№ 886
гр. Благоевград, 16.09.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети септември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Съдия:Владимир Ковачев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20251200500876 по описа за 2025 година
съобрази следното:
„Д.“ ЕООД, чрез адвокат С. Б., обжалва решение № 900019 от 16.05.2025 г.,
постановено по гражданско дело № 910 от 2020 г. на Районен съд Сандански, в
частта му, с която е признато за установено по отношение на Ф. К. Х., М. К.
С., М. Т. Н., А. Т. К., А. Т. С., К. Н. Н. и Г. Н. Н., че въпросното дружество не е
собственик на 11/30 ид. ч. от имот с идентификатор 56126.420.54 по КК на гр.
П., имот с идентификатор 56126.420.22 по КК на гр. П. и имот с
идентификатор 56126.420.21 по КК на гр. П.. В жалбата се твърди, че
атакуваната с нея част на споменатия съдебен акт е недопустима, неправилна
и необоснована. Тя била постановена при допуснати съществени нарушения
на съдопроизводствените правила, при неправилно приложение на
материалния закон и в несъответствие със събраните по делото доказателства.
Първоинстанционният съд подменил фактическите твърдения на ищците,
наведени в исковата молба като обосноваващи правния им интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск, с други факти, които са
настъпили в хода на делото, но не са заявени и поддържани в исковата молба и
на нито един етап от делото. В резултат на това неправилно
първоинстанционният съд приел, че за ищците е налице правен интерес и
предявеният иск спрямо „Д.“ ЕООД за трите недвижими имота е допустим. В
настоящия случай с исковата молба бил предявен отрицателен установителен
иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, с който ищците искали да бъде признато за
установено, че фирмата не е собственик на посочените в петитума на исковата
молба недвижими имоти. В обстоятелствената част на същата се твърдяло, че
за ищците е налице интерес от предявяването на такъв иск, тъй като същите са
наследници на К.Х.Т., който е притежавал процесните имоти преди
образуването на ТКЗС, внесъл ги е в ТКЗС и поради прогласяването
впоследствие за нищожни на решения на ПК П. относно възстановяването на
собствеността върху тези имоти, преписката е върната за ново произнасяне от
1
ОСЗ П., като необходимо условие за това, според твърденията на ищците и
поддържано в хода на делото, било да се докаже по съдебен ред, че
дружеството не е собственик на процесните недвижими имоти. Районният съд
извършил преценка за наличие на правен интерес не спрямо твърденията на
ищците и събраните в подкрепа на тях доказателства, а спрямо настъпили в
хода на делото факти, които нито са твърдени в исковата молба от ищците,
нито са заявени допълнително като обуславящи правния им интерес, което
било недопустимо. Общото правило било, че наличието или липсата на
правен интерес се определя според твърдяното, а не според доказаното.
Обстоятелството, че съдът следи за наличието на правен интерес във всяко
положение на делото, не го оправомощавало да подменя фактите, с които
ищецът е обосновал първоначално правния си интерес, с такива, настъпили в
хода на делото, които не са твърдени и заявени от страната в нито един момент
от производството. Нито в исковата молба, нито в хода на делото ищците
посочили наличието на приключила реституция и конкуренция на права с
ответника като факти, обуславящи правния им интерес. Дори напротив - в
хода на делото ищците поддържали така заявеното от тях обстоятелство - че не
могат да довършат реституционната си процедура, и го допълвали с
твърдения, че не могат да се снабдят със скица на имота, но липсват
твърдения за конкуренция на права с ответното дружество с оглед на
приключилата реституционна процедура. В този смисъл
първоинстанционният съд, в грубо нарушение на съдопроизводствените
правила, извел наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск за собственост спрямо ответното дружество за трите
недвижими имота от факти, които не са заявени и поддържани от ищците с
исковата молба и в хода на делото. Съдът не можел служебно да замества или
изменя фактите, изложени от ищеца, на които последният основава своя
правен интерес. Това било в нарушение на чл. 6 от ГПК - диспозитивното
начало, както и на чл. 7 от ГПК - състезателното начало, които изисквали
страните сами да определят рамките на спора. Последното довело и до
постановяването на недопустим съдебен акт, тъй като с него е разгледан и
уважен недопустим иск. От събраните по делото пред първата инстанция
доказателства - удостоверение за наследници на К.Х.Т., както и от
представената от ОСЗ П. и приета по делото административна преписка - не се
установило и доказало наследодателят на ищците да е внесъл в ТКЗС
процесните недвижими имоти, поради което и недоказани били твърденията
на ищците, че същите подлежат на възстановяване и съответно не могат да
бъдат възстановени, докато не бъдат отречени по съдебен ред правата на
ответното дружество. Лицето, за което се твърдяло, че е било собственик на
процесните недвижими имоти и ги е внесло в ТКЗС, починало преди
образуването на ТКЗС, което правело невъзможно неговото участие в процеса
на коопериране. До 1945 г. не били образувани ТКЗС или други
селскостопански организации, предвиждащи колективизация на земеделската
собственост. Следователно, ако дадено лице починело преди 1945-1949 г.,
2
както било в настоящия случай, то не би могло да е извършило доброволно
или принудително внасяне на земята си в ТКЗС, което означавало, че тази земя
не може да е била част от колективизацията и реституцията по ЗСПЗЗ не може
да се приложи. По делото и в приобщената преписка не се съдържали
документи, които да установяват внасяне на имота в ТКЗС, като опис-
декларация, протоколи на ТКЗС, документи за собственост или каквито и да е
други косвени доказателства, които да установяват внасяне на имота в ТКЗС.
Извод, че процесните недвижими имоти са били внесени в ТКЗС от общия
наследодател на ищците, не можел да се направи и от показанията на
разпитаните от ищцовата страна свидетели, доколкото същите не са били
родени към онзи момент. Твърдението на процесуалния представител на
ищците в хода по същество на делото, че всички земеделски земи са
подлежали на възстановяване, независимо дали са внасяни в ТКЗС, или не,
също не обосновавало правен интерес, тъй като не кореспондирало със
смисъла на закона и практиката на ВКС. Не се предвиждала абсолютна
реституция на всички земеделски земи, а само на тези, които са били отнети
по силата на нормативен акт. Ако дадена земя не е била включена в ТКЗС и не
е отнета с акт на държавен орган, то тя никога не е била изгубена като
собственост и нямало как да подлежи на реституция, и в този случай бившите
собственици не се нуждаели от възстановяване на правото си, защото те
никога не са го губили. Когато имотът не е бил коопериран по силата на
членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически,
запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници,
следвало да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по реда на
ЗСПЗЗ. Скица на имота не била необходима, защото в самото решение
реституираният имот бил описан по начин, който позволявал определяне на
точното му местоположение, площ и граници, т. е. позволявал същият да бъде
индивидуализиран именно като имот /вещ/, а оттам и като самостоятелен
обект на правото на собственост. Идентично било правното положение и на
земеделските земи, които се възстановявали с план за земеразделяне, тъй като
имотите били индивидуализирани в достатъчна степен с плана. В настоящия
случай, в решенията за възстановяване на земеделските земи, имотите били
индивидуализирани по площ, категория, номер по плана за земеразделяне и
граници, поради което скица не била необходима, за да настъпи техният
конститутивен ефект. Първоинстанционният съд напълно игнорирал
твърденията на ответната страна и събраните по делото доказателства, че
процесните недвижими имоти са били първоначално възстановени с решение
№ 640 от 24.03.1993 г. и решение № 640 от 28.01.2000 г. на ПК П.. Считано от
онзи момент, имотите са индивидуализирани и бившите собственици са могли
да бранят правата си по съдебен ред, поради което и давност за тези имоти е
текла още от 1993 г. Към момента на изтичане на придобивната давност,
решението на ПК П. е било валидно и не е било прогласено за нищожно.
Съдът бил длъжен да извърши косвен съдебен контрол, независимо дали е
налице такова искане и дали същото е обосновано с конкретни възражения за
3
незаконосъобразност на административния акт, след като е оспорено правото
на собственост по реституция на ищците. Неправилен, необоснован и в
противоречие с константната практика на ВКС бил и изводът на
първоинстанционния съд, че косвеният съдебен контрол в процесния случай е
недопустим, тъй като ответниците не заявяват самостоятелни права върху
имотите към момента на обобществяването им. Тъй като ответното дружество
не е участвало в административното производство, в което е издадено
процесното решение за възстановяване на правото на собственост върху
спорните имоти, съдът, на основание чл. 17, ал. 2 от ГПК, следвало да
извърши косвен съдебен контрол по отношение на материалната
законосъобразност на този индивидуален административен акт, т. е. дали са
били налице материалноправните предпоставки за реституцията. Направените
възражения за материална незаконосъобразност на реституционното решение
от страна на дружеството не касаели принадлежността на правото на
собственост в патримониума на праводателя на ищците, нито идентичността
на възстановените имоти с притежаваните от техния наследодател, а факта, че
тези имоти изобщо са били внасяни от посоченото лице в ТКЗС, което
изначално изключвало наличието на материалноправните предпоставки за
възстановяване на собствеността. По делото не били събрани доказателства,
от които да се установява, че процесните имоти изобщо са били внесени в
ТКЗС от К.Х.Т.. Липсвали предпоставки за възстановяването им по ЗСПЗЗ, а
издадените в тази връзка реституционни решения се явявали материално
незаконосъобразни. Дори и да се приемело, че процесните имоти са били
внесени в ТКЗС и са подлежали на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, изводите
на първоинстанционния съд, че собствеността върху тях е окончателно
възстановена с решението от 27.07.2021 г. и до този момент давност не е
текла, поради което не са придобити по силата на давностно владение от
праводателите на ответното дружество и от самото дружество, отново се
явявали неправилни, необосновани и постановени в противоречие със
събраните по делото доказателства и при неправилно приложение на
материалния закон. Първоинстанционният съд изобщо не обсъдил
твърденията на ответното дружество, че процесните недвижими имоти са
били възстановени с решения на ПК от 1993 и 2000 г. и от този момент е текла
придобивна давност, като последващото прогласяване на нищожността на
тези решения не може да заличи с обратна сила вече изтеклата придобивна
давност и породените вследствие на това правни последици. Ако
реституционното решение бъдело прогласено за нищожно, то това засягало
самото възстановяване на собствеността по това решение. Обявяването на
решението за нищожно обаче не засягало вече изтеклата придобивна давност,
която е възникнала в резултат на дългосрочно и добросъвестно владеене на
имота. Ако към момента на прогласяване на нищожността на решението вече
бил изтекъл давностният срок за владелеца на имота, то правото на
собственост по давност не се анулирало или заличавало, тъй като давността
била отделен и самостоятелен институт. Нищожността на акта не можела да
4
заличи с обратно действие настъпилите вече последици на придобивната
давност. Приемането на обратното щяло да доведе до пълен хаос в
гражданския оборот. Доказало се с категоричност, че ответниците-физически
лица са упражнявали фактическа власт по отношение на процесните
недвижими имоти с намерение за своене повече от 10 години, поради което са
ги придобили по давност, а после законосъобразно са се разпоредили с част от
тях в полза на търговското дружество. Понеже праводателите по сделката
били собственици на прехвърлените имоти и това им право на собственост
било доказано безспорно по делото, то същото преминало върху „Д.“ ЕООД и
последното придобило собствеността на основание извършената в негова
полза прехвърлителна сделка. Алтернативно се установило, че фирмата е
придобила част от имотите на основание добросъвестно владение,
осъществявано от 05.05.2010 г. насетне. Добросъвестността се преценявала
към момента на възникване на правното основание и се предполагала до
доказване на противното. Дори и обаче владението да се приемело за
недобросъвестно, то тъй като същото продължило повече от 10 години,
считано от установяването му през 2010 г. до предявяване на исковата молба,
ответното дружество отново придобило собствеността върху процесните
недвижими имоти. Моли се за обезсилване на атакуваната част на решението
на Районен съд Сандански или за нейната отмяна и отхвърляне на
претенциите спрямо дружеството, както и за присъждане на разноските и за
двете съдебни инстанции.
Подаден е отговор от Ф. К. Х., М. К. С., М. Т. Н., А. Т. К., А. Т. С., К. Н. Н. и Г.
Н. Н., чрез адвокат А. Ж.. В него се изтъква, че въззивната жалба е
неоснователна. Адвокат Ж. се връща в спомените си половин век назад.
Жалбата била изпъстрена с противоречиви твърдения, които не съответствали
на събраните по делото доказателства и на законовите разпоредби. В
настоящия казус ищците имали възможност да придобият полагащите им се
наследствени идеални части по реституция тогава, когато завърши
реституционното производство, и ако отрекат претендираните от дружеството
права. Налице било висящо реституционно производство за възстановяване на
правото на собственост върху идеални части от имотите, останали в
наследство от К.Т., което производство било незавършено, т. е. давност върху
имотите не била текла. Авторът на въззивната жалба премълчавал
обстоятелството, че в ГПК съществува разпоредбата на чл. 147, която давала
право и възможност съдът да вземе предвид факти и обстоятелства, които са
настъпили след предявяване на иска и след първото съдебно заседание. С
предявените отрицателни установителни искове ищците доказвали не само
обстоятелството, че ответниците-физически лица не са собственици на
земеделските земи, за които са се снабдили с нотариални актове чрез
обстоятелствена проверка и са сключили договори за покупко-продажба с
юридическото лице-ответник, но и имали възможност да придобият имотите
по реституция, ако отрекат претендираните от ответниците права. Решенията
на ПК, послужили като основания за издаване на констативния нотариален акт
5
чрез обстоятелствена проверка, не прехвърлили вещното право на
собственост, защото били нищожни и с тях не било възстановено правото на
собственост в стари реални/възстановими граници на наследниците на К.Т..
Важно за административния орган било обстоятелството, че има подадено
заявление за възстановяване на правото на собственост в стари
реални/възстановими граници на земеделските земи, останали в наследство от
Т.. На основание на постановените от ПК П. решения за възстановяване на
правото на собственост, ответникът К. И. Х., заедно с другите наследници на
К.Т., включително ищците по делото, участвал в неформалното разпределяне
на ползването на реални части от наследствените имоти. Твърдението в
жалбата, че давността започва да тече от датата на постановяване на
решенията на ПК П., можело да се тълкува или като непознаване на
нормативната уредба и съдебната практика, или като съзнателно превратно
тълкуване на правните норми за давността при земеделската реституция. Във
въззивната жалба се срещали много абсурдни твърдения, като това, че
ответникът К. И. Х. е трето лице в административното производство. Авторът
на жалбата явно не знаел какъв е статутът на Х. в реституционното
административно производство. Във въззивната жалба били отделени 10
страници за това, че ответниците са придобили процесните имоти по давност,
което било в пълно противоречие с разпоредбите на закона и със съдебната
практика. Моли се за потвърждаване на решението в атакуваната му част и
присъждане на разноските за втората инстанция.
Жалбата и отговорът са редовни и допустими. Страните не са направили
процедурни и доказателствени искания. Не се налага и служебно събиране на
доказателства. Следва да се насрочи и проведе открито заседание на
въззивната инстанция.
След внимателен прочит на всички материали по делото, въззивният съд
констатира, че липсва валидно пълномощно, даващо право на адвокат Ж. да
представлява ищците М. К. С., М. Т. Н., А. Т. К. и А. Т. С., като това се отнася
както за процеса пред Районен съд П. и Районен съд Сандански, така и за
настоящото въззивно производство. На л. 51-52 от делото на Районен съд П.
има 2 адвокатски пълномощни от кочан, като едното от тях е подписано само
от ищеца Ф. К. Х., а в другото изобщо няма подписи. Това налага да се укаже
на адвокат Ж. да представи по делото, най-късно в предстоящото открито
заседание на окръжната инстанция, надлежно пълномощно, даващо му право
да представлява ищците М. К. С., М. Т. Н., А. Т. К. и А. Т. С. пред Районен съд
П., Районен съд Сандански и Окръжен съд Благоевград, или писмено
потвърждение от тяхна страна на извършените от него процесуални действия
по делата на Районен съд П. и Районен съд Сандански и пълномощно за
делото на Окръжен съд Благоевград. Ако нещата с представителната власт на
адвокат Ж. не бъдат уредени в дадения за това срок, ще последва обезсилване
на решението на Районен съд Сандански в обжалваната му част, досежно М.
К. С., М. Т. Н., А. Т. К. и А. Т. С., само на това основание.
Водена от изложеното и съгласно чл. 267 от ГПК, втората съдебна инстанция
6
РАЗПОРЕДИ:
НАСРОЧВА открито съдебно заседание по делото, което да се проведе на
23.10.2025 г. и да започне в 09:00 ч.
ДА СЕ ПРИЗОВАТ „Д.“ ЕООД /чрез адвокат С. Б./ и Ф. К. Х., М. К. С., М. Т.
Н., А. Т. К., А. Т. С., К. Н. Н. и Г. Н. Н. /чрез адвокат А. Ж./, като им СЕ
ВРЪЧАТ и копия на настоящия съдебен акт, а на жалбоподателя - и екземпляр
от отговора на жалбата.
УКАЗВА на адвокат А. Ж. да представи по делото, най-късно в предстоящото
открито заседание на окръжната инстанция, надлежно пълномощно, даващо
му право да представлява ищците М. К. С., М. Т. Н., А. Т. К. и А. Т. С. пред
Районен съд П., Районен съд Сандански и Окръжен съд Благоевград, или
писмено потвърждение от тяхна страна на извършените от него процесуални
действия по делата на Районен съд П. и Районен съд Сандански и
пълномощно за делото на Окръжен съд Благоевград, и го
ПРЕДУПРЕЖДАВА, че ако нещата с представителната му власт не бъдат
уредени в дадения за това срок, ще последва обезсилване на решението на
Районен съд Сандански в обжалваната му част, досежно М. К. С., М. Т. Н., А.
Т. К. и А. Т. С., само на това основание.
Настоящото разпореждане не подлежи на обжалване.
Съдия при Окръжен съд – Благоевград: _______________________
7