Р Е Ш Е Н И Е №260016
гр.С. , 21.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски окръжен съд, търговско
отделение, ІV-ти състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛИЯ РУНЕВСКА
при участието на секретаря Юлиана Божилова, като
разгледа докладваното от съдията търг. д. № 300 по описа за 2019 г. на СОС, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Д.А.П. е предявил срещу „Л. И.“ АД обективно съединени
частични искове за плащане на сумата от 50000 лв., представляваща част от
сумата от 200000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди –
страдание поради смъртта на баба му Е. Д. С., причинена в резултат на ПТП,
настъпило на 25.08.2018 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната
лихва от датата на ПТП до окончателното плащане. В исковата молба се твърди
следното: На 25.08.2018 г. на път 2 – 16, км. 54+380, в района на РУ – Своге Г.
Б. Г. като водач на автобус „МАН“ с peг.
№ СО7959ВС не упражнил постоянен контрол върху автобуса и станал причина за ПТП
с л. а. „Нисан Примера“ с рег. № С9413МС и л. а. „Ситроен Берлинго“ с peг. №
С1730МТ, след което излязъл от пътното платно и се преобърнал в 40-метрова
пропаст до пътя, а след това се установил на циментова площадка под пътя. В
резултат на ПТП на място загинала бабата на ищеца, която била пътник в
автобуса. Относно управлявания от сочения като виновен водач автобус имало
договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключен с
ответника с полица № BG/22/118000754012. Ищецът търпял страдание поради смъртта
на баба си, тъй като между тях имало изградена силна емоционална връзка.
Подробни фактически твърдения относно интензитета на търпяното от ищеца страдание
и отношенията му с починалата са изложени в исковата молба. Ищецът предявил
пред застрахователя извънсъдебна претенция за плащане на обезщетение, но
получил отказ, поради което се предявяват настоящите идскове.
Исковете са с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр.
чл. 45 ЗЗД и чл. 497, ал. 1 КЗ вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Ответникът е подал отговор на исковата молба, в който
оспорва исковете. Не оспорва твърдяното застрахователно правоотношение. Оспорва
настъпването на деликт, изключителната вина на водача на автобуса и
причинно-следствената връзка между смъртта на бабата на ищеца и виновно
противоправно поведение на водача на автобуса. Навежда възражение за
съпричиняване от страна на починалата поради това, че е пътувала без поставен
обезапосителн колан. Оспорва наличието на изключително близка емоционална
връзка между ищеца и неговата баба като основание за получаване на обезщетение.
Навежда и възражение за прекомерност на търсеното обезщетение за неимуществени
вреди, прави и искане съдът да отчете предвидения в & 96 ПЗРКЗ лимит на
обезщетението. Излага самостоятелни доводи за неоснователност на акцесорния иск
за обезщетение за забава.
Съдът, след преценка на доказателствата по делото и доводите
на страните, приема за установено следното от фактическа страна:
От представените по делото
писмени доказателства – констативен протокол и протоколи за оглед на
местопроизшествие, се установява, че на посочените в исковата молба дата и
място е настъпило ПТП между автобус „МАН“ и два товарни автомобила
– „Нисан Примера“ и „Ситроен
Берлинго“, при което ПТП имало 35 пострадали лица /сред които и бабата на
ищеца, посочена под № 9 в констативния протокол, като е отразено, че е
починала/. В констативния протокол /съставен на 28.08.2018 г. след извършените два
огледа на местопроизшествие – единият в деня на ПТП, другият на 27.08.2018 г./
в графата „Обстоятелства и причини за ПТП“ е отразено, че автобусът се е движел
по път 2-16 с посока на движение от гр.Мездра към гр.С. и на км. 54+380 в зоната на десен завой е навлязъл
в насрещната пътна лента и се ударил първо в МПС „Нисан Примера“, а после в МПС
„Ситроен Берлинго“, след което излязъл вдясно на пътното платно, ударил се в
еластичната ограда /мантинела/ и се преобърнал по склон около 40 м. под пътя.
От заключението по допуснатата
комплексна съдебно-медицинска и авто-техническа експретиза, неоспорено от
страните и прието от съда при липса дори на въпроси от страните, се установява
следното: Установява се на първо място следният механизъм на ПТП: На 25.08.2018
г. около 17.00 часа - светлата част на денонощието, на второкласен път № 16 от
републиканската пътна мрежа, на километър 55-ти, в зоната на населено място - гр.С.
, област Софийска, при нормална видимост, мокро асфалтово покритие в посока от гр.С.
към гр.С. в дясната си пътна лента се движел автобус
„МАН 11-220“ с рег. № СО7959 ВС, управляван от Г. Б. Г. . Платното за движение
в този участък към момента на ПТП било двупосочно, мокро /валяло дъжд/, с по
една лента за движение в противоположните посоки, отделени една от друга
посредством единична бяла непрекъсната линия М1. Зоната на ПТП откъм страната
на гр.С. започвала с участък, разположен
между две противоположни хоризонтални криви, първата от които е лява по
отношение посоката на движение на автобуса, а втората - дясна. Пътният участък бил
с надлъжен наклон на спускане под ъгъл 3 % /1.72°/ в началото на завоя и 3.2 % /1.83°/
в центъра на завоя. На изхода на завоя наклонът бил около 2.4 % /1.37°/.
Напречният наклон в най-острата част на завоя бил около 4.6 % /2.66°/,
положителен, стабилизиращ. Вдясно на платното за движение по отношение горната
посока същото било ограничено от бетонов бордюр с височина над нивото на
асфалтовото покритие 0.15 м. Вдясно на бордюра се намирало тротоарно
пространство с широчина 1.10 м., покрито с тротоарни плочки, вдясно тротоарът
се ограничавал от стоманена предпазна ограда с височина 0.7 м. Вдясно на
стоманената предпазна ограда се намирала равнинна затревена площ с широчина
около 1.50 м. и вдясно на нея се намирал стръмен скат на спускане, който в широчина
около 10 м. бил с денивелация спрямо платното за движение около 20 м. Скатът бил
покрит с дървесна и храстовидна растителност и в края му се намирало
хоризонтално земно-каменисто пространство. Вляво платното за движение се
ограничавало от бетонова стена с височина 1.50 м. Вдясно на дясната лента за
движение в посока гр.С. – гр.С. , здраво
закрепена на метална стойка, отстояща на 30 м. от края на описаната по-горе
хоризонтална крива в посока към гр.С. , се намирала секция от пътни знаци,
ориентирани с лицевата си страна към ППС, движещи се от гр.С. към гр.С. , като отгоре се намирал пътен знак В26
- „Забранено е движение със скорост, по-висока от означената“ с надпис на него
„40“ и отдолу - пътен знак В24 - „Забранено е изпреварването на моторни
превозни средства с изключение на мотоциклети“. Същите пътни знаци, както и
пътен знак А15 - „Опасност от хлъзгане“ се намирали и на 50 м. преди началото
на кривата от към страната на гр.С. и
ориентирани с лицевата си страна към ППС, движещи се в посока гр.С. – гр.С. . Придвижвайки се по гореописания
начин, автобус „Ман“ навлязъл в дясната крива, при което с левите си колела
навлязъл в лентата за насрещно движение. В същото време и условия на движение,
но в противоположна посока - от гр.С. към гр.С. , се движел товарен автомобил „Нисан
Примера“ с рег. № С9413МС, управляван от Й. Л. К. , а след него на около 15 м. се
движел товарен автомобил „Ситроен Берлинго“ - фургон с рег. № С1730МТ,
управляван от Н. Д. К.. Между автобуса и т. а. „Нисан Примера“ възникнал удар.
Мястото на първоначалния контакт между автобуса и т. а. „Нисан“ било между
предната лява част на автобуса и предната лява част на товарния автомобил със
зона на припокриване от около 5 см., на около 0.8 м. от осевата линия в пътната
лента на товарния автомобил. В момента на удара надлъжната ос на автобуса е
сключвала с оста на пътя ъгъл от около 2° в посока леко наляво, а на автомобила
„Нисан“ - около 6° надясно по отношение посоката на движение на товарните
автомобили. Максималната ударна сила е възникнала при удара на предната лява
част на автобуса и задното ляво колело на товарния автомобил. Вследствие на
ударния импулс товарният автомобил се отклонил надясно по отношение
първоначалната си посока на движение, завъртайки се обратно на часовниковата
стрелка, гледано отгоре. Той се ударил със задната си дясна ъглова част в
бетоновата стена и се установил косо на платното за движение в дясната пътна
лента. Автобусът продължил движението си в посока напред и се ударил с товарния
автомобил „Ситроен Берлинго“. Мястото на първоначалния контакт между автобуса и
товарния автомобил било между предната лява част на автобуса и предната лява
част на товарния автомобил със зона на припокриване от около 27 см., в зоната
от 0.9 м. до 1.2 м. от осевата линия в пътната лента на товарния автомобил.
Максималната ударна сила се формирала по време на контакта между предната лява
част на автобуса и зоната в края на предния ляв калник, удара в предното ляво
колело и в предния край на лявата врата. В момента на удара надлъжната ос на
автобуса сключвала с оста на пътя ъгъл от около 4° в посока леко наляво, а на
автомобила „Ситроен“ - 4° надясно също по отношение посоката им на движение Под
действие на ударния импулс и по-малката си маса и съответно кинетична енергия
автомобилът „Ситроен“ се върнал назад и надясно с движение, близко до
транслационното, като се установил в десния край на платното за движение до
бетонната стена. Водачът на автобуса към момента на навлизането му в насрещната
пътна лента завил волана надясно. След втория удар автобусът се насочил към
десния край на платното за движение като оставил следи с черно отслояване върху
асфалта, придобивайки значителна ъглова скорост в посока по часовниковата
стрелка, гледано отгоре, навлязъл на десния тротоар и се ударил в еластичната
ограда, преодолял оградата като я деформирал и паднал върху дясната си страна.
В това положение автобусът навлязъл върху стръмен скат, преобърнал се 2 пъти и
се установил на дясната си страна върху хоризонтален терен, разположен на около
18.5 м. под нивото на платното за движение. Установява се още, че началната
скорост на движение на автобуса към момента на навлизане в десния завой е 53.5
км./ч., като автобусът намалил скоростта си до средно определена от 42.3 км./ч.,
след което настъпил удар. След този удар било налице кратко намаляване на
скоростта до следващ момент на възникване на втори удар със средна скорост от
около 35.7 км./ч. Последвало намаляване на скоростта и загуба на напречна
устойчивост на автобуса - сложно движение, състоящо се от транслационна и
ротационна съставяща. Установява се също, че при движение на автобуса в зоната
на дясната крива, предхождаща зоната на ПТП, с реалната скорост - 53 км./ч.,
същият не може да преодолее кривата без да се получи странично приплъзване, ако
не увеличи радиуса й, като навлезе в лентата за насрещно движение. С движение в
зоната на кривата с нормативно допустимата скорост - 40 км./ч., автобусът би
преодолял кривата без да навлиза в лентата за насрещно движение, което налага
извод, че причината за възникване на ПТП от техническа гледна точка са субективните
действия на водача на автобуса, който в зоната на ПТП като не е спазил
забраната, въведена с пътен знак В26 - „Забранено е движение със скорост, по -
висока от означената“ - 40 км./ч., се движел със скорост 53 км./ч., която е
била несъобразена с атмосферните условия, релефа на местността и състоянието на
пътя. Установява се още от заключението, че в резултат на ПТП Е. Д. С. е получила следните травматични
увреждания: многофрагментно счупване на ребрата двустранно, множествени
контузии и разкъсвания на белия дроб двустранно, усложнени с развитието на
хемопневмоторакс /наличие на кръв и въздух в гръдната кухина/, контузия на сърцето,
счупване на лявата раменна кост, разкъсноконтузни рани на лицето и охлузвания
по крайниците и тялото. Констатираните травматични увреждания са причинени от
действието на твърди тъпи предмети със значителна енергия на въздействието и
добре отговарят да са получени по начина, посочен в исковата молба. Смъртта на Е.
Д. С. се дължи на тежката гръдна травма, като е настъпила сравнително бързо и е
била неизбежна. Всички установени при аутопсионното изследване на трупа на
Саздова травматични увреждания са в причинна връзка с процесното ПТП.
Установява се също така, че всяка седалка, предназначена за пътуващите в
автобус „МАН 11220“, е фабрично е оборудвана с обезопасителни двуточкови /преминаващи
около талията на ползвателя/ колани. Предвид механизма на ПТП /автобусът след
напускане на платното за движение се е преобърнал по скалист скат два пъти с ос
на въртене надлъжната си ос като при това преобръщане е срещал високорастящи
дървета и скални неравности/ тялото на пътник, пътуващ в автобуса, би се движило
хаотично в пътническия салон, но по делото няма данни относно конкретното движение
на тялото на Саздова. Установява се още, че двуточковите предпазни колани до
известна степен са ефективни при челен удар, тъй като не разрешават тялото под
кръста да се движи напред, но главата на ползващия колана спокойно може да
достигне и да се удари в облегалката на предната седалка, тялото на пътник,
колонка, стъкло и др. Според вещите лица на въпроса дали поставеният предпазен
колан би помогнал за предотвратяване на настъпилата смърт с оглед механизма на
процесното ПТП не може да се даде еднозначен отговор, тъй като това зависи
изцяло от случайните движения на околните предмети, мястото на пътуващия,
навлизането на части от каросерията в пътническия отсек, навлизането на счупени
дървета и камъни и т. н.
От показанията на свидетелите
се установява следното: От показанията на свид. П. – майка на ищеца и съответно
имаща преки впечатления от това как се е отразила на ищеца смъртта на баба му,
се установява, че ищецът приемал баба си като своя втора майка. Поради това, че
майката на ищеца от десет години била разделена с бащата на ищеца /а и ищецът
бил в хладни отношения с баща си/ баба му основно се грижела за него – за готвене,
пране, финансово го подпомагала, освен това той се бил преместил да живее при
нея, двамата много се обичали. Установява се още, че ищецът като разбрал за
смъртта на баба си не искал да повярва, страдал много, един месец не ходил на
работа, сънувал кошмари, приемал успокоителни като мента, глог, валериан,
валидол. Продължил да живее в дома на баба си /вкл. и до момента/. Останала му травма,
която никога нямало да забрави, станал по-нервен, по-агресивен, към момента все
още страдал за баба си и винаги я сочел на майка си за пример. Често ходел с
майка си на гроба ѝ. От показанията на свед. С. се установява, че в деня
на ПТП свидетелката изпратила Саздова до автобуса, подала ѝ багажа,
видяла, че си сяда на мястото /на втората седалка до прозореца от страната на
шофьора/ и си слага колана, след което се сбогували.
Не се спори по делото
относно наличието на
валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“ относно управлявания от
Г. Г. автобус, сключен с ответника и
действал към датата на ПТП.
Установява се от представеното
удостоверение за родствени връзки, че ищецът е внук на Е. Д. С..
Установява се от представените по делото извънсъдебна
претенция на ищеца за плащане на застрахователно обезщетение и писмо от
застрахователя до него във връзка с нея, че на 13.03.2019 г. при застрахователя
е постъпила претенцията на ищеца за плащане на застрахователно обезщетение за
причинените му неимуществени вреди в резултат на процесното ПТП, но застрахователят
е отказал плащане на такова при наведените твърдения и представените
доказателства, като е указал, че при представяне на доказателства, установяващи
особено близката връзка между ищеца и починалата негова баба, както и
действително претърпени от него вреди от смъртта ѝ ще преразгледа
становището си.
При така установеното от
фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:
Исковете са процесуално
допустими, а при разглеждането им по същество съдът намира следното:
По главния иск за плащане на
обезщетение за неимуществени вреди:
Искът е основателен и следва
да бъде уважен по следните съображения:
За да се ангажира отговорността на застрахователя по
чл. 432, ал. 1 КЗ, е необходимо към момента на увреждането да съществува
валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
„Гражданска отговорност”, както и да са налице всички предпоставки от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия
причинител /застрахован/ спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди.
В настоящия случай е безспорен фактът на наличие на
твърдяното от ищеца застрахователно правоотношение, доказаха се и всички
предпоставки от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД.
