. Напротив, налице е признание на това обстоятелство,
обективирано в придружително писмо от кмета на район “Илинден” от 11.01.2017г.,
в което е посочено, че парк “Света Троица” и всички други паркове на
територията на С.О.се поддържат от Дирекция “Зелена система” при С.О.. Всички
решения и действия за управление и поддържане на парка се вземали от посочената
дирекция. В същия смисъл е и твърдението в отговора на исковата молба, в която
ответникът се позовава на обстоятелството, че е изпълнил задължението си по
поддръжка на парка, в това число и чрез извършването на ремонт през 2009г. на
алейната мрежа.
Съгласно §7, ал.
1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА (изм. - ДВ, бр. 49 от
1995г., изм. - ДВ, бр. 26 от 2000г.) с влизане в
сила на този закон преминават в собственост на общините и следните държавни
имоти: общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените
паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване. Като собственик на парка, С.О.отговаря за неговото
обезопасяване на осн. чл. 11, ал. 1 ЗОС, тъй като е длъжна да стопанисва
имотите и вещите общинска собственост с грижата на добрия стопанин. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го
предприеме, без да положи необходимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи
обезщетение. Това поведение не би било противоправно само при ангажирани
доказателства от ответника, че предписаното от закона действие е предприето с
дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди. Не е положена дължимата грижа,
когато взетите мерки не са достатъчни или не са изпълнени надлежно.
В
случая, предвид
установеното по делото, че е налице обективна възможност за обезопасяването на неравната
асфалтова повърхност (чрез поставянето на обозначителна табела или ограждането ѝ) и това не е сторено
от служителите на С.О.,
вследствие на което е настъпил и процесният инцидент – пропадането на ищеца и
увреждането му, общината следва да отговаря спрямо увреденото лице на основание
чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД.
Налице е противоправно поведение /бездействие/ от
страна на служители на общината, изразяващо се в неизвършване на необходимите
действия за стопанисване и поддържане на парка „Света Троица” с грижата на добър стопанин, в
състояние, недопускащо причиняване на вреди на посетителите, които задължения
произтичат от разпоредбата на чл. 11 от Закона за общинската собственост. Посочената разпоредба задължава общината като
собственик на парка да осигури и поддържа безопасна за живота и здравето на
хората среда в парковете и местата за отдих.
От събраните по делото гласни доказателства чрез
показанията на свидетелите А.А.и Г.П., които следва да се кредитират като
логични, непротиворечиви с останалите доказателства и отразяващи непосредствени
възприятия относно релевантните за спора обстоятелства, се установява фактът,
че общината не е упражнявала правото си на собственост върху парка с грижата на
добър стопанин и така, че да се предотврати причиняването на вреди на
посетителите, тъй като не е извършила ремонтни дейности за отстраняване на
неравностите на асфалтовото покритие в границите на парка, нито са поставени
указателни табели и съоръжения за ограничаване на достъпа на посетителите на
парка до появилото се пропадане /денивелация/ на настилката.
Като неоснователни следва да се преценят възраженията на ответника, че
инцидентът е настъпил на
улица, а не в парк “Света Троица”. Както бе посочено, мястото, времето и
механизмът на увреждането
се установяват от събраните по делото гласни доказателствени средства.
Разпитаните свидетели А.А.и Г.П. са очевидци на инцидента. Техните показания са
безпротиворечиви относно обстоятелството, че ищцата е пропаднала в неравност на асфалтовата настилка в парк
“Света Троица”, в близост до съществуващата там чешмичка.
Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на
ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан
в случая само от посоченото в
жалбата
(недопустимо е оплакванията в жалбата да се разширяват
извън срока за обжалване) и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. В
случая в жалбата не са наведени конкретни оплаквания относно правилността на
изводите на СРС относно останалите елементи от фактическия състав на
съдебно-предявеното вземане – вреда и причинно-следствена връзка между деянието
и настъпилите вреди. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от
фактическите положения, установени от първоинстанционния съд,
като препраща към мотивите на обжалваното
решение
относно приетото за установено от фактическа страна въз основа на извършения
анализ на събраните писмени и гласни доказателства и съдебно-медицинска
експертиза, а именно – досежно причиненото на ищцата травматично увреждане
/счупване на дясна бедрена шийка/ и наличието на причинно-следствена връзка
между деянието /в случая – противоправно бездействие/ и настъпилите имуществени
и неимуществени вреди.
При липса на
конкретни оплаквания във въззивната жалба и предвид обстоятелството, че не се
установява допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна
материална норма при определяне на размера на претендираните имуществени и
неимуществени вреди, настоящият съдебен състав споделя изводите на СРС и на
основание чл. 272 от ГПК препраща към изложените в обжалваното решение мотиви,
като приема исковите претенции за доказани в пълните им
предявени размери.
По изложените
съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода
на спора и предвид изричното искане, в полза на въззиваемата страна следва да
се присъдят направените по делото разноски съобразно представения списък по чл.
80 от ГПК в размер на 1 500 лева за възнаграждение за адвокатска защита и
съдействие по приложения договор от 08.02.2016г.
Така мотивиран,
Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 166239 от 07.07.2017г., постановено по гр. д.
№ 71031/2016г.,
по описа на СРС, І-во ГО, 33-ти състав.
ОСЪЖДА С.О.,
с адрес гр. София, ул. “********,
да заплати на К.Р.Р., ЕГН: **********,
с адрес ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата
от 1 500 /хиляда и петстотин/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението може
да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на
чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.