Р
Е Ш Е
Н И Е
№…..
Гр. София, 27.10.2022 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети
май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Десислава Чернева
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 5318 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 20039901/11.02.2021 г. на СРС, 165 с - в, по гр. д № 53917/2019 г. са
отхвърлени предявените от „Д.к.Б.“ АД, ЕИК: ********, срещу Г.А.Л., ЕГН: **********,
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 9 ЗПК
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за признаване дължимост на сума от 486, 25 лв. - главница
по Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта „Diners Club“ и предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) от
27.10.2015г. и сума от 25, 36 лв., представляваща
възнаградителна лихва, за периода: 01.06.2018 г.- 15.08.2018 г., за които
вземания е издадена на 17.10.2018 г. Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. №54662/2018г. на СРС, 165 с-в.
Решението
се обжалва от ищеца „Д.к.Б.“ АД, чрез представителя му, по съображения, че е
незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния закон. Излагат се
доводи, че неправилно СРС е приел, че не е настъпила автоматична предсрочна
изискуемост на кредита, понеже волеизявлението на кредитора не е достигнало до
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК.
Дружеството е финансова институция по смисъла на ЗПУПС, а не е банкова
институция по чл. 3, ал. 1 ЗКИ, поради което договорът за издаване на кредитна
карта и предоставяне на кредитен лимит няма характер на договор за банков
кредит по чл. 430 ТЗ, а представлява договор за заем по чл. 240 ЗЗД. Поддържа,
че неправилно СРС се е позовал на изискванията на т. 18 от ТР № 4 от 18.04.2014
г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, относно обявяването на предсрочната
изискуемост на кредита, което е не е приложимо в процесния случаи. Последното
се прилага само относно обявяване
предсрочната изискуемост на вземания от банкови кредити и не засяга заемните
правоотношения, по които заемодател е небанкова институция. По делото е
останало недоказано възражението на ответника, че не е подписвал договора за
кредитна карта. Претенцията е доказана и от приетата пред СРС ССчЕ. Моли да се
отмени решението и исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна - ответницата Г.А.Л., чрез
особения си представител, оспорва жалбата
като неоснователна в писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК. Поддържа, че
решението е законосъобразно, съгласно събраните в производството доказателства.
Основателно СРС е приел, че клаузата в договора, предвиждаща настъпване на
автоматична предсрочна изискуемост, не е породила действие, тъй като кредиторът
не е отправил нарочно изявление за обявяване на тази изискуемост до длъжника, в
приложение на тълкуването, дадено в т. 18 от ТР № 4 от 18.04.2014 г. по т. д. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Правилно СРС е приел, че ТР се прилага и за договори
за заем от небанкови институции. Поддържа, че по делото не се твърди и не са
представени доказателства за обявяване на остатъка от дълга за предсрочно
изискуем, поради което законосъобразно исковете са приети за изцяло неоснователни.
Моли да се потвърди решението на СРС, като законосъобразно постановено ведно
със законните последици.
СГС, като
взе предвид доводите на страните и прецени доказателствата по реда на
въззивната проверка, приема следното:
СРС се е
произнесъл по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Според уредените в чл. 269 ГПК
правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта - в обжалваната част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Решението е валидно и допустимо в оспорената
част.
Производството по чл. 422, ал. 1 ГПК
се развива по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.
В
случая се установява, че страните са били овързани от договор за издаване на
револвираща международна кредитна карта „Diners
Club“
и предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) от
27.10.2015 г. при Общи условия. От протокол за получаването на кредитна карта и
месечни извлечения за движение по кредитна карта за периода: м. 10.2015 г. - м. 08.2019 г. се установява, че ответницата е
получила кредитна карта, по която е извършено усвояване на суми за периода
30.10.2015 г. 14.08.2017 г., според
заключението на ССчЕ. Договорът е сключен за срок от 1 година – до 30.09.2016
г., с възможност за автоматично удължаване за следващ срок, при условие, че
никоя от страните не уведоми другата за прекратяването му най - малко 30 дни
преди изтичане на текущия срок. (чл. 18. 1. 1. от договора).
Подписите
на ответницата върху посочените по – горе документи са оспорени в производство
по реда на чл. 193 ГПК, проведено пред СРС. От приетата там съдебно -
графическа експертиза обаче е установено, че подписите върху оспорените
документи са положени от ответницата – кредитополучател.
Във
връзка с установяване на непогасените задължения по договора пред СРС е прието
заключение по ССчЕ, което не е оспорено от страните и съдът намира за
компетентно изготвено. Според експертизата за периода от получаване на
кредитната карта - 29.10.2015 г. до момента на подаване на заявлението –
15.08.2018 г. по кредитната карта са усвоени суми в общ размер на 1 122
лв., като последната сума е усвоена (изтеглена по картата) на 14.08.2017 г.,
съгласно таблица № 1, на л. 5 от експертизата (стр. 116 от делото на СРС).
Според
заключението, за периода: м. 11.2015 г. - м. 04.2017 г. по договора са
заплащани минимални погасителни вноски по месечните извлечения, в размер общо
на 779 лв., като за периода от 01.05.2017 г. - 15.08.2018 г. са отчетени 3 бр.
плащания на обща стойност от 210 лв.
За
периода от 01.05.2017 г. - 15.08.2018 г. са отчетени 3 бр. плащания на обща
стойност от 210 лв., като след подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, на
07.09.2018 г. е отчетено плащане от 50 лв. Общият размер на заплатеното възлиза
на сумата от 1 039 лв. Вещото лице е приело, с оглед отчетените плащания, че по
главницата е останало непогасено задължение в размер на 461, 61 лв.
По съществото
на спора и като съобрази установените по делото факти, както и становищата на
страните във въззивното производство, съдът намира следното :
Основателно СРС е направил извод, че
в тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно доказване,
съществуването на валидни договорни отношения с ответника, по които за
последния са възникнали задължения в претендирания за установяване размер на
главница и лихви, а ответникът следва да
докаже правопогасяващите и правоизключващите си възражения срещу исковете.
Съдът следи и без довод на страните за нарушения на императивните
материалноправни норми.
При съобразяване съдържанието на процесния договор за издаване на международна
кредитна карта DINERS CLUB, по револвиращ кредит, от 27.10.2015
г., както и на поетите с него права и задължения въззивният състав счита, че последният има правната характеристика на договор за
потребителски кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК и страните следва да подчинят правоотношението на правила на ЗПК. Потребителският кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден в ЗПК,
действащ през процесния период, при които заемополучател е физическо лице, което действа извън рамките на своята
професионална или търговска дейност, съгласно чл.
10, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава
да предостави заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК съдържа изискванията
за форма на договора за потребителски кредит, а съгласно чл. 11, ал. 2 от ЗПК,
общите условия са неразделна част от същия и всяка страница се подписва от
страните по договора.
В
исковата молба ищецът е посочил, че поради просрочване при плащане на
месечни вноски по кредита за срок по - дълъг от 150 дни, считано от 16.07.2018
г. задълженията на ответницата по кредита са станали автоматично предсрочно
изискуеми. Ищецът не е твърдял, че длъжника е уведомен за настъпване на предсрочната
изискуемост на кредита, като е поддържал, че такова уведомяване не се изисква
когато кредиторът е небанкова финансова институция.
За
да отхвърли исковете СРС е приел единствено, че кредиторът не е упражнил правото си да направи претендираният остатък от дълга за
предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, съгласно изискванията на ТР № 4/18.06.2014 г., ВКС, ОСГТК.
Във връзка с основните възражения
на ищеца, поддържани и в жалбата, че изискванията за обявяване предсрочна изискуемост на
кредита на длъжника касаят само банковите институции, а „Д.к.Б." АД е
небанкова институция, съгласно чл. 3, ал. 1 от ЗКИ и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ не
намира приложение за нея, както и изискванията на ТР № 4 от 18.04.2014 г. по т.
д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, относно обявяването на предсрочната изискуемост
на кредита, въззивният състав намира следното :
В т. 18 от цитираното тълкувателно решение
и в множество други решения : решение № 135 от 16.10.2015 г. по т. д. № 1672/2014 г., I т. о., решение №
83 от 26.05.2017 г. по т. д. № 50394/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 44 от
5.06.2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ВКС, III г. о. и решение № 101 от
15.08.2017 г. по гр. д. № 53684/2015 г. на ВКС, IV г. о., са изложени съображения,
че правото да се обяви кредита за предсрочно изискуем е потестативно право на кредитора за изменение на
договора, което се упражнява с едностранно волеизявление, което следва да
достигне до длъжника. Това право се упражнява с едностранно волеизявление,
чието действие настъпва с
достигането му до длъжника, при наличие на обективните предпоставки за изгубване
преимуществото на срока, уговорените в договора или предвидените в закона.
С достигане на това
волеизявление на кредитора до длъжника и ако обективно са настъпили
предвидените в закона или в договора условия, договорът се трансформира от
срочен в безсрочен и стават изискуеми и вноските, чиито падежи все още не са
настъпили.
Според
решение № 99 от
1.02.2013 г. по т. д. № 610/2011 г., I т. о., уговореният срок в полза на длъжника
лишава кредитора от възможността да иска изпълнение преди срока, но изгубването
на преимуществото на срока, според общата разпоредба на чл. 71 ЗЗД, има за
последици изискуемост на задължението и право на кредитора да предприеме
действия по изпълнение.
