Р Е Ш Е Н И Е
№ 260069
В ИМЕТО НА
НАРОДА
гр. Пловдив,
13.10.2020 година
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХI състав, в
открито съдебно заседание, проведено на двадесет и четвърти
септември през две хиляди и двадесета година,
в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: МИГЛЕНА ПЛОЩАКОВА
при секретаря Милена Левашка, като разгледа докладваното от съдията т. д. №
86 по описа за 2019 г., намери за установено
следното:
Производството по
делото е образувано по исковата молба, подадена
на 07.02.2019 год. от Б.А.К. и Я.Б.К. против „Застрахователно акционерно
дружество „Булстрад Виена Иншурънс груп” АД. Предявени са субективно активно
съединени осъдителни искове за присъждане на парични обезщетения за
неимуществени в размер на по 150 000 лв. за всеки един от двамата ищци.
Исковите претенции
се основават на следните фактически
обстоятелства:
Твърди се, че А.С.А.,
без да притежава свидетелство за управление на МПС от категория „А“, каквото по
закон се изисква, за да управлява мотоциклет „Ямаха УЗФ 1000Р“ с рег. № ***, управлявал този мотоциклет, собственост
на Г. Ш., по пътното платно за движение на път П-86 /П.-А.-С/ и в района на
пътен участък км. 0+800, в посока от север на юг, със скорост 104 км./ч., на
28.09.2016 год. около 18 ч., като е причинил произшествие – блъснал пешеходката
Ф.И., която починала на място.
Срещу А. било
образувано досъдебно производство № 307 / 2016 год. по описа на РУ на МВР – С.,
а впоследствие му било повдигнато обвинение по чл. 343, ал. 3, б. б, вр. ал. 1,
б. в, вр. чл. 342, ал. 1 НК. С влязла в сила присъда на наказателния съд по
НОХД № 2539/2017 год. А.А. бил признат за виновен в това, че на 28.09.2016
год., при управление на мотоциклет марка „Ямаха“ с рег. № ***със скорост 104
км./ч., без необходимата правоспособност, е нарушил правилата за движение по
пътищата – чл. 21, ал. 1 ЗДвП и е причинил смъртта на Ф.И.И..
По отношение на
мотоциклета към датата на произшествието била налице валидна застраховка
„гражданска отговорност“, сключена на 20.04.2016 год., със срок на покритие от
20.04.2016 год. до 19.04.2017 год. Застраховател по застраховката бил ЗАД
„Булстрад Виена Иншурънс груп“ АД. Застрахователното дружеството било уведомено
за произшествието с уведомление вх. № 6110/27.10.2016 год., а впоследствие и от
ищците – на 30.10.2018 год.
Изложени са
твърдения за връзката на ищците със загиналата при произшествието Ф.И.. Тя е
имала граждански брак, но била във фактическа раздяла със съпруга си от
деветдесетте години на XX век. Ищецът Б.А.К. е живял на съпружески начала с Ф.И.
от 1999 год. до настъпването на смъртта ѝ. Те живели като семейство,
заедно с Я.Б.К. – дете на Б., който по това време бил на 8 години и Б.А. – ** на Ф., който бил на 4
години. Отношенията между тях били изключително добри и емоционални, изпълнени
с грижа, обич и взаимна подкрепа. Ф.отглеждала Я. като свое дете с грижа и обич.
През годините съвместен живот работели в различни населени места в България
като кравари, като в последните няколко години работели в кравеферма в
покрайнините на гр. Пловдив, находяща се в непосредствена близост до инцидента.
Внезапната смърт на Ф.била неописуемо тежък и
непоносим удар както за Б., така и за Я.; тя причинила изключително психическо
напрежение, мъка, нестабилност и чувство за безизходица. След смъртта двамата
ищци изпаднали в дълбока депресия и криза, те никога нямало да преодолеят
болката от нелепата ѝ преждевременна загуба. Ищците изградили паметник на
Ф.на мястото на инцидента, в знак на обич и почит към паметта ѝ, за който
се грижели ежедневно.
При обосновката на
активната си материално-правна легитимация, ищците се позовават на
Постановление № 4/61 на Пленума на ВС и на Тълкувателно решение № 1 / 21.06.2018 год. на ОСНГТК на ВКС, излагайки
твърдение, че са от кръга на лицата, които са създали трайна и дълбока
емоционална връзка с починалата и търпят от нейната смърт продължителни болки и
страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени.
Предвид изложеното
предявяват срещу ответното дружество, в качеството му на застраховател по
застраховка „гражданска отговорност“ на виновния за произшествието водач на
мотоциклет „Ямаха УЗФ 1000 Р“ с рег. № *** – ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“
ЕАД осъдителни искове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на Ф.И.И., починала
при ПТП на 28.09.2016 год., в размер на по
150 000 лева за всеки един от Б.А.К. и Я.Б.К.. Обезщетенията се
претендират ведно със законната лихва, считано от 27.10.2016 год. до
окончателното плащане. Претендират се и сторените по делото разноски.
На исковете ищците
са дали точна правна квалификация - предявените осъдителни искове са с правно
основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса на застраховането, вр. чл. 45 и чл. 52 ЗЗД.
Акцесорното искане за законна лихва е с правно основание чл. 84, ал. 3 ЗЗД и
чл. 497 КЗ.
Ответникът
„Застрахователно акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс груп” АД е подал
отговор на исковата молба в
двуседмичния срок по чл. 367 ГПК. Не са изложени възражения срещу допустимостта
на исковете.
По
същество се оспорват изцяло исковите претенции.
Признава
се твърдението, че ищците са отправили към застрахователя застрахователната си
претенция на 30.10.2018 год., по която застрахователят е постановил изричен
отказ. Не се оспорва твърдението, че смъртта на пострадалата е в причинна
връзка с произшествието.
Изложено
е твърдение, че според представеното пред него удостоверение за наследници,
починала при произшествието Ф.И. към момента на смъртта си е имала съпруг и пет
деца. Всички нейни наследници по закон са предявили пред застрахователя на 28.03.2018
год. застрахователна претенция, която дружеството удовлетворило, като изплатило
по 70 000 лв. на всеки наследник или общо 420 000 лв.
Оспорват
се твърденията в исковата молба за съвместно съжителство и установени отношения
на емоционална близост между ищците и пострадалата, респ. настъпили в тази
връзка неимуществени вреди. Дори да се установяло съвместно съжителство на Ф.И.
и Б.К., то било в противоречие със закона и морала, предвид обстоятелството, че
тя е била в законен брак с друг мъж.
Въпреки
наличието на влязла в сила присъда, установяваща виновността на водача, е
изложено твърдение, че напрактика основна причина за настъпването на злополуката е поведението на
самата пострадала, тъй като тя е пресичала междуградски път, при натоварено
движение, в участък, в който пресичането на пешеходци е било забранено и
внезапната ѝ поява в лентата за движение на мотоциклетиста е била
непредвидима, съответно произшествието е било непредотвратимо.
Ако
въпреки това се приеме, че са налице основания за ангажирането на отговорността
на ответника, се прави възражение за съпричиняване от страна на
загиналата в изключителна степен. Претендираното обезщетение не отговаряло на
критерия по чл. 52 ЗЗД за справедливост. Оспорва се претенцията за законна
лихва предвид акцесорния ѝ характер.
Поради
изложеното се настоява исковете да бъдат отхвърлени, а при условията на
евентуалност обезщетенията бъдат определени при отчитане на изключителен принос
на пострадалата. Също се претендират деловодни разноски.
В допълнителната искова молба ищците
излагат допълнителни аргументи за допустимост на исковете, основани на спазване
на тримесечния срок от отправянето на претенцията към застрахователя,
независимо от постановения отказ. Изразява се несъгласие с довода, че с
изплащането на обезщетения на наследниците по закон на починалата Ф.И.,
застрахователят е изпълнил всички свои задължения, произтичащи от договора за
застраховка „гражданска отговорност“. Поддържа се твърдението, че и двамата
ищци са лица, създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалата е като
такива имат правото да претендират и получат обезщетение. Ищците се
противопоставят и на довода на ответната страна, че съжителството на Ф.И. и Б.К.
е било в противоречие със закона и морала, като развиват съображения в
противния смисъл, основани на доктрината и съдебната практика. Във връзка с
възражението за съпричиняване се подчертава, че ищците са направили
доказателствени искания.
В
подадения отговор на допълнителната искова
молба ответникът подчертава, че в първоначалния отговор не е възразил срещу
допустимостта на исковете, поради което аргументите на ищците за допустимост на
исковете им са безпредметни. Поддържа се възражението, че ищците не са от кръга
на лицата, които са материално легитимирани да търсят и получат обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на Ф.И., както и всички изложени в първоначалния
отговор възражения, в т.ч. довода, че с изплащането на обезщетения на шестимата
законни наследници на И. застрахователното дружество е изпълнило задълженията
си, произтичащи от застрахователния договор.
С
определение № 1437 / 05.07.2019 год. са уважени исканията на ответното
дружество за допускане привличането на трети
лица помагачи.
От
страна на третото лице помагач Н.А.И. не е постъпило становище по исковете.
От
третото лице помагач А.А. е постъпил отговор, в който заявява, че поддържа
изцяло направените от ответника в отговора на исковата молба оспорвания и
възражения, като моли същите да се считат направени и от него.
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, след като разгледа събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите и възраженията
на страните, приема за установено следното:
С доклада по делото са приети за безспорни между страните и
ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че се е осъществило
пътно-транспортно произшествие на 28.09.2016 год., на мястото посочено в
исковата молба, в което като пешеходец е участвала Ф.И.; че вследствие на
произшествието, при неоспорена причинно-следствена връзка, Ф.И. е починала; че
по отношение на мотоциклет „Ямаха УЗФ 1000Р“ с рег. № *** е била налице застраховка „гражданска
отговорност“, валидна към деня на произшествието, сключена с ответното
застрахователно дружество; че преди завеждането на делото ищците са отправили
до ответното дружество писмена претенция за изплащане на обезщетение.
Въз основа на
присъда № 28 / 09.03.2018 год. на ОС – Пловдив, влязла в сила на 27.03.2018
год., и на основание чл. 300 ГПК, с доклада по делото настоящият съдебен състав е приел за установено, че А.С.А.
е виновен в това, че на 28.09.2016 год. на път II-**/П.-А.-С/, в района на
пътен участък км. 0+800 на територията на обл. П, при управление на МПС –
мотоциклет „Ямаха“, е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 21, ал.
1 ЗДвП, без да има необходимата правоспособност и движейки се със скорост 104
км./ч., по непредпазливост е причинил смъртта на Ф.И.И.. Така, въз основа на
присъдата установена по
делото е и причинната връзка между противоправното деяние на А. и смъртта на И..
Тези обстоятелства не подлежат на доказване, респ. на оспорване и
опровергаване в хода на настоящото дело. Влязлата в сила присъда е
задължителна единствено досежно поведението на подсъдимия, тя не установява
поведението на пострадалата и обстоятелството дали тя е допринесла с действията
си за вредоносния резултат.
Предвид наличието на описаните
безспорни и ненуждаущи се от доказване обстоятелства, не следва да се
коментират изрично събраните в тяхна подкрепа доказателства.
Спорните моменти по делото се
концентрират около два основни въпроса: на
първо място - дали между починалата при произшествието Ф.И. и двамата ищци
е била установена описаната близка емоционална връзка, сходна с тази между
съпрузи и между майка и син и на второ място – за наличието на съпричиняване на
вредоносния резултат с поведението на пострадалата.
Във връзка с активната легитимация
на ищците:
Безспорно по делото е, а се установява и от представеното удостоверение
за наследници, че починалата при процесното произшествие Ф.И. е била в
граждански брак с Н.А.И.. Имала е пет деца, първите три от които, носещи имената
на съпруга й Н.И., а последните две – М.Б.А.и Б.Б.А., носещи презиме и фамилия
различни от тези на ** ѝ. Установява се, че всички шест наследници по
закон на Ф.И. са предявили на 28.03.2018 год. пред ответното застрахователно
дружество писмена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение за
вредите от смъртта на Ф.И.. Представени от ответника са спогодби, постигнати
между наследниците на И. и застрахователното дружество, за заплащане на обезщетения
за неимуществени вреди на всеки един от тях, търпени вследствие на смъртта на
тяхната съпруга и майка, в размер на по 70 000 лв. за всеки един от тях.
Представени са и доказателства за изплащането на обезщетенията през м. 06.2018
год. по банков път, по посочената в застрахователната претенция банкова сметка на
адвоката им. Получаването на обезщетенията се признава от разпитаните свидетели
И., И. и А..
Безспорно е, че ищците не са от кръга на наследниците по закон на
починалата при процесното произшествие Ф.И..
Според разрешенията, възприети в Тълкувателно решение № 1 / 21.06.2018
год. по т.д. № 1 / 2016 год. на ОСНГТК на ВКС материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени
вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №
4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния
съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да
бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Според мотивите на решението наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се
преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и
доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато
от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което
претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на
трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет
и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание
предполага оправдани очаквания за взаимна
грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие
изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване
съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Създаването на трайна и
дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни
морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в
семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При липса на
нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност
би било лишено от законово основание, а примерното изброяване крие опасност от
непредвиждане на породени от житейското многообразие случаи, в които ще е
справедливо получаването на обезщетение за неимуществени вреди. За да се
избегне накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като
правна възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и
семеен кръг на починалия, но само в
изключителни случаи - когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с
починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални
болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето.
По този начин ще се достигне до разрешение, еднакво справедливо за всички лица,
които действително търпят неимуществени вреди от смъртта на друго лице.
За установяване на връзката на ищците и покойната Ф.И. по делото са
събрани гласни доказателства.
Разпитани са три от децата на Ф.И. – Б.Б.А., Б.Н.И. и А.Н.И..
Свидетелят Б.Б.А. е най-малкото дете на Ф.И., роден през ** год. Бил е
на ** годишна възраст /т.е. около ** год./, когато майка му се е „събрала“ с Б.К.
и заживяла с него на семейни начала. А. живял с майка си и К. до навършване на
11-годишната си възраст. Живели като четиричленно семейство – свидетелят, майка
му, Б. и неговият ** – Я., който бил 4 години по-голям от свидетеля. При тези
данни следва, че Я. е бил на 8-9 години, когато е заживял с Ф.. Свидетелят не е
имал негативно отношение към съжителя на майка си, защото знаел, че тя вече се
е разделила с баща му. Напротив, А. определя Б.К. като свой втори баща, когото
възприемал като истински баща, защото той го отгледал. А от своя страна майка
му отгледала Я. като свое дете – „Я. си е от малък изгледан от майка ми“; тя не
правела разлика между родния си син и Я.. Двете момчета отраснали като братя.
Родната майка на Я. не е поддържала връзка с него по времето, в което свидетелят е живеел с майка си и Б.; знае, че
по едно време го е търсела, но той отказал контакт с нея. На 11 годишна възраст
свидетелят се върнал да живее при биологичния си баща, а по-късно, на възраст
от 16 до 18 години отново заживял с майка си, Б.К. и Я.К. в Р.. И след като се
върнал при майка си на 16 годишна възраст, тя и Б. работели и живеели заедно
като нормално семейство, в което членовете се обичат, били в добри, дори „прекрасни“
отношения. Когато А. отишъл при майка си в Р., Я. вече имал дъщеричка на около
1 годинка /видно от справката за родствени връзки, детето на Я. е родено през
м. *** год., а Б.А. е навършил 16 години през лятото на ** год./. Детето на Я.
било оставено за отглеждане от баща си, тъй като съпругата му го напуснала. Ф.с
изключително желание се грижела за детето на Я., не правела разлика, че Я. не е
неин кръвен син, гледала детенцето като своя внучка, а детето наричало Ф.„бабо“.
Свидетелят знае, че след като е напуснал домакинството на майка си на 18
годишна възраст, семейството се преместило в кравеферма близо до С., но не е ходил
там, тъй като заминал на работа в Ч.. Но по време на емиграцията си поддържал
редовно телефонна и скайп връзка с Ф./поне три пъти седмично/, която му
споделяла, че отношенията ѝ с Б. са нормални, все така добри, че си
работят и се разбират. След смъртта на Ф., свидетелят се е виждал с Я., който
му споделил, че баща му Б. приел много тежко смъртта ѝ, поразболял се
след нея; Я., който я обичал, също.
Свидетелят Б.Н.И., дете от съпруга ѝ Н.И. /роден през *** год./, бил
на около ** години, когато майка му се разделила с баща му /т.е. около 2000
год./, но нямали развод. „Майка ми след като напусна баща ми, се ожени за К.“.
Не знаел какви отношения имала с него, защото когато идвала да ги вижда в Р.и
отсядала при децата и внуците си, идвала сама. Като си идвала на гости,
отсядала при баща му, с който си говорела, нямали караници. Понякога си идвала
в Р.и с К., но тогава той се прибирал в неговата къща. Но като си поседяла в Р.,
се прибирала пак при К.. Работели заедно, гледали животни. Свидетелят бил с
майка си и К. на работа в продължение на два месеца, но не помни кога; тогава с
тях бил и сина на К. - Я.. Свидетелят не знае в какви условия е живеела майка
му в кравефермата край Пловдив, не я е посещавал там, а тя не обичала да
разказва къде и как живее.