Неоснователно е възражението на ответника за
съпричиняване от страна на починалата при ПТП. От показанията на свид. С. се
установява, че Е. Д. С. при потеглянето на автобуса си е поставила предпазен
колан. Това не доказва, че и към момента на ПТП тя е била с колан, но дори да
се приеме, че към момента на ПТП Е. Д. С. е пътувала без поставен колан, това
не налага автоматично извод за основателност на възражението за съпричиняване,
тъй като от заключението по допуснатата комплексна съдебно-медицинска и авто-техническа
експертизи се установява, че еднозначен отговор на въпроса би ли спомогнал
поставеният предпазен колан за предотвратяване на настъпилата смърт с оглед
механизма на процесното ПТП не може да се даде, тъй като това зависи изцяло от
случайните движения на околните предмети, мястото на пътуващия, навлизането на
части от каросерията в пътническия отсек, навлизането на счупени дървета и
камъни и т. н.
Съгласно приетото с т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на
ВКС по тълк. дело № 1/2016 г., ОСНГТК, материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 год. и ППВС № 5/24.11.1969 г. и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Възможността за
обезщетяване на други лица, извън изброените в двете постановления, следва да
се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и
ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена
близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди.
Съгласно приетото в ТР № 1/2018 г. особено близка
привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби,
дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения
братята и сестрите, съответно бабите, дядовците и внуците, са част от
най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради
конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че
смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и
страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение
за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването
на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е
необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е
понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават
основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961
г. и № 5/1969 г. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира
обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата
смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания.
От събраните в хода на производството по делото гласни
доказателства по несъмнен начин бе установена съществувалата между ищеца и
починалата негова баба трайна и дълбока емоционална връзка и причинените от
смъртта на Е. Д. С. душевни болки и страдания на ищеца, налагащи извода, че той
е понесъл морално страдание, което в достатъчна степен дава основание да се
направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, което понятие не е абстрактно,
а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които следва да се отчетат от съда при определяне на размера на
обезщетението – възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията
между пострадалия и близките му, които търсят обезщетение за неимуществени
вреди /ППВС № 4/1968 г./, включително настъпилите в страната в
обществено-икономически план промени в сравнение с момента на настъпване на
вредата /решение № 1599/22.06.2005 г. по гр.д. № 876/2004 г. на ВКС, IV г.о./ и
икономическата конюнктура на даден етап от развитието на обществото /решение №
749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008г. на ВКС, II т. о. и решение №
124/11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 год. на ВКС, II т.о./, стояща в основата
на нарастващите във времето нива на минимално застрахователно покритие за
случаите на причинени на трети лица от застрахования неимуществени вреди
/решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о./. При
определяне на обезщетението се съобразяват характера и тежестта на вредите,
тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятното отражение на
увреждащото деяние в патримониума на увредените лица.
В настоящия случай неимуществените вреди са във
формата на душевно страдание, търпяно от ищеца поради смъртта на неговата баба.
Смъртта поставя край на живота като най-ценно човешко благо, което прави
вредите от настъпването й от една страна невъзвратими, а от друга – най-големи,
поради което за това житейско събитие следва да се определи по справедливост
по-висок размер на обезщетение, отколкото за търпени неимуществени вреди от
телесни повреди. В случая характерът и тежестта на вредите бяха установени от
показанията на свидетелката П.. Ищецът е имал изключително близки и топли
отношения на грижа и обич с баба си още от дете, запазили се при израстването му.
Поради това ищецът е преживял тежко загубата на своята баба. В заключение и
съобразно установеното в практиката на съдилищата разбиране за справедлив
размер на обезщетения за неимуществени вреди, търпени по повод смърт на близък,
съдът намира, че за репариране на неблагоприятните последици от увреждащото
събитие съобразно възприетия с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта подходяща
и достатъчна сума би била сумата от 50000 лв. /при сочен пълен размер на иска
от 200000 лв., съответно основателно е възражението на ответника за
прекомерност на търсеното обезщетение/. Тази сума е съобразена с обсъдените
конкретни факти по делото, които са обективно съществуващи. Съответно предявеният
частичен иск в размер на 50000 лв. следва да бъде уважен изцяло.
При определяне размера на обезщетението съдът не
следва да прилага § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИД
на КЗ /ДВ, бр.101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г./, съгласно който до
влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал.
2 КЗ обезщетението за претърпените
неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ, какъвто е и настоящият
случай, се определя в размер до 5000 лева. Този текст влиза в противоречие с постановено по
преюдициално запитване решение на Съда на Европейските общности, което съгласно
чл. 633 ГПК е задължително за съдилищата в Република България – решение на Съда
(втори състав) от 24.10.2013 г. по дело C-277/12 (Vitalijs Drozdovs срещу
Baltikums AAS).
Съгласно чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО от
16.09.2009 г. на Европейския парламент и на Съвета относно застраховката
„Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за
контрол върху задължението за сключване на такава застраховка: „Без да се засягат
всякакви по-високи гаранции, които държавите-членки могат да предвиждат, всяка
държава-членка изисква застраховката, посочена в член 3, да бъде задължителна
най-малко по отношение на следните минимални суми: а) в случай на телесно
увреждане – минимална застрахователна
сума 1000000 евро за пострадал или 5000000 евро за събитие, независимо от броя
на пострадалите; б) в случай на имуществени вреди – 1000000 евро за
застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите.“
Цитираното по-горе решение на СЕС по дело C-277/12 е
постановено във връзка с тълкуването на чл. 3, § 1 от Директива 72/166/ЕИО на
Съвета от 24.04.1972 г. относно сближаване на законодателствата на
държавите-членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за
сключване на такава застраховка и чл. 1, § 1 и § 2 от Втора директива 84/5/EИО
на Съвета от 30.12.1983 г. за сближаване на законодателствата на
държавите-членки, свързани със застраховките „Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства. С решението по втория от поставените
за тълкуване въпроси е постановено, че: „Чл. 3, § 1 от Директива 72/166 и член
1, § 1 и § 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат
национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива
обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна
уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството,
настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална
сума, която е по-малка от посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5.“
Доколкото решението на Съда не съдържа дефиниция на понятието
„близки членове на семейството“, за да се прецени дали този кръг лица изключва
лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ – лица, които не са съпруг или лице, с което
починалото лице е било в съжителство на съпружески начала, дете, включително
осиновено или отглеждано дете, родител, включително осиновител или отглеждащ,
следва да се отчете следното: Посочените в ал. 4 лица /извън кръга на лицата по
ал. 3/, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на смъртта
на пострадалото лице, са тези, създали трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания, които е справедливо
да бъдат обезщетени. Именно това са лицата, неизчерпателно посочени със същата
формулировка и в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г.
Видно от мотивите към това ТР, ОС на трите колегии на ВКС е приело, че с оглед
преценката, че има основание да се изостави възприетото от Пленума на ВС
изчерпателно определяне на лицата с право на обезщетение, следва да се съобразят
и произтеклите от присъединяването на Република България към Европейския съюз
задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското,
по-конкретно – освен сочената по-горе Директива 2009/103/ЕО, така и Директива
2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012 г. за
установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на
жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета.
Съгласно чл. 16 от Директива 2012/29/ЕС държавите-членки гарантират, че в хода
на наказателното производство жертвите имат право да получат решение за
обезщетение от извършителя на престъплението в рамките на разумен срок, освен
ако в националното право не се предвижда това решение да бъде постановено в
друго производство. Понятието „жертва“ е дефинирано в чл. 2, § 1, б. „а“,
според който за целите на директивата „жертва“ означава физическо лице, което е
претърпяло вреди, включително физическо, душевно или емоционално страдание или
икономическа вреда, които са пряка последица от престъпление, и членовете на
семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от престъпление и които са
претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето. В чл. 2, § 1, б. „б“ като
„членове на семейството“ са посочени съпругът/та, лицето, което живее с
жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство,
роднините по пряка линия, братята и сестрите и издържаните от жертвата лица.
Съпоставяйки горното, съдът намира, че очертаният с
горната дефиниция за „членове на семейството“ кръг лица включва както лицата,
изчерпателно изброени в чл. 493а, ал. 3 КЗ, така и тези, визирани в чл. 493а,
ал. 4 КЗ, респ. в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС. Очевидно и лицата,
сочени в решение на СЕС по дело C-277/12 като „близки членове на семейството“
попадат в дефиницията, дадена в чл. 2, § 1, б. „б“ на Директива 2012/29/ЕС,
като спорен е единствено въпросът дали допълнително използваното определение
„близки“ може да стесни този кръг и как.
Съдът приема, че определението „близки“ като връзка
между членовете на едно семейство не е формален белег, който ясно и категорично
да стесни кръга от лицата по чл. 2, § 1, б. „б“ – като дефинирана степен на
родство например, нито постановеното с решението по дело С-277/12 има тази цел.
Така използваното понятие „близки“ в горното решение се доближава максимално
като смисъл и контекст до формулировката в т. 1 от ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС
за лица, създали трайна и дълбока емоционална връзка помежду си, поради което
роднините по пряка линия от втора степен, братята и сестрите и издържаните
лица, ако установят съществуването на тази трайна и дълбока връзка, са от кръга
на лицата, за които решението на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 изключва
възможността с национална правна уредба да бъдат лимитирани присъжданите им
обезщетения за претърпени неимуществени вреди до размер, по-малък от сочения в
чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО –
минимална застрахователна сума 1000000 евро за пострадал или 5000000 евро за събитие
/чл. 9, ал. 1, посочен по-горе/.
Доколкото § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИД на КЗ лимитира за
този кръг лица присъжданото обезщетение до размер от 5000 лева, то той е в
пряко противоречие с постановеното по преюдициално запитване цитирано решение
на Съда на Европейските общности, поради което в случая националната правна
уредба следва да остане неприложена.
По акцесорния иск за плащане на обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху сумата на главния иск за плащане на обезщетение
за неимуществени вреди:
С оглед изводите за основателност на главния иск за
плащане на обезщетение за неимуществени вреди акцесорният иск за плащане на
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на обезщетението
за претърпени неимуществени вреди също е основателен и следва да бъде уважен по
отношение на целия размер на главния иск. Относно периода на дължимост на
обезщетението за забава съдът намира следното: Видно от представената по делото
застрахователна претенция, същата е депозирана пред застрахователя на 13.03.2019
г., съответно срокът по чл. 496, ал. 1 КЗ за окончателно произнасяне от
застрахователя е изтекъл на 13.06.2019 г. и от 14.06.2019 г. застрахователят е
в забава. Съответно съдът приема, че на основание чл. 497, ал. 1, т. 2 КЗ обезщетение
за забава в размер на законната лихва се дължи от изтичането на срока по чл.
496, ал. 1 КЗ. С оглед гореизложеното акцесорният иск следва да бъде отхвърлен
за периода от 25.08.2018 г. /датата на ПТП/ до 13.06.2019 г. /вкл./
С оглед изхода на делото съдът намира следното по
исканията на страните за присъждане на разноски:
Ищецът е освободен от държавна такса и разноски за
производството по делото. Не е представен по делото списък по чл. 80 ГПК, не са
ангажирани и доказателства за реално направени разноски от ищеца за
възнаграждение на адвокат /нито е направено искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв./, съответно не следва да се присъждат на
ищеца разноски.
На ответника не следва да се присъждат разноски с
оглед изхода на делото.
Ответникът следва да бъде осъден на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК да плати по сметка на съда държавна такса за производството по делото
в размер на 2000 лв., както и разноски в размер на 200 лв. /за възнаграждения
на вещи лица по допуснатата камплексна съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза/.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА „Л. И.“ АД с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от изпълнителните директори М. М. – Г. и П. Д.,
да плати на Д.А.П. с ЕГН **********, съдебен адрес:***, офис 66 – чрез адв. Г. следните
суми: сумата от 50000 лв. /петдесет хиляди
лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – страдание поради
смъртта на баба му Е. Д. С., причинена при ПТП, настъпило на 25.08.2018 г.,
ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 14.06.2019
г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ
акцесорния иск за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху сумата на главния иск за периода от 25.08.2018 г. /датата на ПТП/ до 13.06.2019
г. /вкл./
ОСЪЖДА „Л. И.“ АД с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от изпълнителните директори М. М. – Г. и П. Д.,
да плати по сметка на Софийски окръжен съд сумата от 2000 лв. /две хиляди лева/,
представляваща държавна такса за производството по делото, както и сумата от 200
лв. /двеста лева/, представляваща деловодни разноски /за възнаграждения на вещи
лица/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: