№ 1178
гр. София, 20.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Жаклин Комитова
Членове:Иванка Иванова
Петя Алексиева
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20241000500799 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Ответникът в първоинстанционното производство „К. и К.“ АД в срока
по чл.259, ал.1 ГПК (препис от решението е връчен редовно на 28.07.2023 г., а
жалбата е подадена на 11.08.2023 г.) обжалва с въззивна жалба вх. №
74932/11.08.2023 г. Решение № 3767/10.07.2023 г., постановено по гр.д. №
13240/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-21 състав в неговата
осъдителна част, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от
5 513,70 лв.
Въззивната жалба е подадена от законния представител на дружеството
изпълнителния директор Д. Х. К.. Дължимата за въззивното обжалване
държавна такса е внесена с вносен документ от 11.08.2023 г., приложен към
жалбата.
С оглед на горното въззивната жалба е редовна.
По същество въззивникът поддържа, че в обжалваната си част
решението е неправилно и необосновано.
Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да постанови
1
ново по съществото на спора, с което да бъде отхвърлена и тази част от
претенцията.
Поддържа извършени от първоинстанционния съд процесуални
нарушения. Поддържа се, че правилно съдът е определил размера на
направени удръжки от възнаграждението на ищцата в размер на 27 778,05 лв.,
но неправилен се явява изводът, че за размера от 5 513,70 лв. липсва
основание, което се дължи на пренебрегване на част от доказателствената
информация и недостатъчно изясняване на делото по отношение на
удръжките от 10-11.06.2022 г. и основанието за тяхното извършване, както и
връзката им с разходи за процесния автомобил. Поддържа се, че сумите,
удържани от ищцата в периода от 10 - 11.06.2022 г. имат връзка с начислен
ДДС по договора за лизинг на процесния автомобил, със застраховки за
експлоатацията му, както и че в сумата от 945,70 лв. е включена сума от 367
лв. за гориво, което е зареждано от ищцата в процесния автомобил при
ползването му. Във връзка с така релевираните възражения, се развиват
доводи по съществото на спора.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от
въззиваемата по тази жалба страна – ищцата Г. Г. М.. Оспорва въззивната
жалба като неоснователна с твърдението, че ответникът не е въвеждал
твърдения с отговора си, каквито въвежда с въззивната жалба. Оспорва всички
останали твърдения.
Моли съда да остави жалбата без уважение.
Предмет на настоящото производство е и въззивната жалба вх. №
74932/11.08.2023 г. на ищцата в първоинстанционното производство Г. Г. М.,
която е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК (препис от решението е връчен
редовно на 15.09.2023 г., жалбата е подадена на 26.09.2023 г.)
Ищцата обжалва Решение № 3767/10.07.2023 г., постановено по гр.д. №
13240/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-21 състав в неговата
отхвърлителна част, с която искът й за главница е отхвърлен за разликата над
5 513,70 лв. до пълния претендиран размер от 27 403,35 лв.
Въззивната жалба е подадена от процесуален представител-адвокат К.
М. с надлежно учредена представителна власт по делото, съобразно
пълномощно приложено на л.31 от настоящото производство. Дължимата за
въззивното обжалване държавна такса е внесена с вносен документ от
2
23.10.2023 г., представен с молба от 24.10.2023 г.
С оглед на горното въззивният съд е сезиран с редовна въззивна жалба.
По същество се поддържа, че решението в обжалваната му част е
неправилно, необосновано и постановено при допускане на съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, в която връзка развива
подробни съображения по съществото на спора. Твърди се, че ответникът не е
доказал друго основание за даване на посоченото съгласие и такова не може
да се предполага и извлича на база превратно тълкуване на събраните
доказателства.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от
въззиваемата по тази жалба страна - ответникът „К. и К.“ АД чрез
изпълнителния директор Д. Х. К.. Оспорва въззивната жалба като
неоснователна и моли съда да не я уважава.
С оглед на така очертания предмет на въззивното производство, Решение
№ 3767/10.07.2023 г., постановено по гр.д. № 13240/2022 г. по описа на
Софийски градски съд, І-21 състав в неговата отхвърлителна част, с която
искът с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД е отхвърлен за сумата от 5 223,35
лв. лихва, е влязло в сила на 30.09.2023 г., поради необжалването му.
В открито съдебно заседание въззивницата-ищца, чрез своя процесуален
представител поддържа въззивната си жалба, оспорва въззивната жалба на
ответника. Претендира направените разноски, представя списък по чл.80
ГПК.
В открито съдебно заседание въззивникът-ответник, редовно призован,
не изпраща представител, не изразява становище в хода по същество.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда
на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.55,
ал.1, т.1 от ЗЗД, предявен от Г. Г. М. срещу „К. и К.“ АД за осъждането на
ответника да заплати на ищцата сума в размер на 27 403,35 лв., с която
неоснователно се е обогатил, ведно с акцесорен иск с правно основание чл.86,
ал.1 от ЗЗД за законната лихва, считано от датата на исковата молба до
окончателното изплащане на главницата.
3
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
въззивният съд приема за установени и доказани следните правнорелевантни
факти и обстоятелства:
Между страните не се спори, че са били в трудово-правни отношения въз
основа на трудов договор № 332/18.05.2006 г., по силата на който ищцата е
заемала при ищеца длъжността „главен счетоводител“ до месец юни 2022 г.
Установява се, че на 22.11.2018 г. между „София Франс Ауто-Оказион“
ЕООД и ответното дружество „К. и К.“ АД е сключен договор за отдаване под
наем на движимо имущество № 870 за срок от 48 месеца, а именно
употребяван лек автомобил Волво ХС 60 с наемна цена 48 месечни вноски
всяка по 291,79 евро без ДДС, включваща чист наем за срока на договора.
Първата месечна вноска за автомобила е дължима до 5-то число на 12.2018 г.,
последната до 05.12.2022 г. Съобразно договора ответното дружество-
наемател може да предоставя правото да управляват наемното имущество на
лица, имащи статут на работници или служители на наемателя.
Договорът между страните е прекратен по взаимно съгласие,
предсрочно, на 11.03.2022 г., като автомобилът е върнат. Между страните не се
спори, а и с представените писмени доказателства се установява, че на
10.03.2022 г. за същият автомобил е сключен договор за лизинг № 7433 между
„Ес Еф Ей Оказион“ ЕООД и „Григ Консулт“ ЕООД, чийто представител е
съпруга на ищцата И. Д. М..
От приетото пред първоинстанционния съд заключение на САТЕ се
установява, че наемът на процесния автомобил за периода от 22.11.2018 г. до
28.02.2022 г. е общо в размер на сумата от 185 667,15 лв. (155,37 лв. на ден х
1195 дни).
От приетото пред първоинстанционния съд и неоспорено от страните
заключение на ССчЕ се установява, че в периода от януари 2019 г. до юни
2022 г. от трудовото възнаграждение на ищцата са правени постоянни
удръжки в размер на 571 лв. всяка удръжка, съответно 570,69 лв. от февруари
2021 г. от платежните фишове за периода януари 2019 г.-март 2022 г. и
еднократна удръжка за периода май 2022 г.-юни 2022 г. (две еднократни
удръжки с размер 4 568 лв. и 945,70 лв.) с общ размер на всички удръжки -
27 778,05 лв.
От имейл кореспонденция между ищцата и ТРЗ (л.83 и 84 от
4
първоинстанционното дело), чието авторство не е оспорено от ищцата, се
установява, че по нейно искане, считано от м.01.2019 г. следва да се прави
постоянна удръжка в размер на 571 лв. и пак по нейно искане следва да се
спре тази удръжка от месеца, следващ този на който е издадена фактура за
„моята кола“-м.03. Имейлът е от 12 април 2022 г.
Пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства.
Разпитан свидетелят И. К. И. установява, че познава и двете страни. С
ищцата работил заедно от около 18 години, а ответното дружество е създадено
от свидетеля. През 2018 г. свидетелят бил представляващ ответното
дружество. Установява, че в края на 2018 г. ищцата го помолила дружеството
да й отпусне кредит, защото издържала син, който учел в Англия. Свидетелят
поел ангажимент да й съдейства за отпускане на кредит - заем от дружеството
за 27 000 лв., който ищцата да върне за четири години. Свидетелят установява,
че до сключване на договор с ответното дружеството не се стигнало, защото
доколкото знае ищцата получила потребителски кредит от Пощенска банка и
си решила проблема. Процесният автомобил е нает от ответното дружество с
цел да бъде ползван за служебен автомобил от Г. М.. Свидетелят установява,
че правило било да се наемат служебни коли и се предоставят на
ръководството на дружеството, като съответният служител не плаща наем, но
поема разходите за гориво и поддръжка на колата, предоставена му за
ползване. Мисли, че разходите направени от М. за гориво се удържали от
заплатата й.
Разпитана свидетелката И. Г. Я. установява, че работи в ответното
дружество от 2015 г., като към момента е старши счетоводител. Установява, че
процесният автомобил Волво бил нает от ответното дружество в периода от
края на 2018 г. до 2022 г., като този автомобил се ползвал само от ищцата М..
Знае че за този автомобил се изплащали месечни лизингови вноски, които се
удържали от Г. М., която знаела за това. Разходите за гориво били удържани от
заплатата на М..
При така установената фактическа обстановка и с обжалваното
решение, първоинстанционният съд е приел, че между ищцата и ответника е
било постигнато съглашение лек автомобил Волво СХ 60, който е бил предмет
на договора за лизинг, да бъде предоставен на ищцата за ползване, срещу
удръжка от възнаграждението на ищцата на дължимите от ответника на
5
лизингодателя лизингови вноски. Това съглашение между страните е било
основанието за извършване на периодичните удръжки за периода м.януари
2019 г. до м.март 2022 г. в общ размер 22 264,35 лв. Без основание са били
удържани сумите от общо 5 513,70 лв., от които 4 568 лв. на 10.06.2022 г. и
945,70 лв. на 11.06.2022 г. Първоинстанционният съд е приел, че лизинговият
автомобил е бил върнат на лизингополучателя през м.март 2022 г. и не е бил
ползван от ищцата, поради което това основание за извършване на удръжките
е отпаднало. Друго основание за тези удръжки по делото не е установено,
поради което първостепенният съд уважил исковата претенция за сумата от
5 513,70 лв., като до пълния претендиран размер е отхвърлил като
неоснователна. Отхвърлил като неоснователно и въведеното от ответника
възражение за прихващане.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани да обжалват страни-ищцата и ответникът в
първоинстанционното производство и са насочени срещу валиден и допустим
съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този
смисъл подадените въззивни жалби са процесуално допустими.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
От правна страна предявеният иск съдът квалифицира по чл. 55, ал. 1,
пр.1 от ЗЗД.
Съобразно константната съдебна практика, в хипотезата на чл. 55, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД ищецът следва да докаже само предаването на вещта, съответно
плащането на съответната парична сума. Същият не е задължен да доказва
обстоятелството, че предаването на вещта, съответно плащането на сумата е
извършено без правно основание. Задължението да докаже, че е налице
правно основание за даването или плащането е на ответника, тъй като именно
наличието на това основание му дава възможност да задържи полученото и
предявения срещу него иск да бъде отхвърлен.
В конкретния случай удържането на сумите в общ размер на 27 778,05
6
лв. от трудовото възнаграждение на ищцата, се доказва главно и пълно в
процеса, и то не е спорно между страните.
В исковата си молба ищцата твърди, че през месец декември 2018 г.
говорила с работодателя си за възможността да получи паричен заем от него в
размер на около 27 000 лв. с уговорката парите да се връщат с месечни
удръжки от заплатата на равни вноски в размер на по 571 лв. в продължение
на 48 месеца, но преди сключване на договора за заем с работодателя на
ищцата й бил отпуснат заем от Пощенска банка, поради което не се е
наложило да вземе заем от работодателя си. Тежестта на доказване на тези
твърдения е на ищцата от една страна, но от друга не са необходими с оглед
посочената по-горе доказателствена тежест. Но за пълнота на изложението
следва да се посочи, че твърденията на ищцата не се доказват в процеса,
съответно не кореспондират със заявеното съгласие от нея, считано от
м.01.2019 г. да й бъдат правени постоянни месечни удръжки в размер на 571
лв. Първо по делото ищцата не е представила договор за кредит, сключен с
Пощенска банка, от който да се установява верността на твърдението й за
сключен такъв, респ.не се установява датата, на която е сключен този договор
и дали същата следва м.януари 2019 г. На второ място житейски нелогично
звучи твърдението на ищцата, че в продължение на над три години от
трудовото й възнаграждение са й правени месечни удръжки в размер на
сумата от 571 лв. и тя не е разбрала, респ. била забравила за даденото от нея
съгласие, тъй като получила от Пощенска банка кредит и отпаднало
основанието да ползва такъв от работодателя.
Ето защо въззивният съд намира, че даденото от ищцата съгласие за
месечни удръжки от трудовото й възнаграждение в размер на 571 лв., считано
от м.01.2019 г. не е на основание водени с работодателя й преговори за
сключване на договор за заем, до какъвто не се стигнало. Но както се посочи
по-горе, ищцата не е длъжна да доказва липса на основание.
От друга страна-задължение на ответника е да докаже твърдяното
правно основание за получаване на процесните суми – налице формално
сключен от „К. и К.“ АД договор за лизинг, по който са извършвани плащания
от дружеството, но автомобилът е ползван само от ищцата за нейни лични
нужди като крайната цел е била и придобИ.ето му от страна на М.. Други
твърдения в отговора си ответникът не е въвеждал, а въведените по-късно с
7
въззивната жалба са преклудирани, както вече въззивният съд е посочил в
свое Определение № 1406/06.06.2024 г.
Въведеното с отговора твърдение на ответника също не се доказва.
Видно от доказателствата по делото сключеният между ответника и
третото за спора лице договор, е договор за наем, или т.нар. оперативен
лизинг, за процесния автомобил Волво, т.е. в същия не е предвидена
възможност за закупуване на наетото движимо имущество. Сумата от 291,80
евро, в левова равностойност 570,71 лв. представлява само стойност на
наеманото имущество, т.е. наемната цена.
При оперативния лизинг отсъства възможността за прехвърляне на
собствеността върху предмета на договора. Най-общо казано, оперативния
лизинг може да се приравни на договор за наем. При договора
за оперативен лизинг лизинговото възнаграждение представлява
възнаграждение за ползване на вещта в значително по-нисък размер от
покупната й стойност, тъй като стойността на вещта не се покрива изцяло от
лизинговите вноски, плащани през установения в договора срок, и
лизингодателят има интерес от остатъчната стойност на вещта, като разчита
на възможността за продажбата му или за повторното му предоставяне за
ползване от друг лизингополучател.
Т.е. по силата на договора за наем (оперативен лизинг) от 22.11.2018 г.
ищцата не е имало как да придобие собствеността върху автомобила,
плащайки всеки месец наемна цена в размер на 571 лв. При този договор
автомобилът може да бъде върнат, както се е случило и в конкретния случай,
като направените вноски са наем за ползването му.
Както бе посочено по-горе с договора от 22.11.2018 г. е предвидена
възможност ответното дружество-наемател да може да предоставя правото да
управляват наемното имущество на лица, имащи статут на работници или
служители на наемателя. Така уговореното в договора кореспондира и със
свидетелските показания на И. К. И.-управител на ответното дружество до
2018 г., който установява че правило било да се наемат служебни коли и се
предоставят на ръководството на дружеството, като съответният служител не
плаща наем, но поема разходите за гориво и поддръжка на колата,
предоставена му за ползване.
Безспорно по делото се установява, че в процесния период ищцата е
8
ползвала в качеството си на главен счетоводител процесния автомобил, а с
показанията на свидетелката Я. се установява, че Г. М. е заплащала горивото
за ползвания от нея автомобил и то е удържано от заплатата й.
Безспорно е установено, а ищцата не отрича, че е дала съгласие за
удържане всеки месец от трудовото й възнаграждение сума в размер на 571
лв., сбора от които съставлява и част от процесното плащане.
Това съгласие обаче не съставлява и не създава основание за това
плащане, доколкото от една страна то не може да се свърже с изпълнение на
права и задължения, с основанието и предмета на единствения договор, който
към онзи момент е обвързвал страните, а именно трудов договор №
332/18.05.2006 г. От друга страна абстрактното задължаване, т.е. такова за
предоставяне на имуществена облага без типична непосредствена цел
/основание/ като причина за възникването на същата, води нищожност по
чл.26, ал.2 от ЗЗД и даденото по нея подлежи на връщане като дадено при
начална липса на основание. Изцяло в този смисъл Решение № 211/26.11.2013
г., т.д. № 1082/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО., което макар и постановено при по-
различна фактическа обстановка, според настоящия въззивен състав е
приложимо и в настоящата хипотеза.
Ответникът нито е въвел, нито е доказал друго правно основание, на
което може да задържи процесната сума.
С оглед на така анализираните и ангажирани от страните писмени и
гласни доказателства, може да се направят следните фактически изводи.
Ищцата и в процесния период е заемала при ответното дружество по трудово
правоотношение длъжността главен счетоводител. В качеството си на
служител на ответника, същата е ползвала процесния лек автомобил Волво
ХС 60, нает от нейния работодател по силата на договор за отдаване под наем
на движимо имущество № 3870/22.11.2018 г., каквато възможност е
предоставена от наемодателя изрично с договор в раздел І Предмет на
наемния договор, т.3, изречение второ. Ищцата не е страна по този договор,
съответно за нея не е възникнало задължение да плаща уговорените месечни
наемни вноски. Ответникът не доказа главно и пълно между него и ищцата да
е постигнато съглашение, месечните наемни вноски да се поемат от нея.
Ето защо и достигайки до други фактически изводи, различни от тези на
първоинстанционния съд, въззивният съд намира, че искът е доказан главно и
9
пълно в своето основание, поради което следва да бъде уважен в пълния му
размер.
Възражението за прихващане, заявено с отговора на ответника е
неоснователно, доколкото и с оглед по-горе изложеното, безспорно се
установява, че ищцата е ползвала процесния автомобил на правно основание,
съобразно посоченото в договора.
Предвид на горното въззивната жалба на ищцата е основателна, а тази
на ответника-не, поради което първоинстанционното решение ще следва да
бъде отменено в неговата отхвърлителна част, с която искът на ищцата за
главница е отхвърлен за разликата над 5 513,70 лв. до пълния претендиран
размер от 27 403,35 лв. и постановено друго, с което исковата претенция бъде
уважена в пълния й предявен размер.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото ще следва да бъде извършено
преразпределение на разноските направени от ищцата пред първата
инстанция, които с оглед уважаване на претенцията й в пълен размер,
съответно също се дължат в пълен размер на сумата от 4964,80 лв., от която: 1
304,80 лв. внесена държавна такса, 400 лв.-депозит вещо лице и адвокатско
възнаграждение в размер на 3 260 лв. С оглед пълното уважаване на исковата
претенция на ответника не се дължат направените от него пред
първоинстанционния съд разноски.
С оглед на горното и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът ще
следва да бъде осъден да заплати още сума в размер на 4 130,71 лв. разноски
направени от ищцата пред първата инстанция, представляваща разликата над
присъдените от СГС разноски в размер на 834,09 лв. до дължимия размер от 4
964,80 лв.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, при които
въззивната жалба на ищцата се уважава изцяло, съответно на ответника не се
уважава, разноски се дължат само на въззивницата ищца в размер на сумата от
2 850 лв. заплатено адвокатско възнаграждение, съобразно представения по
делото договор от 21.09.2023 г.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
10
ОТМЕНЯ Решение № 3767/10.07.2023 г., постановено по гр.д. №
13240/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-21 състав, поправено с
Решение № 666/05.02.2024 г., в частта, с която искът на Г. Г. М. за главница е
отхвърлен за разликата над 5 513,70 лв. до пълния претендиран размер от 27
403,35 лв. и вместо него постановява:
ОСЪЖДА «К. И К.» АД, дружество учредено и вписано в Търговския
регистър с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София
1379, ул. «Арх.Петко Момчилов» № 2-8 да върне на основание чл.55, ал.1, т.1
от ЗЗД на Г. Г. М., ЕГН **********, гр.***, ж.к. «***», бл. *, вх.*, ет.*, ап.*, с
адрес за призоваване: гр.София, ул. «Уилям Гладстон» № 3, ет.1, ап.1, адвокат
М. Д.-М. получената без основание сума в размер на 21 889,65 лв. (двадесет и
една хиляди осемстотин осемдесет и девет и 0,65 лв.), представляваща
разликата над присъдената от първоинстанционния съд главница в размер на 5
513,70 лв. до пълния претендиран размер от 27 403,35 лв., на основание чл.78,
ал.1 от ГПК да заплати още сума в размер на 4 130,71 лв. (четири хиляди сто и
тридесет и 0,71 лв.) разноски направени от ищцата пред първата инстанция,
представляваща разликата над присъдените от СГС разноски в размер на
834,09 лв. до дължимия размер от 4 964,80 лв., както и разноски направени
пред въззивната инстанция в размер на 2 850 лв. (две хиляди осемстотин и
петдесет лв.)
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3767/10.07.2023 г., постановено по гр.д. №
13240/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-21 състав в неговата
осъдителна част, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от
5 513,70 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11