Свидетелката А.И. – най-голямата дъщеря на Ф.И. /родена през ** год./, разяснява,
че майка ѝ се разделила с баща ѝ Н.И., който злоупотребявал системно
с алкохола и „майка ми не го искаше“ заради пиянството. След раздялата майка
ѝ се „оженила“ за Б.К.. Свидетелката не си спомня кога точно Ф.е заживяла
с К., но помни че самата тя напуснала дома си, когато била на ** години и се
оженила /1997 год./, а майка ѝ се оженила за ищеца след това; без да е
сигурна в продължителността на връзката им, счита, че майка ѝ била женена
поне 10 години за К.. През това време няколко пъти се разделяли и събирали; не
помни кога последно първият ищец е „прибрал“ майка ѝ и повече не са се
разделяли. Работели заедно като кравари в различни ферми в България. Ф.се
прибирала често в Р., на два месеца - веднъж, за да вижда децата и внуците си.
Свидетелката посетила майка си два пъти в краварника край Пловдив, където тя
живеела с Б., „двамата си живееха“. Я. не е заварвала там, но знае, че е живял
при тях. В краварника заварила и малко детенце, внучка на Б.К.. Отношенията на Ф.с
Я. определя като добри - Я. я слушал, Ф.не се е оплаквала от него „за десет
години сигурно тя го е отгледала, де да знам“. Но Ф.не обичала да споделя за
живота си с децата си. Я. и Б. присъствали на погребението.
Разпитани по делото са и двама свидетели без родство с починалата Ф.И. –
В.М. и Г.М.. Те са собственици на кравефермата, в която са живели Ф.и Б.К. и
където продължават да работят и понастоящем двамата ищци. Б. и Ф.започнали
работа в кравефермата около 2013 год. Дошли тримата заедно - Б., Я. и Ф.и
собствениците ги възприели като семейство от самото начало. Те работели и живеели
заедно, помагали си един на друг, били добри хора, разбирали се много,
уважавали се. Ф.и Б. живеели в една от стаите, а Я. и детето му – в другата. Ф.се
грижела за всички – перяла, готвела, гледала детето на Я.. Я. я наричал
„майко“, „маме“, а детето на Я. се обръщало към нея с „бабо“. Дори свидетелят М.разбрал,
че Я. не е кръвен син на Ф.едва след смъртта ѝ. След смъртта на Ф., на Б.
и на Я. им било много тежко, особено на Б.. Той направил паметник на мястото на
инцидента и всеки ден ходел там, цветя ѝ носел, плачел, „милее за нея“;
отслабнал много, не бил на себе си; бил „съкрушен“. На Я. също му било тежко,
но по характер бил мълчалив и не показвал чувствата си. Свидетелката М.знае, че
Ф.е започнала да се грижи за Я., когато е бил малък и че са живели заедно 15-20
години.
При запознаване с материалите по приложеното наказателно дело и в
частност с протокола за оглед на местопроизшествието се установява, че в
момента на произшествието, в дамската чанта на починалата Ф.И. е имало две
лични карти – освен нейната и тази на Б.К.. Този факт за съда на първо място допълнително
потвърждава изнесеното от свидетелите за съвместното съжителство на Ф.и Б., а
от друга страна е индиция за особената близост и доверие, които са съществували
между двамата, за да предостави К. документа си за самоличност на своята
съжителка.
От представеното в последното по делото съдебно заседание бракоразводно
решение на РС – Велинград се установява, че бракът на Б.К. с неговата съпруга и
майка на детето му Я.К. е прекратен по силата на решение от 2014 год. От
мотивите на решението е видно, че съдът е възприел за установена фактическата
раздяла на двамата съпрузи още от 1995 год., в каквато насока са били
твърденията на бившата му съпруга.
При така събраните гласни доказателства, съдът приема за несъмнено установена
близката връзка на Ф.И. с Б.К.. Макар и формално да е била в граждански брак с Н.И.,
Ф.се е разделила с него още преди раждането на последните си две деца /които са
от друг баща/, а от около 1999 година, когато най-малкият ѝ син Б.А. е
бил на ** години, е заживяла на съпружески начала с Б.К. и се е грижела за
отглеждането както на свидетеля, така и на сина на съжителя си Я.К.. Така, до
смъртта на Ф.през 2016 год., съвместното им съжителство е продължило около 17
години. Свидетелите - собственици на кравефермата, в която са работели Ф.и
ищците, са ги възприемали през цялото време като семейство от двама съпрузи със
син и внуче, като св. М.едва след смъртта на Ф.е разбрал за липсата на
родствени връзки между тях. Установи се, че живеейки заедно, са си помагали в
работата и домакинството и са живели в разбирателство, взаимно уважение и
привързаност. Установи се, че Ф.е била в добро здравословно състояние,
работоспособна и активна, което е дало основание за очаквания за взаимна грижа
и помощ и в бъдеще. Макар да се установи, че Ф.И. се е връщала в Р. често
/веднъж на около два месеца/, поддържала е връзка с родните си деца и внуци и
се е опитвала да им помага, напрактика голяма част от животът ѝ е бил
посветен на Б.К. и сина му. С първия ищец починалата е изградила връзка,
подобна на връзката между съпрузи, отношения на близост, привързаност,
подкрепа, взаимно уважение и взаимопомощ. Отглеждала е сина му от деветгодишната
му възраст, грижела се е за детето му като за свое внуче.
Ф.И. формално е била в граждански брак с Н.И., но тази брачна връзка
почти две десетилетия трайно е била лишена от присъщото и съдържание, тя е
съществувала само формално. Фактическата раздяла на Ф.И. със съпруга й
несъмнено е факт още към момента на раждането на четвъртото и петото й дете.
Състоянието на раздяла е продължило и през цялото време на фактическо
съжителство с К.. От показанията на най-голямата й дъщеря се установи, че Ф.е
напуснала съпруга си поради неговото пиянство, а злоупотребите му с алкохола
продължават и понастоящем. Обстоятелството, че когато Ф.И. се е завръщала в Р.
при децата и внуците си, е поддържала добри отношения със съпруга си, че си е
говорела с него, не се е карала, води до извод единствено за запазени културни
отношения с него заради общите им деца и внуци и не опровергава констатация за
това, че в съпружеска връзка Ф.е живяла през последните 17 години от живота си
именно с К.. Собствените ѝ деца считат, че майка им се е „оженила“ за
ищеца, а просто, че е заживяла с него; те не осъждат това съжителство като
предателство или неморален акт от нейна страна, а плод на доброволния ѝ
избор на партньор в живота. Съжителството на лица от различен пол, на семейни начала не противоречи
на морала, като фактическата раздяла е основание за разтрогване на брака, но
ако той не е прекратен, формалното му съществуване не прави фактическото
съжителство незаконно или неморално. Разводът по СК е
уреден като правна възможност, като право за съпруга, когато бракът е дълбоко и
непоправимо разстроен. След като разводът е правна възможност за съпрузите, то
следва, че предприемането на стъпки за юридическото му разтрогване не
съставлява задължение за съпрузите. При дълбоко и непоправимо разстроен брак и
настъпила фактическа раздяла, брачните партньори са свободни да изградят нова
житейска и емоционална връзка на уважение, грижа и подкрепа /чл. 2, т. 7 СК/,
без липсата на развод да прави новата връзка неморална и противоречаща на
закона, в каквато насока се излагат доводи от ответника.
Установи се също, че съжителствайки с Б.К., през цялото време от 1999
год. до 2016 год. Ф.е живяла заедно и със сина му. Тя е била активен участник в
отглеждането му от деветгодишната му възраст насетне и между тях са се създали
отношения, сходни с тези между майка и син. Родният син на Ф.- Б.А. счита, че
майка му не ги е деляла и не е имала различно отношение към двете момчета. Св. М.с
изненада е разбрал, че между Ф.и Я. не е имало кръвна връзка, възприемайки ги
през цялото време приживе на Ф.като майка и син.
Поради това съдът приема, че настоящият случай е от кръга на
изключителните случаи, визирани в цитираното Тълкувателно решение - претендиращите обезщетение доказаха, че са изградили с починалата
особено близка и трайна житейска връзка, подобна на тази
между съпрузи и съответно между майка и син и търпят значителни морални болки и страдания от нейната загуба с продължително
проявление във времето.
Поради това в тяхна ползва следва да бъдат присъдени обезщетения за
неимуществени вреди, изразяващи се в страдания от загуба на починалата при
произшествието Ф.И..
При спазването на критерия за справедливост, съдът приема, че в полза на
Б.К., изградил връзка със загиналата при произшествието, сходна по съдържание с
връзка между съпрузи, продължила седемнадесет години, следва да бъде определено
обезщетение в размер на 70 000 лв. При определянето на размера съдът отчита
обстоятелството, че самият застраховател, при сключването на споразуменията с
наследниците по закон на Ф.И., е приел, че това е размерът на дължимото на
преживелия съпруг обезщетение за неимуществени вреди. А искът на Б.К. се
уважава именно защото съдът приема, че връзката между него и починалата Ф.И. е
била аналогична на връзка между съпрузи.
При определянето на обезщетението, което следва да се определи в полза
на Я.К., съдът има предвид, че Ф.е започнала да отглежда Я. в по-напреднала
детска възраст, когато той е бил вече на около 9 години, възраст, която му е
позволила да формира съзнание, че Ф.не е негова рождена майка; етап от живота,
в който е преминала необходимостта от особено интензивни грижи по отглеждането на
дете в невръстна възраст; възраст, в която вече са били положени основите на
възпитанието му, след излизането от възрастта на „първите седем“, която в
народопсихологията се определя като есенциална както във възпитателен, така и в
емоционален аспект. Съдът има предвид и че според всички свидетелски показания Я.
е по-сдържан като характер, не показва чувствата си и макар за всички да е
видно, че страда от загубата на Ф., всички сравнявайки страданията на Я. с тези
на Б.К., определят последните като много по-силни и трудно преодолими. Като
отчете посочените обстоятелства, съдът приема, че справедливото обезщетение,
което следва да се дължи на Я.К., е 30 000 лв.
По повдигнатото от ответника възражение
за съпричиняване:
Както е споменато в доклада по делото, с влязлата сила присъда е
установен по категоричен и обвързващ настоящия съд единствено поведението на
мотоциклетиста, но не и поведението на пострадалата. Във връзка с поведението
на пострадалата при произшествието по делото са допуснати гласни доказателства.
Свидетелят К.Л. е пътувал с автомобила си по околовръстния път на гр.
Пловдив в посока от Пещерско шосе към Пазарджишко шосе /от юг на север/, като
точно в момента на неговото преминаване в близост до мястото на произшествието
трафикът според свидетеля не е бил свръхнатоварен – пред Л. се е движел един
автомобил, но 300-400 м. напред нямало други автомобили, в насрещното също в
този момент нямало автомобили, видял в далечината единствено мотор. Изведнъж колата,
движеща се пред свидетеля, намалила рязко скоростта си и виждайки стоповете
ѝ свидетелят инстинктивно натиснал
спирачки и намалил скоростта си. В този момент Л. забелязал пешеходка /розов
силует/, която прибягнала пред колата на Л., с подтичване достигнала осевата
линия, огледала се и продължила. В момента, в който продължила пресичането и в
който свидетелят се разминавал с мотоциклета, настъпил удар между мотора и
пешеходеца. След удара Л. предприел спиране, отбил и слязъл от автомобила, за
да види дали може да помогне с нещо. При спирането погледнал в огледалото за
обратно виждане и видял, че мотоциклетът се „сурка“ по земята, но пешеходката я
нямало на пътното платно. Набрал телефон 112 и отишъл при мотоциклетиста.
Мисли, че е бил основният свидетел, тъй като всички други спрели водачи
мислели, че мотоциклетистът е паднал сам. По негови данни започнали да издирват
пешеходката. Категоричен е, че на мястото на произшествието не е имало
пешеходна пътека - на околовръстното шосе няма пешеходни зони.
За установяване на механизма на произшествието е разпитан като свидетел
и К.В., който е преминал през мястото на произшествието малко след настъпването
му, но не е възприел лично момента на сблъсъка. Пътувал е по посока обратна на
посоката на св. Л. *** /от север на юг/, по негови данни трафикът в
непосредствена близост до кръговото на Пазарджишко шосе е бил натоварен,
движели са се в колона, със скорост около 50-60 км.ч. След В. като преминал
моста над р. Марица, зад него се движел моторист и в момента, в който му се
удара възможност, мотоциклетът го изпреварил и две коли пред него се включил в
лентата за движение. Малко по-късно свидетелят видял, че колите пред него
започнали да отбиват в банкета отляво, а на 100-200 видял, че на асфалта, почти
до банкета, лежи човек с кожено яке. Осъзнал, че това е мотористът, който го е
изпреварил малко преди това. Но доколкото свидетелят не е възприел сблъсъка,
той не е източник на данни за поведението на пешеходката. В участъка, където е
станал инцидента, е имало положена пътна маркировка – непрекъсната лента и не е
имало знаци, ограничаващи скоростта на движение.
По делото е изготвена и приета без възражения от страните съдебна автотехническа експертиза. В нея е
отразено и установеното и с присъдата - че мотоциклетистът се е движел със
скорост от 104 км./ч. При тази скорост дължината на пълния му спирачен път е
била 108,77 м., а ако се бе движел със скорост 80 км./ч. дължината на спирачния
път е 72,83 м. В момента, в който мотоциклетистът е имал пряка видимост към
пешеходката, той е бил на разстояние от 61,51 м. от мястото на удара /т.е.
по-малко от дължината на спирачния път при допустимата от закона скорост/. В
анализираната пътна ситуация от момента, в който водачът на мотора е получил
техническа възможност да забележи пешеходката И. между колоната от МПС в лявата
лента, той не е имал техническа възможност да установи мотоциклета преди
мястото на удара. Дори ако се бе движел със скорост 80 км./ч., от момента, в
който е получил техническа възможност да забележи пешеходката, той не е имал
техническа възможност да установи напълно мотоциклета преди мястото на удара.
Но в мотивната част на заключението е посочено, че ако мотоциклетът се
бе движил със скорост 80 км./ч., вместо с установените 104 км./ч., пешеходката
би имала възможност да измине допълнителен път и в този случай мотоциклетистът би преминал зад нея и би имал възможност да
избегне удара като пропусне пешеходката.
При така събраните доказателства следва отговор да намери въпроса дали
загиналата Ф.И. е допринесла с поведението си за вредоносния резултат.
Тя е пресичала околовръстен път, извън населено място, на място, което
не е било обозначено като пешеходна пътека. В близост до мястото на пресичане
не се установява да е имало пешеходна пътека. Произшествието е станало около 18
часа, във време, когато движението е било особено натоварено, при добра
видимост.
Според чл. 113, ал. 2 ЗДвП извън населените места и по двулентовите двупосочни пътища в населените места, когато в близост до пешеходците няма пешеходна пътека, те могат да пресичат платното за движение и извън определените за това места, като при това спазват правилата по ал. 1, т. 1, 2 и 4 на чл. 113, а именно: преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с разстоянията до приближаващите се пътни превозни средства и с тяхната скорост на движение /според редакцията на т. 1 към датата на произшествието – нормата е изменена впоследствие, през 2017 год./; да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение; да не преминават през ограждения от парапети или вериги.
В
случая, несъмнено е, че Ф.И. е нарушила правилата за движение по пътищата.
Пресичала е платното за движение извън населено място, на място, в близост до
което няма пешеходна пътека. Не е изпълнила задължението си по чл. 113, ал. 1,
т. 1 ЗДвП преди да навлезе на платното за движение, да се съобрази с разстоянията
до приближаващите се пътни превозни средства и с тяхната скорост на движение.
Предприела е пресичане на източната лента по начин, че е принудила автомобила,
движещ се преди св. Л., както и автомобила на св. Л. рязко да намалят скоростта
си; макар и забавила ход при осевата линия, е продължила пресичането и на
западната лента за движение, без да се съобрази с приближаващия се мотоциклет и
с неговата скорост на движение. Задължението на пешеходеца да се съобрази със
скоростта на приближаващо се МПС е безусловно, то не е обвързано от това дали
скоростта на това превозно средство е съобразена с пътните условия или с
нормативните ограничения – каквато и да е фактическата му скорост, пешеходецът
следва да се съобрази с нея. С това свое противоправно поведение се е поставила
в ситуация на голям риск за живота си, който за съжаление се е реализирал. И. е
нарушила и задължението си по чл. 114, т. 1 ЗДвП – пешеходците да не навлизат
внезапно на платното за движение. А навлизането й е било внезапно – именно
поради това автомобилът пред този на св. Л. е набил рязко спирачки, за да
избегне удара. При така установеното за поведението на пострадалата, несъмнено
е, че Ф.И. е допринесла в голяма степен за увреждането си.
Произшествието
е станало извън населено място. Според чл. 21 ЗДвП максималната скорост, с която
мотоциклетистът е можел да се движи като водач на МПС категория А, е била 80
км./ч. А. е управлявал мотоциклета с 104 км./ч. и е допуснал превишение от 24
км./ч. над максимално разрешената скорост. От експертизата се установи, че ако
мотоциклетистът се бе движил с максимално разрешената от закона скорост, той не
би могъл да спре преди мястото на удара, да установи превозното средство в
състояние на пълен покой, но по-ниската скорост, в рамките на допустимата от
закона, би позволила на пешеходката да измине повече път и той да премине зад
нея, като по този начин избегне сблъсъка. Следователно, управлението на
мотоциклета със скорост над допустимата е не просто формално нарушение на
правилата за движение, а е било един от двата основни фактора, станали причина
за настъпването на произшествието.
Съпричиняването е
обективен факт, който се определя единствено от наличието на причинно-следствена връзка, а не и от
наличието на вина в действието или бездействието на пострадалия. Според
формираната съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. решение № 444 /
31.10.2012 год. по гр.д. № 453 / 2012 год. на второ г.о., за да е налице
съпричиняване, обективно е необходимо за настъпването на вредите да са
допринесли най-малко две лица - делинквентът и увреденият, като тяхното
поведение е част от общия верижен процес на увреждането. Само по себе си
нарушаването на нормативни, общоприети или опитни правила за поведение от
страна на пострадалия не може да обоснове извод за наличието на съпричиняване.
И в този случай определящо е наличието на причинна връзка между нарушаването им
и вредоносния резултат, т.е. резултатът трябва да е следствие на нарушаването.
Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени
действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е
доказан, а не хипотетично предполагаем – решение № 172 / 11.01.2017 год. по
т.д. № 2140 /2015 год. А според решение № 198 / 03.02.2017 год. по т.д. № 3252
/ 2015 год. на ВКС решаващият съд винаги следва да прецени дали конкретните
установени при условията на пълно и главно доказване действия на пострадалия са
допринесли за така настъпилата вреда – създали са условия или са я улеснили и
въз основа на тях да определи обективния принос на последния.
При така установеното от фактическа страна,
съотнесена към правната страна на проблема, съдът приема, че двамата участници
в произшествието са допринесли в равна степен за настъпването на
произшествието: ако водачът на мотоциклета бе управлявал превозното средство
със скорост в рамките на допустимата, би избегнал сблъсъка и би преминал зад
пешеходката; съответно, ако пешеходката не бе навлязла внезапно на платното за
движение и бе изпълнила произтичащите от закона задължения да се съобрази
с разстоянията до приближаващите се пътни превозни средства и с тяхната скорост
на движение, да не навлиза внезапно на пътното платно, сблъсъкът не би
настъпил. Следователно, приносът на Ф.И., обемът на допуснатото от нея
съпричиняване, е 50%.
Настояването на ответника да се приеме съпричиняване от 90% е
неоснователно, тъй като извод за подобен процент съпричиняване би игнорирал
напрактика противоправния характер на поведението на мотоциклетиста, който ако
бе спазил правилата за движение по пътищата за избор на скорост на движение, би
предотвратил вредоносния резултат.
А доводите, развити в писмената защита на ответника, че И. е
попаднала в опасната зона за спиране на водача, който не е имал техническа
възможност да предотврати удара чрез аварийно спиране, поради което водачът на
мотоциклета не носи отговорност, защото не е бил длъжен и не е могъл да
предвиди настъпването на общественоопасните последици, са лишени от каквото и
да е основание в случая. Още в доклада по делото съдът е приел на основание чл.
300 ГПК, че въз основа на влязлата в сила присъда е установено както
противоправното поведение на А., изразяващо се в нарушаване на правилата за
движение по пътищата, така и смъртта на И. и причинно-следствената връзка между
деянието и смъртта, като тази причинно-следствена връзка не подлежи нито на
доказване, нито на опровергаване в процеса. Поради това лишен от основание е
довод за липса на основание да се
ангажира отговорността на А., а оттам и на застрахователя му.
След отчитане на съпричиняването от 50% от страна
на пострадалата Ф.И. и на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението в полза на Б.К.,
което се определи на 70 000 лв., следва да се редуцира на 35 000 лв.
А обезщетението в полза на Я.К., което се определи в справедлив размер от
30 000 лв., следва да се редуцира на 15 000 лв.
Обезщетенията следва да бъдат присъдени ведно
със законната лихва. Поставя се от
ответника въпроса за началния момент, от която е дължима законната лихва. Лихвата
се претендира считано от 27.10.2016 год., когато застрахователното дружество е
било уведомено за настъпването на застрахователното събитие.
Според чл. 84, ал. 3 ЗЗД законната лихва се
дължи от датата на увреждането. От този момент тя бе дължима и от застрахователя при прилагането на отменения КЗ
според формираната трайна съдебна практика. Според сега действащата норма на
чл. 429, ал. 2 КЗ, приложима към процесното застрахователно събитие, в
застрахователното обезщетение се включват и лихвите за забава, когато
застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, при условията
на ал. 3. Според ал. 3 от чл. 429 КЗ лихвите за забава на застрахования по ал. 2, т. 2, за които той отговаря
пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на
застрахователната сума (лимита на отговорност). В този случай от застрахователя се плащат само лихвите за
забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от
застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал.
1, т. 2 или от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
Установи се, че ищците са отправили до застрахователя своята писмена
претенция на 30.10.2018 год. От доказателствата по делото се установява също,
че писмена претенция спрямо ответното дружество е била предявена от
наследниците по закон на Ф.И. на 28.03.2018 год. /л. 136 от делото/. Но видно
от представеното с исковата молба уведомление от Г. Ш., собственик на
мотоциклета „Ямаха“, управляван от виновния водач А., Ш.е уведомил
застрахователното дружество за произшествието писмено за настъпилото
застрахователно събитие още през 2016 год., с уведомление вх. № 6110 /
27.10.2016 год. Доколкото законът предвижда отговорност на застрахователя за
законна лихва от по-ранната от двете дати – датата на предявяването на
претенцията на пострадалия и датата на уведомяването на застрахователя от
застрахования за настъпването на застрахователно събитие, то лихвата върху
двете обезщетения се дължи от 27.10.2016 год.
Поради това законната лихва върху обезщетенията се дължи от
застрахователя от по-ранната от двете дати, а датата на уведомяването за
застрахователното събитие – 27.10.2016 год.
По
въпроса за разноските:
Предвид обстоятелството, че ищците са освободени
от внасянето на такси и разноски, същите не е сторили разноски за внасяне на
такса и не са направили разноски за събиране на доказателства.
Предоставена им е безплатна правна помощ от
адвокат при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА, видно от договора за правна помощ
на л. 132 от делото. Предвид частичното уважаване на исковете, на основание чл.
38, ал. 2, предл. последно ЗА, дължимото за тази помощ адвокатско възнаграждение
следва да бъде присъдено в полза на адв. Г.Х.Б.. Размерът на адвокатското
възнаграждение по иска на Б.К. с материален интерес 150 000 лв., определен в
съответствие с чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 МРАВ /в настоящата му
редакция, към момента на постановяването на решението/, е 4 530 лв.
Пропорционално на уважената част от иска на Б.К., възнаграждението за адвокат
следва да се определи на 1 057 лв., която сума следва да се присъди в полза на
адв. Б.. Съответно, размерът на адвокатското възнаграждение по иска на Я.К.,
също с материален интерес 150 000 лв., определен в съответствие с чл. 7, ал. 2,
т. 5 от Наредба № 1 МРАВ, е 4 530 лв. Пропорционално на уважената част от иска
на Я.К., възнаграждението за адвокат следва да се определи на 453 лв., която
сума следва да се присъди в полза на адв. Б..
Според нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК, когато
делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса, осъденото лице е
длъжно да заплати всички дължащи се такси в полза на съда. Поради това
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметката на Окръжен съд - Пловдив сумата 2 000 лв. държавна такса,
дължима върху уважената част от исковете.
Ответното дружество също претендира разноски,
за които е представило списък. На основание разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК
то има право на разноските по делото, пропорционално на отхвърлената част от
исковете. Според списъка разноските на ответната страна, сторени по делото, са
в размер на 9 481 лв. С договора за правна защита и съдействие е договорено
възнаграждение в размер на 9 036 лв. с ДДС, за него е издадена данъчна фактура
и са представени доказателства, че е платено по банков път на 14.05.2019 год.
Направени са и разноски за депозити за призоваване на свидетели в размер на 90
лв., за САвтЕ в размер на 350 лв. и за съдебно удостоверение в размер на 5 лв.
Не е правено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК от насрещната страна.
Разноските са направени общо за защитата по
двата субективно активно съединени иска и доколкото исковете са в еднакъв
размер, може да се приеме, че разноските са направени по равно за всеки един от
исковете, а именно по 4740,50 лв. за всеки от исковете на Б. и на Я.К..
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на
ответника и в тежест на Б.К. следва да бъдат присъдени 3 634,38 лв., пропорционално
на отхвърлената част от исковете. А в тежест на Я.К. следва да бъдат присъдени 4
266,45 лв., пропорционално на отхвърлената част от исковете. Следва за
прецизност да се посочи, че по силата на закона ищците са освободени единствено
от такси и разноски, дължими към съда, но не и от отговорност за разноските,
сторени от насрещната страна.
Третото лице-помагач А.А. е направило разноски
за адвокатско възнаграждение, но съобразно чл. 78, ал. 10 ГПК на третото лице -
помагач не се присъждат разноски.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И :
О С Ъ Ж Д А Застрахователно акционерно дружество „БУЛСТРАД
ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София 1000, район Триадица, ул. „Позитано“ № 5, да заплати на Б.А.К., ЕГН **********,***, сумата 35 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на
смъртта на Ф.И.И., починала при пътно-транспортно произшествие, осъществило се
на 28.09.2016 год., причинено виновно и противоправно от А.С.А., при управление на мотоциклет
марка „Ямаха УЗФ 1000Р“ с рег. № ***, по отношение на който е била налице
валидна застраховка „Гражданска отговорност” към деня на събитието, ведно със законната лихва, считано от 27.10.2016
год. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ
ИСКА за разликата над присъдения размер от 35 000 лева до пълния
претендиран размер от 150 000 лева.
О С Ъ Ж Д А Застрахователно акционерно дружество „БУЛСТРАД
ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София 1000, район Триадица, ул. „Позитано“ № 5, да заплати на Я.Б.К., ЕГН **********,***, сумата 15 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на
смъртта на Ф.И.И., починала при пътно-транспортно произшествие, осъществило се
на 28.09.2016 год., причинено виновно и противоправно от А.С.А., при управление на мотоциклет
марка „Ямаха УЗФ 1000Р“ с рег. № ***, по отношение на който е била налице
валидна застраховка „Гражданска отговорност” към деня на събитието, ведно със законната лихва, считано от 27.10.2016
год. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ ИСКА за разликата над присъдения
размер от 15 000 лв. до пълния претендиран размер от 150 000 лева.
О С Ъ Ж Д А Застрахователно акционерно дружество „БУЛСТРАД
ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София 1000, район Триадица, ул. „Позитано“ № 5 на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметката на
Окръжен съд - Пловдив сумата 2 000 лева държавна такса, определена върху уважената част от исковете.
О С Ъ Ж Д А Б.А.К., ЕГН **********,*** да заплати на Застрахователно акционерно дружество „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София 1000, район Триадица,
ул. „Позитано“ № 5, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 3 634,38 лева разноски по делото,
пропорционално на отхвърлената част от исковете.
О С Ъ Ж Д А Я.Б.К., ЕГН **********,*** да заплати на Застрахователно акционерно дружество „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София 1000, район Триадица,
ул. „Позитано“ № 5, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 4 266,45 лева разноски по делото,
пропорционално на отхвърлената част от исковете.
О С Ъ Ж Д А Застрахователно акционерно дружество „БУЛСТРАД
ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София 1000, район Триадица, ул. „Позитано“ № 5, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата да заплати на
АДВОКАТ Г.Х.Б. ***, с адрес на кантората гр***, в
качеството му на процесуален представител на ищеца Б.А.К., ЕГН **********, сумата 1 057 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, определено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, пропорционално на уважената
част от исковете на Б.К..
О С Ъ Ж Д А Застрахователно акционерно дружество „БУЛСТРАД
ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София 1000, район Триадица, ул. „Позитано“ № 5, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата да заплати на
АДВОКАТ Г.Х.Б. ***, с адрес на кантората гр. ***, в
качеството му на процесуален представител на Я.Б.К., ЕГН **********, сумата 453 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, определено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, пропорционално на уважената
част от исковете на Я.К..
Решението е постановено при участието като трети лица - помагачи на страната на
ответното Застрахователно акционерно
дружество „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД – А.С.А., ЕГН ********** и Н.А.И.,
ЕГН **********.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд - Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Окръжен
съдия: ……………………………………..