Р
Е Ш Е
Н И Е №
Гр.Варна, ………………2020г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Варненският апелативен
съд, търговско отделение в публичното съдебно заседание на втори декември през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАРИНА МАРКОВА
МАРИЯ Х.
При участието на секретаря Десислава Чипева
Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 529
по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно, образувано по образувано по жалба на ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД със
седалище гр.София срещу решение № 385 от 23.06.2020г. по търг.дело № 1653/19г.
по описа на Окръжен съд – Варна, с което застрахователят е осъден да заплати на
Х.М.Х. *** сумата 28 560лв., представляваща фиксирано застрахователно
обезщетение по силата на застрахователен договор за застраховка „Трудова
злополука“, обективиран в полица № 0501-900-2014-00060 от 12.09.2014г., сключен
между ответника и работодателя „Деспа
Строй“ ЕООД, при действието на който е настъпила смъртта на наследодателя и
Мирослав Христов Иванов, ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на иска – 04.10.2019г. до изплащането и, както и е осъдено да
заплати направените по делото разноски.
Твърди
че решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано и в размер
със събраните по делото доказателства.
Оспорва извода на съда за наличие на причинна
връзка между настъпилата на 04.10.2014г. смърт на наследодателя на ищцата и злополуката,
настъпила на 15.09.2014г., която съдът приема за установена от протокол за
резултатите от извършено разследване на злополука, съставен от НОИ, евентуално
от заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза. Твърди че
от събраните по делото доказателства не се установява че смъртта на Иванов е
настъпила като пряка и неизбежна последица от понесените при трудовата
злополука травми. Сочи че са налице обстоятелства, несвързани с трудовата
злополука, довели до леталния изход, като твърди че в последствие след приема
му в болница са настъпили множество усложнения. Сочи че пострадалият е имал
хронични болести, които са имали облагоприятстващо значение за смъртния изход.
Позовава се на изложеното от експерта, че са налице множество благоприятстващи
фактори за настъпване на леталния изход. Твърди че смъртта не е закономерна
последица от настъпилата травма ако не настъпят усложнения, поради което и
твърди че травмата не е от такова естество, че да е несъвместима с живота.
Излага, че в от експерта е посочено че водещо за настъпване на смъртния изход е
усложнението, представляващо възпалителни изменения в белодробните съдове при
установено увреждане на сърцето, датиращо от преди злополуката.
Оспорва извода на съда, че релевираното от
него съпричиняване на вредоносния резултат не следва да бъде разглеждано.
Твърди че застрахователното събитие е настъпило
по изключителна вина на пострадалия поради допусната от него груба
небрежност при осъществяване на трудовите си задължения, в условия на евентуалност
твърди че е налице много висок процент на съпричиняване на вредоносния резултат
от страна на пострадалото лице. Позовава се на констатации в представения по
делото протокол съставен от НОИ, като твърди че е налице грубо нарушение на
чл.33 от ЗЗБУТ, съгласно който всеки работещ е длъжен да се грижи за здравето и
безопасността си в съответствие с квалификацията му и дадените му от
работодателя инструкции. Твърди че работникът е извършвал работата без
необходимото елементарно старание и внимание и при пренебрегване на основни
технологични правила и правила за безопасност. Сочи че и наказателният съд е
установил висока степен на съпричиняване от страна на пострадалия в мотивите
към присъда № 34 от 29.05.2017г.
Оспорва приетото от първоинстанционния съд, че
липсата на доказателства за претърпени от ищцата неимуществени вреди не може да
доведе до отхвърляне на иска. Сочи че фактът на роднинска връзка между лицата
не обуславя като задължителна последица настъпване на неимуществени вреди в
личната сфера на едно лице при смърт на родственика му. Твърди че правото на
обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано ако претендиращият не
докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да
бъдат обезщетени съгласно чл.52 от ЗЗД.
Поддържа и направеното от него възражение за
погасяване на иска по давност, оставено без уважение от първоинстанционния съд.
Твърди че съгласно чл.197 от КЗ /отм./, правата по застрахователен договор по
застраховка „Злополука“ се погасяват с изтичането на 5 – годишна давност,
считано от датата на настъпване на застрахователното събитие. Същият срок е
регламентиран и в чл.13 от Наредбата за задължително застраховане на работници
и служители за риска „Трудова злополука“. Излага че трудовата злополука е настъпила
на 15.09.2014г., а искът е предявен в съда на 04.10.2019г. Позовава се и на
разпоредбата на § 31 от ПЗР КЗ за давността, която е започнала да тече при
действието на отменения КЗ.
Моли съда да отмени обжалваното решението и
да постанови друго, с което да отхвърли предявения срещу него иск. Претендира
направените за двете инстанции разноски. В съдебно заседание, чрез процесуалния
си представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи.
Насрещната страна по жалбата Х.М.Х. ***, в
депозиран в срока по чл.263 от ГПК отговор изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба и моли съда да потвърди решението на
първоинстанционния съд в обжалваните му части, претендира направените по делото
разноски. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител моли съда да
остави без уважение жалбата, като потвърди обжалваното решение.
Постъпила е и частна жалба на ЗАД „ОЗК
Застраховане“ АД със седалище гр.София срещу определение № 260434 от
21.08.2020г. постановено по делото, с което молбата му за изменение на
решението в частта за разноските е оставена без уважение.
Твърди постановеното определение е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано.
Твърди че съдът превратно тълкува
разпоредбата на чл.81 от ГПК. Излага че първоначално искът е бил предявен за
сумата 201 600лв., с определение от 26.05.2020г. искът за разликата над
28 560лв. до 201 600лв. е прекратен. Твърди че прекратителното
определение няма характер на завършващ производството акт в съответната
инстанция по смисъла на чл.81 от ГПК. Излага че дори и да се приеме, че съдът е
следвало да се произнесе за разноските, дължими на ответника при прекратяване
на делото, то няма пречка това да бъде сторено и с окончателния съдебен акт.
Твърди че в етапа на производството, в който е постановено прекратителното
определение ответникът не е бил длъжен да представи списък по чл.80 от ГПК.
Излага че ответното дружество е заплатило адвокатски хонорар, съответстващ на
първоначалната цена на иска, преди извършения частичен отказ от иск.
Моли съда да отмени обжалваното определение и
да постанови друго, с което да му присъди направени пред първата инстанция
разноски в размер на сумата 6 283лв. на основание чл.78 ал.4 от ГПК.
В срока по чл.276 от ГПК от насрещната страна
по частната жалба Х.М.Х. е постъпил писмен отговор, в който изразява становище
за неоснователност на подадената частна жалба и моли съда да потвърди
обжалваното определение постановено по реда на чл.248 от ГПК.
Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на
въззивното производство, приема за установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл.238 от КЗ /отм./ от Х.М.Х. срещу ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД за заплащане на застрахователно
обезщетение от настъпил покрит риск – смърт на застрахован работник в резултат
на трудова злополука по сключена между работодателя „Деспа Строй“ ЕООД и
застрахователя задължителна застраховка „Трудова злополука“ по застрахователна полица №
0501-900-2014-00060 от 12.09.2014г.
Не е спорна пред въззивна инстанция фактическата обстановка по
делото, а именно:
Въззиваемата Х. е единствен наследник по закона на Мирослав
Христов Иванов, починал на 04.10.2014г. Наследодателят и Иванов е бил работник
в „Деспа Стой“ ЕООД. На 15.09.2014г. е настъпила трудова злополука с Иванов.
През работно време и при движение в близост до ръба на изкоп на територията на
строителен обект с цел изпълнение на спомагателна дейност по доставяне на руло хидроизолация от кота нула Иванов
залита, губи равновесие и пада от височината на дъното на изкопа, при което
получава комбинирана травма – счупване, изкълчване на ниво 6-7 шийни прешлени с
контузия на гръбначния мозък. Съставено е влязло в сила разпореждане № 221 от
05.01.2015г. на ТП на НОИ, с което по реда на чл.55 ал.1 от КСО е прието че
злополуката е трудова. Установено е от гласните доказателства – показанията на
свидетеля Димитров, че преди падането пострадалият е носел в едната си ръка
чаша кафе.
С влязла в сила присъда № 34 от 29.05.2017г. по НОХД № 266/17г. по
описа на ОС – Варна техническият ръководител и лицето за безопасност и здраве в
предприятието на работодателя Владимир Димитров Димитров е признат за виновен в
престъпление по чл.123 ал.1 от НК за това че изпълнявайки възложените му
функции в „Деспа Строй“ ЕООД поради немарливо изпълнение на правно
регламентирана дейност – строително монтажни работи, представляващи източник на
опасност и в нарушение на изрично посочени разпоредби на няколко наредби,
регламентиращи минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на
труд, е причинил смъртта на Иванов.
Между
застрахователното дружество – въззивник и работодателя на Иванов е сключен
договор за задължителна застраховка
трудова злополука по застрахователна полица от 12.09.2014г. Не е спорно по
делото, макар и приложението към полицата, съдържащо поименен списък на
работниците и служителите да не е представено, че наследодателят на
въззиваемата Иванов е сред застрахованите работници. Застраховката е сключена
при общи условия, които не са представени по делото.
Размерът на месечното
брутно трудово възнаграждение на Иванов към датата на сключване на
застраховката е 340лв., годишното възнаграждение на тази база е 4 080лв.,
а седемкратния му размер е 28 560лв.
Договорът за
застраховка е сключен на 12.09.2014г., поради което и съобразно § 22 от ПЗР КЗ
са приложими нормите на глава 21 от КЗ /отм./.
По възражението за
давност:
На основание чл.197
от КЗ /отм./ правата по застраховка „Злополука“ се погасяват с петгодишна
давност от настъпване на застрахователното събитие. Застрахователно събитие по
смисъла на § 1 т.3 от ДР на КЗ /отм./ е настъпването на покрит риск по
застраховка в периода на застрахователното покритие. Покритите рискове са
изрично посочени в застрахователната полица и сред тях е смърт на застрахования
в резултат на трудова злополука през срока на договора.
Предвид на това
въззивният съд намира че застрахователното събитие в случая е смъртта на
застрахования Иванов в резултат на трудова злополука, настъпила на
04.10.2014г., от който момент съобразно нормата на чл.197 от КЗ /отм./ започва
да тече погасителната давност. Трудовата злополука като правопроизводящ
юридически факт е настъпила по-рано на 15.09.2014г., но застрахователното
събитие е настъпило със смъртта на застрахования работник. Поради което и
предявеният иск на 04.10.2019г., макар и в последния ден, е предявен преди
изтичането на петгодишния давностен срок и възражението за погасяване на иска
по давност е неоснователно.
Неоснователно е и
възражението за липса на причинно следствена връзка между настъпилата трудова
злополука на 15.09.2014г. и смъртта на Иванов, настъпила на 04.10.2014г.
Налице е влязла в сила присъда срещу техническият ръководител и
лице за безопасност и здраве в предприятието на работодателя Владимир Димитров
Димитров, с която последният е признат за виновен в престъпление по чл.123 ал.1
от НК за това че изпълнявайки възложените му функции в „Деспа Строй“ ЕООД
поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност – строително
монтажни работи, представляващи източник на опасност и в нарушение на изрично
посочени разпоредби на няколко наредби, регламентиращи минималните изисквания
за здравословни и безопасни условия на труд, е причинил смъртта на Иванов.
Влязлата в сила
присъда на наказателния съд основание
чл.300 от ГПК е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските
последици от деянието относно това, дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца. Следва да има тъждество между деянието,
предмет на присъдата и деянието, предмет на доказване в исковия процес. Предвид
на това че съставът на престъплението, за което е постановена присъда включва
причиняване на смърт поради немарливо изпълнение на правно регламентирана
дейност – строително монтажни работи, представляващи източник на опасност,
причинно - следствената връзка между уврежданията, получени от Иванов при
падането в изкопа и настъпилата по-късно негова смърт е установена с влязла в
сила присъда на наказателния съд, която е задължителна за гражданския съд и
въпросът не може да бъде пререшаван.
Сключеният между
работодателя на пострадалия и застрахователя договор е договор за застраховка
„Трудова злополука“, сключен по правилата на глава 21 от КЗ /отм./ и на
Наредбата за задължително застраховане на работници и служители за риска
„трудова злополука“. Имуществената отговорност при увреждане живота и здравето
на работниците при трудова злополука и професионална болест е уредена в чл.200
от КТ. Нормата установява предпоставките за възникване на задължението на
работодателя като му възлага отговорността да възмезди изцяло настъпилите вреди
в резултат на трудова злополука. Съобразно чл.52 ал.1 от ЗЗБУТ работодателят е
задължен да сключи застрахователен договор за своя сметка, но в полза на своите
работници, като поеме плащането на определените по него застрахователни премии.
Страна по договора за задължителна застраховка „Трудова злополука на работници
и служители“ е юридическото лице, но предмет на застраховане е животът,
здравето и трудоспособността на физическите лица – работници и служители.
Дължимата от застрахователя застрахователна сума по застраховката при настъпил
покрит риск е предварително определена и не зависи от конкретния размер на
вредите. Дължимата сума зависи единствено от степента на увреждането,
диференцирани като смърт, трайно намалена работоспособност и временна
неработоспособност, вследствие на трудова злополука. Застрахователната сума не
е предназначена да покрива настъпилите вреди и няма обезщетителен характер.
Предвид
необезщетителния характер на застрахователната сума по застраховка злополука на
първо място следва извода че претърпяните от наследниците на починалия неимуществени
вреди от неговата смърт са ирелевантни в настоящето производство, поради което
и доказателства в тази връзка не следва да се събират.
На следващо място
извън предмет на настоящето производство е и въпросът за съпричиняването на вредите
от страна на пострадалия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато
работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение
на технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване
обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя.
Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване
при допусната груба небрежност.
Нормата на чл.238 от КЗ /отм./ регламентира ясно предпоставките за изплащане на застрахователната
сума при настъпване на покрития риск. Съществуват изключени рискове, при които
застрахователят не носи отговорност, изброени в чл.239 ал.1 от КЗ /отм./, както
и възможност за изрично уговорени такива между страните. Не е спорно, че посочените
в чл.239 ал.1 от КЗ /отм./ изключения не са налице в настоящия случай.
Представената по делото застрахователна полица не съдържа изключени рискове, а
общите условия, при които е сключен договора, не са представени по делото
поради което и изрично договорени между страните изключения не са доказани.
Макар и при
непредставени по делото общи условия на договора с оглед нормата на чл.201 от КТ за предпоставки за изключване или намаляване на отговорността на
работодателя, въззивният съд намира че следва да разгледа възражението на
застрахователя за проявена от пострадалия работник груба небрежност, доколкото
на основание чл.201 ал.2 от КТ това е предпоставка за намаляване на
отговорността на работодателя.
При липсата на
легално определение на термините небрежност и груба небрежност, в теорията и
практиката е прието, че небрежността в гражданското право е неполагане на
дължима грижа – когато длъжникът неосъзнавано не е предоставил дължимото
надлежно изпълнение, не е положил онази грижа, която дължи при предоставяне на
изпълнението в конкретния случай. Грубата небрежност не се отлича по форма
/според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата
небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел –
грижата, която би положил и най-небрежния човек при подобни условия, неполагане
на значително по-елементарна степен на загриженост. /в този смисъл решение №
348 от 11.10.2011г. по гр.дело № 387/10г. на 4-то г.о. на ВКС и решение № 184
от 24.02.2016г. по търг.дело № 3092/14г. на 2-ра т.о. на ВКС/.
Изхождайки от това
разбиране на понятието груба небрежност съставът на въззивния съд намира, че
носейки хидроизолационното руло с една ръка и кафе с другата ръка и движейки се
в непосредствена близост до ръба на изкопа, пострадалият работник Иванов е
проявил небрежност, доколкото не е положил дължимата грижа да извърши
съзнателно и внимателно възложената му работа, без разсейване и допълнителни
дейности. Но съставът на съда, намира, че това поведение не може да бъде определено
като проява на груба небрежност, като липса на най-елементарно старание и
внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за
безопасност на строителния обект. Поради което и въззивният съд намира, че не е
налице сочената от застрахователя предпоставка за изключване или намаляване на
неговата отговорност.
