Решение по дело №2285/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 268 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по жалба на Й.Д.Т., против Решение № 179 от 29.09. 2023 г. на директора на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане изх. № С230003-137-0006677/11.09.2023 г. на старши публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, с което е отказано прекратяване на изпълнително дело № *********/2016 г. поради изтекла погасителна давност на вземанията за ДОО, ЗО, ДЗПО , отнасящи се за данъчни периоди 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 година. Изложени са в жалбата доводи за неправилно прилагане с обжалваното решение на материалния закон, предвид съдържащите се в него неправилни правни изводи, че процесните вземания не били погасени по давност. Иска се от съда постановяване на съдебно решение за отмяна на решението на директора на ТД на НАП- Варна, а така също и на разпореждането от 11.09.2023 г. на старши публичен изпълнител. В съдебно заседание жалбата се поддържа от упълномощения адвокат К.Т., включително с искане за присъждане на разноски по делото.

Ответникът – директорът на ТД на НАП- Варна , в съдебно заседание и чрез представените от упълномощения юрисконсулт Ив. А. писмени бележки с.д. 15376/31.10.2023 г. и молба с.д. 17152/29.11.2023 г., изразява становище за неоснователност на жалбата и отправя искане за отхвърлянето й като такава с присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, а в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на платеното от противната страна адвокатско възнаграждение.

След преценка на изложените от страните доводи и събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното :

Жалбата е подадена от надлежна страна в 7-дневния срок по чл.268, ал.1 от ДОПК - решението е съобщено на 2.10.2023 г. , а жалбата е подадена на 09.10.2023 год. Налице е и правен интерес от съдебно оспорване, поради което съдът намира жалбата за процесуално ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за частично ОСНОВАТЕЛНА.

С постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № С170003-022-0035986/22.06.2017 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП Варна е наложен запор върху  ид. част от лек автомобил с рег. № ***. Постановлението е връчено на постоянния адрес на Й.Т. *** / и е получено на 30.06.2017 г. от неговата майка В.Й. .

На 1.09.2023 г. чрез упълномощения адв. Кр. Т. , Т. подава възражение прието с вх. № С230003-000-0431650/4.09.2023 г. , с което на основание чл.171 от ДОПК отправя искане за отписване на подробно посочените във възражението публични вземания , поради погасяването им по давност.

С Разпореждане изх. № С230003-137-0006677/11.09.2023 г. по ИД № *********/2016 г. с длъжник Й.Д.Т., публичният изпълнител се е произнесъл по подадено от длъжника възражение за изтекла погасителна давност , като не е прекратил производството по изпълнителното дело. Изложени са мотиви, че срокът на погасителната давност по чл.171, ал.1 от ДОПК е спрян с постановлението за налагане на обезпечителни мерки, а този по чл.171, ал.2 от ДОПК не е изтекъл.

Това разпореждане е било обжалвано по реда на чл. 266 от ДОПК пред директора на ТД на НАП-Варна. С обжалваното пред Административен съд -Варна решение на директора , жалбата на Т. е оставена без уважение на основание чл. 267, ал. 2, т. 5 от ДОПК.

Предвид приобщените като писмени доказателства заповеди за командироване № 1439/25.09.2023 г. на Главен секретар и № К-15/28.09.2023 год. на Директора на ТД на НАП-Варна, съдът приема, че обжалвано решение е издадено от компетентен орган съгласно чл. 266, ал. 1, изр. първо от ДОПК и представлява валиден адм. акт.

Същото е обективирано в изискуемата писмена форма и отговаря на изискването за мотивираност. Означен е издателят му и са отразени направените от него фактически и правни изводи. Формулиран е ясен диспозитив. Съдържа информация за реда, срока и органа пред който подлежи на обжалване, поради което съдът намира формата на адм. акт за спазена.

Извършената от съда проверка установи, че при постановяването на актовете на директора на ТД на НАП-Варна и на публичния изпълнител не са допуснати съществени процесуални нарушения и процедурата е съобразена с приложимите за случая норми на ДОПК.

Спорът основно е концентриран по приложението на материалния закон и засяга въпроса от кой момент започват да текат сроковете на погасителната давност по чл. 171 от ДОПК - според изложената в обжалваното решение теза, те започват да текат от 1.01. на годината следваща година на подаване на декларациите обр.6.

Погасителната давност е материално-правен институт, поради което и при липса на изрична правна норма в противна насока, следва да се приложи тази разпоредба, която е в сила към момента на възникване на всяко от задълженията. Давността за публичните вземания е разписана в чл. 171 от ДОПК, според ал. 1 на който, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от първи януари на годината следваща тази през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Давността не се прилага служебно, затова в производството пред административният орган е подадено възражение от 1.09.2023 г., с което публичният изпълнител е бил сезиран да се произнесе по давността на посочените публични вземания . Нормите регламентиращи спирането и прекъсването на давността са процесуалноправни. Според чл. 172, ал. 1, т.5 от ДОПК, давността спира с налагането на обезпечителни мерки, а съгласно ал.2 тя се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение, като съгласно ал. 3 от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Издаденото в случая от публичния изпълнител постановление за налагане на обезпечителни мерки е редовно връчено по съображенията изложени в мотивите на обжалваното решение, които съдът изцяло споделя, поради което то е породило правния ефект на спиране на 5-годишната погасителна давност по чл. 171, ал.1 от ДОПК – този давностен срок за най-ранно възникналото за м.01.2012 г. задължение тече от 1.01.2013 г. , при което към датата 30.06.2017 год. , когато е било връчено постановлението за налагане на обезпечителни мерки срокът не е бил изтекъл, съответно няма как да е изтекъл и може да бъде спрян и за по-късно възникналите задължения. В изпълнителното дело е приложено писмо от 29.06.2017 г. на Н-к сектор „ПП“ при ОДМВР-Варна, съгласно което наложеният запор на МПС с рег. № ***е отбелязан на 28.06.2017 г. в АИС-КАТ, поради което и съгласно чл.200 вр. с чл. 201, ал.3 от ДОПК обезпечителната мярка следва да се счита наложена на 28.06.2017 г., от която дата спира да тече давностния срок по чл.171, ал.1 от ДОПК. Обратно наведените с жалбата доводи съдът намира за неоснователни – след като постановлението за налагане на обезпечителни мерки не е било обжалвано и съответно е влязло в законна сила, то независимо от евентуалните процесуални нередности по връчване на поканата за доброволно изпълнение, същото е породило своят правен ефект, а от друга страна жалбоподателят не е представил доказателства и съответно не е установил съществуването на правно релевантна причина за отпадане на основанието наложило спирането на давностния срок по чл. 171, ал.1 от ДОПК.

По делото няма данни за извършването на каквито и да било принудителни изпълнителни действия , които да са в състояние да прекъснат давностните срокове по чл. 171, ал.1 и ал.2 от ДОПК, поради което независимо от спирането на 5-годишния давностен срок, с изтичането на 10-годишния давностен срок процесните задължения следва да се считат за погасени на основание чл. 171 , ал.2 от ДОПК. В тази връзка, този давностен срок не се прекъсва с факта на подаване от длъжника на декларациите обр. 6 - съгласно чл. 172, ал.2 от ДОПК, освен предприемането на действията по принудително изпълнение, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публично вземане и тъй като декларацията не подлежи на отмяна по смисъла на чл.172, ал. 2, изр.2 от ДОПК , то тя не може да бъде равнозначна на акта на органа за установяване на публично вземане и съответно не поражда същият правен ефект. Неправилно с обжалваното решение се приема , че 10-годишния давностен срок започва да тече от 1.01. на годината следваща годината на подаване на декларациите обр.6 - в разпоредбата на чл. 171 , ал. 2 от ДОПК ясно е записано, че давностния срок тече от 1.01. на годината следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, т.е. годината през която е настъпила изискуемостта на вземането. По причина на последното, задълженията възникват от момента на настъпване на тяхната изискуемост, която е уредена в съответните материални закони - съгласно чл. 7, ал. 1 от КСО, осигурителните вноски за ДОО се внасят от осигурителите до 25 число на месеца следващ месеца през който е положен трудът, а съгласно разпоредбата на чл.158 от КСО и чл. 40, ал.1 от ЗЗО осигурителните вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване и за здравно осигуряване се внасят в сроковете по чл. 7 от КСО , т.е. до 25 число на месеца следващ месеца през който е положен трудът. По тази причина давностния срок по чл.171, ал.2 от ДОПК започва да тече от 1.01. на годината следващата годината на възникване на изискуемостта на процесните вземания.

С оглед последното и като се има предвид гореизложеното , че давностните срокове не са били прекъсвани, то за всички вземания за ДОО, ДЗПО и здравно осигуряване касаещи данъчните периоди от м. януари до м. ноември 2012 г. , чиято изискуемост е настъпила през 2012 г. и съответно са включени в подадената на 29.04.2013 г. декларация, 10-годишният срок по чл. 171, ал.2 от ДОПК е започнал да тече на 1.01.2013 г., т.е. само за данъчен период м. декември 2012 г. поради настъпването на изискуемост на това вземане през м. януари 2013 г., същият срок е започнал да тече от 1.01.2014 год. Съобразно тези обстоятелства, срокът по чл. 171, ал.2 от ДОПК за вземанията за данъчните периоди от м. януари до м. ноември 2012 г., като се има предвид спирането му за периода от 24.03.2020 г. до 21.05.2020 г. на основание пар.29 от ЗМДВИППП, е изтекъл на 27.02.2023 год. Както бе посочено по-горе, възражението на Т. за изтекла погасителна давност е било повдигнато на 1.09.2023 г., към който момент противно на приетото с разпореждането на публичния изпълнител и решението на директора на ТД на НАП-Варна, 10-годишният срок по чл. 171, ал.2 от ДОПК вече е бил изтекъл , поради което тези вземания са подлежали на отписване, съответно за тях изпълнителното производство е следвало да бъде прекратено. По тези съображения, обратно постановеното прави обжалваното решение материално незаконосъобразно и като такова подлежащо на отмяна в частта му касаеща публичните вземания за ДОО, ЗО и ДЗПО за данъчните периоди от м. януари 2012 г. до м. ноември 2012 г., включително. По същите съображения следва да бъде отменено и разпореждането на публичния изпълнител, като при връщане на преписката, правилното приложение на материалния закон от страна на същият предполага отписване на въпросните вземания и прекратяване на изпълнителното производство за тях.

По отношение на всички вземания за данъчен период м.12.2012 г. , чиято изискуемост е настъпила през м.01.2013 г. , 10-годишният срок по чл. 171, ал.2 от ДОПК е започнал да тече от 1.01.2014 г. и би следвало да изтече на 27.02.2024 г. След като за това най-ранно вземане давностният срок не е изтекъл, то към датата 1.09.2023 г. когато Т. е направил своето възражение , както и към датите на постановяване на разпореждането на публичния изпълнител и на обжалваното решение, същият не е изтекъл и за всички останали по-късни вземания за ДОО, ЗО и ДЗПО отнасящи се за данъчни периоди 01.01.2013г. – 31.12.2013 г. , 01.01.2014 г. - 31.12.2014 г. и 01.01.2015 г. - 31.12.2015 год. По изложените съображения за неизтекъл поради спирането му 5-годишен срок по чл.171, ал.1 от ДОПК, както и тези за неизтекъл 10-годишен срок по чл.171, ал.2 от ДОПК , в тази му част обжалваното решение е материално законосъобразно, съответно по отношение на нея жалбата следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

При този изход на спора, съгласно чл. 161 ,ал.1 от ДОПК страните имат право на съдебно-деловодни разноски съобразно уважената, респ. съобразно отхвърлената част от жалбата. Оспорващият е направил искане за присъждане на договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лева, както и на разноски за платена държавна такса в размер на 10,00 лв. При общ материален интерес в размер на 10 779,95 лв., жалбата следва да бъде уважена за материален интерес в размер на 2 529,99 лв. , съответно следва да бъде отхвърлена за материален интерес в размер на 8 249,96 лв. Съобразно размера на общия материален интерес, направеното на основание чл. 161, ал.2 от ДОПК от страна на процесуалния представител на ответника възражение за прекомерност на платеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение не следва да бъде уважено, доколкото сумата от 1300 лв. е минималната съгласно чл.8, ал.1 във вр. с чл. 7, ал.2, т. 3 от Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съответно на уважената част на жалбата за материален интерес в размер на 2 529,99 лв. , жалбоподателят има право на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 305, 10 лв. и на възстановяване на платената от него държавна такса /10 лв./ в размер на 2,34 лв. Ответникът е направил искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение , като съобразно отхвърлената част от жалбата за материален интерес в размер на 8 249,96 лв. , в полза на ЮЛ в чиято структура е административният орган, жалбоподателят дължи разноски съгласно чл.8, ал.1 във вр. с чл.7, ал.1, т.2 от Наредбата в размер на 400 лева. След компенсация, жалбоподателя следва да заплати на ответника разноски в размер на 92,56 лв.

Предвид изложеното, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 179/29.09.2023 г. на директора на ТД на НАП- Варна в частта му, с която е оставена без уважение жалбата на Й.Д.Т. срещу Разпореждане изх. № С230003-137-0006677/11.09.2023 г. на старши публичен изпълнител при ТД на НАП -Варна в частта му, с която се отказва прекратяване на ИД № *********/2016 г. поради изтекла давност на публичните вземания за ДОО, ЗО и ДЗПО отнасящи се за данъчните периоди от м.01.2012 г. до м.11.2012 г. включително, предмет на подадената декларация № 030021302763817 от 29.04.2013 г. , като отменя и разпореждането в същата част , по отношение на която ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител при Териториална дирекция на Националната агенция по приходите - Варна за ново разглеждане и произнасяне по същество съобразно дадените в мотивите на това решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Й.Д.Т. , срещу останалата част на Решение № 179/29.09.2023 г. на директора на ТД на НАП-Варна , с която е оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане изх. № С230003-137-0006677/11.09.2023 г. на старши публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, в частта му касаеща публичните вземания за ДОО, ЗО и ДЗПО , отнасящи се за данъчни периоди м.12.2012 г., 01.01.2013 г. – 31.12.2013 г., 01.01.2014 г. - 31.12.2014 г. и 01.01.2015г. – 31.12.2015 год.

ОСЪЖДА Й.Д.Т. с ЕГН ********** *** да заплати на Националната агенция за приходите сума в размер на 92,56 лв. за разноски по делото.

Решението на основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК е окончателно и не подлежи на обжалване.

Съдия: