РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№ 45
гр. Пловдив, 11.01.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХІІІ състав в открито заседание на шестнадесети юни две хиляди и двадесет и втората година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ ПАСКОВ
при секретаря ДИАНА КАРАИВАНОВА като разгледа докладваното от съдията ГЕОРГИ ПАСКОВ административно дело № 679 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 118, ал. 1 от Кодекса
за социално осигуряване /КСО/.
Произвоздството по делото е образувано по жалба на Л.Е.Д., ЕГН **********, срещу Решение №
2153-15-42/18.02.2021 г. на Директора на ТП на НОИ-Пловдив, с което е
отхвърлена жалба № 1012-15-25/25.01.2021г. против Разпореждане № 151-00-15306-3
от 16.12.2020 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ
- Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица и е
потвърдено разпореждането като правилно и законосъобразно.
В съдебно заседание жалбоподателят се представлява
от пълномощника си адв. Е. която
поддържа жалбата. В жалбата се сочи, че решението е несъобразено с материалния
закон и обстоятелства относно зачитане правата на жалбоподателя при
безработица. Иска се отмяна на атакувания административен акт.
Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ Пловдив,
чрез юрисконсулт П. моли жалбата да се остави без уважение и да се потвърди
решението на директора като законосъобразно, постановено при изяснена
фактическа обстановка. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение,
представя писмено становище.
От фактическа страна съдът намира за установено
следното:
Жалбоподателят е подал заявление вх. №
151-00-15306/06.07.2020г. на за отпускане на ПОБ, като жалбоподателят е
посочил, че последната му заетост е във Великобритания и същата е прекратена,
считано от 30.06.20 г.
С писмо изх. № У-151-00-15306/15.07.2020г.
Ръководителя на осигуряването по безработица е уведомил заявителя, че следва да
представи в 15 дневен срок следните документи
1. Документи от Великобритания
2. Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и
доходи от друга държава членка на ЕС със СЕД U002 и U004.
3. Анкета HM Revenue and Customs
4. Декларация относно определяне на пребиваване на лицата
във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО)
№ 883/2004 г. от 30.09.2019 г.
Тъй като жалбоподателят не е разполагал с изисканите документи той е подал заявление за осигуряване на осигурителни периоди от друга държава членка на ЕС със СЕД U002* и U004.
С Разпореждане № 151-0015306-1 от 10.08.2020г.
ръководителят за осигуряването за безработица е спрял производството по
отпускане на парично обезщетение, тъй като е изпратено искане до компетентната
институция на Великобритания за удостоверяване на осигурителните периоди,
причина за прекратяване на правоотношението и доход и определяне на
пребиваване.
Във връзка с подаденото от жалбоподателя заявление до
компетентната институция /КИ/ на Великобритания са изпратени формуляри СЕД U001
и СЕД U003 за удостоверяване на декларирания от лицето осигурителен период и
доход.
След получаване на структуриран електронен документ
Н006 с Разпореждане № 151-00-15306-2 от 08.12.2020г. административното
производство е било възобновено на основание чл. 55 от АПК.
В мотивите на Разпореждане № 151-00-15306-3 от 16.12.2020
г. Ръководителят на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ – Пловдив е възприел, че жалбоподателя не попада в
обхвата на разпоредбата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (НО) № 883/2004 на
Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004 г., тъй като държавата-членка по
пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време
на последната му заетост съвпадат. Сочи се и, че в получения документ
Н006, КИ на Великобритания е
удостоверила, че именно Великобритания се явява страна по пребиваване.
Ето защо
Ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив е
отказал отпускането на изисканото парично обезщетение.
Разпореждането
е било обжалвано пред Директора на ТП на НОИ-Пловдив, който със
свое Решение № 2153-15-42/18.02.2021
г. е
отхвърлил жалбата като неоснователна.
В Съдебно заседание бе разпитана свидетелят А.П.,
който заяви, че жалбоподателят е пристигнал във Великобритания през 2014г. и е
напуснал страната през юни 2020г., като желанието му да остане в България.
От правна страна съдът намира за установено следното:
Безспорно по делото се доказва, че жалбоподателят е
осъществявал трудова дейност във Великобритания от 23.03.2014 г. до 20.06.2020
г., т. е за един значителен период от време, като целта на заминаването му и на
практика целта на преместването му в тази държава-членка е била да работи там.
Следва да бъде уточнено, че намерението на лицето се
обективира от релевантните обстоятелства към момента на последната му заетост,
като декларираното намерение за в бъдеще не е относимо към оценката за
обстоятелствата по чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004.
В рамките на съдебното производство, от страна на
жалбоподателя не са ангажираха доказателства, които да оборят направените
изводи на решаващия административен орган възоснова на събраните в
административното производство доказателства и данни, които съвпадат с
преценката на органа от Великобритания.
С оглед изясняване на понятието "държава по
пребиваване" в Регламента по приложението в чл. 11 "Елементи за
определяне на пребиваването" е предвидено, че при спор между
държави-членки относно това, коя е държавата по пребиваване се следва оценка на
това къде е центърът на интересите на лицето, като се вземат предвид конкретни
релевантни факти, неизчерпателно и примерно по целесъобразност изброени, като -
продължителност и непрекъснатост на пребиваване на територията на съответните държави-членки,
естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално
мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на
дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение
и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; когато
става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; жилищното положение на
лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в
която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. Макар и в
случая да не е формиран спор между държавите-членки, защото Великобритания е
заявила становището си в изпратения СЕД Н006 и българската институция очевидно
приема същото, то при оценка наличието на основанията на чл. 65, § 2 от
Регламента и по-специално коя е държавата на пребиваване, прилагането на
елементите за определяне на пребиваването, доколкото те са посочени в
разпоредба на Регламента по прилагане, е допустимо, както е приемал и ВАС в
трайната си практика по приложението на Регламента. В случая, освен това,
според съда е наложително да се вземе предвид и изготвения Практически наръчник
относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен от и
одобрен от Административната комисия по чл. 71 от Регламента за координация на
системите за социална сигурност, състояща се от представители на
държавите-членки, предназначен да служи като работен инструмент в помощ на
институциите, работодателите и гражданите при решаване на въпроса
законодателството на коя държава - членка трябва да бъде приложено при дадени
обстоятелства, който и в случая е бил поставен на решаване в административното
производство и е спорният въпрос по настоящото дело. В посочения документ,
публикуван и в официален превод на български, в част трета от същия, озаглавена
"Определяне на пребиваването", е указано много подробно как се
дефинира понятието "пребиваване", какви са критериите за определянето
му и са дадени и конкретни примери в насока на това как да бъдат оценявани
конкретни ситуации.
В случая, според съда, контролният административен
орган, потвърждавайки разпореждането за отказ от отпускане на ПОБ именно поради
преценката, че не българската институция е компетентна, е извършил коректна
оценка на всички обстоятелства от значение за случая, като е приложил
въпросните насочващи оценката критерии.
На първо място, не се спори между страните, че
жалбоподателят е напълно безработно лице, като се има предвид обстоятелството,
че същият е с прекратено трудово правоотношение, вече не поддържа връзка с
държавата-членка по последната заетост Великобритания, като се е завърнал в
държавата, чийто гражданин е.
Според съда обаче, от наличните доказателства не се
установява към момента на последната му заетост държава по пребиваване на жалбоподателя
да е била България, за да се приложи по отношение на него изключението по чл.
65, § 2 от Регламента, а оттам и да се счете, че компетентна да се произнесе по
отпускане на ПОБ е българската осигурителна институция.
Аргумент в насока на този извод на съда, на първо
място, е съдържанието на изпратения от Великобритания формуляр СЕД Н006, в
който е предоставена информация за пребиваване на жалбоподателя в посочения
период, а не за престой, във Великобритания, като съответната институция
потвърждава именно пребиваване за въпросния период в Обединеното кралство. В
тази насока, естествено, тази преценка не може да е ръководещата, макар текстът
на чл. 5, § 1 от Регламента по прилагане да сочи, че представен от
държава-членка документ по прилагане на Регламента следва да се счете от
другата държава-членка за валиден /следователно и относно неговото съдържание/.
И това е така, защото самият Регламент и този по прилагането предвиждат и реда
разрешаване на спорове между компетентните институции на държавите-членки.
Затова и в случая с оглед и на заявеното оспорване на посочените изводи относно
мястото на пребиваване от страна на жалбоподателя, следва да се преценят всички
релевантни за определяне на държавата по пребиваване обстоятелства по начините
и критериите, посочени в Регламента по прилагане и в Наръчника, независимо от
признаването от страна на Великобритания, че същата е държава по пребиваване.
Според съда на ЕС /Решение от 25 февруари 1999 г. по дело Robin
Swaddling/Adjudication Officer, C-90/97, Решение от 17 февруари 1977 г. по дело
Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76, и Решение от 8 юли 1992
г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fьr Arbeit, C-102/91, държава - членка по
пребиваване е "държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в
която се намира обичайният център на техните интереси" и в този контекст
следва при тази оценка да се вземе предвид по-специално положението на
семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести,
продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно),
че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички
тези обстоятелства. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз
основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата,
която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.
Установява се от доказателствата по делото, че
жалбоподателят е пребивавал във Великобритания в един значителен период от
време от над четири години, като целта на заминаването му и на практика целта
на преместването на Д. в тази държава-членка е била да работи там. На практика
с оглед установеното, той е бил заето лице, извършващо доходоносна дейност
/посочено в изпратения формуляр/ във Великобритания, като е налице основание да
се приеме, че същият сам се е издържал от доходите си, получавани там.
Установява се, че към момента на удостоверения период на последната дейност
като заето лице на жалбоподателя, който именно е релевантният момент, съгласно
посоченото в чл. 65, § 2 от Регламента за определяне мястото на пребиваване,
няма доказателства жалбоподателят да е разполагал със собствено самостоятелно
жилище в България, а е посочено само, че родителите му и най-близките му
родственици са се намирали в България, като той е поддържал с тях контакти и
включително се е завръщал за кратки периоди от по няколко дни в страната,
декларирал е, че преобладаващата част от социалните му контакти са били в
България. От изложеното е видно, че макар и да има адрес в България и
най-близките родственици на жалбоподателя да се намират в тази страна, което е
естествено, предвид факта, че това е страната по негов произход, то на практика
същият е живял самостоятелно във Великобритания за един значителен период от
време, като се е издържал сам, имайки постоянна работа по редовни договори, по
които е било осигурен от институция във Великобритания, а и видно от
преведените от чужд език документи е била регистриран там за целите на
данъчното облагане.
Поради това и на практика следва да се приеме при
общата преценка на всички обективни обстоятелства, че за периода на последната
му заетост гжалбоподателят е пребивал в по-голямата част от времето в
Обединеното кралство, където е живял на конкретен адрес, посочен в СЕД,
изпратен от осигурителната институция във Великобритания, получавал е средства,
с които се е издържал сам и на практика икономически не е бил обвързан с
България. Поддържането на контакти с най-близки родственици в България е
естествено поведение. Тези връзки с родствениците обаче не могат да се
определят като значителни, по смисъла, който се влага в това понятие и в
цитираната практика на СЕС, както и например в Практическия наръчник относно
прилагане на Регламента, каквито биха били, ако например жалбоподателят имаше
съпруг или деца в България по времето на пребиваването си във Великобритания,
или се завръщаше значително по-често в страната по произход, или пък издръжката
му в чужбина бе поета от родителите му и т. н.
Както се посочва изрично в Практическия наръчник,
лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с
държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на
произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея, както в случая е станало.
Това важи, например, когато мигрантът няма в държавата на произход членове на
семейството, или жилище, или нает апартамент, или адрес за контакт. Пак в
Наръчника е отразено изрично и че въпреки че адресната регистрация може да се
разглежда като знак за намерението на лицето, тя в никакъв случай не е решаваща
и не може да се използва като предпоставка за това да се приеме, че лицето
пребивава на определено място. В случая жалбоподателят естествено като
български гражданин е имал постоянен адрес в България, но също така, за времето
на престоя си е имал и такъв в Обединеното кралство.
От страна на жалбоподателя на практика не са били
ангажирани доказателства, които да оборят направените въз основа на събраните в
административното производство доказателства и данни изводи на решаващия
административен орган, които съвпадат с преценката на органа от Великобритания.
Налага се извод, че центърът на икономическите интереси за процесния период, е
бил извън пределите на държавата по произход на жалбоподателя и понеже, както
се каза, държавата по пребиваване се определя към момента на последната заетост
на напълно безработното лице, какъвто е и правилният прочит на текста на чл.
65, § 2 от Регламента, то не е налице според съда наличие на изключенията по
този нормативен текст.
Ето защо и обстоятелството, че жалбоподателят се е
завърнал в България и е търсил работа, предвид това, че не тази държава с оглед
на посочените обстоятелства, следва да се определи като държава на пребиваване
именно към момента на последната му дейност като заето лице, не въвежда случая
в изключението по чл. 65, § 2 от Регламента.
Обстоятелствата, които се оценяват за преценка
намерението на лицето, но по време на тази последна негова заетост. В случая,
както се посочи, от значение е какво е било намерението на лицето към момента
на последната му заетост, като от посочените обективни обстоятелства се
установява, че то е било именно жалбоподателят да пребивава трайно /в рамките
на няколко последователни години/ във Великобритания, за да работи там.
Декларираното намерение за в бъдеще в тази насока не е относимо към оценката на
обстоятелствата по чл. 65, § 2 от Регламента. Съгласно чл. 11, § 2 от
Регламента по прилагането, когато съобразяването на различните критерии,
основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане
на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което
произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на
лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на
пребиваване на това лице. Намерението на съответното лице трябва да се
преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича, което
означава, че то трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т. е. то
може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства.
Само декларация, че лицето възнамерява, или желае да има пребиваване на
определено място, не е достатъчна. При това положение и като се има предвид, че
Д. на практика е декларирал намерение да се установи трайно в България, но вече
след приключване на последната му заетост, то не може да се приеме, че той се е
завърнал в държавата-членка по пребиваване, защото според обсъдените по-горе
релевантни обстоятелства България не се е явявала такава по време на последната
му заетост и следователно по отношение на него не е приложимо изключението по
чл. 65, § 2 от Регламента. Когато се прилага член 11 от Регламент (ЕО) №
987/2009, както е посочено в Наръчника, т. е. в случаи на различия в
становищата между институциите на две или повече държави - членки относно
определяне на пребиваването на дадено лице, в член 11, параграф 2 Регламент
(ЕО) № 987/2009 се предвижда, че ако съобразяването на различните критерии,
основаващи се на приложимите факти, не води до постигане на съгласие, за
решаващо се приема намерението на лицето. В случая обаче не е налице такава
хипотеза, защото различие в становищата на осигурителните институции на двете
държави-членки не е възникнало.
Предвид изложеното и като счете, че административният
орган е дал обоснован отговор на всички въпроси, които са релевантни за
крайната му оценка в оспореното решение и поради това е достигнал до
законосъобразни крайни изводи, съдът намери, че следва да отхвърли жалбата.
При този изход на спора и съгласно чл. 143, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 37 от ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната
помощ ще следва в полза на ТП на НОИ Пловдив да се присъди юрисконсултско
възнаграждение от 100 лева.
Предвид горното, Административен съд Пловдив, II
отделение, тринадесети състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Л.Е.Д., ЕГН **********, срещу Решение № 2153-15-42/18.02.2021 г. на Директора на ТП на НОИ-Пловдив, с което е отхвърлена жалба № 1012-15-25/25.01.2021г. против Разпореждане № 151-00-15306-3 от 16.12.2020 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица и е потвърдено разпореждането като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА Л.Е.Д., ЕГН **********,***, разноските по делото в размер на 100 лв. /сто лева/ за юрисконсултско възнаграждение.
Решението на основание чл. 119, във вр. с чл. 117, ал.
1, т. 2, б. "б" от КСО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: