Разпореждане по дело №514/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 110/03.12.2014 г., постановено по гр.д. № 665/2014 г., К.районен съд е отхвърлил предявеният от Ф.Ю.С. против Е.Х.С. иск за заплащане на сумата в размер на 2310 лв., представляваща половината от получените от ответника приходи, реализирани за периода от 02.04.2013 г. до 02.04.2014 г., съгласно договор с дата 02.04.2013 г. за наем на недвижим имот, представляващ самостоятелно обособено търговско помещение с площ 27.48 кв.м., находящо се в гр.К., ул."С.К." № *, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, с която сума ответникът неоснователно се обогатил в периода от 02.04.2013 г. до 31.01.2014 г., като погасена чрез прихващане с насрещно вземане на ответника към ищцата за сумата 2112.85 лв., представляваща 1/2 от заплатеното по банков кредит № КР-АА-1240/13.10.204 г. и погасена поради плащане за периода м.февруари 2014 г. - м.април 2014 г. Със същото решение Ф.Ю.С. е осъдена да заплати на Е.Х.С. направените по делото разноски в размер на 173.59 лв.

Недоволна от така постановеното решение е останала жалбодателката Ф.Ю.С., която го обжалва чрез процесуалния си представител по пълномощие, като неправилно, необосновано и постановено в противоречие със събраните доказателства и материалния закон. В жалбата се излагат съображения, че в случая не били налице предпоставките за извършване на прехващане поради липсата на две насрещни и изискуеми вземания. Твърди се, че възвивницата би отговаряла по дълга на въззиваемия към ПИБ само при изискуемост на кредита и покана за заплащане. Задължението към банката било разделно, а не солидарно и докато кредитът не бил изискуем същият бил личен дълг на въззиваемия. При обратната хипотеза, ако задължението било солидарно, то съгласно чл.123, ал.2 от ЗЗД солидарният длъжник не можел да прихваща задължението си с вземания на своите съдлъжници към кредитора. Сумата в размер на 390 лв. била платена след завеждане на делото, поради което същата не следвало да се зачита като добросъвестно платена и на това основание да бъде призната като погасена чрез плащане. Сочи се, че прихващането следвало да се извърши винаги с насрещна искова молба, а не чрез възражение за прихващане. Въззивницата не била подписвала договор за кредит и не била получавала суми по този кредит и не било налице задължение от нейна страна за заплащане на вноски към банката. Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение на К.йския районен съд и да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски. В съдебно заседание поддържа жалбата по изложени в представено писмено становище съображения.

Въззиваемият Е.Х.С. не е представил отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК. В съдебно заседание, представляван от процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да постанови решение, с което да потвърди решението на първоинстанционния съд по изложените в същото съображения. Претендира разноски.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по същество разгледана е неоснователна.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявен иск за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване от ползуването на част от поземлен имот. Ищцата твърди, че била собственица на 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ самостоятелно обособен търговски обект с площ 27.48 кв.м., находящ се в гр.К., ул."С.К." № *, който имот бил придобит по време на брака й с ответника, който отдавал имота под наем за сумата в размер на 385 лв. месечно. Претендира заплащане на половината от получения от ответника наем на търговския обект за времето от 02.03.2013 г. до 02.04.2014 г., общо в размер на 2310 лв. Ответникът оспорва иска като сочи, че получените от наема на недвижимия имот суми били използувани за погасяване на кредит към ПИБ, който бил предоставен по време на брака му с ищцата за закупуване на апартамент на двамата съпрузи. За периода от месец февруари 2014 г. до месец април 2014 г. ответникът превел на ищцата половината от дължимия за търговския обект наем в размер на 390 лв. При условията на евентуалност, ако се оспорят твърденията в отговора, е направено възражение за прихващане.

Установява се от данните по делото, че гражданският брак между страните е бил прекратен с решение № 2/02.12.2011 г., постановено от К.йския районен съд по гр.д. № 662 по описа за 2011 г. на същия съд, влязло в сила на 21.12.2011 г. По време на брака си през 2001 г. страните са закупили недвижим имот, представляващ самостоятелно обособен търговски обект, с площ 27.48 кв.м., находящ се в гр.К., ул."С.К." № *, видно от представения нотариален акт за продажба на недвижим имот по описа на Нотариус К. Д., вписан под № 020 на Нотариалната камара - С., с район на действие, РС - К.. Също така по време на брака си страните са закупили и друг недвижим имот - апартамент № 41, находящ се в гр.К., бул."Б." № *, жил. блок № *, вх."*", за което е бил сключен договор за заем между "П.и.б." АД - гр.С. и въззиваемия Е.Х.С. за сумата в размер на 30 000 лв., с краен срок на издължаване 13.10.2019 г. По молба на "П.и.б" АД - гр.С. върху описания недвижим имот - апартамент, собственост на Е.Х.С. и Ф.Ю.С., била вписана закоÝна ипотека.

На 02.04.2013 г. въззиваемият Е.Х.С. сключил договор за наем на процесния недвижим имот, представляващ самостоятелно обособен търговски обект, с площ 27.48 кв.м., находящ се в гр.К., ул."С.К." № *, за месечна наемна цена в размер на 385 лв. С преводно нареждане за кредитен превод от 28.07.2014 г., Е.Х.С. заплатил на Ф.Ю.С. сумата в размер на 390 лв., представляваща наем от търговско помещение за периода от м. 02.2014 г. до м.04.2014 г.

От писменото заключение на вещото лице Г.Д., както и от разпита на същата пред първоинстанционния съд, които и настоящата инстанция приема, се установява, че по договор от 02.04.2013 г. за наем на недвижим имот, находящ се в гр.К., ул."С.К." № *, представляващ самостоятелно обособен търговски обект, с площ 27.48 кв.м., за периода от 02.04.2013 г. до 31.01.2014 г., Е.Х.С. е получил по разплащателната си сметка в ПИБ, по която сметка се обслужва изтеглен кредит, сумата в размер на 4225.70 лв. Тази сума е използувана за погасяване на главница и лихва по кредита и такса за обслужване на сметката. Полученият наем от ответника за периода от 01.02.2014 г. до 02.04.2014 г. е в размер на 724.05 лв., а половината от тази сума е в размер на 362.02 лв. С преводно нареждане за кредитен превод Е.Х.С. е превел на Ф.Ю.С. следните суми: на 28.07.2014 г. сума в размер на 390 лв. с основание "наем търг. помещение за периода 02.2014 - 04.2014 г."; на 12.08.2014 г. сума в размер на 435 лв. с основание "наем търг. помещение за периода 04.2014 - 06.2014 г.".

При така установените факти и обстоятелства по делото, обосновано и правилно първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен поради извършеното прихващане с дължими от ищцата суми към ответника по договор за кредит с "П.и.б" АД. Настоящата инстанция напълно споделя тези съображения и препраща към тях на основание чл.272 от ГПК.

Основният довод, изложен във въззивната жалба е, че задължението на въззиваемия към "П.и.б" АД е негово лично задължение и след като кредитът не е станал изискуем, то въззивницата нямала качеството на длъжник спрямо банката и бившия си съпруг. Този довод е неоснователен и не може да бъде споделен. Както Семейният кодекс от 1985 г. в чл.25 (отм.), така и действащия Семеен кодекс от 2009 г. в аналогична разпоредба на чл.32, предвиждат обща солидарна отговорност на двамата съпрузи за задължения, поети за задоволяване нуждите на семейството. Безспорно е, че с договора за кредит, сключен между въззиваемия и ПИБ е било закупено жилище, което е било общо на двамата съпрузи за задоволяване нуждите на семейството. Поради тази причина задължението на единия съпруг не е негово лично, а задължение на двамата съпрузи. След като е заплатил задълженията на бившата си съпруга, въззиваемият се е суброгирал в правата на своя кредитор съгласно разпоредбата на чл.127, ал.2 от ЗЗД и има вземане срещу своя съдлъжник, което е ликвидно и изискуемо и може да бъде извършено прихващане. В случая разпоредбата на чл.123, ал.2 от ЗЗД е неприложима, како неоснователно се сочи във въззивната жалба. Посочената хипотеза има предвид прихващане, извършено от длъжника към кредитора, а не към свой съдлъжник, какъвто е настоящият случай.

Неоснователен е и изложеният довод, че прихващане може да се извърши само с предявяване на насрещен иск. Няма пречка прихващане да бъде извършено чрез възражение, но в този случай ответникът не може да претендира по-голяма сума от претендираната от ищеца.

Що се отнася до извършеното плащане на сумата в размер на 390 лв., представляваща припадащата се на въззивницата част от наема на търговско помещение за периода от м. 02.2014 г. до м.04.2014 г., то същото правилно е било съобразено от първоинстанционния съд съгласно разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК и в тази връзка са били съобразени и дължимите разноски.

Като е достигнал до такива фактически и правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. При този изход на делото в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски за тази инстанция в размер на 250 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 110/03.12.2014 г., постановено от К.йския районен съд по гр.д. № 665 по описа за 2014 г. на същия съд.

ОСЪЖДА Ф.Ю.С. от гр.К., бул."Б." № *, бл."П*", вх."*", ет.*, ап.*, с ЕГН *да заплати на Е.Х.С. от гр.К., бул."Б." № *, вх."*", ет.*, ап.*, с ЕГН * направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 250 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 от ГПК.

Председател: Членове:1. 2.