№ 5668
гр. София, 07.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Людм. Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Людм. Дранчовска Въззивно
гражданско дело № 20211100514376 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника Й. В. С. срещу решение № 20147071 от 28.06.2021 г., постановено по
гр.д. № 2842/2021 г. по описа на СРС, 125 състав, с което е уважен предявеният от А. И. Л.
иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 535 ТЗ за сумата от 5000 евро, представляваща
главница по запис на заповед, издаден на 16.03.2019 г. с падеж на 30.06.2019 г., ведно със
законната лихва върху сумата от 29.06.2020 г. до окончателното й изплащане, за която е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. №
27470/2020 г. по описа на СРС, 128 състав.
Въззивникът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалните
правила и необоснованост, като съдът не е взел предвид липсата на доказателства за
сключен договор за заем между страните и за предаване на заемната сума на ответника, като
тези обстоятелства не произтичали от подписания запис на заповед и последният не служел
като доказателство за тях. Ето защо, моли решението на СРС да бъде отменено, а
предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.
Въззиваемият А. И. Л. счита, че въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено. Поддържа, че в процеса не са били наведени твърдения
за наличие на каузално правоотношение от страна на ищеца, а насрещната страна не доказва
1
връзка между издадения запис на заповед и договор за паричен заем.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави
следното:
Макар записът на заповед да е абстрактна едностранна сделка, за действителността на която
не следва да се установява наличието на основание, при въвеждане от страните в процеса на
твърдения за съществуване на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден
менителничният ефект, това обстоятелство следва да бъде разгледано по същество в
производството по иск по чл. 535 ТЗ с оглед установяване наличието на изискуеми парични
вземания на ищеца по него. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено
общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на
поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на
вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател, по
повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на твърдения или
възражения от издателя-ответник за наличието на каузално правоотношение, по повод или
във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на
поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга, като при
наличие на спор по това твърдение и съобразно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК,
тежестта за доказване на връзката между издаването на ценната книга и твърдяното
каузално правоотношение пада върху страната, която я твърди – длъжникът. В този смисъл
– задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 17.
В настоящия случай не се доказва наличие на конкретна връзка между менителничния ефект
и твърдяното от ответника заемно правоотношение. Ищецът в нито един етап от
производството не твърди наличие на кауза, а в рамките на първоинстанционното
производство, както и във въззивната жалба, Й. В. С. последователно излага твърдения, че
между страните е съществувало заемно правоотношение, по което тя не е получила заемната
сума. Съобразно изложените по-горе мотиви относно разпределението на доказателствената
тежест между страните, ответникът следва да проведе пълно и главно доказване на
твърденията си за наличие на казуално правоотношение и връзката му с издадения
менителничен ефект, но доказателства в тази насока не са събрани в производството. Пред
настоящата съдебна инстанция е поискано събирането на гласни доказателства чрез разпит
на един свидетел за установяване на твърденията за наличие на преддоговорни отношения за
2
сключване на договор за заем и издаването на процесния запис на заповед във връзка с тях,
но доказателственото искане е оставено без уважение, доколкото е било преклудирано –
същото е направено едва във второто открито съдебно заседание по делото пред въззивната
инстанция във връзка с дадени в предходното заседание указания на съда, но след изтичане
на срока за изпълнението им (указанията са съобщени на процесуалния представител на
въззвника на 10.01.2023 г. и срокът за изпълнението им е изтекъл на 17.01.2023 г., близо 10
месеца преди откритото съдебно заседание, в което е релевирано доказателственото искане).
В допълнение следва да се отбележи, че указанията на въззивния съд са били и недължими,
доколкото твърденията на страната са били ясни – още в отговора на исковата молба
ответникът твърди, че ценната книга е издадена във връзка със заемно правоотношение
между страните, но заемната сума не е била реално предадена, т.е. по същество страната
твърди именно наличие на преддоговорни отношения по паричен заем, тъй като последният
е реален договор и се счита сключен с предаване на паричните средства.
Действително, събирането на гласни доказателства е поискано от ответника своевременно
още в първоинстанционното производство, но дори и да се приеме, че доказателственото
искане е било отхвърлено от районния съд в нарушение на процесуалните правила, същото е
следвало да бъде релевирано във въззивната жалба, за да бъде допуснато от въззивния съд на
основание чл. 266, ал. 3 ГПК. В противен случай, доколкото страната е имала възможност да
посочи тези доказателства в срока за въззивно обжалване, релевирането им едва във второто
открито съдебно заседание пред въззивната инстанция се явява преклудирано на основание
чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, като при липсата на други доказателства в подкрепа на изложените
твърдения за наличие на кауза и връзката й с менителничния ефект, тези обстоятелства
остават недоказани в процеса. Ето защо, при наличие на валидна абстрактна сделка в полза
на ищеца и липса на доказани правоизключващи възражения на ответника, по делото се
установява възникнало парично задължение в претендирания размер за поемателя по записа
на заповед.
Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът следва да
бъде осъден да заплати на въззиваемия направените разноски за настоящата инстанция в
размер на 1000 лв., платено възнаграждение за един адвокат. Във връзка с наведеното в хода
на устните състезания възражение от въззивника по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се отбележи,
че уговореният и платен от въззиваемия адвокатски хонорар за въззивното производство е
под минималния размер съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г.,
поради което същият не е прекомерен.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
3
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20147071 от 28.06.2021 г., постановено по гр.д. № 2842/2021
г. по описа на Софийски районен съд, 125 състав.
ОСЪЖДА Й. В. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*******, да заплати на А. И.
Л., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 1000 лв., разноски пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4