№ 39
гр. Смолян, 04.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Валентина Т. Бошнякова
Събинска
при участието на секретаря Недялка М. Кокудева
като разгледа докладваното от Валентина Т. Бошнякова Събинска Търговско
дело № 20245400900047 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 55, ал. 1, предл. първо, чл. 45, ал. 1 и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД.
Образувано е по искове, предявени при условията на обективно
кумулативно съединяване от „Д.“ ООД, със седалище и адрес на управление:
гр. Д., кв. П. № *, с ЕИК *******, представлявано от управителя Е. А., чрез
адв. В. Я. срещу ЕТ „А.“, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.“
№ *, ет. *, ап. *, с ЕИК *******, представлявано от собственика А. В. К. за
осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 1/ 32 223.32 лв.,
представляваща платена без основание сума по Договор за заем от 08.03.2018
г., както и съответната лихва върху тази сума в размер на 9 432.89 лв. за
периода 18.05.2022 г. – 16.09.2024 г., ведно със законната лихва от завеждане
на делото до окончателно изплащане на задължението и 2/ 15 855.67 лв.,
увеличени в хода на производството на 39 483.41 лв., представляваща
пропуснати ползи от запорирани суми по изп. д. № 55/2021 г. по описа на ЧСИ
Х. П. с № * в КЧСИ, ведно със законната лихва върху всяка от запорираните
суми до окончателното изплащане на задължението, както и направените по
делото разноски.
Ищецът сочи, че е получил в заем от ответника парична сума в размер на
1
200 000 лв. със срок за връщане – 08.07.2018 г. по силата на сключения
помежду им Договор от 08.03.2018 г. Навежда доводи, че във връзка с
възникнал спор досежно размера на остатъка от заемната сума ответникът се е
снабдил със Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, и двете от 23.12.2020 г.,
издадени по ч. гр. д. № 546/2020 г. по описа на РС – Момчилград, като срещу
ищцовото дружество е било образувано изп. д. № 55/2021 г. по описа на Х. П.
– ЧСИ с № * на КЧСИ.
На следващо място е посочено, че предвид депозираното възражение е
образувано исково производство по чл. 422 от ГПК, предмет на т. д. № 46/2021
г. по описа на ОС – Кърджали, в което с влязло в сила решение е установено,
че „Д.“ ООД, гр. Д. е надплатил по посочения договор за заем сума в размер
на 32 223.32 лв., представляваща плащания на главницата по договора, които
плащания са разпределени за погасяване на разноски, разходи за управление,
обслужване, такси, комисионни и др., главница, без да е налице основание за
такова плащане.
Изложени са аргументи, че с Решение № 242/18.05.2022 г. по в. т. д. №
78/2022 г. по описа на АС – Пловдив предявеният от едноличния търговец иск
по чл. 422 от ГПК е отхвърлен изцяло, като неоснователен, а с Определение №
50300/04.05.2023 г. по т. д. № 2048/2022 г. по описа на ВКС не е допуснато
касационно обжалване на постановеното въззивно решение и същото е влязло
в законна сила. Ищецът е направил извод, че с оглед постановените съдебни
актове и на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД ответникът му дължи
връщане на получената без основание сума в размер на 32 223.32 лв., която не
е погасена по давност, ведно със законната лихва за периода от датата на
постановяване на въззивното решение – 18.05.2022 г. до датата на подаване на
исковата молба по настоящото дело – 03.10.2024 г. в размер на 9 432.89 лв.
Ищецът навежда твърдения, че по образуваното срещу него изп. д. №
55/2021 г. по описа на ЧСИ Х. П. в периода 2021 г. – 2023 г. са били
запорирани и постъпили парични суми в размер на общо 178 098.31 лв., които
са му били върнати, както следва: 40 697.45 лв. - на 12.09.2022 г.; 73 424.18 лв.
– на 02.12.2022 г. и 63 976.68 лв. – на 29.05.2023 г. Сочи, че в случая се касае за
отношения между две търговски дружества, поради което не може да се
говори за вина като елемент на деликтната отговорност. Излага доводи, че в
2
резултат на наложения запор е претърпял имуществени вреди под формата на
пропуснати ползи, равняващи са на законната лихва за периода, в който са
били извън патримониума му, което е обективен факт, а не предполагаемо и
хипотетично събитие, а именно: законна лихва върху сумата 24 390 лв. за
периода 02.10.2021 г. – 12.09.2022 г. - в размер на 2 350.93 лв.; законна лихва
върху сумата 16 304 лв. за периода 05.04.2022 г. – 12.09.2022 г. - в размер на
729.15 лв.; законна лихва върху сумата 73 424 лв. за периода 05.04.2022 г. –
02.12.2022 г. - в размер на 4 935.72 лв. и законна лихва върху сумата 63 976 лв.
за периода 05.04.2022 г. – 29.05.2023 г. - в размер на 7 839.87 лв.
Ищецът претендира присъждане на пропуснатите ползи в размер на
общо 15 855.67 лв., ведно със законната лихва върху всяка от запорираните
суми от датата на увреждането /превеждането по сметката на ЧСИ/ до
окончателното изплащане на задължението, както и разноските по делото. Във
връзка с направеното от ответника възражение за прихващане ищецът е
релевирал възражение за погасяването му по давност на основание чл. 111, б.
„в“ от ЗЗД.
В предвидения от закона срок е постъпил писмен отговор на ответника,
чрез адв. В. В., в който е релевирано становище за нередовност на исковата
молба, поради липса на надлежно индивидуализиране на начина на формиране
на претендираното вземане по чл. 55 от ЗЗД. Изложени са съображения, че
силата на пресъдено нещо не обхваща мотивите на съдебното решение, а
единствено диспозитивът, с който съдът се произнася по същество по
съответния материално-правен спор, в случая досежно паричното вземане,
предявено по реда на чл. 422 от ГПК, без да е налице установяване на
претендираната от ищеца в настоящото производство сума, както и
недействителността на конкретни клаузи от договора за заем.
На следващо място е релевирано възражение за изтекла погасителна 5-
годишна давност, започнала да тече от момента на предаване на престацията,
а не от постановяване на решението по в. т. д. № 78/2022 г. по описа на АС –
Пловдив – 18.05.2022 г., което към тази дата не е било влязло в сила и което е
ирелевантно за началния момент на давността. Оспорено е и твърдението за
отправена покана чрез въззивната жалба и отговора на касационната жалба по
цитираното дело, поради липса на изявления в този смисъл и постъпване на
надплатените суми на дати след входиране на въззивната жалба и отговора,
3
като е посочено, че дори и да се приеме, че е налице покана, то тя нито
прекъсва, нито спира давността, по аргумент на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД.
Наведени са твърдения, че за извършените плащания липсва заявяване
от длъжника – ищец в настоящото производство кое задължение погасява с
всяка една от вноските, от което е направен извод, че първо се погасяват
разноските, след това лихвите и най-накрая главницата, по аргумент на чл. 76,
ал. 2 от ЗЗД. Релевирано е възражение и за погасяване на претенцията за
лихва, поради погасяване на главното вземане по давност, респективно, че
същата е недължима, поради липса на отправена покана.
Ответникът е оспорил и иска по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, като е навел доводи,
че в случая презумпцията за вина е оборена, тъй като изпълнителното дело е
образувано вследствие на издаден от съда изпълнителен лист и предприети от
едноличния търговец, който е физическо лице, а не търговско дружество,
действия по принудително изпълнение на дължимата престация. Посочено е,
че твърдените от ищеца вреди не са съизмерими със законната лихва и
липсват доказателства досежно реално пропуснатите ползи и възможността за
сигурно увеличаване на имуществото, както и че е налице претендиране два
пъти на една и съща сума – законна лихва за забава върху законната лихва.
При условията на евентуалност ответникът е заявил възражение за
прихващане със сумата в размер на 8 502.78 лв., представляваща законна
лихва за забава върху просрочените задължения от страна на ищеца по
Договора за заем от 08.03.2018 г. Направено е искане за отхвърляне на
предявените искове, а в условията на евентуалност за извършване на
прихващане, вкл. и ако е погасено по давност при условие, че е могло да бъде
извършено преди изтичането на давността, тъй като при установяване
наличието на надплатени суми, същите биха били дължими преди изтичане на
давностния срок, както и за присъждане на разноските по делото.
Смолянският окръжен съд, като взе предвид изложеното в исковата
молба и писмения отговор, както и становището на страните по делото и
обсъди събраните доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, приема за
установено от фактическа страна следното:
Страните по делото са сключили Договор за заем от 08.03.2018 г., с
който ответникът – заемодател е предоставил на ищеца – заемател сумата от
200 000 лв., който се е задължил в 7-дневен срок от подписване на договора да
4
учреди в полза на заемодателя договорна ипотека върху собствения си
конкретно посочен недвижим имот, както и в 4-месечен срок от подписване на
договора да върне на заемодателя дадената в заем сума, вкл. разноските за
адвокат в размер на 1 600 лв. и тези, във връзка с ипотеката, както и разходи за
управление, обслужване, такси, комисионни и др. в размер на 7 000 лв.
месечно, а при неизплащането на последната сума в срок, да плати и
неустойка върху нея в размер на 3 % на ден. Уговорената сума е постъпила по
сметката на заемателя на 08.03.2018 г. В чл. 6 от договора е предвидено, че ако
заемателят не учреди посочената ипотека, всички дължими суми по договора
стават незабавно предварително изискуеми, без да е настъпил падежа или да е
необходимо изявление за това от страна на заемодателя. Между страните няма
спор, че ипотека не е била учредена.
В периода 25.07.2018 г. – 13.02.2020 г. заемателят е изплащал на части
дължимите суми по договора, като е върнал сумата в размер на общо 235 000
лв.
Ответникът – заемодател се е снабдил със Заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и
изпълнителен лист, и двете от 23.12.2020 г., издадени по ч. гр. д. № 546/2020 г.
по описа на РС – Момчилград, поради което срещу ищцовото дружество е
било образувано изп. д. № 55/2021 г. по описа на Х. П. – ЧСИ с № * на КЧСИ.
В хода на изпълнителното производство са били запорирани суми по
банковите сметки на длъжника в размер на общо 178 098.31 лв., които
впоследствие са му върнати.
Предвид депозираното възражение е образувано исково производство по
чл. 422 от ГПК, предмет на т. д. № 46/2021 г. по описа на ОС – Кърджали, по
което е постановено Решение № 14/09.12.2021 г., с което е признато за
установено съществуването на вземане на едноличния търговец – заемодател в
размер на 30 170.82 лв. неизплатена главница, ведно със законната лихва,
считано от 23.12.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът за
разликата над 30 170.82 лв. до пълния му предявен размер от 103 595 лв. е
отхвърлен, като неоснователен и недоказан. С Решение № 242/18.05.2022 г. по
в. т. д. № 78/2022 г. по описа на АС – Пловдив решението на
първоинстанционния съд в частта досежно признатото за установено вземане
в размер на 30 170.82 лв. е отменено и искът в тази част е отхвърлен, като
5
неоснователен. С Определение № 50300/04.05.2023 г. по т. д. № 2048/2022 г.
по описа на ВКС решението на въззивния съд не е допуснато касационно
обжалване.
В заключението на вещото лице по назначената в настоящото
производство съдебно-счетоводна експертиза е посочено, че плащанията от
заемателя са направени по банков път и са осчетоводени от заемодателя, които
са в размер на общо 235 000 лв., в това число 96 683.25 главница, 61 011.66 лв.
разходи за управление, обслужване, такси, комисионни и др. и 77 305.09 лв.
неустойка, като длъжникът при внасяне на вноските не е посочил реда на
погасяване, поради което същото е извършено в следната последователност:
неустойка, разходи за управление и др., главница.
Вещото лице е предложило шест варианта за изчисляване на дължимите
остатъци при различна предсрочна изискуемост и различна поредност на
погасяване, като надплащане е налице единствено при вариантите на
изчисление без включени неустойка и разноски при предсрочна изискуемост
на 16.03.2018 г. – за сумата от 19 037.66 лв., респективно на 09.04.2018 г. – за
сумата от 21 555.04 лв.
Вещото лице също така е изчислило размерът на законната лихва върху
запорираните по изп. д. № 55/2021 г. по описа на Х. П. суми за периода
21.01.2021 г. – 29.05.2023 г., касаещ времето от налагането на запора до
връщането им обратно на ищцовото дружество, по отделни плащания и
връщания, като общият размер на законната лихва е 39 483.41 лв. Според
вещото лице общият размер на законната лихва за забава върху задълженията
на ищеца по процесния договор, съобразно договорените падежи и
извършените плащания възлиза на 12 464.16 лв. и касае периода 09.04.2018 г.
– 24.07.2018 г.
При така установената фактическа обстановка Смолянският окръжен
съд намира исковите претенции за допустими – депозирани са от процесуално
правоспособна и активно легитимирана страна, която има правен интерес от
търсената защита и са насочени срещу надлежна насрещна страна.
Възникналият правен спор не е решен със сила на пресъдено нещо и е
подведомствен на сезирания съд. Анализът на установената фактическа
обстановка налага следните правни изводи, които обуславят частичната
основателност на предявените искове, а именно:
6
Неоснователното обогатяване е извъндоговорен източник на
облигационни отношения, при които едно лице без правно основание, на
неосъществено или на отпаднало основание е получило някаква имуществена
облага от друго лице и е длъжно да му я върне, като това правоотношение
възниква по силата на закона, а не по силата на облигационен договор.
В настоящия случай от събраните по делото доказателства се установява
валидно възникнало правоотношение между страните /договор за заем/, като
заемодателят е предоставил на заемателя сумата от 200 000 лв., който е
излащал на части дължимите суми в периода 25.07.2028 г. – 13.02.2020 г. и е
върнал общо 235 000 лв.
Поради неизпълнение на задължението на заемателя да учреди в полза
на заемодателя ипотека върху конкретно описан недвижим имот и на
основание чл. 6 от процесния договор за заем, на 16.03.2018 г. е настъпила
предсрочната изискуемост на задълженията на заемателя.
При извършените частични плащания длъжникът не е посочил кои от
задълженията по договора погасява и в какъв ред, поради което следва да бъде
приложена предвидената в закона последователност на погасяване – чл. 76 от
ЗЗД, а именно: разноски, лихви, главница.
По възражението за нищожност на клаузата на чл. 3 от процесния
договор, касаеща уговорената неустойка от 3 % на ден върху сумата от 7 000
лв., представляваща разходи за управление, обслужване, такси, комисионни и
др., е налице произнасяне с влязлото в сила на 04.05.2023 г. Решение №
242/18.05.2022 г. по в. т. д. № 78/2022 г. по описа на АС – Пловдив, в което
съдът е приел за нищожна така уговорената неустойка в размер на 3 %, вкл. и
уговорката за ежемесечно начисляване на разходи за управление, обслужване,
такси и др. в размер на 7 000 лв., поради накърняване на добрите нрави – чл.
26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Решението е постановено по предявения от ЕТ „А.“, с
ЕИК ******* срещу „Д.“ ООД, с ЕИК ******* иск с правно основание чл.
422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД, във връзка с оспорено вземане по
Заповед № 208/23.12.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 546/2020 г. по описа на
РС – Момчилград.
Това решение се ползва със сила на пресъдено нещо относно
правопораждащите факти на спорното субективно материално право, в
7
какъвто смисъл е Тълкувателно решение от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016
г. на ОСГТК на ВКС, поради което съдът е длъжен да зачете задължителното
действие на влязлото в сила решение. АС – Пловдив не е прогласил изрично в
диспозитива на цитираното решение нищожността на клаузата на чл. 3 от
процесния договор. Установявайки нищожността на една договорна клауза
или на договор съдът не се намества в отношенията между страните и не
променя тяхната воля, единствено установява съществуващото положение
със сила на пресъдено нещо – т. е. че волята на страните е изначално
опорочена и не поражда и не е пораждала правни последици.
Затова настоящият съдебен състав намира, че заключението на вещото
лице по т. 2, вариант І – при настъпила предсрочна изискуемост на 16.03.2018
г. и без включване на задълженията за разходи за управление, обслужване,
такси и др. в размер на 7 000 лв. месечно и 3 % на ден неустойка върху тази
сума, съответства на реда на погасяване на дължимите задължения, при които
е налице сума от 19 037.66 лв., платена в повече.
Възражението на ответника за изтекла погасителна 5-годишна давност,
започнала да тече от момента на предаване на престацията, се явява
неоснователно, тъй като надплатената сума от 19 037.66 лв. е внесена с
направените вноски на 13.02.2020 г. – 10 000 лв. и на 10.02.2020 г. – 20 000 лв.
Съдът намира, че приложима в случая /за претенцията за неоснователно
обогатяване/ е общата 5-годишна давност, която не е изтекла към момента на
депозиране на исковите претенции, предмет на настоящия спор, а именно: на
03.10.2024 г. /на която е входирана в ОС – Смолян, поради липса на посочена
дата на изпращане на куриерската разписка/, тъй като 5-годишният срок
изтича на 13.02.2025 г. /за 10 000 лв./ и на 10.02.2025 г. /за 9 037.66 лв./.
Заповедното и исковото производство, образувано във връзка със Заповед №
208/23.12.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 546/2020 г. по описа на РС
– Момчилград, нямат за последица спиране на горепосочената 5-годишна
давност, тъй като тази давност не касае вземането на заемодателя, а се отнася
до вземането на заемателя, във връзка с направеното надплащане на вземането
на заемодателя.
На следващо място претендираната лихва върху надплатената сума за
периода 18.05.2022 г. – 16.09.2024 г. в размер на 9 432.89 лв. не се явява
8
дължима, тъй като главното задължение /надплатената сума/ не е установено
нито по основание, нито по размер с Решение № 242/18.05.2022 г. по в. т. д. №
78/2022 г. по описа на АС – Пловдив. В мотивите на цитираното решение е
прието извършено надплащане от 32 223.32 лв., което обаче няма сила на
пресъдено нещо, тъй като не е присъдено с диспозитива на решението,
установено е със съдебно-счетоводна експертиза, назначена в друго
производство, която не е доказателство по настоящото дело, а също така
внесената в повече сума не е била предмет на доказване в производството по
горепосоченото дело, тъй като същото е водено за установяване на вземането
на заемодателя, а не на вземането на наемателя за надплатените суми. В
решението на АС – Пловдив е дадена само индиция, насока за евентуалното
наличие на надплатена сума, но не и основание за търсенето й обратно
доброволно или по съдебен ред. Освен това липсват и доказателства за
отправена покана с посочен срок за връщане на надплатената сума, след
изтичането на който да започне да тече и лихва за забава. Представената
въззивна жалба срещу Решение № 14/09.12.2021 г. по т. д. № 46/2021 г. по
описа на ОС – Кърджали не представлява такава покана, тъй като в нея са
изложени аргументи за надплащане на сума първо в размер на 32 223.32 лв., а
впоследствие в размер на 25 046.25 лв., а също така няма определен срок за
връщане и по своята същност представлява само писмено оспорване на
конкретен съдебен акт.
На следващо място искът по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД предпоставя наличието
на няколко елемента - деяние /действие или бездействие, /противоправност на
деянието, причинени имуществени и/или неимуществени вреди, причинна
връзка между деянието и вредите, както и вина на извършителя, която се
предполага до доказване на противното.
В настоящия случай, предвид образуваното по искане на ответника в
настоящото производство изпълнително дело, наложения запор върху банкови
сметки на длъжника и влязлото в сила Решение № 242/18.05.2022 г. по в. т. д.
№ 78/2022 г. по описа на АС – Пловдив, е налице действие, представляващо
противоправно задържане на суми на заемополучателя по процесния договор,
който е и длъжник по изп. д. № 55/2021 г. по описа на Х. П..
Длъжникът – ищец в настоящото производство е бил възпрепятстван да
се ползва и разпорежда със собствените си парични средства в размер на
9
общо 178 098.31 лв. в периода 21.01.2021 г. – 29.05.2023 г., т. е. от налагането
на запора до връщането им обратно и съответно по отделните плащания и
връщания, като по този начин му е била причинена имуществена вреда.
Размерът на тази вреда представлява законната лихва, в какъвто смисъл е и
константната практика на ВКС в сходни казуси.
Съдът не кредитира заключението на вещото лице досежно размера на
законната лихва от 39 483.41 лв., тъй като същата е изчислена по отделни
вноски, но за един и същи период – от 21.01.2021 г. до 29.05.2023 г. за всички
вноски. Видно от представеното Удостоверение изх. № 9703/27.06.2023 г.,
издадено от Х. П. – ЧСИ рег. № * на КЧСИ, от длъжника по изп. д. № 55/2021
г. е постъпила сума в размер на общо 178 098.31 лв. в периода 22.01.2021 г. –
05.04.2022 г., която му е върната обратно по следния начин: 40 697.45 лв. - на
12.09.2022 г.; 73 424.18 лв. - на 02.12.2022 г. и 63 976.68 лв. – на 29.05.2023 г.
Затова дължимата лихва е в размер на общо 15 841.20 лв., от които:
1/ 2 336.46 лв. върху сумата от 24 390 лв. /от които 24 217.12 лв. за
периода 02.10.2021 г. – 12.09.2022 г. в размер на 2 327.53 лв. и 172.88 лв. за
периода 11.03.2022 г. – 12.09.2022 г. в размер на 8.93 лв./;
2/ 729.15 лв. върху сумата от 16 304 лв. за периода 05.04.2022 г. –
12.09.2022 г.;
3/ 4 935.72 лв. върху сумата от 73 424 лв. за периода 05.04.2022 г. –
02.12.2022 г. и
4/ 7 839.87 лв. върху сумата от 63 976 лв. за периода 05.04.2022 г. –
29.05.2023 г.
Посочените суми са изчислени от съда с аритметичен калкулатор,
достъпен на calculator.bg, за което са приложени разпечатки по делото, при
съобразяване на датите на постъпване и на връщане на сумите, както и
претендираните от ищеца периоди, като лихвата върху сумите, внесени в
периода 22.01.2021 г. – 30.09.2021 г. не е включена, тъй като не е поискана от
ищеца.
Причинната връзка представлява зависимост, при която деянието е
предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното
действие или бездействие на делинквента. В настоящия случай наложеният
запор е обусловил настъпването на вредата, която обективно, необходимо и
10
закономерно произтича от посоченото действие, предприето от съдия
изпълнителя. Също така презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не е
оборена. Изпълнителното дело е било образувано по инициатива на
заемодателя – ответник в настоящото производство преди влизане в сила на
решението по иска по чл. 422 от ГПК, като впоследствие след влизане в сила
на решението се е наложило запорираните суми да бъдат върнати обратно на
длъжника – ищец в настоящото производство.
С оглед частичната основателност на предявените искове, следва да бъде
разгледано и предявеното при условията на евентуалност възражението за
прихващане с вземане на ответника в размер на 8 502.78 лв., представляващо
законна лихва за забава върху просрочените задължения от страна на ищеца
по процесния договор за заем, конкретизирани по дата на падеж, плащане и
размер с приложен към отговора на исковата молба лихвен лист на
задълженията /л. 94 от делото/.
В изложените по-горе мотиви настоящият съдебен състав е приел, че на
16.03.2018 г. е настъпила предсрочната изискуемост на задълженията на
заемателя в конкретния случай. Следователно датата, от която заемателят
дължи и лихва за забава върху цялата неизплатена част от задължението е
именно 16.03.2018 г. Ответникът претендира лихва, считано от 09.07.2018 г. до
11.02.2020 г., която според него е в размер на 8 502.78 лв., а според
заключението на вещото лице е 12 464.16 лв.
С допълнителната искова молба ищецът е релевирал възражение за
изтекла погасителна давност на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, по което
съдът също дължи произнасяне.
След настъпване на предсрочната изискуемост задълженията на
заемателя вече не са периодични, поради което и спрямо задължението за
лихви, във връзка с което е направено възражение за прихващане, приложима
се явява общата 5-годишна погасителна давност. В настоящия случай тя е
започнала да тече на 16.03.2018 г. и е изтекла на 16.03.2023 г. Писменият
отговор, с който е релевирано възражението за прихващане, е депозиран на
25.10.2024 г., видно от пощенското клеймо на плика, с който е изпратен, т. е.
след изтичането на 5-годишната погасителна давност, поради което
възражението на ищцовата страна за настъпила погасителна давност по
отношение на претендираното вземане на ответника за дължими лихви, във
11
връзка с което е предявено възражението за прихващане, се явява
основателно.
При съвкупната преценка и анализ на доказателствата може да се
направи обоснован извод, че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо от ЗЗД е основателен за сумата от 19 037.66 лв. /деветнадесет
хиляди тридесет и седем лева и шестдесет и шест стотинки/, която е платена в
повече, поради което ответникът следва да бъде осъден да я върне на ищеца, а
за разликата над тази сума до претендираната сума от 32 223.32 лв. /тридесет
и две хиляди двеста двадесет и три лева и тридесет и две стотники/, както и
акцесорният иск за лихва за периода 18.05.2022 г. – 16.09.2024 г. в размер на
9 432.89 лв. /девет хиляди четиристотин тридесет и два лева и осемдесет и
девет стотинки/ се явяват неоснователни и недоказани, поради което следва да
бъдат отхвърлени в тези части.
Също така искът по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за сумата от общо 15 841.20 лв.
/петнадесет хиляди осемстотин четиридесет и един лев и двадесет стотинки/,
от които: 1/ 2 336.46 лв. върху сумата от 24 390 лв. /от които 24 217.12 лв. за
периода 02.10.2021 г. – 12.09.2022 г. в размер на 2 327.53 лв. и 172.88 лв. за
периода 11.03.2022 г. – 12.09.2022 г. в размер на 8.93 лв./; 2/ 729.15 лв. върху
сумата от 16 304 лв. за периода 05.04.2022 г. – 12.09.2022 г.; 3/ 4 935.72 лв.
върху сумата от 73 424 лв. за периода 05.04.2022 г. – 02.12.2022 г. и 4/ 7 839.87
лв. върху сумата от 63 976 лв. за периода 05.04.2022 г. – 29.05.2023 г., също се
явява основателен в тази част, поради което ответникът следва да бъде осъден
да я заплати на ищеца, като за разликата над тази сума до претендираната
сума в размер на общо 39 483.41 лв. /тридесет и девет хиляди четиристотин
осемдесет и три лева и четиридесет и една стотинки/ искът следва да бъде
отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и предвид
релевираното искане за заплащане на разноски, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца направените от последния разноски в размер на
1 545.61 лв. /хиляда петстотин четиридесет и пет лева и шестдесет и една
стотинки/, представляващи платена държавна такса и депозит за вещо лице,
съответни на уважената част от исковите претенции. Що се отнася до
адвокатското възнаграждение, видно от договора за правна защита и
съдействие /л. 6 от делото/, страните са се уговорили за „възнаграждение в
12
размер на 7 000 лв., с начин на плащане - в брой“, като за платена сума е
отбелязано 7 000 лв., но полетата „от които в брой…, по сметка …“ са
останали празни. Следователно този договор не може да послужи за разписка
за плащане в брой на уговореното адвокатско възнаграждение. Липсват и
други доказателства за заплащане на възнаграждението, поради което съдът
намира, че тези разноски не са направени и не следва да бъдат възлагани в
съответния размер в тежест на насрещната страна.
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и предвид
релевираното искане за заплащане на разноски, ищецът следва да бъде осъден
да заплати на ответника направените от последния разноски в размер на
2 765.17 лв. /две хиляди седемстотин шестдесет и пет лева и седемнадесет
стотинки/, представляващи платено адвокатско възнаграждение и внесен
депозит за вещо лице, съответни на отхвърлената част от исковите претенции.
Водим от горното, Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА ЕТ „А.“, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Б.“ № *, ет. *, ап. *, с ЕИК *******, представлявано от собственика А. В. К.
да заплати на „Д.“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. Д., кв. П. №
*, с ЕИК *******, представлявано от управителя Е. А., на основание чл. 55,
ал. 1, предл. първо от ЗЗД сумата в размер на 19 037.66 лв. /деветнадесет
хиляди тридесет и седем лева и шестдесет и шест стотинки/, която е платена в
повече по сключения между страните Договор за заем от 08.03.2018 г., като
отхвърля иска за разликата над присъдената сума от 19 037.66 лв.
/деветнадесет хиляди тридесет и седем лева и шестдесет и шест стотинки/ до
претендираната сума от 32 223.32 лв. /тридесет и две хиляди двеста двадесет
и три лева и тридесет и две стотники/, като неоснователен и недоказан в тази
част.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ЕТ „А.“, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Б.“ № *, ет. *, ап. *, с ЕИК *******, представлявано
от собственика А. В. К. срещу „Д.“ ООД, със седалище и адрес на управление:
гр. Д., кв. П. № *, с ЕИК *******, представлявано от управителя Е. А.,
акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за лихва върху претендираната
13
надвнесена сума от 32 223.32 лв. за периода 18.05.2022 г. – 16.09.2024 г. в
размер на 9 432.89 лв. /девет хиляди четиристотин тридесет и два лева и
осемдесет и девет стотинки/, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА ЕТ „А.“, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Б.“ № *, ет. *, ап. *, с ЕИК *******, представлявано от собственика А. В. К.
да заплати на „Д.“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. Д., кв. П. №
*, с ЕИК *******, представлявано от управителя Е. А., на основание чл. 45,
ал. 1 от ЗЗД сумата от общо 15 841.20 лв. /петнадесет хиляди осемстотин
четиридесет и един лев и двадесет стотинки/, от които: 1/ 2 336.46 лв. върху
сумата от 24 390 лв. /от които 24 217.12 лв. за периода 02.10.2021 г. –
12.09.2022 г. в размер на 2 327.53 лв. и 172.88 лв. за периода 11.03.2022 г. –
12.09.2022 г. в размер на 8.93 лв./; 2/ 729.15 лв. върху сумата от 16 304 лв. за
периода 05.04.2022 г. – 12.09.2022 г.; 3/ 4 935.72 лв. върху сумата от 73 424 лв.
за периода 05.04.2022 г. – 02.12.2022 г. и 4/ 7 839.87 лв. върху сумата от 63 976
лв. за периода 05.04.2022 г. – 29.05.2023 г., които суми представляват
пропуснати ползи от запорираните суми по изп. д. № 55/2021 г. по описа на Х.
П. – ЧСИ рег. № * на КЧСИ, като отхвърля иска за разликата над
присъдената сума от 15 841.20 лв. /петнадесет хиляди осемстотин четиридесет
и един лев и двадесет стотинки/ до претендираната сума от общо 39 483.41 лв.
/тридесет и девет хиляди четиристотин осемдесет и три лева и четиридесет и
една стотинки/, като неоснователен и недоказан в тази част.
ОСЪЖДА ЕТ „А.“, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Б.“ № *, ет. *, ап. *, с ЕИК *******, представлявано от собственика А. В. К.
да заплати на „Д.“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. Д., кв. П. №
*, с ЕИК *******, представлявано от управителя Е. А., направените от
последния разноски в размер на 1 545.61 лв. /хиляда петстотин четиридесет и
пет лева и шестдесет и една стотинки/, съответни на уважената част от
исковите претенции.
ОСЪЖДА „Д.“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. Д., кв. П.
№ *, с ЕИК *******, представлявано от управителя Е. А. да заплати на ЕТ
„А.“, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б.“ № *, ет. *, ап. *, с
ЕИК *******, представлявано от собственика А. В. К. направените от
последния разноски в размер на 2 765.17 лв. /две хиляди седемстотин
шестдесет и пет лева и седемнадесет стотинки/, съответни на отхвърлената
14
част от исковите претенции.
Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд – Пловдив в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Смолян: _______________________
15