№ 12136
гр. С. 10.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско
дело № 20221110107866 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК вр. чл. 439 ГПК.
Предявени са отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК
за признаване за установено, че ответникът няма право на принудително изпълнение
срещу ищеца за следните суми, за които е издаден изпълнителен лист на 16.10.2008 г.
по ч.гр.д. № 37682 по описа за 2008 г. на СРС, ГО, 57 с-в, и се води изп. д. № ... по
описа на ЧСИ М.К., а именно: за сумата от 8274,12 лв. – главница по договор за банков
кредит № 3512/26.07.2004 г., ведно със законната лихва за забава, считано от
19.11.2008 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 6635,11 лв. – лихва
за забава за периода от 24.10.2005 г. до 22.08.2008 г., и 1098,18 лв. разноски по делото,
както и сумата от 5294,18 лв., представляваща събрана от ищеца сума за изтеклите
законни лихви от 19.11.2008 г. до момента на плащането на задължението от
взискателя, ответник по настоящото производство, вкл. и сумата за юрисконсултско
възнаграждение и такси, начислени и събрани в полза на взискателя.
Ищецът твърди, че вземанията по процесния изпълнителен лист са погасени по
давност, тъй като последното изпълнително действие било молба от 12.03.2012 г. от
ответника взискател за налагането на запори на ищеца длъжник. Сочи, че е изтекла
петгодишна давност на 12.03.2017 г., а поради липса на искания на взискателя за
извършване на изпълнителни действия изпълнителното дело е следвало да се прекрати
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 12.03.2014 г. Моли да бъдат уважени
предявените искове. Претендират се разноските по делото.
В отговора на исковата молба ответникът оспорва предявените искове като
неоснователни и недоказани. Твърди, че са извършвани и други изпълнителни
действия, които са прекъснали течащата давност – на 26.02.2014 г. било изпратено
запорно съобщение за налагане на запор върху пенсията на ищеца. От м. август 2018 г.
давността била прекъсната поради направено признание на дълга от страна на ищеца;
на 23.11.2020 г. бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца.
Оспорва вземането за законна лихва да се е погасило по давност. Моли за отхвърляне
на предявените искове.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
1
съвкупност, намери за установено следното от фактическа страна:
С приетия и неоспорен доклад по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4
ГПК са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване, с оглед заявеното от
ответника становище следните обстоятелства, включени във фактическия състав на
спорното право: че 1) срещу ищеца и ответника на 16.10.2008 г. бил издаден
изпълнителен лист в полза на „Г.Т.“ ЕООД по ч.гр.д. № 37682 по описа за 2008 г. на
СРС, ГО, 57 с-в, за сумата от 8274,12 лв. – главница по договор за банков кредит №
3512/26.07.2004 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 19.11.2008 г. до
окончателното изплащане на вземането, сумата от 6635,11 лв. – лихва за забава за
периода от 24.10.2005 г. до 22.08.2008 г., и 1098,18 лв. разноски по делото.; 2) Въз
основа на изпълнителния лист било първоначално образувано изпълнително дело №
2519/2009 г. по описа на ЧСИ С.Я. а впоследствие изпълнително дело № ... по описа на
ЧСИ М.К..
По делото е приобщено копие на Изпълнително дело № 2519/2009 г. по описа на
ЧСИ С.Я., от което се установява, че на 23.10.2009 г. е подадена молба от „Г.Т.“ ЕООД
за образуване на изпълнително дело въз основа на издаден на 16.10.2018 г.
изпълнителен лист в полза на взискателя срещу ищеца Т. Б. П. и ответника М. В. С.
изпълнителен лист на 16.10.2008 г. по ч.гр.д. № 37682 по описа за 2008 г. на СРС, ГО,
57 с-в, с която молба е извършено от взискателя възлагане начина на изпълнение по
см. на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. С посочения изпълнителен лист длъжниците Т. Б. П. и М. В.
С. са осъдени да заплатя солидарно на взискателя сумата от 8274,12 лв. – главница по
договор за банков кредит № 3512/26.07.2004 г., ведно със законната лихва за забава,
считано от 19.11.2008 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 6635,11
лв. – лихва за забава за периода от 24.10.2005 г. до 22.08.2008 г., и 1098,18 лв. разноски
по делото.
Не е спорно между страните, а се установява и от приложеното ИД, че длъжникът
М. В. С. е изплатил изцяло дълга по-посоченото изпълнително дело. Видно от
удостоверение за размер на дълга (л. 238 по ИД) ответникът М. С. е заплатил по ИД
сума в общ размер на 21 301.59 лева, вкл. адвокатски хонорар, авансови такси и
разноски, такси по изпълнителния лист, законна лихва от 19.11.2008 г. до 09.08.2010 г.,
мораторна лихва и главница.
Не е спорно, а се установява и от ИД (л.169) , че на 17.06.2010 г. ответникът М. С.
е конституиран в качеството на взискател по ИД № 2519/2009 г. по описа на ЧСИ С.Я..
С молба от 21.02.2012 г. новоконституирания взискател М. С. е поискал
прилагане на конкретни изпълнителни способи спрямо длъжника Т. Б. – запор на
банкова сметки и запор на пенсия.
На 03.04.2012 г. са наложени запори върху вземанията на длъжника по открити
банкови сметки в „Уникредит булбанк“ АД и върху пенсията на длъжника Т. Б..
С постановление от 09.08.2017 г. изпълнителното производство е прекратено на
осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
По делото е приобщено копие на Изпълнително дело № ... по описа на ЧСИ М.К..
От същото се установява, че на 14.11.2018 г. М. В. С. е подал молба до ЧСИ Милен
Бъзински за образуване на ИД срещу длъжника Т. Б. Към молбата е приложен
изпълнителен лист, издаден на 16.10.2008 г. по ч.гр.д. № 37682 по описа за 2008 г. на
СРС, ГО, 57 с-в, по силата на който Т. Б. и М. С. са осъдени да заплатя солидарно на
„Г.Т.“ ЕООд посочените в изпълнителния лист суми и удостоверение изх. номер
049670/03.10.2018 г., издадено по ид. № 2519/2009 г. по описа на ЧСИ С.Я. от което се
установява, че Т. Б. дължи на М. С. сумата от 21 301,59 лева. Делото е изпратено по
подсъдност на ЧСИ Мариана Кирилова и е образувано под нов номер - ИД № ....
С молба от 23.11.2020 г. взискателят М. С. е поискал нлагане възбрана върху
имуществото на длъжника и е извършено възлагане начина на изпълнение по см. на чл.
18, ал. 1 ЗЧСИ.
С разпореждане на ЧСИ от 04.12.2020 г. е наложен запор върху вземанията на
длъжника по банкови сметки в редица търговски банки и върху трудовото
2
възнаграждение на длъжника. В резултат на запорите са постъпвали суми по ИД.
Други относими действия по изпълнителното производство не са извършвани.
По делото са събрани гласни доказателства посредством разпита на свидетеля
В.А.Б.. Същия разказва, че са били колеги с М., работили в „Национална
жандармерия“, пенсионирали се в системата на МВР, след което продължили да
работят в Столична община, район Овча купел. Т. П. познава задочно, от приказки по
негов адрес и от една единствена среща, на която присъствал. Срещата се провела на
бул. „Витоша“, след областната управа, в едно капанче през м.август 2018 г. На
срещата присъствали свидетеля, М. и г-н П.. Поводът бил тривиален, от голямо
значение за М., тъй като преди години станал поръчител на г-н П., който спрял да си
плаща вноските и се наложило М. като поръчител да изплати заема му. Поводът за
срещата бил да се разберат дали П. ще му връща пари или М. да образува дело при
ЧСИ. На срещата се разбрали г-н П. да му връща доброволно всеки месец сума под
1000 лева, защото и той бил пенсионер. Доколкото му е известно, г-н П. не връщал
доброволно суми и М. завел дело. Не познава лично г-н П., но М. се обръщал към него
поименно и било ясно, че именно това е човекът, който му дължи парите. Знае, че
кредитът, по който М. е поръчителствал на г-н П. е някъде от 2004 г. – 2005 г.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени отрицателни установителни
искове с правно основание чл. 439 ГПК. Те са насочени към установяване
незаконосъобразност на предприетото принудително изпълнение срещу ищеца за
вземанията на ответника поради изтичане на погасителната давност за сумите, за които
е образувано изпълнителното производство.
При предявени искове с правна квалификация чл. 439 ГПК е достатъчно ищецът
да обоснове правния си интерес от търсеното установяване като предпоставка за
допустимост на исковете, а в тежест на ответника е да докаже, че притежава право на
принудително изпълнение срещу него за сумите – предмет на образуваното
изпълнително производство. Последното в случая предполага ответникът да установи
наличието на основания за спиране и/или прекъсване на погасителната давност.
В случая с доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК са
обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване, с оглед заявеното от ответника
становище следните обстоятелства, включени във фактическия състав на спорното
право: че 1) срещу ищеца и ответника на 16.10.2008 г. бил издаден изпълнителен лист в
полза на „Г.Т.“ ЕООД по ч.гр.д. № 37682 по описа за 2008 г. на СРС, ГО, 57 с-в, за
сумата от 8274,12 лв. – главница по договор за банков кредит № 3512/26.07.2004 г.,
ведно със законната лихва за забава, считано от 19.11.2008 г. до окончателното
изплащане на вземането, сумата от 6635,11 лв. – лихва за забава за периода от
24.10.2005 г. до 22.08.2008 г., и 1098,18 лв. разноски по делото.; 2) Въз основа на
изпълнителния лист било първоначално образувано изпълнително дело № 2519/2009 г.
по описа на ЧСИ С.Я. а впоследствие изпълнително дело № ... по описа на ЧСИ М.К..
Не е спорно по делото, а се установява и от удостоверение с изх. номер
049670/03.10.2018 г., издадено по ид. № 2519/2009 г. по описа на ЧСИ С.Я. че М. С. е
заплатил всички суми по изпълнително дело 2519/2009 г. по описа на ЧСИ С.Я. в
качеството на солидарен длъжник и че Т. Б. дължи на М. С. сумата от 21 301,59 лева.
Предвид това и с оглед релевираното с исковата молба възражение за давност съдът
намира, че предявените искове са процесуално допустими, защото давността не се
прилага служебно, а е необходимо длъжникът да направи изрично волеизявление, с
което да се позове на изтеклата давност.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК изпълнителното производство се прекратява с
постановление, когато бъде представено влязло в сила съдебно решение, с което е
уважен иск по чл. 439 ГПК, т. е. признато е за установено, че не са налице
материалноправните предпоставки за законност на изпълнителния процес,
включително поради погасяване на задълженията по давност. Единственият способ за
3
защита на длъжника в хипотезата на поддържано твърдение за изтекла погасителна
давност по отношение на вземанията, които са предмет на изпълнително производство,
е предявяването на отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК преди да е
приключило принудителното събиране на вземанията. От изложеното следва, че
ищецът има правен интерес от предявените искове. Спорни по делото са въпросите
дали вземането е погасено по давност и дали е налице признание на дълга, което е
прекъснало давността.
Съдът възприема съдебната практика, според която извършената с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, отмяна на
ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на тълкувателното
решение, като даденото с т. 10 от него разрешение се прилага от тази дата и то само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към
тези, които са приключили преди това /в този смисъл – Решение № 170/17.09.2018 г.,
постановено по гр. д. № 2382/2017 г. по описа на ВКС, IV ГО/. Ето защо съдът счита,
че с образуването на изп. № 20158410411801 по описа на ЧСИ Неделчо Митев
давността за вземанията по изпълнителния лист се счита за прекъсната на основание
чл. 116, б. „в“ ЗЗД, като по силата на даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване
давността е спряла да тече на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. Спирането на
давността по изпълнителното производство следва да се счита за преустановено от
момента на отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно от
26.06.2015 г. Следователно от датата 26.06.2015 г. следва да се преценяват всички
твърдения на ищеца за изтекла погасителна давност.
След горепосочената дата се прилага т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, според която „Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б.
„д“ ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на
която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие“. В
мотивите към същата е прието следното: „В изпълнителното производство за събиране
на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като
бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на
длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива
на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1
ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването
и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.“. В
мотивите към същото тълкувателно решение е посочено също така, че искането да
бъде приложен определен изпълнителен способ, както и в хипотезата на възлагане по
чл. 18 ЗЧСИ, прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, както и че по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва
многократно в изпълнителния процес – с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение.
Следователно в изпълнителния процес давността се прекъсва с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, което изгражда съответния изпълнителен способ, и поради това висящността
му е нужно да се поддържа чрез действията на взискателя – искане за извършване на
4
действия, изграждащи динамичния фактически състав на посочения от него и
предвиден в закона способ, вкл. за повтаряне на неуспешните изпълнителни действия
или за прилагане на нови изпълнителни способи.
По отношение на запорите следва да се посочи, че обстоятелството дали те са
постигнали целения резултат е без значение за прекъсването на давността. В тази
връзка съдът съобрази, че съгласно т. 5 от ТР № 3/10.10.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г.
на ВКС, ОСГТК: „Изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, при
която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че
длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява действие по налагане на
запор, но длъжникът не отговаря за разноските по извършването му и те остават за
сметка на взискателя“, а в мотивите е прието следното: „Запорът се счита наложен
само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното
съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл.
450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие,
като законът не свързва това действие със съществуването на вземането. Последното
не е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение за това дали
той може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи за
удовлетворяване на взискателя или не. От значение за определяне на вида на
действието е материализираното в него изявление на съдебния изпълнител, а не дали
са настъпили свързаните с това изявление правни последици“.
Относно исканията на взискателя за извършване на изпълнителни действия
следва да се посочи, че давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на
изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема
изпълнение по различни причини, независещи от волята на кредитора, в това число и
когато при нередовност не приложи правилата на чл. 129 ГПК /в този смисъл –
Решение № 127/12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на ВКС, III ГО/.
В случая голяма част от поисканите от взискателя изпълнителни действия не са
фактически извършени, но не се установява причините за това да са свързани с волята
на кредитора. Ето защо съдът приема, че всички гореописани молби за изпълнителни
действия имат прекъсващ давността ефект.
Що се отнася до извършените по време на висящото вече исково производство
изпълнителни действия, следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 235,
ал. 3 4 ГПК съдът следва да вземе предвид фактите, настъпили след предявяване на
иска, които са от значение за спорното право. В случая давността не е спряла да тече на
основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД с предявяването на исковете по чл. 439 ГПК от ищеца,
тъй като настоящото производство не е съдебен процес относно вземанията, а за това
дали същите могат да бъдат удовлетворени с помощта на принудителната сила на
държавата поради погасяването им по давност. Нормата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД намира
приложение само в случаите, когато носителят на субективното право потърси съдебна
защита за нарушено субективно право, като същата цели да обезпечи прекъсването на
давността, ако искът е основателен. С исковете по чл. 439 ГПК ищецът не отрича
вземанията на ответника, доколкото същите са съдебно установени, а само
възможността те да бъдат удовлетворени принудително. Доколкото по време на
исковия процес изпълнението не е спряно, то ответникът е разполагал с възможността
да извършва изпълнителни действия по изпълнителния лист, които да прекъснат
давността, и в случая е извършвал такива, като те следва да бъдат зачетени.
На следващо място, съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13
март 2020 г., и за преодоляване на последиците, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната
на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на
които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Съгласно § 13 от
Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на
Закона за здравето (ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) сроковете, спрели да
текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13
март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането
5
на 7 дни от обнародването на този закон в „Държавен вестник“. Следователно за
времето от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително погасителната давност е била
спряна по силата на закона.
Настоящата съдебна инстанция възприема практиката обективирана в решение
№ 37 от 24.02.2021 г., постановено по гр. дело № 1747 по описа на ВКС, съгласно
която новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно
извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника.
Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни
института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така
и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни
последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния
изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може
да я зачете), а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена
нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен
да я зачете. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след
като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни
искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у
него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече
перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново –
отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на
свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е
образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен
да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело
с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде
квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само
доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с
това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела. С молба
с вх. номер 061095/09.06.2017 г. взискателят е поискал прилагане на конкретни
изпълнителни способи спрямо длъжника - запор върху вземанията на длъжника по
открити банкови сметки, ИД 275/2022 г. е образувано по молба от 18.05.2022 г., на
08.06.2022 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника. С оглед
изложеното, съдът приема, че между отделните изпълнителни действия, които
прекъсват давността, предприети в рамките на двете образувани ИД не са изтекли 5
години.
В чл. 116, б. „в“ ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се прекъсва с
предприемането действия за принудително изпълнение. Същинско действие за
принудително изпълнение обаче може да предприеме само съдебният изпълнител (или
друг орган на принудително изпълнение – публичен изпълнител, синидик, съд по
несъстоятелността) и то прекъсва давността; но давността е свързана с поведението на
кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от
кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от
надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не зависи от
волята на кредитора; давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било
нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на
изпълнителното производство. Давността не се прекъсва веднъж с искането и още
веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е едно – с предприемането на
действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването давността
е изтекла. След това тя се прекъсва последователно във времето, когато
осъществяването на способа става чрез отделни процесуални действия: запор или
възбрана, опис, оценка, насрочване на проданта, разгласяване, приемане на
наддавателни предложения, провеждане на наддаване и т.н. до влизането в сила на
постановлението за възлагане. Признанието на длъжника за съществуване на вземането
също прекъсва давността.
В конкретния случай, от доказателствата по приобщените изпълнителни дела и с
оглед приетото по-горе се установява, че последното валидно изпълнително действие е
от 04.12.2020 год., когато е наложен запор върху банкови сметки на длъжника.
6
Съображенията за този извода са следните:
Както се посочи по-горе, съдът възприема съдребната практика, съгласно която
от датата 26.06.2015 г. следва да се преценяват всички твърдения на ищеца за изтекла
погасителна давност, тъй като до този момент се прилага ППВС № 3/18.11.1980 г. и
давността е спряла да тече на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД.
ИД № ... по описа на ЧСИ М.К. е образувано по молба на взискателя М. С. от
14.11.2018 г., с която обаче не е посочен способ на изпълнение, съответно не са
възложени на ЧСИ правомощия по чл. 18 ЗЧСИ. Такова искане взискателя е направил
с нарочна молба от 23.11.2020 г. и съответно ЧСИ е наложил запор с разпореждане от
04.12.2020 г.
Съдът приема обаче, че от събраните по делото свидетелски показания
посредством разпита на свидетеля В.А.Б., давността е била прекъсната през месец
август 2018 г. по реда на чл. 116, б. "а" ЗЗД, чрез направено признание на вземането от
страна на длъжника - ищец по делото. Съображенията за това са следните:
Съгласно константната съдебна практика, признаването е едностранно
волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към
кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД,
същото трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се отнася до
съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които
произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не
означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на
признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни
действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да
потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В този смисъл Решение
№ 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II т. о., ТК; Решение № 98 от
26.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 851/2012 г., I т. о., ТК.
Признанието на правото може и да не е изрично, стига да следва от
съдържанието на изявлението (така Решение № 220 от 12.06.2012 г. на ВКС по гр. д. №
1118/2011 г., I г. о., ГК). По съществото си признанието на вземането представлява
едностранно волеизявление на длъжника, което законът е скрепил с правни последици
- прекъсване на течащата в полза на автора на волеизявлението погасителна давност.
За да настъпят тези последици не е необходимо кредиторът да е приел и да се е
съгласил с признанието, не е необходимо каквото и да било волеизявление от негова
страна. В този смисъл признанието не представлява договор между страните по
вземането, тъй като фактическият му състав не включва наличието на срещуположно
насочени и припокриващи се по съдържание оферта и приемане по смисъла на чл. 13 и
чл. 14 ЗЗД. Законът не предвижда и изискване за спазване на определена форма на
волеизявлението. Дори когато признанието е съпроводено с искане на длъжника за
отсрочване или разсрочване на вземането, това обстоятелство не означава, че самото
признание е договор, макар направеното заедно с него предложение за
преструктуриране на дълга да се нуждае от съгласието на насрещната страна за да
породи правен ефект. С оглед на това няма спор в съдебната практика, че
неформалното едностранно изявление подлежи на доказване с всякакви доказателства
и доказателствени средства, в това число и със свидетелски показания. Ограничението,
предвидено в чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, касае единствено установяването на
обстоятелства, за чието доказване законът изисква писмен акт, както и на договори на
стойност по-голяма от 5000 лева, а съгласно гореизложеното признанието не попада в
която и да било от тези категории, с оглед на което свидетелските показания за
установяване факта на признанието се явяват допустими.
Настоящият състав кредитира изцяло показанията дадени от свидетеля Борисов.
Същите са непосредствени, логични, последователни и достоверни, като не се
установяват противоречия между изложените от свидетеля факти и събраните по
делото писмени доказателства. Свидетелят разказва за среща, провела се на бул.
„Витоша“, след областната управа, в едно капанче през м.август 2018 г., на която
присъствали свидетелят лично, М. и г-н П.. Поводът бил тривиален, от голямо
7
значение за М., тъй като преди години станал поръчител на г-н П., който спрял да си
плаща вноските по кредит от 2004 г.-2005 г. и се наложило М. като поръчител да
изплати заема му. На срещата следвало да се разберат дали П. ще му връща пари
доброволно или М. да образува дело при ЧСИ. Разбрали се г-н П. да му връща
доброволно всеки месец сума под 1000 лева, защото и той бил пенсионер. Доколкото
му е известно, г-н П. не връщал доброволно суми и М. завел дело. При преценка на
свидетелските показания в съвкупност с така представените писмени доказателства се
установява, че изложените от свидетеля показания относно изявленията на ищеца се
подкрепят изцяло от установената въз основа на преписа от изпълнителното дело
фактическа обстановка, като видно от приложеното ИД, същото е образувано през
м.ноември 2018 г., няколко месеца след твърдяната среща и липсата на доброволно
плащане. Няма данни по делото за наличие на други договори за кредит, по които да е
поръчителствал в полза на ищеца ответникът С., а процесния договор за кредит е
сключен през 2004 г., което посочва в показанията си и свидетеля Борисов.
Действително от свидетелските показания не се установява по категоричен
начин точната дата, на която е извършено признанието, като съгласно показанията на
свидетеля това се е случило през месец август 2018 г. Следва, обаче, да се има предвид,
че с оглед характера на свидетелските показания като доказателствено средство,
времевата отдалеченост на разпита спрямо датата на събитието и обстоятелството, че
не се касае за необичайно събитие, не може да се очаква свидетелят да разполага с
точни спомени за конкретната дата или други конкретни обстоятелства като точни
изрази на ищеца. В конкретния случай това не е и необходимо поради следните
причини. Съгласно гореизложените предпоставки за наличие на признание, установени
в трайната съдебна практика, установяването на точната дата на извършване на
признанието е необходимо от една страна за извършването на преценка, дали
признанието предхожда изтичането на давностния срок, а от друга страна за
установяване конкретната дата, на която следва да изтече новият давностен срок. В
случая следващото действие, прекъсващо давността е извършено на 23.11.2020 г., с
оглед на което е без значение на кой конкретен ден през месец август 2018 г. е
извършено признанието, тъй като давността не е била изтекла към датата на
предприемане на следващото действие по изпълнение.
Възраженията на ищеца, че от свидетелските показания не се установявало по
безспорен начин, че именно ищецът е присъствал на срещата и че именно той е
признал вземането, също са неоснователни. Свидетелят е категоричен, че именно г-н
П. е присъствал на срещата, като в показанията си заявява, че М. се е обръщал
поименно към него и описва външния му вид по спомен. Същевременно от
показанията се установява, че изявленията на ищеца са били насочени именно към
ответника С., поради което съдът намира, че съдържащото се в него волеизявление за
признание на вземането е достигнало до своя адресат.
Относно индивидуализацията на вземането, обект на признанието, съдът намира
следното. От депозираните показания се установява, че ищецът е индивидуализирал
вземането което признава, чрез определени негови признаци, които могат да бъдат
обобщени по следния начин - признато е вземането по договор за кредит от 2004 г.-
2005 г., по което ответникът е бил поръчител и което последният е изплатил в това
качество изцяло, каквото е и основанието, на което е присъдено вземането за главница
по посочения по-горе изпълнителен лист. Предвид гореизложеното настоящият състав
приема, че признанието касае именно процесните вземания. Същевременно по делото
не са релевирани каквито и да било твърдения или доказателства за съществуване на
други вземания между същите страни или висящи изпълнителни дела между същите
страни през посочения период.
По изложените причини съдът приема, че вследствие на прекъсване на давността
през м.август 2018 г. на основание чл. 116, б. "а" ЗЗД поради извършено признание на
вземането, погасителната давност за вземането не е била изтекла към м.ноември 2018
г., когато ищецът твърди да са поискани от ответника изпълнителни действия по
новообразуваното изпълнително дело, респективно предявените отрицателни
установителни искове са неоснователни.
8
Давността тече от последното валидно изпълнително действие – което се прие,
че е от 04.12.2020 г. След тази дата е започнала да тече погасителна давност, която с
оглед приетото по-горе е общата по чл.110 ЗЗД, поради което за периода до 16.02.2022
г. (датата на депозиране на исковата молба) не е изтекла необходимата петгодишна
давност. По изложените съображения съдът намира предявените искове за изцяло
неоснователни.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
ответникът. В полза на ответника следва да бъдат присъдени сторените от него
разноски за заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 1480 лева,
съгласно представен по делото договор за правна защита и съдействие (л. 19). Ищецът
е релевирал своевременно възражението за прекомерност на претендираното от
ответника адвокатско възнаграждение, което е основателно. Приложимата редакция на
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е тази, действала към момента на сключване на договора.
Минималният предвиден размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения се равнява на 1169,04 лева, до
който размер следва да бъде редуцирано адв. възнaграждение.
Мотивиран от посоченото, Софийски районен съд, I ГО, 36 състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Б. П., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С.
ул. „П. №, ет. оф. против М. В. С., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С. ул. „А.“
№, иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ответникът
няма право на принудително изпълнение срещу ищеца за следните суми, за които е
издаден изпълнителен лист на 16.10.2008 г. по ч.гр.д. № 37682 по описа за 2008 г. на
СРС, ГО, 57 с-в, и се води изп. д. № ... по описа на ЧСИ М.К. и е издадено
удостоверение с изх. номер 049670/03.10.2018 г., издадено по ид. № 2519/2009 г. по
описа на ЧСИ С.Я. а именно: за сумата от 8274,12 лв. – главница по договор за банков
кредит № 3512/26.07.2004 г., ведно със законната лихва за забава, считано от
19.11.2008 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 6635,11 лв. – лихва
за забава за периода от 24.10.2005 г. до 22.08.2008 г., и 1098,18 лв. разноски по делото,
както и сумата от 5294,18 лв., представляваща събрана от ищеца сума за изтеклите
законни лихви от 19.11.2008 г. до момента на плащането на задължението от
взискателя, ответник по настоящото производство, вкл. и сумата за юрисконсултско
възнаграждение и такси, начислени и събрани в полза на взискателя.
ОСЪЖДА Т. Б. П., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С. ул. „П. №, ет. оф.
да заплати на М. В. С., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С. ул. „А.“ №на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1169,04 лева – разноски по делото за
адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9
10