В обобщение следва, съгласно дадените разрешения в практиката на ВКС, които
се споделят от настоящия състав, че предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем
за потребление по чл. 240 ЗЗД или по ЗПК, уредена в нормата на чл. 71 ЗЗД, представлява
преобразуващо право на кредитора за изменение на договора, което се упражнява с
едностранно волеизявление. Това волеизявление трябва да достигне до насрещната страна и
ще породи
действие, ако са
били налице обективните предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост, уговорени в договора или
предвидени в закона. Това е така, тъй като договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на
задължението за връщането на заетата парична сума, като се преобразува от
срочен в безсрочен. Няма пречка страните по договора за заем да уговорят кредиторът да иска
изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално
определения срок, но е изключено страните предварително да уговорят, че при неплащане или
настъпването на други обективни обстоятелства, целият заем става автоматично предсрочно
изискуем, без да е необходимо изявление на кредитора за обявяване на тази
предсрочна
изискуемост. В практиката последователно се приема,
че такава уговорка за „автоматично“ настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по
договор за заем не поражда действие, понеже противоречи на характера на предсрочната изискуемост на
преобразуващо право на кредитора.
Като
съобрази изложеното, въззивният състав споделя извода на СРС, че даденото в цитираното ТР разрешение,
да се съобщи на
длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем преди
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, е приложимо и към процесния договор
за кредит, независимо че
ищцовото дружество е небанкова финансова институция, по смисъла на чл. 3 ЗКИ.
Няма законово основание заемодателят, който е финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, да бъде освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита
кредитът за предсрочно изискуем, както се поддържа в жалбата. В
противен случай, както кредитополучателите, така и кредиторите по договорите с небанкови финансови институции, ще
са поставени в по-неблагоприятно положение спрямо
банките и длъжниците по
договори за банкови кредити.
В
процесния случай нито се
твърди, нито се установява, ищцовото дружество да е отправило до длъжника изявление, че счита кредита за предсрочно изискуем, преди
постъпване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
За
разлика от СРС обаче въззивният състав приема, че исковете не могат да се
приемат за изцяло неоснователни само поради необявена от кредитора на длъжника предсрочна изискуемост на кредита. Въззивният съд намира, че доказването
на настъпила предсрочна изискуемост по договора за кредит е определящо
единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора.
В този смисъл в становището,
възприето в ТР № 8 от
02.04.2019 г., по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, постановено в хода на процеса
пред СРС, се възприема становището, че в случай, че
не са настъпили последиците на претендираната от страна на заявителя в
заповедното производство предсрочна изискуемост, липсата на точно изпълнение,
съобразно уговореното между страните следва да бъде съобразено в производството
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. ВКС
се обединява около становището, че съобразно уговореното в договора, длъжникът е
задължен за
онази част от дълга, по отношение на която е настъпил
уговореният между страните падеж, като присъждането на вноските с
настъпил падеж, когато се е
претендирала цялата главница по договор за
кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на
основанието на иска.
Според ТР № 8/2019 г. по т. д. №
8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, решението трябва да отразява
правното положение между страните към момента на приключване на
съдебното дирене
в съответната инстанция. Прието е, че съдът е длъжен да съобрази фактите, настъпили
след предявяване на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото
го пораждат,
било защото го погасяват. Според становището на ВКС в посоченото ТР № 8/2019 г.,
ако в хода на производството не се установи настъпване на предсрочна изискуемост
на целия дълг или оставащата непогасена част от него, предявеният
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на дължимост на вземане по
договор за кредит следва да се уважи за
вземанията с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо в съответната инстанция (т. е.
към деня на приключване на съдебното дирене в съответната
инстанция).
По
отношение действителността на договора за потребителски кредит (ДПК) като цяло
и на отделните негови клаузи, в съдебната практика последователно се приема, че съдът следи служебно, и без
изричен довод, за нищожността на клаузите на договора. (т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Процесният договор е сключен между финансова институция
по чл. 3, ал. 1 ЗКИ и физическо лице, имащо качеството „потребител“ по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК
и в правоотношението
между страните приложение следва да намери ЗПК.
На първо място, в чл. 21, ал. 1 ЗПК
е предвидено, че всяка клауза в ДПК, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. На следващо – в чл. 22, ал. 1 ЗПК
по императивен начин е предвидено, че когато с договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, договорът е недействителен. Поради това следва, че в ЗПК, са въведени специални основания при доказване
на които целият договор за кредит се приема за недействителен, по силата на
самия закон.
В случая договора е сключен в
писмена форма и е подписан от двете страна, към него са приложени ОУ, който също
съдържат подпис на страните, както е установено и от приетата пред СРС СГрЕ.
Въззивният състав намира, че не в
случая не са спазени изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 11 от ЗПК за посочване на
условията за прилагането на лихвения процент и за изготвяне на погасителен
план, съдържащ информация за последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми. Съдът намира, че за да се приемат за спазени императивните
изисквания, посочени по - горе, в погасителния план, дори ако е налице фиксиран лихвен процент, следва да има яснота относно начина на изчисление на възнаградителната лихва - на база на
целия размер на кредита към датата на неговото сключване, на база на
остатъчната част от главницата при нейното последователно изплащане или по някакъв друг начин.
В случая не е приложен погасителен
план, от които да става ясно за потребителя какъв е начина на изчисляване на
възнаградителната лихва, върху каква сума и за какъв период се начислява. По
този начин длъжникът не е информиран, към момента на сключване на
договора, с всяка вноска по кредита, която би извършил, каква част от задълженията погасява и каква част остана непогасена. Без детайлна разбивка на погасителните вноски е невъзможно да се установи начина на начисляване на лихвата по
кредита за всяка
вноска, както и как е формиран претендирания от жалбоподателя размер.
По изложените съображения в
съвкупност, настоящият състав приема, че е налице основание да се приеме, че
договорът кредит е недействителен - поради нарушения на императивни законови
норми - по чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и 11 от ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК обаче, ако договорът за кредит бъде приет за недействителен, заемателят
дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, без лихвите и другите разходи по
договора.
В случая от ССчЕ се установява, след
отчитане на всички погасявания по дълга, че е останала незаплатена главница в
размер на 461, 61 лв. Това е остатъка, който ответницата дължи на ищеца и за
който искът за установяване на главното вземане следва да се уважи. Над този
размер до пълния размер от 486, 25 лв., в който исковете са отхвърлени, както
изцяло по отношение на лихвите в размер на 25, 36 лв.
По разноските пред СРС :
Предвид промяна в изхода от спора, в
полза на ищеца следва да се присъдят разноски, както следва : общо в размер на 68
лв. за заповедното производство и 611 лв. за исковото производство – за
държавни такси, експертизи, юрисконсултско възнаграждение и разноски за особен
представител, съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1,
вр. с ал. 8 ГПК.
Предвид обстоятелството, че СРС е
назначил служебно експертиза от бюджета на съда, предвид изхода от спора,
ответницата дължи възстановяване в полза на СРС и на тези разноски - на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК в размер на 408 лв.
По разноските във въззивното производство :
С оглед изхода на спора, в полза на
ищеца съдът присъжда 260 лв. разноски за държавна такса, юрисконсултско
възнаграждение и разноски за особен представител, съобразно уважената част от
исковете, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№ 20039901/11.02.2021 г. на СРС, 165 с - в, по гр. д № 53917/2019 г. в частта, в която са отхвърлени
предявени от „Д.к.Б."
АД, ЕИК: ********, срещу Г.А.Л., ЕГН: **********, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване дължимост
на сумата от 461, 61 лв.,
представляваща главница по Договор за издаване на револвираща международна
кредитна карта „Diners
Club“ и предоставяне
на кредитен лимит (овърдрафт) от 27.10.2015 г., за които вземания е издадена заповед
по чл. 410 от ГПК на 17.10.2018 г. по ч. гр. д. №54662/2018 г. на СРС, 165 с-в
и вместо това
ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЕМА за установено,
на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 9 ЗПК, че Г.А.Л., ЕГН :
**********, с адрес ***, офис 164, чрез особен представител адв. Б., дължи на „Д.к.Б.“
АД, ЕИК: ********, с адрес *** сумата от 461, 61 лв.,
представляваща главница по Договор за издаване на револвираща международна
кредитна карта „Diners
Club“ и предоставяне
на кредитен лимит (овърдрафт) от 27.10.2015 г., ведно със законната лихва от 15.08.2018
г. (подаване на заявлението) до окончателното изплащане, за което вземане е
издадена заповед по чл. 410 от ГПК на 17.10.2018 г. по ч. гр. д. № 54662/2018
г. на СРС, 165 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
20039901/11.02.2021 г. на СРС, 165 с - в, по гр. д № 53917/2019 г. в останала отхвърлителна част.
ОСЪЖДА Г.А.Л., ЕГН : **********, с адрес ***,
офис 164, чрез особен представител адв. Б., да заплати на „Д.к.Б.“ АД, ЕИК: ********,
с адрес ***, на
основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК, разноски по делото, както следва : за СРС - общо в размер на 68 лв. за
заповедното производство и общо 611 лв. за исковото производство - за държавни
такси, експертизи, юрисконсултско възнаграждение и за особен представител,
съобразно уважената част от исковете, а за СГС : общо 260 лв. разноски за
държавна такса, юрисконсултско възнаграждение и разноски за особен
представител.
ОСЪЖДА Г.А.Л., ЕГН : **********,
с адрес ***, офис 164, чрез особен представител адв. Б. да заплати по сметка на
СРС, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, разноски за ССчЕ в размер на 408 лв.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.