Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 01.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 02.06.2021г. в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня
Иванова
при секретаря Теодора Вутева разгледа докладваното от съдия
Георгиев въззивно гражданско дело № 196 по описа на съда за 2021 г. и, за да се
произнесе, взе предвид следното:
С решение № 260073/08.12.2020г.,
постановено по гр.д. № 720/2019г. на Ихтиманския районен съд, е признато за
установено по отношение на Л.Ц.М., че „Т.Б."
ЕАД е носител на право на парично вземане в размер на следните суми,
удостоверени в Заповед за изпълнение, издадена по ч.гр. д. № 1440/2018 г. по
описа на РС- Ихтиман:
·
414,10 лв., представляваща
главница за ползвани мобилни телефонни услуги на основание Договор за мобилни
услуги № ********* от 12.02.2015г. (за номер **********), Договор за мобилни
услуги № ********* от 29.06.2015г. (за номер **********), Договор за мобилни
услуги № ********* от 29.12.2015г. (за номер **********), Договор за мобилни
услуги № ********* от 08.08.2016г. (за номер **********);
·
33,84 лв., представляваща неизплатена част от дължими лизингови
вноски на основание Договор за лизинг от 29.12.2015г. (за устройство SAMSUNG
Galaxy S6 Edge 32GB White), Договор за лизинг от 08.08.2016г. (за устройство
SAMSUNG Galaxy J5 Black), Договор за лизинг № ********* от 12.05.2016г. (за
устройство Coolpad Porto S White), Договор за лизинг № ********* (за устройство
Coolpad Porto S Dark Grey), като е отхвърлен
поради плащане в хода на процеса
искът за лизингови вноски за разликата над 33,84лв. до пълния предявен размер
от общо 1364,81лв.
Със същото решение са
отхвърлени предявените от „Т.Б." ЕАД срещу Л.Ц.М. искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във
вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД общо за сумата 1139,25лв.,
удостоверена в Заповед за изпълнение по ч.гр. д. № 1440/2018 г. по описа на РС-
Ихтиман, и представляваща сбор от неустойки за предсрочно прекратяване на
Договор за мобилни услуги № ********* от 12.02.2015г. (за номер **********) в
размер на 95,73лв.; на Договор за мобилни услуги №********* от 29.06.2015г. (за
номер **********) в размер на 85,74 лв., на Договор за мобилни услуги №
********* от 29.12.2015г. (за номер **********) в размер на 431,97 лв., и на
Договор за мобилни услуги № ********* от 08.08.2016г. (за номер **********) в
размер на 525,81 лв.
Настоящото производство е по реда на
чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс.
Образувано е
по въззивна жалба от Л.Ц.М. срещу горното решение, в частта му, с която са уважени
предявените искове. Жалбоподателят твърди, че в съответната част решението е неправилно,
незаконосъобразно и постановено при съществени процесуални нарушения. Счита, че
ИРС неправилно е приел, че е страна по Договор за лизинг № ********* от
12.05.2016г. (за устройство Coolpad Porto S White) и по Договор за лизинг
№ ********* (за устройство Coolpad Porto S Dark Grey). Поддържа, че не е подписвал
тези договори и оспорва заключението по СПЕ, което е в обратен смисъл. Намира,
че първоинстанционният съд неправилно бил
приложил нормата на чл. 76 от ЗЗД, Сочи, че на 04.10.2019г. (след завеждане на
делото, но преди първото съдебно заседание) бил заплатил сумата 1330,97 лв., а
с отговора на исковата молба бил направил изрично изявление, че с така извършеното
плащане погасява претендирани от ищеца суми по четири конкретни фактури.
Независимо от това, според него съдът неправилно бил приложил чл. 76, ал. 1,
изр. второ от ЗЗД, като е отнесъл извършеното плащане към претендираните от
ищеца лизингови вноски в качеството им на най- обременително за ответника задължение.
Прави извод, че неправилно ИРС бил отхвърлил иска за лизингови вноски за разликата
над 33,84лв. до пълния предявен размер от общо 1364,81лв. поради извършено плащане в хода
на процеса. Отново изтъква, че не е страна по процесните лизингови договори, както
и че с извършеното плащане от 1330,97лв. е погасил други свои задължения към
същия ищец. Моли съда да отмени
обжалваното решение в частта, в която се уважават исковите претенции, и да
постанови друго, с което отхвърля изцяло исковата молба. Претендира разноски.
В отговор на указанията на съда,
жалбоподателят е подал допълнение към въззивната жалба, с което заявява, че не е съгласен с мотивите в отхвърлителната част, но че
въпреки това ИРС правилно бил отхвърлил иска на „Т.Б.“ ЕАД за сумата от 1139,25
лв. представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на четири договора за
мобилни услуги, както и иска за лизингови вноски за разликата над 33,84лв. до
пълния предявен размер от общо 1364,81лв. Подчертава, че обжалва решението в
частта му за иска за главница от 414,10лв. за ползвани мобилни телефонни услуги
на основание Договор за мобилни услуги № ********* от 12.02.2015г. (за номер **********), Договор
за мобилни услуги № ********* от 29.06.2015г. (за номер **********), Договор за мобилни услуги № ********* от 29.12.2015г. (за номер **********), Договор за мобилни услуги № ********* от 08.08.2016г. (за номер **********), както и в
частта му за сумата от 33,84 лв. представляващи неизплатени дължими лизингови
вноски на основание Договор за лизинг от 29.12.2015г. (за устройство SAMSUNG Galaxy S6 Edge 32GB White), Договор
за лизинг от 08.08.2016г. (за устройство SAMSUNG
Galaxy J5 Black), Договор за лизинг
№********* от 12.05.2016г. (за устройство Coolpad
Porto S White), Договор за лизинг
№********* (за устройство Coolpad Porto S Dark Grey).
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК
са постъпили отговори на въззивната жалба и допълнението към нея. С основния
отговор въззиваемият счита, че искането
на жалбоподателя е неясно и не позволява да се изведе неговата воля - дали
обжалва съдебното решение единствено в уважителната му част или и в някоя от
отхвърлителните му части. Квалифицира този факт като противоречие между
обстоятелствената част на въззивната жалба и нейния петитум. Навежда довод за недопустимост на обжалването в частта
за реда на погасяването по чл. 76, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, което рефлектира и върху
размера на отхвърлителната част на съдебното решение, а в противен случай има
опасност да се надхвърли очертания от ищеца обем на съдебната защита. Изразява
становище за правилност на обжалвания съдебен акт по същество. Намира за
доказани валидно възникнали правоотношения с ответника (жалбоподател) въз
основа на сключени между тях договори за мобилни услуги и договори за лизинг.
Анализира заключението по СПЕ. Споделя извода на първоинстанционния съд, че извършеното частично доброволно
плащане на задължения по договорите за лизинг следва да се цени като признание
на факт от страна на ответника. Солидаризира се и с извършеното от ИРС
съобразяване с обстоятелствата, настъпили в хода на процеса на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, както и с приетия от него ред и последователност за погасяване на
задълженията по чл. 76, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. Оспорва довода на жалбоподателя,
че с отговора на исковата молба е
направил волеизявление за определяне на тази поредност. Черпи аргументи от
момента, в който настъпва погасителният ефект от извършеното плащане. Прави
извод, че е невъзможно
да се заяви поредност на погасяваните задължения след като е настъпил
погасителният ефект на същото плащане. Позовава се на Тълкувателно решение от 27.03.2019 г. по тълк.д. №
3/2017 г. по описа на ОСГТК. Излага съображения във връзка със задължителната
сила на общите условия на оператора за
взаимоотношенията на потребителите на електронни съобщителни услуги и с Общите
условия към договора за лизинг (които не се оспорват от жалбоподателя) и се
позовава на отделни клаузи от тях. Счита за доказано, че е изправна страна по
договорите и че е изпълнил задълженията си по тях, а жалбоподателят е получил
съответните устройства и услуги. Анализира доказателствената стойност на
фактурите. Прави извод за настъпила изискуемост на процесните задължения. Моли
съда да остави без
уважение въззивната
жалба и да потвърди
изцяло първоинстанционното решение в обжалваната му част. Претендира разноски.
Подаден е и отговор на допълнението към въззивната жалба, с който
въззиваемият поддържа тезата си, че твърденията на жалбоподателя са вътрешно
противоречиви. Поддържа
становището си, че е недопустимо да се обжалва първоинстанционния съдебен акт
единствено в размера на уважителната му част, след като са наведени доводи за
неправилност на мотивите при прилагането на материалния закон.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят не се явява, не се представлява и не изразява становище по
спора.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
въззвиаемата страна не се представлява. От процесуалния й представител - адв. Ц.
– е постъпила молба за разглеждане на делото в негово отсъствие и за
потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна.
Съдът намира, че фактическата обстановка
по делото е вярно и изчерпателно описана в обжалваното решение, поради което не
е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция
не са били събирани доказателства.
При така установената фактическа обстановка,
настоящият съдебен състав споделя напълно изложените от първоинстанционния съд
мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените в
жалбата доводи, съдът излага следните съображения.
Неоснователно жалбоподателят
поддържа, че не е страна по два от процесните договори за лизинг, поради което
за него не били възникнали произтичащите от тях задължения за заплащане на
съответните парични суми, претендирани в настоящото производство. Противното се
установява от заключението по съдебно- почерковата експертиза, прието в
първоинстанционното производство, съгласно което подписите за лизингополучател
в тези договори са положени именно от Л.Ц.М. (л. 159 от първоинстанционното
дело). Освен това, в открито съдебно заседание пред Ихтиманския районен съд,
вещото лице е обосновало и защитило така даденото от него заключение, вкл. като
е отговорило на поставените му въпроси. Посочило е, че използваните сравнителни
образци са с най- висока степен на достоверност, поради което не е било
необходимо вземането на т.нар. експериментални образци. Изключило е
възможността за имитация. В определението си от 28.04.2021г. по настоящото дело
съдебният състав вече е имал повод да изложи съображения, че отговорите на
вещото лице са логични, компетентни, задълбочени и обосновани. Поради това
съдът цени така приетото заключение, и, въз основа на него, приема, че за
жалбоподателя са възникнали задължения и от оспорените от него два договора за
лизинг.
Неоснователен е и
доводът на жалбоподателя, че бил упражнил правото си на избор на поредността, в
която да погаси еднородните си задължения към кредитора - ищец. Настоящият
съдебен състав намира, че направеното изявление в този смисъл, съдържащо се в
отговора на исковата молба, не изпълнява изискванията на чл. 76, ал. 1,
изречение първо от ЗЗД. Съгласно правната теория (Марков М. „Облигационно
право. Помагало.“, изд. Сиби, 2018г., стр. 111), изявлението на длъжника е
неформално и следва да бъде адресирано до кредитора, като се направи най- късно
едновременно с изпълнението. В случая, обаче, адресат на отговора на исковата
молба е съдът, а не ищецът- кредитор, поради което не може да се приеме, че
изявлението за прихващане на изпълнението е адресирано до него. Освен това, видно
от текста на отговора, към момента на подаването на последния, плащането вече е
било извършено, като към самия отговор е приложено копие от вносния документ. Следователно,
М. е упражнил правото си по чл. 76, ал. 1, изречение първо от ЗЗД не до
предприемане на изпълнение от негова страна, а едва след този момент. Поради
това и доколкото няма изрична уговорка между страните по този въпрос,
погасяването на множеството еднородни задължения задължително се извършва по
реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 от ЗЗД
(арг. от Решение № 101 от 7.01.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 6100/2019 г.,
Решение № 548 от 21.01.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 7932/2019 г.). А длъжникът
не може да упражнява правото си на избор, след като прихващането вече е
настъпило ex lege (Калайджиев А. „Облигационно право. Обща част.“, изд.
Сиби, седмо издание, 2016г., стр. 314).
С оглед
гореизложеното, първоинстанционният съд правилно е приложил разпоредбата на чл.
76, ал. 1, изречение второ от ЗЗД.
Единствено за пълнота
на изложението, съдът отбелязва, че, дори да се сподели довода на жалбоподателя
за надлежно упражнено от него право по чл. 76, ал. 1, изречение първо от ЗЗД,
това не би довело до отхвърляне на (част от) предявените искове. С оглед
приетото по- горе, че М. е страна по оспорените от него договори за лизинг и че
те са породили задължения в негова тежест, съобразяването с направеното от него
изявление за поредност на погасяването би имало за последица единствено
отнасяне на извършеното плащане към различно перо от задълженията му - по
договорите за мобилни услуги вместо към спорните два договора за лизинг, но не
би изключило дължимостта на общата процесна сума в пълния предявен размер.
Други доводи не са
изложени в жалбата, поради което и на основание чл. 269, изречение второ от ГПК, въззивният съд не следва служебно да формулира и обсъжда такива.
По тези съображения съдът намира, че въззивната жалба е неоснователна.
Обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направено искане в този
смисъл, въззиваемата страна има право на сторените от нея разноски пред
въззивната инстанция, но такива не се установяват, поради което не следва и да
се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
260073/08.12.2020г., постановено по гр.д. № 720/2019г. на Ихтиманския районен
съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.