Решение по дело №45/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл. 156 и сл. от ДОПК.

Жалбоподателят И. Г. С. от гр.Русе е обжалвал потвърдения с решение № 238/09.01.2025 г. на директора на дирекция "ОДОП" – Варна ревизионен акт № Р-03001824000828-091-001 от 04.10.2024 година на органи по приходите при ТД на НАП – Варна като нищожен и незаконосъобразен.

В представените по делото писмени бележки, с вх.№ 1962/28.04.2025г., чрез адв.В.С., оспорващият прави изявление, че в хода на съдебното производство са събрани доказателства, че издадените в хода на ревизионното произвоство ЗВР, ЗИЗВР, РД и РА са надлежно подписани с КЕП от лицата, посочени като техни издатели.

Релевира възражение, че оспореният РА е незаконосъобразен, като прави и конкретни оплаквания досежно непризнати от органите по приходите разполагаеми суми. Подробни аргументи развива и в представените по делото писмени бележки.

Прави искане за отмяна на оспорения ревизионен акт. Претендира разноските по делото, за които представя списък.

Ответникът, директорът на Дирекция "ОДОП" – Варна, чрез процесуалния си представител З. Е., дава становище за неоснователност на жалбата.

Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, съобразно представен списък.

Съдът, като взе предвид констатациите в обжалвания ревизионен акт, становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установени следните факти, релевантни за правния спор, предмет на делото.

Жалбата е подадена в срока по чл. 156, ал. 1 от ДОПК, от лице с надлежна процесуална легитимация, против подлежащ на оспорване акт, потвърден изцяло по административен ред от ответника, което я прави допустима за разглеждане по същество.

Спорът между страните касае както установени релевантни факти, така и правната им оценка.

Ревизионното производство е било възложено със заповед за възлагане на ревизия № Р-03001824000828-020-001 от 13.02.2024 г. /л.З от преписката/, връчена на 20.02.2024г. на И. С., изменена с последващи ЗИЗВР № Р-03001824000828-020-002 от 14.05.2024 /л.352 от преписката/, връчена на 16.05.24г., както и ЗИЗВР № Р-03001824000828-020-003 от 14.06.2024 г. /л.382/, връчена на 17.06.2024г., с обхват определяне на задължения за данък върху годишната данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ, за периода от 01.01.2018 г. до 31.12.2020 г.

В законоустановения срок е издаден ревизионен доклад № Р-03001824000828-092-001/02.08.2024г. /л.533/, връчен на 15.08.2024г., срещу предложенията на който е подадено възражение /л.542 от преписката/.

В оспорения РА възражението е обсъдено и не е прието за основателно.

Въз основа на ревизионния доклад е издаден и процесния ревизионен акт, в който – както се отбеляза - всички възражения на лицето са отхвърлени.

Видно от мотивите, в хода на ревизионното производство органите по приходите са констатирали наличие на обстоятелства по чл.122, ал.1 от ДОПК, а именно: т.2 - налице са данни за укрити приходи и т.7 - получените приходи, доходи, източници на финансиране на собствения капитал или на безвъзмездно финансиране на стопанската дейност на ревизираното лице не съответстват на имущественото и финансовото му състояние за ревизирания период. Преценката в случая е извършена с оглед събраните в хода на ревизията доказателства, както и на приобщените доказателства, събрани във връзка с извършена проверка на жалбоподателя. Органите по приходите са установили, че за ревизираните периоди жалбоподателят не може да докаже документално доходите, които е получавал и с които е извършил разходи, които надхвърлят размера на финансовите му постъпления, което приели, че обосновава обстоятелството по чл.122, ал.1. т.7 от ДОПК.

От извършената съпоставка на имущественото и финансовото състояние на лицето за ревизираните периоди, въз основа на събраните доказателства в хода на ревизионното производство, както и полученият недостиг на направените парични разходи над получените и/или декларирани доходи е приет за недоказан доход, подлежащ на облагане. За да извърши разходите в съответните обеми, задълженото лице е притежавало средства в съответния размер, като констатираната разлика /превишение на разходите/ е квалифицирана като доход по см. на чл. 123 от ДОПК, за който се дължи данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ. Прието е, че същият не е деклариран по съответния ред и не е обложен и съответно е налице обстоятелство по чл.122, ал.1, т.2 от ДОПК.

По валидността на ревизионния акт:

Съдът счита, че ревизионният акт е издаден от органи по приходите, имащи това правомощие съобразно чл. 119, ал. 2 от ДОПК, тъй като единият орган е възложилият ревизията, а вторият орган е ръководителя й, като следва да се приеме, че актът е валиден. Видно от ЗВР, както и от ЗИЗВР е, че производството е възложено от М. А. – Д. като началник на сектор "Ревизии" в дирекцията, като той е бил оправомощен за това действие със заповед № Д-10/02.01.2024г. на директора на ТД на НАП –Варна. Съответно, при завършването на производството е издаден РД, подписан от ръководителя на ревизията и другият определен със ЗВР и ЗИЗВР приходен орган, като РА е подписан от възложилия производството орган и ръководителя на ревизията, каквото е изискването на чл. 119, ал. 2 от ДОПК.

Съдът констатира и, че ревизионният акт съдържа изискуемата се по чл.120, ал. 2 от ДОПК писмена форма и може да се приеме като формално законосъобразен.

Всички ЗВР, ЗИЗВР, РД и РА представляват от процесуална гледна точка електронни документи, подписани с квалифицирани електронни подписи от органи по приходите, които представляват от гледна точка на чл. 4 от ЗЕДЕУУ автори на електронните документи. При служебна проверка съдът констатира, че подписите отговарят на изискванията на чл. 13, ал. 3 от ЗЕДЕУУ, като се основават на квалифицирани удостоверения за електронни подписи, отговарящи на изискванията на Приложение IV от РЕГЛАМЕНТ (ЕС) № 910/2014 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 23 юли 2014 година относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО.

По съществото на спора:

С процесният ревизионен акт са установени следните допълнителни задължения:

За 2019 г. е определен данък върху годишната данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ в размер на 12705.17 лв. След приспадане на внесения данък в размер на 1479.40 лв. е определен данък за довнасяне в размер на 11225.77 лв.

За 2020 г. е определен е данък върху годишната данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ в размер на 7447.03 лв. След приспадане на внесения данък в размер на 1406.81 лв. е определен данък за довнасяне в размер на 6040.22 лв.

За невнесените в срок задължения са начислени лихви за забава, съответно за 2019 г. в размер на 5628.46 лв. и за 2020 г. в размер на 2407.64лв.

По отношение на определения данък върху годишната данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ, съдът приема следното:

За данъчната 2019 година:

В доклада са изброени факторите от разпоредбата на чл. 122, ал. 2 от ДОПК, касаещи формирането на данъчната основа, като всъщност при формирането и за определянето на дохода на лицето е ползвана презумпцията по чл. 123, ал. 1, т. 2 от ДОПК.

На практика обаче ГДО за т. н. доходи с неустановен произход по чл. 35, ал. 6 от ЗДДФЛ представлява прилагане на презумпцията по чл. 123, ал. 1, т. 2 от ДОПК, която разписва данъчна основа, която не се формира по начина, посочен в някой от материалните данъчни закони, вкл. и в ЗДДФЛ.

Съставен е имуществен баланс на лицето за процесната година, чрез който е проследено движението на имущественото му състояние.

Констатациите в това отношение са, че реализираните парични постъпления и погасяването на паричните вземания на лицето, както и наличните му парични активи не са достатъчни, за да покрият паричните му задължения към трети лица /.

Превишаването на паричната равностойност на пасивите на лицето над доказаните му доходи и постъпления са приети от една страна като наличие на основание по чл.122, ал. 1, т. 7 от ДОПК и, от друга страна, като доход по чл. 123, ал. 1 от ДОПК, подлежащ на данъчно третиране и облагане.

Констатирано е, че това несъответствие за 2019 г. е отрицателна величина от 104157.74 лв. Този доход е квалифициран по чл. 35, т. 6 от ЗДДФЛ, а на практика представляват презюмиран доход по чл. 123, ал. 1, т.2 от ДОПК, като той е трансформиран в т. н. обща данъчна основа и за него е определен данък при прилагане на 10 процентова ставка.

Следва да се отбележи, че ответникът е споделил изводите на ревизиращите, като е посочил изрично, че основанието за определяне на основата за облагане с пряк данък е чл. 122, ал. 1, т.2 и т. 7 от ДОПК.

Ревизия по чл. 122-124а от ДОПК се извършва при наличие на някое от обстоятелствата, визирани в ал.1, като посочените обстоятелства не се намират в отношение на кумулативност, а на алтернативност, което означава, че наличието само на едно от тях е достатъчно основание за преминаването на ревизията по особения ред.

Механизмът и редът, който следва да се спазва от страна на ревизиращия орган при ревизии от този род, е регламентиран в ал. 2 на чл. 122 и ал. 1 на чл. 124 от ДОПК, като целта на законодателя е да се постигне обективност и достоверност при определяне правата, задълженията и отговорността на данъчните субекти. Когато данъчната основа се определя по реда на чл. 122, ал. 2 от ДОПК и при условията на ал.1 от същия член е установено несъответствие на декларираните/получените приходи, доходи, източници на финансиране спрямо имущественото и финансовото състояние, съгласно разпоредбата на чл.123 от ДОПК, се смята до доказване на противното, че е налице печалба или доход, подлежащ на облагане с данъци, когато:

- стойността на имуществото на лицето явно съществено превишава размера на декларираните приходи, доходи, източници на формиране на собствения капитал или на безвъзмездно финансиране, получени от него:

- направените разходи от лицето и свързаните с него лица по § 1, т. 3, б.“а'' от ДР на ДОПК /в случая включените в едно домакинство/ явно съществено превишават размера на декларираните получени средства.

Видно от мотивите на процесния РА, в хода на ревизионното производство органите по приходите са констатирали наличие на обстоятелства по чл.122, ал.1 от ДОПК, а именно: т.2 - налице са данни за укрити приходи и т.7 - получените приходи, доходи, източници на финансиране на собствения капитал или на безвъзмездно финансиране на стопанската дейност на ревизираното лице не съответстват на имущественото и финансовото му състояние за ревизирания период.

Преценката в случая е извършена с оглед събраните в хода на ревизията доказателства, както и на приобщените доказателства, събрани във връзка с извършена проверка на жалбоподателя. Органите по приходите са установили, че за ревизираните периоди жалбоподателят не може да докаже документално доходите, които е получавал и с които е извършил разходи, които надхвърлят размера на финансовите му постъпления, поради което правилно е прието, че е налице обстоятелство по чл.122, ал.1. т.7 от ДОПК.

Този извод се подкрепя от извършената съпоставка на имущественото и финансовото състояние на лицето за ревизираните периоди въз основа на събраните доказателства в хода на ревизионното производство.

Полученият недостиг на направените парични разходи над получените и/или декларирани доходи основателно е приет за недоказан доход, подлежащ на облагане.

За да извърши разходите в съответните обеми, задълженото лице е притежавало средства в съответния размер като констатираната разлика /превишение на разходите/ правилно е квалифицирана като доход по см. на чл. 123 от ДОПК, за който се дължи данък по чл. 48. ал. 1 от ЗДДФЛ.

Същият не е деклариран по съответния ред и не е обложен и съответно е налице обстоятелство по чл.122, ал.1, т.2 от ДОПК.

Единствено при наличие на обстоятелства по чл. 122, ал. 1 ДОПК и при спазване на правилата на чл. 122, ал. 2 и ал. 4 ДОПК, законът дава възможност на органите по приходите да приложат установения от съответния закон размер на данъка към определена от тях основа. В производството по съдебно обжалване на РА, издаден по реда на чл. 122 ДОПК, в тежест на органите по приходите е да установят основанията за извършване на ревизия при особени случаи, както и спазването на императивния процесуален ред за това, а в тежест на жалбоподателя е да установи при условията на пълно и насрещно доказване твърдяните от него факти и обстоятелства, с които се опровергават фактическите констатации в акта. За да се приложи презумпцията по чл.124, ал. 2 ДОПК фактическите констатации, на които се позовават органите по приходите следва да са подкрепени от надлежни доказателства, в противен случай тежестта за опровергаването им не може да се възлага на ревизирания субект.

Следва да се посочи, че всъщност всяко едно от посочените основания по чл. 122, ал. 1 ДОПК само по себе си е достатъчно основата за облагане да бъде определена по реда на ал. 2 на правната норма.

В обсъжданата до тук насока, следва да се съобрази правилото, въведено в чл.124, ал. 2 ДОПК, съобразно което – "в производството по обжалването на ревизионния акт при извършена ревизия по реда на чл. 122 фактическите констатации в него се смятат за верни до доказване на противното, когато наличието на основанията по чл. 122, ал. 1 е подкрепено със събраните доказателства. " Това означава, че на ревизионния акт е нормативно придадена отнапред материална доказателствена сила по отношение на обективираните в него констатации. Казано с други думи, тежестта за тяхното оборване е на жалбоподателя, това важи в случаи като процесния, в които преди това органите по приходите са успели по несъмнен начин да докажат, че по отношение на ревизираното лице и за ревизирания период е налице някое от изчерпателно изброените в чл. 122, ал. 1 от ДОПК обстоятелства.

При ревизия, проведена по особения ред в тежест на жалбоподателя е да докаже всички релевантни за спора факти и обстоятелства, като съгласно чл. 124, ал. 2 ДОПК констатациите на ревизионния акт се ползват с презумпция за вярност и задължение на ревизираното лице е да ги обори. При установеното в хода на ревизията превишение на разходите над доходите на И. С. правилно е приетото от приходните органи за наличие на обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 7 ДОПК.

Предвид изложеното, неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че в конкретния случай не са налице обстоятелства по чл.122. ал.1, т.2 и т.7 от ДОПК за преминаване на ревизията по особения ред.

Налице е надлежно връчено до оспорващия уведомление по чл.124 ДОПК.

1.За данъчната 2019г. оспорващия твърди, че неправилно в наличните парични средства в брой не е включена сумата от 130000лв., предоставена му от лицето И. В. И..

В ревизионното производство и съдебното производство за тази сума се поддържа тезата, че е предоставена на И. С., на основание сключен между тях договор за поръчка, под устна форма, с предмет закупуване за сметка на доверителя на недвижим имот.

Съгласно чл.280 от ЗЗД с договор за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия.

Нормата на чл.281 от ЗЗД регламентира, че довереникът е длъжен да изпълни поръчката като добър стопанин и да пази имуществото, което получи във връзка с нея.

Доверителят е длъжен да заплати на довереника възнаграждение само ако е уговорено – чл.286 ЗЗД.

От съвкупния анализ на цитираните правни норми следва правният извод, че довереникът не може да се разпорежда с парични средства, които е получил за изпълнението на поръчката, поради които същите не могат да формират т.нар начално салдо и да се включат в наличните парични средства в брой, с които лицето разполага.

За разлика от договора за заем по чл.240 от ЗЗД, при който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи срещу задължение за връщането им в определен срок или след покана, при договорът за поръчка предоставените на довереника парични суми за изпълнение на поръчката не се предават в собственост на довереника. На това съответства и задължението му да пази имуществото, което получи във връзка с изпълнението на поръчката.Анотирана съдебна практикаАнотирана съдебна практика

С оглед последното твърдение на оспорващия, че сумата от 130000лв. е получена от него по договор за поръчка / в първоначалните обяснения е посочил, че е получил сумата с уговорката с И. И. за започване на съвместен бизнес/, за закупуване на недвижим имот за И. И., следва правният извод, че тези парични средства дори и да се приеме, че са предадени на оспорващия, те не са преминали в негова собственост, респ.същият не е разполагал с правната възможност да се разпорежда с тях, както и да покрива личните си разходи с тях.

Не се твърди, че сумата от 130000лв. е възнаграждение по чл.286 от ЗЗД.

Предвид изложеното е ирелевантен въпроса дали тази сума е била изобщо предоставена на лицето.

2. С платежно нареждане от 19.12.2019г. И. С. е получил сумата от 19000.00лв. по банковата си сметка от Сдружение СК Олимпия с основание „по договор за наем".

Представени са документи с вх.№ВхК-4934/28.05.2024г. и писмени обяснения, съгласно които: „Получената от СК Олимпия- ЕИК ********* с основание наем сума 10000.00лв. е за наем на предоставени фитнес уреди по договор за наем от 03.01.2019г., а останалите 9000лв. са възстановени средства от спортния клуб, предоставени от И.С. през 2016г.- 5000.00лв. и през 2017г.- 4000.00лв. за ремонт на спортно съоръжение."

При извършена проверка приключила с протокол № Р-03001823185798-073-001/05.02.2024 година и цитирана на страница 5 от ревизионен доклад, органът по приходи приема, че доходите от наем на оспорващия за 2019 година са 10000.00лева., като ревизиращият екип не е съобразил факта, че платецът на наема е подал декларация по чл.73 от ЗДДФЛ за размера на платения от него наем през 2019 година през 2020 година и е посочил размер който е 10000.00 лева.

По делото е прието заключение на ССЕ, неоспорено от страните, което съдът приема, като достатъчно пълно и ясно, като обосновано и не възниква съмнение относно неговата правилност.

От заключението на в.л. М. се установява, че съгласно предоставените на експерта Аналитични регистри на Сдружение „Спортен клуб Олимпия“ за счетоводна сметка 499 "Други кредитори" за отчетни периоди 2016 год. и 2017 год., ПКО № 10/15.08.2016 год. за сумата от 5000.00 лв. и ПКО № 11/10.04.2017 год. за сумата от 4000.00 лв. са осчетоводени като задължение към И. С..

Съгласно предоставени отново на експерта Оборотна ведомост и Г. К. на Сдружението през 2019 год., задължението към И. С. по тези два Приходни Касови Ордери, в общ размер на 9000,00 лв., е закрито, след извършения банков превод на 19.12.2019 год.

Но, съгласно Счетоводните Баланси на Сдружение „Спортен клуб Олимпия" за отчетни периоди 2016 год., 2017 год. и към 31.12.2018 год., сдружението не е декларирало тези, свои задължения.

Съгласно Главна Книга и Оборотна ведомост на Сдружение „Спортен клуб Олимпия" за периода от 01.01.2019 год. до 31.12.2019 год., предоставени на експерта по време на неговота проверка, на място в счетоводството на Сдружението, със сумата от 19 000,00 лв. изплатена от Сдружението по банков път на 19.12.2019 год. е закрито задължението на същото към И. С. от 9000.00 лв. / по ПКО № 10/15.08.2016 год. за сумата от 5000.00 лв. и ПКО № 11/10.04.2017 год. за сумата от 4000.00 лв. / и с останалата сума от 10 000,00 лв. е погасено задължение на Сдружението по Договор за наем от 03.01.2019 год. към И. С..

Но, съгласно Счетоводните Баланси на Сдружение „Спортен клуб Олимпия " за отчетни периоди 2016 год., 2017 год. и към 31.12.2018 год., сдружението не е декларирано тези, свои задължения.

Съдът приема, че недекларирането на тези задължения от сдружението / по ПКО № 10/15.08.2016 год. за сумата от 5000.00 лв. и ПКО № 11/10.04.2017 год. за сумата от 4000.00 лв. /не е основание да се приеме, че не са налице такива задължения.

От съвкупния анализ на ПКО № 10/15.08.2016 год. за сумата от 5000.00 лв. и ПКО № 11/10.04.2017 год. за сумата от 4000.00 лв. и от счетоводните записвания по счетоводна сметка 499 "Други кредитори" се установява по безспорен начин, че сдружението е имало задължения към оспорващия в размер на 9000лв., които са погасени по банков път на 19.12.2019г.

Предвид изложеното следва да се приеме, че по т.6 от таблицата за съпоставката за съответствие между стойността на имуществото на задълженото лице и направените от него разходи и декларирани и/или получени от него доходи за данъчен период 2019г. следва да отпадне сумата от 9000лв., която е върната от сдружението сума на оспорващия, поради което са възстановени средства, като следва да остане само сумата от 10000лв. – доходи от наем.

3. По отношение на непризнатите заеми, предоставени на И. С. от Я. С., М. Ч., Я. Б., Д. И. и П. И..

Съгласно чл. 240 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД), с договора за заем, заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. От употребения в нормата израз "предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи" следва изводът, че договорът по своето естество е реален. За да породи действие следва да бъде установено предаването на парите или другите заместими вещи. В случая по време на ревизията, както и в съдебното производство не са представени договори за заем.

В жалбата са изложени доводи, че неправилно органите по приходите не са приели, че жалбоподателят е получил заеми от трети лица - М. Ч., Я. Б., Д. И. и П. И. за периода 2018 г. - 2020 г. - всеки един от заемите на стойност 4500,00 лв. Уточнява се, че за получените суми не са сключени договори, тъй като заемодателите са в близки отношения с оспорващия, но същите са представили декларации, които неправилно не са кредитирани от органите по приходите.

Въз основа на събраните доказателства, съдът счита, че правилно органите по приходите не са приели, че М. Ч., Я. Б., Д. И. и П. И., реално са предоставили заеми на ревизираното лице. За доказване реалността за предоставените заеми в хода на ревизионното производство не са представени документи, удостоверяващи датите на предаване на сумите между страните, няма сключени договори, няма данни за срока на връщане на сумите.

Представени са писмени доказателства - 4 бр. спогодби с еднотипно съдържание и с дата на съставяне - 31.10.2024 г. за М. Ч., от 30.10.2024 г. за Я. Б., от 20.10.2024 г. за Д. И. и от 20.10.2024 г. за П. И.. Видно от съдържанието на споразуменията, същите би следвало да имат характер на разписки за реално предадени суми от горепосочените лица. Съдът счита, че представените 4 бр. спогодби не удостоверяват реално предаване на заемните суми, предвид обстоятелството, че всички те са с дата на съставяне след приключване на ревизията и издаване на процесния РА. Жалбоподателят е запознат с мотивите и констатациите на обжалвания акт и в съдържанието на споразуменията се съдържат всички факти и обстоятелства, за които в хода на ревизията не са представени доказателства, а именно договорености относно предаването на сумата и дължими лихви. Договорът за заем е неформален, каузален и реален договор. За действителността му не е необходима писмена форма. Главното задължение по договора възниква по силата на постигането на съгласие и на предаването на парите като вид родово определени заместими вещи. Условие за действителност на договора за заем е реалното предоставяне на паричните средства от заемодателя на заемополучателя. Според разпоредбата на чл.240 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/, заем е налице, когато дадената/получената сума подлежи на връщане, независимо дали е уговорена лихва. В конкретния случай със спогодбите не е договорен срок за връщане на сумата.

Представените в хода на ревизионното производство писмени обяснения и декларации, както и приложените към жалбата „спогодби" за предоставени в заем парични средства, по своя характер представляват частни писмени доказателства по см. на чл.180 от ГПК, приложим на основание §2 от ДР на ДОПК. Същите не притежават материална доказателствена сила сами по себе си и не са доказателство, че сумите, посочени в тях, са получени реално, не са доказателство за наличие на облигационна връзка между страните по договорите, нито за реалното осъществяване на уговорената с тях престация.

Във всяка от спогодбите се съдържат и противоречиви клаузи: „заемателят е следвало да върне сумата при поискване от страна на заемателя“, както и допълнителни уговорки „заемателят се задължава да върне предоставената сума по чл.1 на заемателя в срок до 31.12.2025г.

В подкрепа на изложеното е и обстоятелството, че получените заеми не са декларирани от жалбоподателя в ГДД по чл.50 от ЗДДФЛ, въпреки че за процесните години 2019 г. и 2020 г. са подадени декларации.

В съдебно заседание е разпитан свидетелят Я. С., брат на оспорващия, който установява че в рамките на три години върнал на И. С., получен от него заем 9000-10000 хиляди лева, от 2017г. до 2019г. се бил изплатил. От разпита на този свидетел не се установяват конкретните суми и години на които са върнати твърдяните суми, не се установи кога е предадена и реално сумата, предмет на този договор за заем.

Въз основа на гореизложеното, след извършен съвкупен анализ на събраните по административната преписка доказателства и предвид близките отношения между страните, настоящата инстанция счита, че не са налице реално предоставени парични средства от цитираните по-горе лица на жалбоподателя и правилно с обжалвания акт сумите не са включени в приходната част при извършената от органите по приходите съпоставка.

В хода на съдебното производство жалбоподателят не е доказал получаването на съответните суми като върнат заем от Я. С. около 9-10000 хил лева , Я. Б., Д. И. и П. И. и М. Ч. през 2019 - всеки един от заемите на стойност 4500.00лв.

Не е доказано действителното предоставяне и получаване на заемни средства от посочените лица, което е необходимо с оглед естеството на договора за заем съобразно разпоредбата на чл. 240 ЗЗД - неговите правни последици и действие настъпват от момента на предаване на собствеността върху парите или другите заместими вещи. Това обстоятелство не се установява от представените при ревизията писмени спогодби, сключени с т.нар заемодатели. Предоставянето на суми като заем не е потвърдено в хода на съдебното производство, в т.ч. и с гласни доказателства от Я. Б., Д. И. и П. И., което е необходимо с оглед принципа на публичност и непосредственост на процеса - чл. 11 ГПК във вр.с § 2 ДР ДОПК и характера на писмените доказателства и свидетелските показания. В съдебния процес подобни декларации и спогодби с преамбюли, като тези предоставени от заемодателите в хода на ревизията, не могат да бъдат възприети като категорични доказателства за твърдените в същите обстоятелства.

Съдът не кредитира дадените показания от свидетелката Ч., тъй като доказателства за сключване на договорите за заем, представляващи спогодби с преамбюли, са представени след издаване на РА, което обуславя извод, че тези документи са съставени единствено с цел доказване на защитната теза на оспорващия, като показанията на този свидетел са с цел подкрепа на тази теза.

Предаването на сумата или вещта е елемент от фактическия състав на договора за заем и е абсолютно необходима предпоставка за пораждане на заемното правоотношение с произтичащото от него вземане за връщане на заетата сума или вещ.

По делото не са ангажирани безспорни доказателства от И. С. относно така разгледаните по - горе елементи, формиращи фактическия състав на договора за заем. Тяхното установяване би довело до обосноваване на категоричен извод за извършено между страните предаване на сумите, в това число и момента на предаването, дефиниран от свидетеля Ч. без необходимата конкретика така: „дадох му 4500 лв.", като в спогодбите липсва конкретизация относно датата и начина на предаване на сумите.

Тази неустановеност, включително и в показанията на свид.С. не позволява да се приеме, че са сключени договори за заеми за посочените суми като източник на средства за оспорващия.

Действителното получаване на посочените суми като заем се разколебава и с оглед изрично заявеното от третите лица, че предоставените средства не са върнати от ревизираното лице, въпреки изтеклия продължителен период от датите, на които се твърди, че са предоставени. В тази връзка следва да бъде съобразено и че по делото не са налице данни от И. С. да е подадена декларация по чл. 50, ал. 1, т. 5, б. в ЗДДФЛ за непогасената част от получените парични заеми през данъчната 2019г. и 2020 г., чийто размер според заявеното от лицето общо е надхвърлил 10000 лв.

Следователно, правилно ревизиращите органи са приели, че посочените суми не са реален доход на задълженото лице, поради което не са включени и в приходната част на паричните потоци за ревизираните периоди.

4. Относно непризнато дарение от родителите на жалбоподателя в размер на 28000.00 лв.:

Жалбоподателят твърди, че неправилно не е призната като дарена сумата в размер на 28 000,00 лв. от родителите му в периода 2013 г. до 2017г.

В хода на ревизионното произвоство органите по приходите са извършили процесуални действия за установяване на обстоятелството дали родителите на жалбоподателя са разполагали с парични средства в размера на „дарените" му през периода 2013 г. - 2017 г. От извършения анализ на събраните доказателства се установява, че размерите на месечните им пенсии през периода 2013 г. - 2017 г. са по размер равни на издръжката на едно домакинство, което означава, че лицата не са имали възможност да спестят парични средства в този размер, които да дарят на сина си, тъй като не е доказано че са разполагали с такива парични средства.

Относно посочения от жалбоподателя произход на средства от продажбата на имот от родителите му през 2013 г., се установява, че по данни от нотариалния акт /л.438 от адм.преписка/, родителите на жалбоподателя са получили 9900.00 лв., която сума е значително по- малка от дарената на ревизираното лице в размер на 28 000.00 лв. Установява се, че не са представени доказателства къде е съхранявана сумата от годината на продажба - 2013 г. до 01.01.2018 г.

На следващо място, видно от събраните в съдебното производство доказателства, родителите на оспорващия са получили доходи от продажба на недвижимия имот през 2013г. По делото обаче не са ангажирани доказателства, че получените от тази продажба сума 9900лв. са съхранявани от посочените лица и че същите са разполагали със средствата към датите на даряването им на И. С., с оглед изминалия дълъг период от време между получаването на приходите и предоставянето им. Същевременно, тези обстоятелства не се установяват по категоричен начин и от показанията на свидетеля Я. С. - брат на оспорващия, като в тази насока следва да бъде съобразено, че заинтересуваността на свидетеля от изхода на процеса не е изключена, а по-скоро вероятна.

Относно непризнати приходи в размер на 32500.00 лв. от продажби на фитнес уреди през 2016 г.:

Жалбоподателят твърди, че при ревизията неправилно са ценени представените декларации на 5 бр. физически лица за закупени от него през 2016 г. фитнес уреди.

В конкретния случай правилно от органите пo приходите е извършен анализ на представените от физически лица /купувачи/ декларации от м. 10.2023 г. /л.209 пр.-л.206/. При преглед на същите се установява, че описаните фитнес уреди, предмет на продажба, представляват спортни уреди втора употреба. Към жалбата са представени като доказателства фактури за закупени от жалбоподателя три броя спортни уреди в общ размер на 16 524.00 лв., които съгласно обясненията на лицата са продадени след 8 г. на стойност близка до стойността на закупуването им. За останалите уреди не са представени никакви доказателства относно закупуването им от жалбоподателя.

Представените от физически лица - купувачи декларации от м. 10.2023г. /л.209гр.-л.206 от адм.преписка/ по своята правна същност са частни документи.

Както в хода на ревизионното, така и на съдебното производство, представените писмени доказателства се преценяват съобразно доказателствената им сила по чл. 179 и чл. 180 ГПК. Няма спор, че като частни документи разписките имат обвързваща съда формалната доказателствена сила по чл. 180, ал. 1 ГПК, че изявленията са направени от лицата, подписали документите. По отношение на своето съдържание, част от което е и датата на съставянето им, частните документи нямат обвързваща съда доказателствена сила. Същите се преценяват съвкупно с всички други събрани по делото доказателства.

По делото не са представени доказателства за факта каква е била стойността на процесните уреди към датата сделките, като доказването на този факт е в тежест на жалбоподателя.

Отделно от изложеното, относно продажбата на спортните уреди не са представени доказателства за получени суми от жалбоподателя през лятото на 2016 г.

Не са представени и доказателства къде са съхранявани парите, нито за това, че същите са били налични към 01.01.2018 г., тъй като между твърдяните продажби през 2016г. и 01.01.2018г. са изминали две години.

В своята практика ВАС многократно е подчертал, че при проведено ревизионното производство по особения ред на чл. 122 и сл. от ДОПК в тежест на органите по приходите е да установи наличието на съответното основание по чл. 122, ал. 1 ДОПК.

В случаите когато това основание е доказано главно и пълно, приложение намира разпоредбата на чл. 124, ал. 2 ДОПК, съдържаща оборима презумпция за вярност на фактическите констатации в ревизионния акт.

Доказателствената тежест на жалбоподателя е указана с определение от 11.02.2025г.

В тежест на ревизираното лице е да обори с допустимите по ДОПК доказателствени средства тази презумпция, което в случая не е сторено, поради което възраженията на оспорващия са неоснователни.

Останалите компоненти на имуществения баланс за 2019г. и 2020г. не се спорят, а и се потвърждават от събраните в хода на ревизията доказателства.

Превишаването на разходваните средства над наличните средства и получените доходи за 2019г. е 95157.14лв.

Превишаването на разходваните средства над наличните средства и получените доходи за 2020г. е установената от администрацията сума в размер от 60392.32 лв.

Правилно при това ответникът приема, че е налице основанието по чл.122, ал. 1, т. 7 от ДОПК, според която разпоредба "Органът по приходите може да приложи установения от съответния закон размер на данъка към определена от него по реда на ал. 2 основа, когато декларираните и/или получените приходи, доходи, източници на формиране на собствения капитал или на безвъзмездно финансиране на стопанската дейност на ревизираното лице не съответстват на имущественото и финансовото му състояние за ревизирания период; ". В случая е установено, че установените меродавни доходи и източници на формирането на имуществото на РЛ не могат да обосноват извършените от него разходи, т. е. не съответстват на финансовото състояние на РЛ.

От друга страна, посочената сума е и презюмиран доход по чл. 123, ал.1 от ДОПК.

В хода на съдебното производство се установи, че получените доходи от наем за 2019г. са в размер на 10000лв., от които следва да се приспаднат разходи в размер на 1000лв. и се определи доход от наем по чл.32 от ЗДДФЛ в размер на 9000лв.

Общата годишна данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ за 2019г. е 118051.72лв.

Годишното данъчно задължение съгласно чл. 48, ал.1 от ЗДДФЛ е в размер на 11805.17лв. Авансово внесен данък през годината за доходите -579.40лв. Внесен по ГДД за 2019г.- 900.00лв. Сума за внасяне в размер на 10325.77лв.

На основание чл.67, ал.5 от ЗДДФЛ поради неспазване на определения срок за внасяне на задължението се дължи съответната лихва върху сума в размер на 10325.77лв.

В тази част жалбата е частично основателна и РА следва да се отмени.

За 2020 г. е определена обща годишна данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ в размер на 74 470.28 лв.. формирана от:

• получени доходи от трудови правоотношения в размер на 5 889.54 лв. След приспадане на задължителни осигурителни вноски по реда на КСО и 330 в размер на 811.58 лв., е определена годишна данъчна основа в размер на 5077,96 лв.;
• получени доходи от наем в размер на 10 000.00 лв.. от които са приспаднати разходи в размер на 1000.00 лв. и е определена данъчна основа в размер на 9000.00 лв.;
• получени доходи с неустановен произход в размер на 60 392.32 лв..

Определен е данък по чл.48. ал.1 от ЗДДФЛ в размер на 7447.03 лв. След приспадане на внесения данък в размер на 1406.81 лв. е определен данък за довнасяне в размер на 6040.22 лв.

За невнесеното в срок задължение са начислени лихви за закъснение, съответно за 2020 г. в размер на 2407.64 лв., което съответства на материалния закон.

В тази й част жалбата е неоснователна.

На основание чл.161, ал.1 от ДОПК в полза на ответната страна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от жалбата, в размер на 2600лв.

Предвид изложените съображения и на основание чл.160, ал.1 от АПК, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Ревизионен акт № Р-03001824000828-091-001/04.10.2024г., издаден по реда на чл. 119, ал.2 от ДОПК от М. А. Д. на длъжност началник на сектор „Ревизии" при ТД на НАП Варна - възложил ревизията и Р. М. М. на длъжност главен инспектор по приходите в същата дирекция - ръководител на ревизията, потвърден с Решение № 238/09.01.2025г., издадено от директора на дирекция ОДОП-гр.Варна, в частта му, с която на И. Г. С. от гр.Русе са установени задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ, за внасяне за данъчен период 2019г., за разликата от 10325.77лв. до 11225.77лв. и съответните лихви за забава.

ОТХВЪРЛЯ оспорването на И. Г. С. от гр.Русе срещу Ревизионен акт № Р-03001824000828-091-001/04.10.2024г., издаден по реда на чл. 119, ал.2 от ДОПК от М. А. Д. на длъжност началник на сектор „Ревизии" при ТД на НАП Варна - възложил ревизията и Р. М. М. на длъжност главен инспектор по приходите в същата дирекция - ръководител на ревизията, потвърден с Решение № 238/09.01.2025г., издадено от директора на дирекция ОДОП Варна, в частта, с която са установени задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ, за внасяне за данъчен период 2020г. на главница в размер на 6040.22лв. и лихва – 2407.64лв., като НЕОСНОВАТЕЛНА.

ОСЪЖДА И. Г. С. от гр.Русе, ул.Борисова № 81, вх.2, ет.7, ап.4, с [ЕГН], да заплати на Национална агенция за приходите сумата от 2600 лева, представляваща възнаграждение за осъществена юрисконсултска защита.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховният административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.

Административен съдия: