РЕШЕНИЕ
№ 34
гр. ХАСКОВО, 07.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ТОШКА ИВ. ТОТЕВА
Членове:АННА ВЛ. ПЕТКОВА
ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря В. И. К.
като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско
дело № 20215600500698 по описа за 2021 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260027/19.02.2021 година, постановено по гр.д. №
197/2019 година, РС-Харманли е признал за установено на основание чл. 439,
ал. 1 от ГПК, по отношение на „ОТП Факторинг България" ЕАД - София, че
З. А. Р. от *** не дължи сумите, както следва: 473,00 лева за юрисконсултско
възнаграждение по ч.гр. дело № 124/2013г. на PC – Харманли и за законна
лихва за сумата в размер на 709,16 лева за периода от 19.02.2013г. до
01.12.2014г. за които суми е издаден изпълнителен лист от 19.02.2013 г. въз
основа на Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417
от ГПК от 19.02.2013 г. по ч. гр. д. № 124/2013 г. по описа на Районен съд-
Харманли. Със същото решение искът по чл. 439 ГПК е отхвърлен в частта, в
която ищцата Р. е претендирала установяването, че не дължи на ответника, по
същия изпълнителен лист, сумата 9643.43 лева – главница, както и законна
лихва над 709,16 лева до пълния предявен размер от 4 897,86 лева за периода
от 02.12.2014г. до 15.02.2018г. Наред с това, производството по делото в
частта на иска по чл. 439 ГПК, с който ищцата е претендирала да се отрече
дължимостта на разноските по изпълнително дело № 20179290401094 на ЧСИ
Николета Кавакова, рег.№929 с район на действие Окръжен съд-Хасково, а
именно: 3276.53 лева неолихвяема сума; разноски - 100.00 лева и 1688,53 лева
разноски по изпълнителното дело за такси на ЗЧСИ от Тарифа за таксите и
1
разноските по ЗЧСИ, - производството по делото е прекратено поради
недопустимост на иска. Разноски по делото са разпределени между страните с
оглед изхода на делото.
С допълнително решение № 260096/21.06.2021 година, постановено
по същото дело, производството по гр. д. № 197/2019 г. на РС-Харманли е
прекратено и в частта на предявения евентуален иск от З. А. Р. против „ОТП
Факторинг България" ЕАД - София, с който на основание чл. 439 от ГПК е
претендирала да се признае за установено, че не дължи по издадения
изпълнителен лист от 19.02.2013г. по ч. гр. д. № 124/2013 г. по описа на РС-
Харманли сумата от 2500 евро за извършени 5бр. плащания по 500 евро след
издаване на изпълнителния лист и преди образуване на изпълнителното дело.
Недоволна от така постановеното решение е останала въззивницата З.
А. Р., която подава въззивна жалба чрез упълномощен адвокат Й.Х. от ХАК.
Въвеждат се оплаквания за нищожност на съдебния акт, неправилност,
изразяваща се в нарушаване на материалния закон и необоснованост, както и
за допускане на съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Въззивницата счита, че решението не е мотивирано, тъй като изложените от
съда мотиви са объркани и неразбираеми. Счита, че съдът, сезиран с искане
да признае за установено, че длъжницата не дължи на взискателя направените
в изпълнителното производство разноски, е следвало да третира исковата
молба в тази част като жалба по чл. 436 от ГПК, да отдели материалите на
делото в тази част и да ги изпрати за отделно разглеждане на компетентния
съд, а не да прекратява производството по делото. Настоява, че
доказателствата по делото не установяват – именно процесното задължение
да е предмет на цесията, на която се позовава ответникът, както и че
съобщаването на цесията на нея като длъжник в кредитното правоотношение
не се доказва. С тези доводи претендира неправилност на решението в частта
относно присъдените разноски на страните, като счита, че ответникът е
станал причина за завеждането на главния иск и всички разноски следва да
бъдат възложени на него. Въззивницата счита, още, че съдът не е отдал
нужното значение на извънсъдебното признание, направено от ответника
пред ЧСИ – с молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят
поискал събиране на сума, по-малка от посочената в покана за доброволно
изпълнение. Излага твърдение в смисъл, че атакуваното решение в частта на
произнасянето по главния иск е правилно, като уточнява, че то се обжалва
само с доводи за нищожност поради неяснота. С тези и останалите доводи,
изложени във въззивната жалба, се прави искане за обявяване на решението
2
за нищожност и за връщането му на РС-Харманли за ново разглеждане.
Алтернативно се поддържа искане за отмяна на съдебния акт и за уважаване
на предявения евентуален иск, както и за присъждане на направените от
ищцата разноски за двете инстанции. Иска се присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗАдв.
В срока за отговор въззиваемият „ОТП Факторинг България“ ЕАД
подава писмен отговор. Изразява становище за правилност –
законосъобразност, обоснованост на атакувания съдебен акт и липса на
твърдените от въззивницата пороци. С тези и останалите възражения, прави
искане за потвърждаване на решението. Претендира присъждане на
деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
С въззивна жалба вх. № 264654/28.06.2021 година особеният
представител на З.Р. атакува допълнително решение № 260096/21.06.2021
година. Въвежда доводи за нищожност – поради неяснота на мотивите. Счита,
че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Неправилно РС бил приел, че
пътят за защита на ответницата е чрез предявяване на осъдителен иск за
връщане на направените след обявяване на предсрочната изискуемост вноски.
С тези и останалите доводи моли съда да обяви решението за нищожно и да
върне делото за ново разглеждане на районния съд. Алтернативно моли ХОС
да отмени решението като неправилно, да уважи предявения евентуален иск и
да присъди на ищцата деловодни разноски за двете инстанциия, а на особения
представител – да определи възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв.
Въззиваемото дружество изразява становище за неосноватгелност на
жалбата срещу допълнителното решение. Счита, че изводът на районния съд
е съобразен със закона и константната съдебна практика. Моли за оставяне на
въззивната жалба без уважение и за потвърждаване на допълнителното
решение.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени
искания.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и правилността
на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните, констатира
следното:
Въззивните жалби срещу основното и допълнителното решения са
подадени в срок и са процесуално допустими. Преценени по същество същите
3
са неоснователни. Постановените от първоинстанционният съд решения са
валидни, допустими и правилни и следва да бъдат потвърдени.
Съгласно правилата по чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Законодателят, с разпоредбата на чл. 270, ал. 1 и 2 ГПК макар и да
визира нищожността като порок на съдебния акт с най-тежки последици, не
дава легално законово определение. Съдържанието на понятието се извлича
по пътя на тълкуването, основаващо се на характера на съдебното решение
като едностранно властническо волеизявление на държавен
правораздавателен орган, с което се разрешава правният спор. Валидността на
съдебния акт предполага произнасяне от надлежния съд според изискванията
за родовата и местната подсъдност, в пределите на правораздавателната власт
на съответната инстанция, да е изготвено в писмена форма и да е подписано
от съдебния състав, а в мотивите и диспозитива на решението да е изразена
ясно волята на съда. Правната теория и съдебна практика приемат, че
нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато
като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на
волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав,
произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не
може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено
в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под
съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би
могъл да се извлече дори при тълкуване.
Въведеният от въззивницата довод за нищожност е поради липса на
надлежно волеизявление – неразбираемост и противоречие на мотивите.
Оплакването е неоснователно. Взети в съвкупност, мотивите на районния съд
са пълни, подробни и задълбочени. Не са допуснати твърдените от
въззивницата противоречия, непълноти и неясноти. Районният съд е
отговорил последователно и пълно на всички твърдения, възражения и
искания на страните. Въззивникът настоява, че предмет на неговия иск с
правно основание чл. 439 от ГПК не е вземането на ответника по
изпълнителния лист, респ. по заповед за изпълнение, а тези, визирани в
отправената до него покана за доброволно изпълнение и предмет на
4
изпълнителното производство. От мотивите на районния съд е несъмнено, че
съдът е изследвал произхода на всяко едно отделно, конкретно парично
притезание на взискателя по изпълнителното дело. Първоинстанционният съд
правилно е направил съпоставка между сумата по главницата и лихвите,
предмет на изпълнителното дело, с тези по заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК от 19.02.2013 година по ч. гр. д. № 124/2013
година по описа на Районен съд-Харманли. Действително, в диспозитива на
съдебния акт, инидивидуализирайки спорното вземане, РС го описва като
такова по заповед за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 124/2013 година, но
от мотивите в тяхната съвкупност, без да е нужно по-задълбочено тълкуване,
е несъмнено, че РС е постановил решението си именно относно вземанията-
предмет на изпълнителното производство. Тук следва да се отбележи, че
единственото възражение, въведено от длъжника-ищец срещу дължимостта
на сумите, е свързано с несъобщаването на цесията, извършена между Банка
ДСК и АТП Факторинг България ЕАД. Не са въведени твърдения за никакви
други факти и обстоятелства, настъпили след влизане в сила на процесната
заповед по чл. 417 от ГПК. РС задълбочено е обследвал това възражение и е
дал аргументиран отговор защо последващото, с получаване на отговора на
исковата молба, уведомяване за цесията, не е основание за уважаване на иска
по чл. 439 от ГПК. Т.е. самият ищец, очертавайки кръга на въпросите, които
подлежат на решаване от съда, е предпоставил обследването главно на
заповедта по чл. 417 от ГПК и всичко свързано с издаването до
стабилизирането . Не са въведени от ищеца правни основания за
недължимост на сумите поради други факти и обстоятелства, настъпили след
връчването на заповедта на длъжника (06.02.2018 година), респективно след
датата на стабилизирането на заповедта и образуването на изпълнителното
производство. Изключение в това отношение прави възражение за пороци на
втората цесия, с която вземането на „ОТП Факторинг България“ ЕАД е
прехвърлено на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, извършена на 28.09.2018 година. Но
тази цесия, респ. възраженията в тази насока, са ирелевантни с оглед
обстоятелството, че делото продължава срещу първоначалния ответник „ОТП
Факторинг България“ ЕАД, посочен от ищцата в исковата молба. Фактически
неточности, като отбелязване, че заявлението по чл. 417 от ГПК е подадено от
ответника, не са съществени и не водят до извода за неразбираемост и
абсурдност на съдебния акт, както претендира процесуалният представител на
5
въззивницата. И тъй като не се въвеждат оплаквания за други пороци, годни
да обусловят извода за нищожност на съдебния акт, както и не се установяват
от съда при служебно извършената проверка, ХОС приема, че обжалваните
решения на РС-Харманли са валидни.
Данните по делото не сочат на порок, даващ основание да се приеме,
че е налице процесуална недопустимост на обжалваните решения и
останалите оплаквания на въззивника, въведени с въззивна жалба вх. №
263202/05.04.2021 година следва да се анализират в рамките на проверка за
правилността на атакувания съдебен акт.
При преценка на правилността на решението и с оглед правилото по
чл. 269 ГПК, ХОС намира следното: При разглеждането на спора
първоинстанционният съд е събрал всички съотносими към спора и сочени от
страните доказателства. Въз основа на тях е достигнал до правилни и
законосъобразни фактически, а след това и правни изводи. Не са допуснати
процесуални нарушения при събиране на доказателствата по делото.
Анализът им е съвкупен, правилен и пълен. Въззивният съд изцяло споделя
възприетата от РС фактическа обстановка, без да се налага същата да се
преповтаря. Районният съд е дал задълбочени отговори на всички поставени
от страните въпроси и доводи. Във въззивното производство не се
представиха нови доказателства, които да са основание да бъде направен
извод, различен от направения от първоинстанционния съд.
Тук следва да се отбележи следното: въззивницата заявява, че като
се изключат оплакванията за нищожност на съдебния акт, решението в частта
му относно отхвърлянето на главния иск е правилно. Правилни били и
изводите за извършена цесия от „Банка ДСК“ ЕАД на настоящия ответник
„ОТП Факторинг България“ ЕАД. Отрича се, обаче, надлежно съобщаване на
тази цесия на ищцата, а от там и дължимостта на разноските по
изпълнителното производство. Тези възражения въззивницата въвежда в
рамките на оспорването на решение (с характер на определение) за
прекратяване на производството по делото в частта на неолихвяеми вземания,
разноски и такси по Тарифа към ЗЧСИ.
При така очертаните с въззивната жалба рамки на въззивната
проверка, вторият въпрос, който се поставя е за правилността на извода на
първостепенния съд за недопустимост на специалния иск по чл. 439 от ГПК, с
цел да се отрече дължимостта на разноски, направени в изпълнителното
производство. В тази насока РС-Харманли е изложил съображения, че
регламентираният от законодателя правен ред за защита срещу разноските по
изпълнението е този по на чл. 436 от ГПК, на основание чл. 435, ал. 2, т. 7, а
не с иск по чл. 439 от ГПК. Това становище намира опора в съдебната
6
практика, н.п. Определение № 303 от 29.09.2020 г. на ВКС по ч. т. д. №
404/2020 г., I т. о., ТК и се споделя и от настоящия състав на въззивния съд
ХОС. С иска по чл. 439 от ГПК длъжникът може да оспори изпълнението,
като твърди, че не дължи на взискателя вземанията по изпълнителното
основание, но в предмета на тази искова претенция не се включват разноски,
такси и други дължими суми по самото изпълнително дело, тъй като въпросът
за дължимостта им от длъжника се разрешава в самото изпълнително дело
съобразно правилата на чл. 79 от ГПК. При направеното от ищеца в исковата
молба изложение на фактическите обстоятелства и отправените към съда
искания, няма основание да се счита, че исковата молба инкорпорира в себе
си и жалба против действията на съдебния изпълнител, респ. жалба на
длъжника срещу разноските по изпълнението по чл. 435 ал. 2 т. 7 от ГПК.
Следователно, първоинстанционният съд не е имал основание за разделяне на
материалите и изпращане на част от тях на съда, компетентен да разгледа
жалба срещу действията на СИ.
Правилно и в съответствие с процесуалния закон – чл. 78 ал. 1 и 3 от
ГПК е решението на РС-Харманли в частта, в която направените в исковото
производство разноски са възложени на страните. Тук следва да се отбележи,
че въззивницата е осъдена да заплати разноски само съразмерно частта на
исковата претенция, за която главният иск е отхвърлен. В тази част
доводите на въззивницата са противоречиви – тя заявява, че в тази част
решението е правилно, но в същото време настоява, че цесията от 26.06.2013
година между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ ЕАД не е
съобщена, което рефлектирало само върху деловодните разноски за исковото
производство. Предвид пределите на въззивната проверка, както са уточнени
по-горе и правомощията на въззивния съд по чл. 269 от ГПК, правилността на
решението в частта за отхвърляне на главния иск не подлежи на обсъждане.
От тук, ХОС приема, че решението в тази част е правилно и това влече
последиците по чл. 78 ал. 3 от ГПК, които именно е приложил
първостепенният съд. Но дори и да се приеме противното, въпросът за
цесията не може да повлияе върху изпълняемото право, а само върху
качеството взискател. В тази насока първоинстанционният съд е изложил
подробни мотиви, които ХОС споделя и препраща към тях на основание чл.
272 от ГПК.
По въззивна жалба срещу допълнителното решение:
Доводи на въззивницата за нищожност на решението са идентични с
тези, депозирани с въззивната жалба срещу Решение № 260027/19.02.2021
година. Те са неоснователни, тъй като решението не страда от твърдените
пороци. То е в достатъчна степен ясно и разбираемо, а произнасянето на съда
е предпоставено и обусловено от доводите на самата ищца. Съдът е отговорил
мотивирано и за това, защо отказва да уважи иска за сумата 2500 лева, за
която действително са събрани доказателства, че са платени от ищцата.
Предявен е специален иск по чл. 439 от ГПК - отрицателен установителен
7
иск, с който длъжник в изпълнителното производство може да оспори
вземането на своя кредитор, позовавайки се на факти, настъпили след
стабилизиране на заповедта за изпълнение на парично задължение (в случая).
Както самата ищца твърди, а и се установява по делото, плащането на петте
вноски по 500 евро е извършено преди влизане в сила на заповедта по чл. 417
от ГПК – през 2013 и 2014 години. Т.е. не се касае за новонастъпили факти по
смисъла на чл. 439 от ГПК, обуславящи допустимост на съдебна защита по
исков ред с иск за оспорване на вземането. На второ място, както правилно
приема първоинстанционният съд, тази сума не е включена в предмета на
изпълнителното основание, така че да бъде годен предмет на иска за
оспорване дължимостта на вземането по това изпълнително основание. И на
последно, но не по значение, място – в рамките на така предявения от ищцата
установителния иск по чл. 439 от ГПК липсва правната възможност да бъдат
приспаднати направените от нея вноски в общ размер 2500 лева от общия
размер на задължението. Ищцата е пропусната предоставената от
законодателя възможност да оспори вземането с възражение по чл. 414 от
ГПК, което би поставило кредитора пред необходимост да проведе
положителен установителен иск за съществуване на вземането. Именно в това
производство длъжницата би имала възможността да оспори вземането и по
размер, позовавайки се на направените погашения. Както правилно приема
първоинстанционният съд, няма пречка за съединяване на осъдителен иск за
тези вноски в общ размер 2500 евро с иска по чл. 439 от ГПК. Но така
отправените към съда искания от ищцата не позволяват да се приеме, че
предявеният в условията на евентуалност иск е осъдителен.
Споделят се и останалите съображения на РС-Харманли в двете
решения, поради което съдът препраща към мотивите им на основание чл.
272 от ГПК.
Като е разсъждавал в същия смисъл, РС-Харманли е постановил
правилно – валидно, допустимо, законосъобразно и обосновано решение,
което следва да бъде потвърдено.
След като и двете въззивни жалби са прецени като неоснователни, на
въззивницата не се дължи възстановяването на деловодни разноски, сторени
във въззивното производство.
Въззиваемото дружество претендира присъждане на деловодни
разноски за въззивното производство, както и юрисконсултско
възнаграждение. Въззиваемият не доказва понасянето на разноски за
производството пред ХОС, поради което такива не следва да се присъждат.
Тъй като процесуалното представителство на „ОТП Факторинг България“
пред ХОС е осъществено от юрисконсулт, на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК
следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.
8
Процесуалният представител на въззиваемата, адв. Й.Х., прави искане
за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ал. 2 от
ЗАдв. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв в случаите по ал. 1 /оказана безплатна
правна помощ/, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
адвокатско възнаграждение. Настоящата хипотеза не е налице, тъй като и
двете въззивни жалби са преценени за неоснователни, решението на РС-
Харманли се потвърждава в неговата цялост и насрещната страна не е
осъдена да заплати разноски на въззивницата. Поради това няма основание
въззиваемото дружество да понесе тежестта от разноски за производството
пред ХОС, като заплати на процесуалния представител на въззивницата
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна помощ.
На основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК решението не подлежи на
касационно обжалване.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260027 от 19.02.2021 година и Решение
№ 260096 от 21.06.2021 година (допълнително) - двете постановени по
гражданско дело № 197/2019 година по описа на РС-Харманли.
ОСЪЖДА З. А. Р. е ЕГН: ********** ***** с адрес за призоваване:
***** ДА ЗАПЛАТИ на „ОТП Факторинг България" ЕАД ЕИК *********,
гр. София 1000, район Оборище, бул."Княз Александър Дондуков" N0 19, ет.
2 на основание чл.78, ал. З от ГПК юрисконсултско възнаграждение по чл. 78
ал. 8 от ГПК за въззивната инстанция в размер на 200 лева.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10