С оглед на така изложеното, въззивният съд намира предявеният иск за
заплащане на застрахователно обезщетение при настъпил застрахователен риск
смърт на работник при трудова злополука по задължителна застраховка „Трудова
злополука“ на работниците и служителите“ за доказан и основателен и следва да
бъде уважен. Обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По частната жалба:
Първоначално искът е предявен за сумата 201 560лв. С определение от
съдебно заседание на 26.05.2020г. по молба на ищцата за отказ от иска за
горницата над 28 560лв. производството по делото за разликата над
28 560лв. до първоначално предявеният размер е прекратено. В същото
съдебно заседание съдът е приключил съдебното дирене и е дал ход на устните
състезания. В съдебното заседание от застрахователя е поискано присъждане на
направените по делото разноски, представен е списък за разноски. Съобразно
представения списък направените от застрахователя разноски по делото са в размер
на сумата 7 320лв., включващи възнаграждения за вещи лица, депозит за
призоваване на свидетел и адвокатско възнаграждение. С решението с оглед изхода
на спора в полза на застрахователното дружество не са присъдени разноски.
Молбата на застрахователното дружество по чл.248 от ГПК за изменение на
решението в частта му за разноските е оставена без уважение с обжалваното
определение от 21.08.2020г.
Настоящият състав на въззивния съд намира, че при определяне на
дължимите в полза на всяка от страните разноски при постановяване на решението
първоинстанционният съд е следвало да съобрази и размера на прекратената поради
отказ част от иска поради следното:
Делото е разгледано и приключено в едно съдебно заседание на
26.05.2020г. Прекратяването на производството за част от исковата претенция е
извършено в съдебното заседание, в което е даден ход на спора по същество. От
ответната страна в срок е направено искане за присъждане на направените по
делото разноски, съобразно представен списък по реда на чл.80 от ГПК.
При така развилият се процес и при направено в срок искане за присъждане
на разноски, няма законово изискване ответната страна да сочи каква част от
разноските претендира поради прекратяване на част от исковата претенция и каква
част съобразно направеното от нея искане за отхвърляне на предявения срещу нея
иск. Няма пречка съдът да се произнесе по искането на страната за разноски,
включващ и хипотезата на прекратен поради отказ иск при постановяване на
окончателния съдебен акт.
Поради което и въззивният съд намира че при определянето на разноските,
които следва да бъдат възложени на насрещната страна, следва да се съобрази
първоначалния размер на предявения иск и уважената част от него. На основание
чл.78 ал.4 от ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на
делото. Поради което и в полза на ответното застрахователно дружество следва да
бъде присъдена сумата 6 283.31лв.
Предвид на това и обжалваното определение, с което молбата за изменение
на решението в частта му за разноските е оставена без уважение следва да бъде
отменено и вместо него постановено друго, с което в полза на застрахователното
дружество да бъде присъдена сумата 6 283лв.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК и направеното искане в полза на
въззиваемата Х. следва да бъдат присъдени направените пред въззивна инстанция
разноски в размер на сумата 1 500лв., представляващи адвокатско възнаграждение.
Следва да бъде присъдена само посочената в списъка част от адвокатското
възнаграждение относима към въззивната жалба. С оглед основателността на
частната жалба на застрахователното дружество частта от възнаграждението,
посочена в списъка като относима към частната жалба не следва да бъде присъждана.
С оглед изхода на спора и направеното искане в полза на
застрахователното дружество следва да бъде присъдена единствено внесената
държавна такса за частната жалба в размер на 15лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 385 от 23.06.2020г. по търг.дело № 1653/19г. по описа на Варненски ОС.
ОТМЕНЯВА определение № 260434 от 21.08.2020г. по търг.дело № 1653/20г.
по описа на Варненски ОС и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Х.М.Х. ***, ЕГН **********, да заплати на ЗАД „ОЗК Застраховане“
АД със седалище гр.София, ЕИК, *********, сумата 6 283лв. /шест хиляди
двеста осемдесет и три лева/, представляваща направени пред първа инстанция
разноски на основание чл.78 ал.4 от ГПК.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД със седалище гр.София, адрес на
управление гр.София, ж.к.“Възраждане“, ул.“Света София“ № 7, ет.5, ЕИК,
*********, да заплати на Х.М.Х. ***, ЕГН **********, сумата 1 500лв.
/хиляда и петстотин лева/, представляваща направени за въззивно производство
разноски – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Х.М.Х. ***, ЕГН **********, да заплати на ЗАД „ОЗК Застраховане“
АД със седалище гр.София, ЕИК, *********, сумата 15лв. /петнадесет лева/,
представляваща направени пред въззивна инстанция разноски – държавна такса за
частна жалба.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията
на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: