Р Е Ш Е Н И Е
Номер 260157 Година 01.10.2020
Град
Стара Загора
В И
М
Е
Т
О Н
А Н
А
Р
О
Д
А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На четиринадесети август Година
2020
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 4438 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът Т. твърди в
исковата си молба, че между
него и ответника били сключени следните договори за предоставяне на услуги: 1/.
договор за мобилни услуги № *********/11.06.2016 г. и договор за лизинг от
11.06.2016 г. Съгласно договора на клиента били предоставени мобилен номер - и
устройство -. Последното било уредено от страните в отделен договор за лизинг,
съгласно който общата цена на лизинговата вещ била 160.77 лева с ДДС. За
ползването й лизингополучателят се задължил да плати 24 месечни вноски по 6.99
лева с ДДС всяка, като било предвидено те да се фактурирали с месечните сметки
за ползваните през отчетните периоди мобилни услуги чрез номера; и 2/. договор
за мобилни услуги № *********/11.06.2016 г. Съгласно договора на клиента били
предоставени мобилен номер -. Към периода на издаване на процесните фактури
спрямо ползваните от ответника номера и устройство на лизинг се прилагали
следните условия: за номер - - договореното в договор за мобилни услуги №
*********/11.06.2016 г.; за номер - - договореното в договор за мобилни услуги
№ *********/11.06.2016 г.; за мобилното устройство – договореното в договора за
лизинг. Ответникът неизпълнил свои парични задължения, начислени му в 6 бр.
фактури, издадени в периода август - ноември 2016 г., №№ **********/01.08.2016
г., **********/01.09.2016 г., № **********/10.09.2016 г., №
**********/01.10.2016 г., № **********/01.11.2016 г. и № **********/10.11.2016
г. Във всяка от тези фактури били начислени вземания на ищеца от различните
договори, сключени с ответника. Фактура № **********/01.08.2016 г. била
издадена за отчетния период 01/07/2016-31/07/2016 г. и включвала следните
задължения на клиента за посочения период за мобилен номер -: месечна
абонаментна такса 14.99 лева, такса спиране на номер 0.75 лева, такса за
временно възстановяване на изходящия трафик 1.24 лева, които били в краен
размер на 16.98 лева без ДЦС – 20.38 лева с вкл. ДДС; лизингова вноска за
мобилно устройство - – 6.99 лева c вкл. ДДС. Общата сума, начислена във
фактурата, била 27.37 лева, като след приспадане на 0.03 лева надвнесено
плащане за задължение от предходен отчетен период, претендираната сума по
фактурата била 27.34 лева. Фактура № **********/01.09.2016 г. била издадена за
отчетния период 01/08/2016-31/08/2016 г. и включвала следните задължения на
клиента за посочения период за мобилен номер -: месечна абонаментна такса 14.99
лева, такса спиране на номер 0.75 лева, както и ползвани услуги 0.08 лева
(разговори към „Грижа за клиента“ 0.08 лева), които били в краен размер на
15.82 лева без ДДС – 18.98 лева с вкл. ДДС; лизингова вноска за мобилно
устройство - – 6.99 лева c вкл. ДДС. Общата сума, начислена и претендирана по
фактурата, била 25.97 лева. Фактура № **********/10.09.2016 г. била издадена за
отчетния период 10/08/2016-09/09/2016 г. и включвала следните задължения на
клиента за посочения период за мобилен номер -: месечна абонаментна такса 14.99
лева, както и ползвани услуги 125.06 лева (разговори към „ Грижа за клиента“
0.06 лева, услуги с добавена стойност (SMS) 125 лева), които били в краен
размер на 140.05 лева без ДДС - 168.06 лева с вкл. ДДС. Общата сума, начислена
във фактурата, била 168.06 лева, като след приспадане на 11.42 лева надвнесено
плащане за задължение от предходен отчетен период, претендираната сума по
фактурата била 156.64 лева. Фактура № **********/01.10.2016 г. била издадена за
отчетния период 01/09/2016-30/09/2016 г. и включвала следните задължения на
клиента за посочения период за мобилен номер -: месечна абонаментна такса
(-5.00) лева без ДДС - (-6.00) лева с вкл. ДДС; лизингова вноска за мобилно
устройство - – 6.99 лева c вкл. ДДС. (Отрицателната стойност на месечната
абонаментна такса във фактурата се формирала в резултат на приспадане между
таксата за посочения отчетен период, съобразно броя дни, през които клиентът
ползвал услугите на оператора и таксата за предварително начислен пълен брой
дни с достъп до услугите на оператора за отчетния период). Общата сума,
начислена и претендирана по фактурата, била 0.99 лева. След предсрочното
прекратяване на договорите между ищеца и ответника по негова вина, поради
изпадането му в забава, на потребителя била издадена фактура №
**********/01.11.2016 г., която включвала задължение за заплащане на неустойка
за предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги чрез процесния номер -
в размер на 522.69 лева и предсрочно изискуем остатък от лизинговите вноски за
мобилно устройство - в общ размер на 139.80 лева. Размерът и основанието за
възникване на задължението за неустойка за номер - били уредени в т. 11 от
договор за мобилни услуги № ********* от 11.06.2016 г. Съгласно посочената
клауза, в случай на предсрочно (за номер - - преди 11.06.2018 г.) прекратяване
на срочен договор за мобилни услуги по вина на потребителя, последният дължал
неустойка в размер на сумата от стандартните за абонаментния план месечни такси
от прекратяването на съответния договор до края на първоначално предвидения
срок на действието му. Въз основа на уговореното между страните, задължението
за неустойка за номер - било в размер на 522.69 лева, което вземане в
настоящото производство се претендирало частично. Претендираната неустойка за
номера била в размер на 74.97 лева. Обявяването на предсрочната изискуемост на
неначислените лизингови вноски било уредено в чл. 12 от Общите условия на
оператора за договорите за лизинг, като предпоставка за упражняването на това
право било неизпълнението на паричните задължения на лизингополучателя, в т.ч.
по свързаните договори за мобилни услуги. За мобилно устройство -, чието
ползване било предоставено с договор за лизинг от 11.06.2016 г., предсрочно
изискуемият остатък бил в размер на 139.80 лева с вкл. ДДС, равняващ се на
двадесет неначислени лизингови вноски. Претендираната сума по фактурата била в
общ размер на 214.77 лева. След предсрочното прекратяване на договорите между
ищеца и ответника по негова вина, поради изпадането му в забава, на потребителя
била издадена и фактура № **********/10.11.2016 г., която включвала задължение
за заплащане на неустойка за предсрочно прекратяване на договори за мобилни
услуги чрез процесния номер - в размер на 522.69 лева. Размерът и основанието
за възникване на задължението за неустойка за номер - били уредени в т. 11 от
договор за мобилни услуги № ********* от 11.06.2016 г. Съгласно посочената
клауза, в случай на предсрочно (за номер - - преди 11.06.2018 г.) прекратяване
на срочен договор за мобилни услуги по вина на потребителя, последният дължал
неустойка в размер на сумата от стандартните за абонаментния план месечни такси
от прекратяването на съответния договор до края на първоначално предвидения
срок на действието му. Въз основа на уговореното между страните задължението за
неустойка за номер - било в размер на 522.69 лева, което вземане в настоящото
производство се претендирало частично. Претендираната неустойка за номера била
в размер на 74.97 лева. Претендираната сума по фактурата била в общ размер на
74.97 лева. Предвид гореизложеното, общата стойност на неизплатените парични
задължения на ответника спрямо ищеца по издадените фактури към сключените между
тях договори, описани по-горе, била в размер на 500.68 лева. Изискуемостта на
вземанията на ищеца по всяка от фактурите настъпвала петнадесет дни след
издаването й. В периода след издаване на първата от гореизброените фактури
длъжникът не бил извършвал плащания, като и към настоящия момент задълженията
не били погасени. Поради липсата на действия на ответника, насочени към
изпълнение на паричните му задължения, от страна на ищеца било депозирано
заявление по чл. 410 ГПК до Районен съд
- Стара Загора, въз основа на което било образувано ч.гр.д. № 2117/2019 г. и
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Предвид
разпореждането на съда по заповедното производство, с което ищецът бил
уведомен, че издадената заповед била връчена на длъжника при условията на чл.
47, ал. 5 ГПК, в законоустановения срок предявява и настоящия иск по чл. 422
вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК. Искането е да се признае за установено по
отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 500.68 лева за главница от
неплатени цени по фактури №№ **********/01.08.2016 г., № **********/01.09.2016
г., № **********/10.09.2016 г., № **********/01.10.2016 г., №
**********/01.11.2016 г. и № **********/10.11.2016 г., и законна лихва върху
главницата от заявлението до изплащането й, за които парични задължения е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 2117 описа за 2019 г.
на Старозагорския районен съд. Претендира за сторените по делото и в
заповедното производство разноски.
Ответникът Н.С.И.,
редовно призован, не е подал писмен отговор, а в съдебно заседание заема
становище, че трябвало да се консултира с адвокат преди да вземе становище и не
знаел как съдът трябвало да реши делото.
Съдът, след като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането,
възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване
на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесното вземане
ищецът е подал на 17.04.2019 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 2117/2019
г. на СтРС, по което на 18.04.2019 г. е издадена исканата заповед, която е
връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на 30.08.2019
г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесния иск,
които поради това се смята предявени на 17.04.2019 г., когато е подал в съда заявлението
си за издаване на заповедта срещу ответника (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 11.06.2016 г. страните
са сключили в писмена форма, при общи условия, представените по делото договори
за мобилни услуги № ********* и № ********* (л. 11-12 и 16-17). По
същите ищецът се задължил да предоставя на ответника посочените в тях мобилни
услуги при условията им и общите условия на тези договори, а ответникът се
задължил да му ги плаща ежемесечно, заедно с дължимата се месечна абонаментна
такса за избрания от него абонаментен план, съгласно издадена от ищеца фактура,
в срока указан в същата, но не по-късно от 18 дни след издаването й, независимо
от това дали е получил същата (чл.чл. 23 и 26-27 ОУ на
договорите, л. 73).
При подписването на
договора за мобилни услуги с № *********/11.06.2016 г., на ответника е
предоставено и посоченото в същия устройство (л.
11). За ползването му на лизинг обаче, страните са сключили на
11.06.2016 г., при представените общи условия, представения договор за лизинг (л.
13). По същия на ответника е предоставено това устройство за
временно и възмездно ползване на лизинг, за срок от 23 месеца или до 11.06.2018
г., а ответникът се задължил да плати на ищеца общата му лизингова цена от 160.77
лева с ДДС, на месечни лизингови вноски, всяка по 6.99 лева, които страните се
уговорили да се фактурират и плащат съгласно сроковете, условията и начина на
плащане на задълженията на ответника по договорите за мобилни услуги (чл.
3, ал. 2 от договора за лизинг, л. 13). В
чл. 12, ал. 2 от общите условия на договора за лизинг е уговорено, че месечните
вноски и другите плащания стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване
на договора/договорите за предоставяне на мобилни и/или фиксирани услуги,
сключен/сключени от лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на
дължими съгласно тези договори плащания (л. 13).
От представените от
ищеца и неоспорени от ответника фактури №№ **********/01.08.2016 г., №
**********/01.09.2016 г., и № **********/10.09.2016 г., кредитно известие №
**********/01.10.2016 г., и фактури №№ **********/01.11.2016 г. и №
**********/10.11.2016 г. (л. 20-25), преценени
съвкупно с признатия в молбата – становище от 13.08.2020 г. на пълномощника на
ищеца по делото факт (че на 21.09.2016 г.
последният е преустановил достъпа на ответника до мобилната си мрежа – л. 69), се
установява още, че в изпълнение на процесните горепосочени договори за мобилни
услуги и лизинг, ищецът е предоставил на
ответника мобилни услуги в периода от 01.07.2016 г. до 09.09.2016 г., а след
това и ползване на лизинговата вещ по процесния договор за лизинг, за плащане на
които му е издал в периода от 01.08.2016 г. до 01.10.2016 г. следните процесни фактури
№№ **********/01.08.2016 г., № **********/01.09.2016 г., и №
**********/10.09.2016 г., и кредитно известие № **********/01.10.2016 г., на
обща стойност, след последното, от 229.69 лева с ДДС, от които обаче ищецът претендира със
заявлението и предявения иск общо 210.94 лева (л. 2-3 и 20-23).
Вярно е, че фактурата
не е основание за плащане, каквото е доставката на стоката или услугата. Но
също така е вярно, че фактурата удостоверява/доказва този факт, а процесните
фактури и кредитно известие ответникът не е оспорил по делото (Р
1064-2003-I). Вярно е също така, че в горепосочената си молба –
становище по делото, пълномощникът на ищеца сам признава неизгодния за
последния факт, че на 21.09.2016 г., поради неплащане от ответника на горепосочените
му парични задължения по процесните договори, ищецът едностранно е спрял достъпа
на ответника до предоставяните му мобилни услуги по договорите за мобилни
услуги (л. 69). Но също така е вярно,
че в този случай ищецът не само е имал основание по чл. 27, изр. 3 от общите
условия на тези договори, да спре достъпа на ответника до тези услуги по тях,
до заплащане на дължимите по същите суми (л. 73). Но
след това спиране, не му е и начислявал в останалите процесни фактури цени за тези
спрени услуги, а само за лизингови вноски по процесния договор за лизинг (л.
20-25).
Тежестта да докаже при
това положение по делото, че е изпълнил точно и без забава тези си изискуеми
парични задължения по всяка от тези фактури и кредитно известие, до посочените
им процесни размери от общо 210.94 лева, до които ищецът претендира
съществуването им с предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, лежи по делото върху
ответника (чл. 154, ал. 1 ГПК). Последният обаче не представи и по делото няма доказателства
да е изпълнил същите до приключване на съдебното дирене (чл.
235, ал. 3 ГПК). Поради това, по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за
разпределение на доказателствената тежест, съдът намери, че ответникът не е
изпълнил точно тези си изискуеми парични задължения към ищеца по посочените договори
за мобилни услуги и лизинг, в претендирания от ищеца размер от общо 210.94 лева
с ДДС, което му неизпълнение е виновно, защото по делото няма данни да се дължи
на причина, която да не може да му се вмени във вина (чл. 81 ЗЗД). Понеже във
фактурите е определен ден за плащане на всяка от тях, но не по-късно от
посоченият в ОУ 18-ти ден на издаването им, а по делото няма данни ответникът
да е платил и на този ден, на следващият ден, след изтичането му, той е
изпаднал и в забава да плати на ищеца цените по всяка от тези фактури, до
посочените им процесни размери от общо 210.94 лева с ДДС по процесните договори
за мобилни услуги и лизинг (чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД).
Поради това ищецът има
право да иска изпълнението/плащането им, заедно с обезщетение за забавата в
размер на законната лихва, което е и сторил с подаване на заявлението си за
издаване на заповедта за изпълнението им по чл. 410 ГПК срещу ответника в тази
му част (чл. 79, ал. 1 ЗЗД). Ето защо съдът
намери, че за ищецът е възникнало и съществува към датата на приключване на
съдебното дирене главно вземане от общо 210.94 лева за
тези неплатени му от ответника по процесните горепосочени договори за мобилни
услуги и лизинг, фактури и кредитно известие - абонаменти
такси, ползвани услуги и лизингови вноски, заедно със законната лихва за забава
в плащането им от подаване на заявлението в съда на 17.04.2019 г., от когато се
счита предявен по делото и иска му за тяхното съществуване по чл. 422, ал. 1 ГПК, до изплащането им (чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД).
Като неоснователен обаче
в останалата му част, следва да бъде отхвърлен този иск на ищеца по чл. 422,
ал. 1 ГПК, с който претендира съществуване на негово вземане и за част от общо 149.94
лева за неустойки за предсрочно прекратяване на договорите за мобилни услуги, със
139.80 лева за двадесет предсрочно изискуеми лизингови вноски по т. 12, ал. 2
от общите условия на процесния договор за лизинг, които е начислил на ответника
за плащане във фактури №№ **********/01.11.2016 г. и № **********/10.11.2016 г.
(л. 24-25).
Вярно е,
че в исковата си молба и молбата – становище на пълномощника му от 13.08.2020
г. ищецът поддържа, че поради забавата на ответника да му плати горепосочените
абонаменти такси и ползвани услуги по процесните договори за мобилни услуги, прекратил
едностранно и предсрочно на 21.09.2016 г. тези договори, по вина на ответника,
който поради това му дължал и уговорените в същите договори - неустойки от общо
1045.38 лева за предсрочното им прекратяване (по 522.69 лева за всеки
договор), начислени в размер на дължимите се до края на срока им на
действие месечни абонаменти такси по всеки от тях (л. 3 и 69).
Вярно е също така, че във всеки от тези договори за мобилни услуги е уговорено,
в относимата им за случая част, че в случай на предсрочното им прекратяване по
вина на потребителя, същият дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за
съответния план месечни абонаментни такси за всеки номер до края на уговорения в
тях срок на действието им (л. 11 и 16).
Но също
така е вярно, че и едностранното прекратяване (включително и
автоматично) на действието на тези договори, поради виновното им
неизпълнение от ответника, преди изтичане на срока им на действие, представлява
разваляне на същите договори. С оглед характера на уговорените в тях насрещни
престации - за продължително изпълнение на ищеца (по предоставяне на мобилни
услуги по същите) и за периодично изпълнение на ответника (за ежемесечно
плащане на абонаменти такси и предоставени мобилни услуги), това разваляне има
действие само занапред (чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Според ВКС е допустимо
уговарянето на неустойка за вредите от развалянето им, но само в рамките на
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Иначе клаузата
за неустойка е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, за което съдът
следи служебно, като преценката се извършва към момента на сключване на съответния
договор, а не с оглед конкретното му неизпълнение и/или претендирана/начислена
неустойка (т. 3 от ТР 1-2010-ОСТК). А уговорката за неустойка при предсрочно
разваляне по вина на абоната на договор за мобилни услуги, от мобилния
оператор, в размер на всички неплатени по договора месечни абонаментни такси до
края на срока му на действие, излиза извън посочените функции на неустойката,
защото мобилният оператор по вече разваленият договор получава имуществена
облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил и ако договорът не
беше развален, без обаче да предоставя мобилни услуги, което води до
неоснователното му обогатяване и нарушава принципа за справедливост. Аргумент
за това е и разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, според която
обезщетението няма компенсаторен характер (в този смисъл и Р 219-2016-I т.о., Р
110-2016-I т.о., Р 193-2016-I т.о.). Или казано иначе. Според същия чл. 88, ал.
1, изр. 2 ЗЗД, при разваляне на договора, кредиторът има право на обезщетение (уговорено/неустойка
или по общия ред – б.р.) само за вредите от неизпълнението на договора, а не и за
развалянето му.
Поради това посочените неустоечни клази са нищожни, поради противоречието им с
добрите нрави (чл. 26, ал. 1 и ал. 4 ЗЗД), и то независимо, че с предявения иск
се претендира съществуването само на част от общо 149.94 лева (по
74.97 лева от всяка) от тези начислени по всеки договор
неустойки от общо 1045.38 лева за предсрочното им прекратяване (по 522.69 лева
за всеки договор), защото нищожността на тези неустоечни клаузи не зависи от
претендираните или начислени въз основа на тях неустойки, а от самата уговорка
за такива неустойки (т. 3 от ТР 1-2010-ОСТК). Поради
това, дори и тези договори да се приемат в случая за едностранно и предсрочно прекратени/развалени
от ищеца, поради виновното им неизпълнение от ответника, то и тогава последният
не му дължи претендираната със заявлението и иска част от общо 149.94 лева от процесните
неустойки от общо 1045.38 лева, начислени му от ищеца за предсрочното им
прекратяване във всяка една от процесните фактури №№ **********/01.11.2016 г. и
№ **********/10.11.2016 г. (л. 24-25), защото са нищожни, поради противоречието
им с добрите нрави, самите горепосочените неустоечни клаузи, в които е
уговорено плащането им, въз основа на които те са му начислени в същите фактури
и се претендира тяхното съществуване за предявената с иска горепосочена част от
общо 149.94 лева от тях по делото, който на това основание се явява
неоснователен в тази му част (чл. 422, ал. 1 ГПК).
Вярно е от друга страна,
че с исковата си молба и посочената молба – становище на пълномощника му, ищецът
поддържа още, че обявил, на основание чл. 12, ал. 2 от общите условия на процесния
договор за лизинг, оставащите до края на срока му на действие 20 лизингови
вноски по същия договор, в общ размер от 139.80 лева, за предсрочно изискуеми,
поради забава в плащането от ответника на месечните абонаменти вноски и ползвани
мобилни услуги по договорите за мобилни услуги и горепосочените процесни три
фактури №№ **********/01.08.2016 г., № **********/01.09.2016 г., и №
**********/10.09.2016 г., и кредитно известие № **********/01.10.2016 г. Вярно
е, че по делото се установи с оглед изложеното, че по същите ответникът дължи
на ищеца общо 229.69 лева, от които претендира с иска общо 210.94 лева, в които
са включени и неплатените му по първите две от тези фактури и кредитното
известие три лизингови вноски по процесния договор за лизинг в общ размер от
20.97 лева, които не му е платил до приключване на съдебното дирене. Вярно е
също така, че в процесната фактура № **********/01.11.2016 г. ищецът му е
начислил за плащане и сумата от 139.80 лева за „вноска лизинг (след
01/01/2014)“, която следва да се приеме, че е претендираната от ищеца процесна
сума от 139.80 лева за оставащите до края на срока на действие на процесния договор
за лизинг 20 месечни вноски по 6.99 лева с ДДС всяка (л. 13).
Вярно е също така, че в чл. 12, ал. 2, пр. 2 от общите условия на същия договор
за лизинг, въз основа на която клауза ищецът в случая претендира, че е
възникнало и съществува негово вземане за тези предсрочно изискуеми лизингови
вноски от 139.80 лева, е уговорено, че месечните вноски и другите дължими
възнаграждения по договора за лизинг стават предсрочно изискуеми и в случай на
забава на дължими съгласно договорите за мобилни услуги плащания (л.
13). Но също така е вярно, че тази клауза на чл. 12, ал. 2,
пр. 2 от ОУ на процесния договор за лизинг е неравноправна, а за наличието на
такива клаузи в договор, сключен с потребител, съдът следи служебно (чл.
7, ал. 3, изр. 1 ГПК).
Според
чл. 143 ЗЗП (в приложимата му с оглед датата на сключването на договора
за лизинг редакция, преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.), неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
изброените след това в текстовете на чл. 143
ЗЗП възможни проявни форми на неравноправни клаузи, по аргумент от т. 19 на чл.
143 ЗЗП (ред. преди посоченото изм. ДВ, бр.
100/2019 г.), е примерно, а не изчерпателно (Р 109-2019-II
т.о.).
В случая
клаузата на чл. 12, ал. 2, пр. 2 от общите условия на договора за лизинг,
урежда условията за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на
лизинговите вноски, както и произтичащите от това последици за потребителя – ответник
(л. 13). Според същата клауза,
месечните вноски и другите дължими възнаграждения стават предсрочно изискуеми и
в случай на забава в плащане на дължими съгласно договорите за мобилни услуги
плащания от лизингополучателя. Именно на тази тази клауза ищецът в случая
претендира предсрочно изискуемите лизингови вноски, видно от исковата молба и молбата
– становище на пълномощника му (л. 3 и 70).
ВКС обаче
приема в задължителната си практика, че идеята за неизпълнение, което е
съществено от гледна точка на интереса на кредитора, е заложена и в чл. 71 ЗЗД,
уреждащ правото му да иска изпълнение на срочно задължение преди срока (Р 109-2019-II
т.о.). Като се има предвид това, клаузата на чл. 12, ал. 2, пр.
2 от общите условия на процесния договор за лизинг не би била неравноправна
само ако съдържаше достатъчно ясни критерии за тежестта на договорното
неизпълнение, при проявлението на което настъпва предсрочна изискуемост на
лизинговите вноски, а случаят не е такъв. При него е несъстоятелно да се
приеме, че във формулировката й – „месечните лизингови вноски и дължимите
възнаграждения стават предсрочно изискуеми и в случай на забава в плащането на
дължими съгласно договорите за мобилни услуги плащания", е заложен
"ясно и недвусмислено обективен и безспорен критерий" за предсрочна
изискуемост на тези вноски. Не само защото същата клауза очевидно не съдържа
указание дали просрочието следва да обхваща едно или няколко дължими „плащания“,
по една или различни фактури, по договорите за мобилни услуги, или само част от
тях, нито какво трябва да е естеството на тези плащания – месечни абонаментни такси и/или мобилни
услуги. Нещо повече. Същата клауза обуславя предсрочна изискуемост на
лизинговите вноски за неизпълнение не на договора за лизинг, а на друг договор/и
за мобилни услуги, сключен/и от лизингополучателя. Освен това формулировката й
не държи сметка и за продължителността на срока на договора за лизинг (в
случая от двадесет и три месеца), нито за размера на
поетия от ответника по него дълг - да плати 23 месечни лизингови вноски в общ
размер от 160.77 лева (л. 13). А
тези обстоятелства несъмнено имат значение за преценката дали
неизпълнението/неплащането на задължения по сключените от него в случая други
договори за мобилни услуги, дори и в незначителен размер, е съществено за
интереса на ищеца - кредитор, за да може той добросъвестно да го лиши от
преимуществото на срока и обяви за предсрочно изискуеми на основание същата
клауза оставащите до края на срока на договора за лизинг месечни лизингови
вноски с ненастъпил падеж. Липсата на ясни критерии в съдържанието на същата
клауза препятства възможността при възникналия и в случая съдебен спор между
страните, съдът да прецени дали е осъществено предвиденото в тази клауза
основание, и то за автоматична предсрочна изискуемост на същите вноски. Поради
тази неяснота за тежестта на неизпълнението, и то по друг/и договор/и за
мобилни услуги, обуславящо тази автоматичната предсрочна изискуемост на
лизинговите вноски с ненастъпил падеж по процесния договор за лизинг, клаузата
на чл. 12, ал. 2 от общите му условия поставя ответника – длъжник в значително
по-неблагоприятно положение спрямо ищеца - кредитор, който може да се позове на
нея винаги, когато ответникът забави което и да е плащане по който и да е договор
за мобилни услуги, дори забавата да е частична, или да касае само акцесорни
и/или незначителни с оглед интереса на кредитора задължения по същите договори.
Същевременно тази клаузата е в разрез и с принципа за равнопоставеност на
страните в договорното правоотношение, от който произтича изискването за
кредитора и да уведоми длъжника за предсрочната изискуемост (аргумент
и от чл. 71 ЗЗД). А предвиденото в чл. 12, ал. 2 от
общите условия на договора за лизинг автоматично настъпване на тази
изискуемост, дори и в случай на незначителна забава на дължими и по един договор
за мобилни услуги плащания, без необходимост от уведомяване на ответника –
длъжник за това, нарушава изискването за равновесие в отношенията длъжник -
кредитор и поставя ответника в значително по-неблагоприятно положение,
включително като се имат предвид неблагоприятните за него последици от
предсрочната изискуемост на лизинговите вноски с ненастъпил падеж. По такива
съображения ВКС приема, че такива клаузи в договорите за потребителски кредит
са неравноправни (така и Р 109-2019-II т.о.). Това
разрешение следва да намери аналогично приложение и в случая, доколкото и
ответникът има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП по
сключения с ищеца при общи условия процесен договор за лизинг. Ето защо съдът
намери, че клаузата на чл. 12, ал. 2, пр. 2 от общите му условия, въз основа на
която в случая ищецът по същество претендира с исковата си молба възникването и
съществуването на процесното вземане за 139.80 лева предсрочно изискуеми
лизингови вноски по същия договор, е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗПП (в
този смисъл Р 109-2019-II т.о.). А тъй като тя не е
уговорена индивидуално, а в чл. 12, ал. 2 от общите условия на процесния договор
за лизинг, тя е и нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП (чл.
146, ал. 2 ЗЗП). А след като е така и клаузата на чл. 12, ал. 2 от общите
условия на договора за лизинг, въз основа на която единствено ищецът в случая
претендира със заявлението и исковата си молба възникването и съществуването на
негово вземане за 139.80 лева предсрочно изискуеми лизингови вноски по процесния
договор за лизинг, е неравноправна и нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП (чл.
146, ал. 2 ЗЗП), за ищецът не е възникнало въз основа на нея, поради това несъществува
към датата на приключване на съдебното дирене, вземане за същите предсрочно
изискуеми вноски (чл. 422, ал. 1 ГПК). Ето защо искът му за съществуване и на
това вземане, както и за неустоечното такова, следва да бъде отхвърлен, като
неоснователен в тази му част, заедно с акцесорната му претенция за признаване
съществуването и на законна лихва върху същия, без преди това да бъде обсъждан
и по отношение на неговия размер, защото това се явява безпредметно. Други
релевантни доказателства, които да навеждат на изводи, различни от посочените,
съдът намери, че няма представени по делото.
При този изход на делото,
сторените от ищеца разноски за същото в общ размер на 385 лева (от
които 25 лева внесена д.т. за производството и 360 лева платено адвокатско възнаграждение), следва
да се възложат в тежест на ответника съразмерно с уважената част от иска или
сумата от 162.20 лева (чл. 78, ал. 1 ГПК). При този изход на делото, в тежест на
ответника, съразмерно с уважената част от иска, следва да се възложат и
сторените от ищеца разноски в заповедното производство в общ размер от 385 лева
(от които 25 лева внесена д.т. за същото производство и 360 лева платено
адвокатско възнаграждение), или сумата от 162.20 лева (чл. 78, ал. 1 ГПК и т.
12 от ТР 4-2014-ОСГТК). При този изход на делото и ответникът има право да иска
да му се присъдят разноски по настоящото дело и в заповедното производство,
съразмерно с отхвърлената част от иска по делото, но в същото няма данни той да
е сторил разноски в тези производства, нито е налице негово искане за
присъждането им, поради което такива не му се и присъждат (чл.
78, ал. 3 ГПК и
т. 12 ТР
4-2014-ОСГТК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н.С.И., с ЕГН **********,***, че дължи на Т., с
ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, сумата от общо 210.94 лева за
главница от неплатени абонаментни такси, ползвани услуги и лизингови вноски по договор
за мобилни услуги № *********/11.06.2016 г., договор за мобилни услуги № *********/11.06.2016
г., и договор за лизинг от 11.06.2016 г., и фактури №№ **********/01.08.2016
г., № **********/01.09.2016 г., и № **********/10.09.2016 г., и кредитно известие
№ **********/01.10.2016 г., и законна лихва върху тази главница от 17.04.2019
г. до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед № 1143/18.04.2019
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч.гр.дело № 2117 по
описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд, КАТО ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
този предявен от Т. с п.а., против Н.С.И. с п.с., иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК, В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ, над сумата от 210.94 лева до
претендираните 500.68 лева за главница от неплатени двадесет предсрочно
изискуеми лизингови вноски по т. 12, ал. 2 от общите условия на същия договор
за лизинг и неустойки за предсрочно прекратяване на същите договори за мобилни
услуги по фактури №№ **********/01.11.2016 г. и № **********/10.11.2016 г., и законна
лихва върху тази отхвърлена част от главницата от 17.04.2019 г. до изплащането
й.
ОСЪЖДА Н.С.И. с п.с.,
да заплати на Т. с п.а., сумата от 162.20 лева за разноски по настоящото дело и
сумата от 162.20 лева за разноски по заповедното ч.гр.дело № 2117 по описа за
2019 г. на Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: