Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 11.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТО, IV състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛИЛИЯ РУНЕВСКА
при участието на секретаря Цветанка Павлова, като
разгледа докладваното от съдията т. д. № 97 по описа за 2021 г. на СОС, за да
се произнесе, взе предвид следното:
П.И.М. ***“ АД обективно съединени искове за плащане на сумата от
50000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди –
страдание поради смъртта на брат му В.И.М., причинена в резултат на ПТП,
настъпило на 26.10.2020 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху сумата за периода от 02.12.2020 г. /датата на постановения от
застрахователя отказ да плати обезщетение по предявената пред него извънсъдебна
претенция/ до окончателното плащане. В исковата молба се твърди, че на
26.10.2020 г. на път I-1, км. 191.8 настъпило ПТП между МПС „Мерцедес 320 ЦДИ“
с рег. № СО7962СК, управлявано от А.П.Д., и ППС с животинска тяга - каруца с
кон, управлявана от Васил И.М.. ПТП било причинено от водача на МПС, който
нарушил правилата на ЗДвП, движейки се с несъобразена скорост и неупражнявайки
достатъчен контрол над МПС, при което ударил движещата се пред него каруца. В
резултат на ПТП на В.И.М. били причинени тежки телесни увреждания, довели до
смъртта му няколко дни след ПТП. В.И.М. бил брат на ищеца и между двамата имало създадена изключително близка връзка,
тъй като починалият като по-голям брат
на ищеца бил за него като баща /баща им починал, когато ищецът бил малко дете/.
Поради това ищецът приел тежко смъртта на брат си. В исковата молба са изложени
фактически твърдения относно характера на отношенията между ищеца и починалия негов
брат и относно характера и интензитета на търпяното от ищеца страдание поради
смъртта му. Относно управлявания от А.П.Д. автомобил имало действащ към датата
на ПТП договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключен с
ответника, поради което ищецът предявил пред застрахователя извънсъдебна
претенция за плащане на обезщетение, но бил налице отказ за това. С оглед
гореизложеното се предявяват настоящите искове.
Главният иск е с правно основание чл. 432, ал. 1 вр.
чл. 493, ал. 1, т. 1 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД, акцесорният иск е с правно
основание чл. 497, ал. 1 КЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД /следва да се има
предвид, че прецизирането на правната квалификация на главния иск, направено в
настоящото решение, не променя предмета на делото и подлежащите на доказване
факти, които са очертани в изготвения по делото доклад, поради което правата на
страните не са нарушени с настоящото прецизиране, независимо че при изготвяне
на доклада по делото то не е било налице, тъй като на страните надлежно са били
указани релевантните факти, подлежащите на доказване такива и надлежно е била
разпределена доказателствената тежест/.
Ответникът оспорва исковете. Не оспорва твърдяното
застрахователно правоотношение, не оспорва и твърдяната родствена връзка между
ищеца и починалия В.И.М. Оспорва причиняването на деликт от А.П.Д., оспорва
механизма на ПТП, оспорвайки в тази връзка доказателствената стойност на
представения констативен протокол за ПТП, излагайки доводи в таза насока,
оспорва и наличието на пряка причинна връзка между ПТП и настъпилата няколко
дни след него смърт на В.И.М. Оспорва характера на отношенията между ищеца и
починалия В.И.М. с твърдението, че в случая не е налице особено близка връзка
между тях съгласно приетото в задължителната съдебна практика /на която се
позовава/, която връзка да е довела до описаното страдание и действително
претърпени от ищеца вреди от смъртта на В.И.М. Навежда възражение за
прекомерност на търсеното от обезщетение за неимуществени вреди, позовавайки се
в тази връзка на разпоредбите на чл. 493а КЗ и § 96 КЗ. Навежда и възражение за
съпричиняване от страна на В.И.М., основано на следните твърдения: като водач
на каруцата е намалил скоростта ѝ на движение без предупреждение и с това
е създал риск за настъпване на ПТП; управлявал е каруцата в тъмната част на
денонощието без поставена светлина или светло-отразители в задната ѝ част
и се е движел в средата на пътната лента, а не възможно най-вдясно, с което се
е поставил в превишен спрямо нормалния риск; управлявал е каруцата със
съдържание на алкохол в кръвта, което е повлияло на неговата съобразителност,
възприемане на опасност и реакция.
Софийски окръжен съд, след преценка на доказателствата
по делото и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори относно наличието
на валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ относно управляваното от А.П.Д. МПС, сключен с ответника и
действал към датата на ПТП.
От представения препис –
извлечение от акт за смърт се установява, че В.И.М. е починал на 09.11.2020 г.
От представеното удостоверение
за съпруг/а и родствени връзки се установява, че ищецът е брат на В.И.М.
От извършените по искане на
ищеца служебни справки в НБД „Население“ относно адресните регистрации на ищеца
и на починалия Васил И.М. се установява, че ищецът от 29.12.2001 г. има
постоянен адрес ***, а В.И.М. е бил със същия постоянен адрес от 15.11.2002
г.
От представения по делото констативен
протокол за ПТП с пострадали лица се установява, че при описаните в исковата
молба време и място настъпило ПТП между участник № 1 – л. а. „Мерцедес 320 ЦДИ“ с рег. №
СО7962СК, собственост на М.Г.Д., управляван от А.П.Д., и участник № 2 – каруца
с кон със свидетелство за регистрация № 116, собственост на и управлявана от В.И.М.
В графата „Обстоятелства и причини“ е записано, че участник № 1, движейки се по
главен път I-1 в района на 191-ви км., застига и удря участник №
2, който намалява скоростта без предупреждение.
От заключението по допуснатата
съдебна авто-техническа експертиза се установява следното:
Установява се следният
механизъм на ПТП: На 26.10.2020 г. към 18.30 часа - тъмната част на
денонощието, при сухо асфалтово покритие, нормална видимост по първокласен път
№ 1 от републиканската пътна мрежа в зоната на километър 191+800, в посока от
с. С. към гр. Б. в дясната пътна лента със скорост около 63 км./ч. на къси светлини
се движел л. а. „Мерцедес Е320 ЦДИ“ с рег. № С07962 СК, управляван от А.П.Д.
Платното за движение в участъка на ПТП било двупосочно, с по една лента за
движение в противоположните посоки, всяка с широчина по 3.75 м., отделени една
от друга посредством единична прекъсната линия МЗ, прав, равнинен участък.
Придвижвайки се по гореописания начин, л. а. „Мерцедес“ застигнал
несигнализирана по определения от ЗДвП начин /с два бели или жълти
светлоотразителя отпред, два червени светлоотразителя отзад, а при движение
през нощта и при намалена видимост - отзад вляво светещо тяло, излъчващо бяла
или жълта добре различима светлина/ конска каруца, движеща се в същата посока -
от с. С. към гр. Б., с водач В.И.М. Водачката на лекия автомобил забелязала
каруцата и в момента, в който челната част на управлявания от нея автомобил се
намирала на около 24.5 м. от мястото на удара, задействала спирачната система
на лекия автомобил за аварийно спиране, но независимо от това настъпил удар
между дясната челна част на л. а. „Мерцедес“ и задната лява част на каруцата. В
резултат на удара каруцата, ведно с коня, била отблъсната напред и вдясно по
отношение първоначалната си посока на движение, след което се установила на
място. Лекият автомобил, придвижвайки се след удара в спирачен режим, също се
установил на място. Според вещото лице причините за настъпване на ПТП не са от
технически характер, а следва да се търсят в субективните действия на водача на
л. а. „Мерцедес“, който не контролирал непрекъснато превозното средство, което
управлявал, поради което със закъснение реагирал за аварийно спиране при
настъпилата опасност за движението. В конкретната пътна ситуация водачът на л.
а. е имал видимост пред фронта на автомобила на разстояние около 55 м., при
опасна зона за спиране с реалната скорост на движение 44 м., но е реагирал за
аварийно спиране, когато челната част на автомобила се е намирала на около 24.5
м. от мястото на удара. За водача на каруцата ПТП е било непредотвратимо, а
дали същото би било предотвратимо за водача на л. а. „Мерцедес“ в случай, че
каруцата е била надлежно сигнализирана, вещото лице не може да даде категоричен
отговор /тъй като в случая следва да се има предвид, че при правилна
сигнализация на каруцата тя би била видима за водача на л. а. „Мерцедес“ от два
пъти по-голямо разстояние - около 100 - 110 м., но дали водачът е щял да
реагира своевременно за спиране или изменение траекторията на автомобила за
извършване на изпреварване не може да се знае/.
От заключението по допусната
съдебно-медицинска експертиза се установява следното: В резултат на процесното ПТП
пострадалият В.И.М. е получил следните травматични увреждания: черепно-мозъчна
травма, изразяваща се в: травма на главата без счупване на костите на черепа -
мозъчно сътресение, контузия с подкожно кръвонасядане в дясната теменна област
на главата, петнист кръвоизлив под меките мозъчни обвивки на лявата
голямомозъчна хемисфера; гръдна травма, изразяваща се в: кръвонасядане на
меките тъкани в горната трета на гръдния кош отпред - срединно и в лявата му
половина, кръвонасядане на меките тъкани на гръдния кош на нивото на долната
трета на дясната гръдна половина предно външно, счупване на ребра в дясно от
четвърто до шесто по средна мишнична линия, масивно кръвонасядане на
средостението и околосърдечната торбичка; мекотьканни увреждания в поясната
област и долните крайници, изразяващи се в: охлузване в дясната поясна област,
десния хълбок и дясното бедро, охлузвания по долните крайници. Травмата е
усложнена с развитието на белодробна тромбоемболия, тромби в дясното сърдечно
ухо и в дълбоките венозни съдове на долните крайници, както и двустранна
бронхопневмония. Констатираните травматични увреждания и техните усложнения са
довели до настъпването на смъртта на Васил И.М..
От показанията на свидетелите се
установява следното:
Свидетелката А.Д. – сочен за
виновен за ПТП водач, установява, че пътувала от с. Н. към Б. в тъмната част на
денонощието и по пътя настигнала каруца. Видяла я в последния момент и я ударила в задната
ѝ лява част. Карала на къси светлини, времето било сухо. Когато
забелязала каруцата, рязко натиснала спирачки, но последвал удар, от който
каруцата се отместила напред и предните, задните и страничните ѝ прегради
паднали. Каруцата била с рег. № и без светлоотразител. Съдът приема за
установени тези факти от показанията на свидетелката, независимо от това, че
след като тя е сочен за виновен за ПТП водач, биха могли да се породят съмнения
относно нейната обективност, тъй като фактите са неизгодни за нея /чрез тях би
могла да предизвика наказателно преследване срещу себе си/, въпреки което ги
установява.
Свидетелката Д.П. –
представила се за съпруга на ищеца, установява, че бащата на ищеца и на
пострадалия при ПТП негов по-голям брат починал отдавна. Всеки ден двамата
братя общували, защото живеели заедно. Първото дете на ищеца и свидетелката се
родило на Гергьовден, но въпреки това го кръстили Васил – на брата на ищеца
/този факт се установява и от представеното по делото удостоверение за
родствени връзки на ищеца/. Васил И.М. също имал семейство и деца. След инцидента
ищецът не бил същият - не общувал много, не бил контактен. И сега още тъгувал
за брат си. Останалите факти, установявани от тази свидетелка, съдът не приема
за надлежно установени с нейните показания по съображенията, изложени
по-нататък в изложението.
Свидетелят А.М. - първи
братовчед на ищеца, установява, че ищецът
от малък останал без баща. Освен по-големия
брат В.И.М. ищецът имал и две сестри. Ищецът имал 5 или 6 деца, а брат му имал два брака, като от едната жена
имал три деца, от другата – две. В.И.М. не бил лишавал децата си никога, грижел
се за тях, а ищецът се грижел за своето домакинство. Останалите факти, установявани от
този свидетел, съдът не приема за надлежно установени с неговите показания по
съображенията, изложени по-нататък в изложението.
Представените по делото писмени
доказателства подкрепят така възприетата фактическа обстановка.
При така установеното от
фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:
Исковете са процесуално
допустими, а разгледани по същество – неоснователни, поради което следва да
бъдат отхвърлени по следните съображения:
Налице са само част от елементите
на фактическия състав, обуславящ отговорността на ответника към ищеца в
конкретния случай.
Установи се, че към момента на
настъпване на ПТП е действал валиден договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите” относно управляваното от А.П.Д. МПС,
сключен с ответника. Установи се, че в резултат на телесните увреждания,
причинени на В.И.М. при описаното в исковата молба ПТП, настъпило при описания
механизъм, е настъпила /няколко дни след ПТП/ неговата смърт. Установи се виновното
поведение на водача на л. а. /презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не бе
оборена, напротив - ангажираните доказателства установиха вината на водача/, както и противоправността
на това поведение, а също и причинната връзка между поведението на водача и настъпилата
смърт на пострадалия след ПТП. Съответно възраженията на ответника относно
причиняването на деликт от сочения за виновен водач на МПС, механизма на ПТП
и наличието на пряка причинна връзка между ПТП и
настъпилата няколко дни след него смърт на Васил И.М. са неоснователни.
Не се установи обаче ищецът да
е материално легитимиран да получи търсеното обезщетение за неимуществени вреди
поради липса на убедителни доказателства
за характера на връзката му с починалия и за действително претърпени от смъртта
на В.И.М. вреди със сочения интензитет, налагащи обезщетяването им, като в тази
насока е основателно изложеното от ответника. Съгласно ТР № 1 от 21.06.2018 г.
на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от
24.ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и
по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение
се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително
претърпени от смъртта му вреди. Ищецът не е сред кръга от лица, посочени в
Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХI.1969 г. на
Пленума на Върховния съд. След като е извън така очертания в цитираната
задължителна съдебна практика кръг на лицата, имащи право да получат
обезщетение, за да бъде уважена претенцията му, ищецът следва да докаже, че /по
изключение/ е създал толкова дълбока емоционална връзка с починалия, че търпи
от неговата смърт продължително страдание, което е справедливо да бъде
обезщетено. Съдът намира, че събраните по делото доказателства не установиха по
един безспорен и категоричен начин наличие на такава връзка, не установиха и
страданието, което ищецът безспорно е изпитал, да е толкова дълбоко и
продължително, че справедливостта да изисква то да бъде обезщетено.
Ангажираните доказателства за
установяване на характера на отношенията между ищеца и починалия и на търпените
от ищеца поради смъртта на брат му вреди са свидетелските показания на двама
свидетели.
На първо място двамата
свидетели дават показания в насока, че починалият В.И.М. бил като баща за
ищеца, тъй като баща им починал рано /не се спори относно този факт, баща не
фигурира и в удостоверението за родствени връзки на ищеца, но такъв фигурира в
удостоверението му за раждане, поради което съдът го приема за установен по
делото/ и по-големият брат поел грижата за най-малкото дете /двамата имали и
две сестри/. Свидетелката П. обаче се представя за съпруга на ищеца и съответно
е налице съмнение за заинтересованост в негова полза. По делото не е установено
да е сключен граждански брак между тях, но очевидно се касае за фактическо
съпружеско съжителство, при което също е налице съмнение за заинтересованост в
полза на ищеца. А показанията на свидетеля М. /доколкото и те могат да се
възприемат за напълно безпристрастни предвид наличието на родствена връзка на
ищеца и с този свидетел, макар не толкова близка, като без значение е, че
родствената им връзка не е установена по делото, тъй като в случая за
преценката относно безпристрастността на свидетеля е от значение съзнанието, с
което той дава показания/ са вътрешно противоречиви – от една страна, според
свидетеля, В.И.М. се отнасял с ищеца като със син, не като с брат, помагал му
във всичко и ищецът живеел при него, защото нямал нищо, от друга страна, пак
според свидетеля, Васил И.М. се отнасял по същия начин и с двете си сестри,
които обаче били напуснали семейството отдавна, освен това двамата братя
живеели при майка си от деца /тя била още жива – факт, установен и с надлежни
писмени доказателства – удостоверението за родствени връзки на ищеца, а къщата
ѝ била стопанска сграда, в която майката имала стая/. Същевременно,
отново според свидетеля, В.И.М. не бил лишавал децата си никога, грижел се за тях, а
ищецът се грижел за своето домакинство /което пък от своя страна е в
противоречие с показанията на свидетелката П., според която В.И.М. имал
собствено семейство, на най-много се грижел за техните деца – на ищеца и
свидетелката/. При наличие на съмнение за заинтересованост на свидетелката П. в
полза на ищеца и при обсъденото вътрешно противоречие в показанията на
свидетеля М. /а също и противоречие с показанията на свидетелката П. относно това
полагал ли е В.И.М. грижи за децата на ищеца/ съдът не може да приеме за
безспорно установено, че ищецът е живеел при брат си и той се грижел за него
като баща. Възрастовата разлика между двамата не е толкова голяма, че да
предполага бащински грижи от страна на по-големия брат. Освен това от
извършените справки в НБД „Население“ се установява, че ищецът е живеел на
общия с починалия си брат адрес от по-ранен момент – В.И.М. е адресно регистриран
на адреса от 15.11.2002 г., а ищецът – от 29.12.2001 г. Този факт, отнесен към
свидетелските показания, преценен и от гледна точка на наличното съмнение за
заинтересованост на свидетелката П. в полза на ищеца и на вътрешната
противоречивост на показанията на свидетеля М., по-скоро сочи, че двамата братя
са живеели в дома на родителите си, като всеки от тях е бил създал вече свое
семейство /вкл. деца/, за което се е грижел, което, разбира се, не изключва
братската обич и привързаност между тях като проява на нормална родствена
връзка. Всичко гореобсъдено изключва фактическия извод връзката между двамата
братя да е имала описания в исковата молба характер, а това от своя страна
изключва фактически извод тази връзка да се е отличавала с някаква
изключителност, основана на дълбока емоционална привързаност, което да я прави по-силна
от обичайната връзка между двама братя.
На второ място двамата
свидетели дават показания и относно търпяното от ищеца страдание след смъртта на неговия брат.
Според свидетелката П. ищецът след смъртта на брат си станал по-затворен и
необщителен, все още тъгувал за брат си,
чувствал, че няма подкрепа, няма с кого да сподели, „до кого да се допита“,
нямал друг така близък. Съдът намира, че нормална проява на страдание при смърт
на близък е човек да изпитва тъга и да няма желание да общува. Същевременно
съдът не приема за истинни показанията на свидетелката, че след смъртта на брат
си ищецът чувствал, че няма подкрепа. Съдът не приема тези показания за истинни
не само поради съмнението за заинтересованост на свидетелката в полза на ищеца,
но и защото противоречи на житейската логика фактът, че мъж на 46 г., създал
семейство с 6 деца, има нужда от подкрепата единствено на брат си /създал също
свои семейства с деца/ и няма по-близък от него. А показанията на свидетеля М.
не са конкретни и не установяват някакво дълбоко и продължително страдание на
ищеца с по-голям от обичайния за загубата на близък интензитет. Свидетелят
установява само, че на ищеца му било мъчно като починал брат му, много „се
мъчил“.
Изводите на съда не се
разколебават и от установените с показанията на свидетелката П. факти, че
ищецът сам е „поел“ /очевидно свидетелката има предвид има предвид финансово/
погребението на брат си и се опитвал да осигури средства, за да му постави
паметник на гроба и че първородното дете на ищеца и свидетелката, макар родено
на Гергьовден, било кръстено В. – на името на брата на ищеца. Досежно първия
факт не са ангажирани доказателства, но той не е оспорен. Съдът намира обаче,
че това е изпълнение на едно морално задължение към починал близък, което е
естествено /укоримо би било обратното – неизпълнението на това морално
задължение/. Вторият факт е надлежно установен и от представеното удостоверение
за родствени връзки на ищеца. Съдът намира обаче, че дори да се пренебрегне
честотата на употребата на името Васил в българската именна традиция, т. е. да
се приеме, че първородното дете на ищеца носи името на брата на ищеца като
израз на близост между двамата братя и на благодарност от страна на ищеца, то
това има отношение към връзката между двамата братя към един доста отдалечен
във времето момент – 25 години преди ПТП. След този момент житейските
обстоятелства не са били в застой, а са се развивали и за двамата братя – на
ищеца са се родили още 5 деца, брат му е създавал свои семейства и също са му
се раждали деца. Със сигурност и към момента на ПТП между ищеца и неговия брат
са се запазили чувства на братска обич и привързаност, но трудно може да се
приеме, че при така описаните обстоятелства те са се запазили толкова силни и
през цялото време са се отличавали с по-дълбока от обичайната емоционална
привързаност, а това от своя страна е довело до наистина дълбоко и
продължително страдание, изпитвано от ищеца поради смъртта на брат му.
В обобщение следва да се
отбележи, че между ищеца и неговия брат е съществувала връзка на братска обич и
привързаност и след прекъсването на тази връзка ищецът безспорно е изпитал
чувство за загуба, довело до страдание. Братската връзка между ищеца и
починалия обаче не се е отличавала с по-дълбока от обичайната емоционална привързаност,
не е налице някаква изключителна близост между двамата. Не се установи и
страданието, изпитано от ищеца, да е толкова дълбоко и продължително, с такъв
интензитет, че принципът за справедливостта да изисква в случая това страдание
да бъде обезщетено.
С оглед всичко гореизложено
съдът не следва да обсъжда останалите възражения на ответника /за прекомерност
на търсеното обезщетение за неимуществени вреди и за съпричиняване от страна на
Васил И.М. на вредоносния резултат/.
Съответно при неоснователност
на главния иск неоснователен е и акцесорният иск за плащане на обезщетение за
забава върху сумата на главния иск.
Съдът намира следното по исканията на страните за
присъждане на разноски:
Ищецът е освободен от държавна такса и разноски за
производството по делото, с представения списък по чл. 80 ГПК се претендира само
присъждане на адвокатско възнаграждение в минимален размер по реда на чл. 38 ЗАдв.,
но с оглед изхода на делото такова не следва да се присъжда в полза на
процесуалния представител на ищеца.
С представените списъци по чл. 80 ГПК ответникът претендира
разноски в размер на 30 лв. за възнаграждение на призован свидетел, разноски в
размер на 200 лв. за възнаграждение на вещо лице и разноски в размер на 2500
лв. за адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС. Относно всички претендирани
разноски са налице доказателства по делото за това, че са реално сторени в тези
размери, съответно същите с оглед изхода на делото следва да се присъдят на
ответника.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от П.И.М. с ЕГН **********, с адрес: ***”
АД с ЕИК, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от
изпълнителните директори С.П. и К.К., обективно съединени искове за плащане на
сумата от 50000 лв. /петдесет хиляди лева/, представляваща застрахователно
обезщетение за неимуществени вреди – страдание поради смъртта на брат му Васил И.М.,
причинена в резултат на ПТП, настъпило на 26.10.2020 г., ведно с обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху сумата за периода от 02.12.2020 г.
/датата на постановения от застрахователя отказ да плати обезщетение по
предявената пред него извънсъдебна претенция/ до окончателното плащане.
ОСЪЖДА
П.И.М. с ЕГН **********, с адрес: *** да плати на „Б.И.” АД с ЕИК, със седалище
и адрес на управление:***, представлявано от изпълнителните директори С.П. и К.К.,
следните суми: сумата от 2500 лв. /две хиляди и петстотин лева/, представляваща
направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС; сумата от
200 лв. /двеста лева/, представляваща
направени по делото разноски за възнаграждение на вещо лице; сумата от 30 лв.
/тридесет лева/, представляваща направени по делото разноски за възнаграждение
на призован свидетел.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: