РЕШЕНИЕ
№ 509
гр. С., 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20211100506252 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 14.12.2020г., постановено по гр.д. № 48335/2018г. на СРС,
ГО, 143 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от
„Т. С.” ЕАД срещу И.А..Я. обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 704, 09
лева - главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия в
топлоснабден имот, находящ се в гр. С., жк “***********, абонатен номер
*******, за периода от 01.01.2013г. до 30.04.2014г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане и за сумата от 48, 94 лева – лихва за забава върху
главницата за периода от 28.02.2013г. до 27.08.2015г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 54370/2015г. по описа на СРС, ГО, 60 състав. Със същото решение
са отхвърлени предявените искове за главница за разликата над сумата от
1
704, 09 лева до пълния предявен размер от 758, 68 лева и за лихва - за
разликата над сумата от 48, 94 лева до пълния предявен размер от 106, 87
лева.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника И.А..Я., в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение. Конкретно се твърди, че ищцовото
дружество не е доказало по реда на пълното и главно доказване всички
кумулативни предпоставки на съдебно заявената претенция. Релевирани са
доводи за липса на безспорни доказателства, че ответникът е собственик или
ползвател на процесния имот. Счита, че такъв извод не може да се направи
въз основа на представения списък към протокол за проведено общо събрание
на етажната собственост, доколкото със същия не се установява нито факта на
ползване на процесното жилище, а още по-малко титулярството в правото на
собственост върху същото. Навежда твърдения, че по делото е установено, че
през исковия период ответникът не е ползвал топлоснабдения имот, тъй като е
обитавал апартамент на друг адрес в качеството му на наемател. По тези
съображения счита, че ищцовото дружество не е установило качеството му на
потребител на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ.
Поддържат се и релевираните в първоинстанционното производство
възражения, че между страните не е налице валидно облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за процесния
имот. Освен това се твърди, че представените Общи условия за продажба на
топлинна енергия не били влезли в сила, тъй като не са ангажирани
доказателства за публикуването им в един централен и един местен
ежедневник. Аргументира и съображения за липса на представен нотариално
заверен протокол от общо събрание на етажната собственост, поради което
счита, че не е допустимо да се въвежда система за дялово разпределение на
топлинната енергия в жилищната сграда. По тези съображения е направено
искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на
друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от “Т. С.” ЕАД. В хода на висящото производство е взето становище за
неоснователност на жалбата.
2
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно
и допустимо.
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1
от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното
и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената
претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като
потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период;
доставянето от ищеца и използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на доставената и потребена
топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Във въззивната жалба е релевирано оплакване за необоснованост на
изводите на СРС относно наличието на облигационно правоотношение между
страните по договор за продажба на топлинна енергия, тъй като ищецът не е
ангажирал доказателства за титулярството в правото на собственост върху
процесния имот. Настоящият съдебен състав счита оспорването за
неоснователно по следните съображения:
По делото са приети писмени доказателствени средства, неоспорени от
ответника, които обсъдени в тяхната съвкупност обосновават еднозначен
извод, че той е титуляр на правото на собственост върху процесния
топлоснабден имот. Този извод се налага при съобразяване на представения
списък на етажните собственици към протокол от общо събрание на етажната
собственост на сграда, находяща се в гр. С., жк „*******, вх. *, проведено на
09.09.2002г., в който И.А..Я. е удостоверил /с полагане на подпис/ в
качеството си на собственик на процесното жилище съгласието си за
монтиране на индивидуални разпределители разход отопление в имота.
Приети са и протоколи за отчет на уреди за дялово разпределение за сезон
3
2012г. – 2013г. и за 2013г – 2014г., неоспорени от ответника, които са
подписани от абоната И.А..Я.. Доколкото тези частни документи не са
оспорени от техния автор и в приложение на нормата на чл. 180 от ГПК,
следва да се приеме, че изявленията в тях са направени от лицето, посочено
за техен автор. Предвид обстоятелството, че с тях са удостоверени неизгодни
за издателя обстоятелства, те се ползат с доказателствена сила срещу него.
Посочените документи съдържат изявление, което представлява
извънсъдебно признание на ответника, че е титуляр на правото на собственост
върху топлоснабдения имот. Същите обстоятелства се установяват косвено и
от данните, съдържащи се в молба от ДСК за вписване на законна ипотека.
Молбата е подадена на основание чл. 24 от Закона за Държавна спестовна
каса за вписване на законна ипотека върху недвижим имот, представляващ
апартамент № 5, находящ се в гр. С., жк „*******, вх. *****, за обезпечаване
изплащането на отпуснат на 27.12.1990г. на И.А..Я. заем за жилищно
строителство. Удостоверените от длъжностното лице /директор на Държавна
спестовна каса/ факти не са оспорени от ответника, включително и относно
обстоятелството, че същият е страна по договор за заем за жилищно
строителство за придобиване на собствеността върху описания имот.
Въззивникът не твърди, нито установява, че след придобиване на
собствеността върху имота през 1990г., се е разпоредил с правото на
собственост или вещното право на ползване върху същия за исковия период.
Следва да се има предвид, че предмет на предявения иск не е спор за
собственост върху имот, поради което непредставянето на нотариален акт за
признаване или за прехвърляне на вещни права върху имота, не обосновава
извод за неоснователност на предявения иск. В случая е предявен иск за
реално изпълнение на договорно задължение за заплащане на цена на
доставена в имота топлинна енергия, при заявени от ищеца твърдения за
съществуването между страните на презюмиран договор, възникнал с оглед
качеството на ответника - собственик на топлоснабден имот в сграда в режим
на етажна собственост. Ето защо извънсъдебното признание относно
титулярството в правото на собственост, обсъдено наред с удостоверените в
молбата на ДСК обстоятелства, в своята съвкупност са достатъчни за
формиране на извод относно възникването на облигационно правоотношение
между ищеца и ответника в качеството му на собственик на топласнабден
имот в сграда в режим на етажна собственост. Ето защо на етапа на
4
въззивното производство съдът следва да изходи от установеното в
първоинстанционното производство обстоятелство относно титулярството в
правото на собственост върху процесния имот в патримониума на ответника.
С оглед изложеното се налагат следните правни изводи:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената
и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на
вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.
Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на
топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на
което е учредено ограничено вещно право на ползване.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е
изчерпателно. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие
и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден
имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия,
този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за
собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение
№2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/.
5
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна
собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие
относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен
със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в
бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.
Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време
е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или
презюмиран/.
В конкретния случай се налага извод, че е установено принципното
съществуване на облигационно правоотношение между страните за
процесния период, произтичащо от презюмиран договор за продажба на
топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а
ответникът И.А..Я. дължи заплащане на стойността на ползваната услуга.
Касае се за договор при публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по
който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден имот в сграда в
режим на етажна собственост, се явява страна по силата на нормата на чл.
153, ал. 1 от ЗЕ. Съобразно действащата нормативна уредба, ответникът се
явява заварен потребител на топлинна енергия за битови нужди. Предвид
елемента на административно регулиране, установен в нормата на чл.153, ал.
1 от ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ. Обстоятелството дали
ответникът фактически е ползвал топлоснабдения имот за исковия период е
ирелевантно. Така придобитото качество на битов клиент на топлинна
енергия законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в
зависимост от фактическото ползване на топлоснабдения имот. Изгубването
на това качество настъпва при посочените по-горе законоустановени факти,
прекратяващи облигационните отношения между страните, каквито в
процесната хипотеза не се установени. Ирелевантно към премета на спора е
обстоятелството дали ответникът е живял в имота през исковия период,
доколкото отговорността му се претендира по силата на презюмирания
6
договор за продажба на топлинна енергия, а както бе посочено задължението
за плащане е обусловено единствено от обема на доставената в имота
топлинна енергия. Същото не отпада в случай, че фактически ползвател на
топлинната енергия е лице, различно от собственика/вещния ползвател на
имота /изключение е разгледаната в Тълкувателно решение №2 от
17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК, хипотеза на
договорни правоотношения с трето ползващо лице, каквато не е налице в
настоящия процес/. Ето защо съдът не следва да разглежда наведените от
жалбоподателя възражения за недължимост на вземането поради
обстоятелството, че през процесния период не е живял в топлоснабденото
жилище.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1
от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти.
Количеството на доставената в процесния имот топлинна енергия се
установява от изготвените от фирмата за дялово разпределение изравнителни
сметки за потребената топлинна енергия в процесния имот, които не са
оспорени от ответника. В същите са посочени резултати от изравняването за
исковия период. Неоспорени са и приложените талони за отчети на уреди за
дялово разпределение за процесния период, които са подписани от абоната
без забележки.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено
в сградата и в жилището на ответника е от значение единствено към
доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този
размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. В случая
количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от
7
общия топломер, който според заключението на съдебно-техническата
експертиза отговаря на метрологичните изисквания е годно средство за
търговско измерване. От същото заключение, което съдът кредитира като
пълно и обективно, се установява, че в процесния имот е имало 4 бр.
радиатори с разпределители и 1 бр. водомер за топла вода; че делът на
ответника за отопление, сградна инсталация и битово горещо водонабдяване е
бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба;
технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, като
общият топломер в абонатната станция бил преминал през периодични
метрологични проверки. Следователно въззивният съд приема, че е доказана
по несъмнен и категоричен начин по делото доставената в имота
топлоенергия в определено количество за исковия период – въз основа на
извършен реален отчет на уредите. В този смисъл СГС счита, че при
определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно
определените цени и възраженията на жалбоподателя в тази насока се явяват
неоснователни. Стойността на реално потребената за исковия период
топлинна енергия с включени изравнителни сметки при съобразяване на
неоспорения извод на заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
възлиза на сумата от 704, 09 лева. Ответникът нито твърди, нито доказва да е
погасил своето задължение към топлопреносното предприятие, поради което
предявеният иск е основателен.
Извън предмета на спора във въззивното производство са релевираните
от ответника оспорвания относно валидността на сключения договор с
фирмата за дялово разпределение, тъй като първоинстанционното решение е
влязло в сила в частта, в която претенцията за заплащане на цената на
услугата дялово разпределение е отхвърлена.
В този смисъл при установеното облигационно правоотношение между
страните и при съобразяване на действащата през процесния период
нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че
исковете за главници и обезщетение за забава са основателни до размерите и
за периодите, посочени в обжалваното решение, при зачитане на
основателното възражение за погасяване на част от вземането по давност.
Предвид липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба срещу
8
приетите за установени от СРС факти относно иска за обезщетение за забава
върху вземането за потребена топлинна енергия /конкретно относно
изпадането в забава за плащане на главното парично задължение, началния и
крайния период на забавата и размера на вземането/, настоящият съдебен
състав в правоприлагащата си дейност следва да изходи от така установеното
от първата инстанция, като приложи закона, уреждащ спорното право.
Отнесено към разглеждания случай това означава, че съдът приема за
основателна претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до размера и за периода,
посочен в първоинстанционното решение.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото. Чл. 78, ал. 8, изр. 2-
ро от ГПК не допуска размерът на присъденото юрисконсултско
възнаграждение да надхвърля максималния размер за съответното дело,
определен по реда на чл. 37, ал. 2 от ЗПП. По аргумент от обратното, законът
допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение да е под
минималния размер за съответното дело, когато сложността му е ниска, както
е в разглеждания случай /така определение № 518 от 03.12.2019г. на ВКС по
ч.гр.д. № 4461/2019г., Четвърто ГО/.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на всеки един от
обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не подлежи
на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20275487 от 14.12.2020г. постановено по
гр.дело № 48335/2018г. по описа на СРС, ГО, 60 състав, в обжалваната му
9
част.
ОСЪЖДА И.А..Я., ЕГН **********, гр. С., жк “*******, вх. ******* да
заплати на „Т. С.“ ЕАД, с ЕИК ******* седалище и адрес на управление гр.
С., ул. *******, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, сумата от 50
/петдесет/ лева – съдебни разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач "ПМУ ИНЖЕНЕРИНГ" ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10