Р Е Ш Е Н И Е
№541/31.7.2020г.
гр. Пазарджик
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПАЗАРДЖИК, XII състав, в открито съдебно заседание
на първи юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мариана Шотева
ЧЛЕНОВЕ: 1. Красимир Лесенски
2.
Светомир Бабаков
при секретаря Димитрина Георгиева и с участието на прокурора Стоян Пешев, като разгледа докладваното от съдия Лесенски касационно административно дело № 200 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ и е образувано по касационна жалба на Министерството на правосъдието против решение № 500/27.07.2018 г., постановено по адм. дело № 324/2018 г. по описа на Административен съд Пазарджик.
С подадената жалба се обжалва решението в частта, в която е уважен искът в размер на 800 лв. от претендираните с исковата молба 30 000 лв. срещу Министерството на правосъдието, предявен от Н.Н.А. за обезщетение за неимуществени вреди, причинени му в резултат на лишаването му от безплатно облекло и обувки в Затвора гр. Стара Загора в периода 03.01.2007 г. – 01.06.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата, на която изтичат три месеца от датата, на която решението стане окончателно. В жалбата се твърди, че не са доказани по безспорен начин вреди за ищеца. Иска се отмяната на решението в оспорената част, като по съществото се отхвърли предявения иск изцяло в претендирания размер. Моли се за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответната страна - Н.Н.А. – лично и чрез процесуалния си представител - застъпва становище, че оспореното решение е правилно и законосъобразно и моли да бъде оставено в сила.
Представителят на Окръжна прокуратура дава заключение за основателност на подадената касационна жалба. Счита, че оспореното решение е неправилно, тъй като присъденото обезщетение е прекомерно, поради което моли да бъде намалено.
Съдът намира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен в обжалваната му част, поради което е процесуално допустима.
Производството пред Административен съд Пазарджик се е развило по исковата молба на Н.Н.А., подадена на 30.03.2016 г.с която е предявен против Министерство на правосъдието и ГДИН иск за неимуществени вреди за периода 03.01.2007 г. – 01.06.2009 г. в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 03.01.2007 г. до окончателното погасяване на задължението, като твърденията са, че вредите са резултат от бездействието на администрацията на Затвора Стара Загора, която не му е осигурила полагащите му се безвъзмездно обувки, дрехи и други вещи и дори не е направила предложение за осигуряването на такива.
Постановеното при първоначалното разглеждане на делото
Решение № 587/03.11.2016 г. по адм.д. № 281/16 г. на Административен съд
Пазарджик е отменено с Решение № 3695/22.03.2018 г., по адм.д. № 6219/2017 г.
по описа на Върховния административен съд, който е дал и задължителни указания,
които да бъдат изпълнени при повторното разглеждане. В изпълнение на дадените от ВАС задължителни указания исковата молба е
оставена без движение за уточняване ѝ. В резултат на това ищецът е
посочил, че искът следва да се счита за предявен само срещу Министерство
на правосъдието, като края на исковия
период - 01.06.2009 г. ищецът свързва с това, че след този момент
ответникът вече не е „самостоятелно юридическо лице на всички места за лишаване
от свобода“, а такова е ГД „Изпълнение на наказанията“.
|
С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и уточнението, становищата и исканията на страните в хода на делото, съдът е събрал относимите към предмета на спора доказателства. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, като въз основа на установените по делото факти, при обсъждане доводите на страните е направил своите правни изводи. С решението си по делото административният съд е уважил частично предявения иск срещу Министерство на правосъдието за сума в размер на 800 лева за обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца в резултат на лишаването му от безплатно облекло и обувки в Затвора гр. Стара Загора в периода 03.01.2007 г. – 01.06.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата, на която изтичат три месеца от датата, на която решението стане окончателно и го е отхвърлил в останалата му част до претендирания размер от 30 000 като неоснователен. За да постанови този резултат, съдът е приел, че в процесния период ищецът действително е пребивавал в Затвора Стара Загора, като в продължение на 7 месеца е изтърпявал наказание лишаване от свобода, а през останалото време е бил задържан под стража, като е имал качеството на обвиняем или подсъдим. На ищеца е било осигурено самостоятелно легло и спални принадлежности. Но началникът на затвора изрично признавал, че през процесния период на А. не е осигурявано безплатно облекло. В справката, въпреки поставеното от съда задължение, не било посочено изрично, че на А. не са предоставяни безплатно обувки. Съдът приел това обстоятелство за установено при преценката на цялостното съдържание на справката, както и на показанията на свидетеля М.. Последният установявал също, че ищецът постоянно е правил искания за предоставяне на полагащите му се безплатни дрехи и обувки, но тези искания не са били удовлетворявани. Съгласно чл.31, ал.1, т. „в“ от Закона за изпълнение на наказанията, действал в процесния период и отменен със ЗИЗНС (бр. 25 на ДВ от 3.04.2009 г., в сила от 1.06.2009 г.): „Лишените от свобода имат право на самостоятелно легло, безплатно облекло, обувки и спални принадлежности по таблици, утвърдени от министъра на правосъдието съгласувано с министъра на финансите“. Разпоредбата с това ѝ съдържание е залегнала и в първоначалната редакция на чл. 84, ал.2, т. 3 от новия Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража (обн., ДВ, бр. 25 от 3.04.2009 г., в сила от 1.06.2009 г., а именно лишените от свобода имат право на самостоятелно легло, безплатно облекло, обувки и спални принадлежности по таблици, утвърдени от министъра на правосъдието. |
|
Посочената разпоредба на ЗИНЗС е изменена в началото на 2013 г., като е придобила следното съдържание: Чл. 84. (2) Лишените от свобода имат право на:
3. (изм. - ДВ, бр. 103 от 2012 г.) самостоятелно легло и спални принадлежности, а лишените от свобода, които нямат собствени дрехи и обувки - и на безплатно облекло и обувки, подходящи за съответния сезон, по таблици, утвърдени от министъра на правосъдието. Съгласно чл. 128 от Закона за изпълнение на наказанията (действал в процесния период) „Разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража, доколкото в тази глава не се предвижда друго.“ От посочената правна уредба било видно: „че в процесния период, както и до края на 2012 г., ответникът е имал законово вменено задължение да осигури на лишените от свобода, както и на задържаните под стража обвиняеми и подсъдими безплатни дрехи и обувки“. Това законово задължение било се изменило едва в началото на 2013 г., от който момент задължението вече било условно и се отнасяло само до тези лишени от свобода, обвиняеми или подсъдими, които нямат собствени дрехи и обувки. По делото безспорно се било установило, че в процесния период от 2 години и 5 месеца на ищеца не били осигурени полагащите му се безплатни дрехи и обувки. Съдът е приел още, че до края на 2012 г. законът безусловно е предвиждал безплатно снабдяване на всички лишени от свобода, подсъдими и обвиняеми, т.е. съществувала е законовата презумция, че всички лишени от свобода се нуждаят от безплатно облекло и обувки, поради финансовите и административни ограничения, на които са подложени същите в затвора и произтичащата от това невъзможност или поне значителни затруднения да се снабдят с такива по друг начин. Нормативната логика била изменена през 2013 г., очевидно във връзка с преструктурирането и оптимизирането на затворите и на тяхното финансиране, във връзка със стремежа за спазване в по-голяма степен на правата на лицата, настанени в тях. Понастоящем затворническата администрация следвало да прецени дали съответното лице разполага със собствени дрехи и обувки и ако установи, че не разполага – да му осигури безплатни такива. Предвид гореизложеното, съдът е приел, че в процесният период ищецът е бил лишен от законовополагащите му се безплатни дрехи и обувки, като това е довело до затруднения и притеснения за него и до битови неудобства, във връзка с трудността му да се снабди в затвора с дрехи и обувки в необходимото количество и качество. Лишаването от дрехи и обувки в условията на затвора представлявало нечовешко и унизително отношение към съответното лице. Това безспорно следвало от постоянната практика на Съда по правата на човека и било изрично посочено в чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. Лишаването от адекватно облекло и обувки оказвало влияние на физическото състояние на човека. То можело да доведе силно неприятни усещания на студ или горещина. Възможно било също да бъде причина за влошаване на здравословното му състояние и за разболяване от различни болести, включително хронични. От друга страна – адекватното облекло и обувки имали и важно естетическо значение за човешката личност и липсата им можела да доведе до чувство за малоценност и неудовлетвореност от собствения му външен вид и възприемането му от останалите членове на обществото. Поради това било безспорно, че в процесния период ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение, за което следвало да му бъде присъдено справедливо обезщетение, като съдът счита, че обезщетение в размер на 800 лв. представлява справедлива компенсация за понесените от ищеца неимуществени вреди. Съдът е приел, че са неоснователни възраженията, че не е доказано ищецът да е изпитал болка и огорчение, поради което по делото не следва да се счита установено настъпването на неимуществени вреди. Съобразно практиката на ЕСПЧ не било необходимо да се установява настъпването на някакви конкретни вредни последици върху психиката или здравето на лишения от свобода, а било достатъчно да се установи самия факт на нечовешко и унизително отношение, от което автоматично следвало, че ищецът е претърпял неимуществени вреди. Несъстоятелно било и възражението за изтекла погасителна давност с оглед практиката на ЕСПЧ по делата, свързани с нечовешко и унизително отношение към лишени от свобода.
Решението е валидно и допустимо, но неправилно.
Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е направил правни изводи, които обаче не се споделят изцяло от настоящата инстанция.
Обсъждайки измененията в законодателството, касаещи лишените от свобода, съдът е посочил, че: „От посочената правна уредба е видно, че в процесния период, както и до края на 2012 г., ответникът е имал законово вменено задължение да осигури на лишените от свобода, както и на задържаните под стража обвиняеми и подсъдими безплатни дрехи и обувки“. Подобен извод безспорно е неправилен. Неслучайно ВАС е върнал делото с указания за оставяне на исковата молба без движение за уточняване на ответника, исковата претенция и периода, за който се отнася. Ищецът, който е господар на иска си, ясно е посочил в уточняващата молба, че искът следва да се счита предявен само срещу Министерството на правосъдието. Изходил е от това, че съгласно чл. 12, ал.1 ЗИНЗС (в сила от 01.06.2009 г.): „Прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби се осъществяват от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията". Разпоредбата на ал.2 на същия член сочи, че ГД „ИН“ е юридическо лице към министъра на правосъдието със седалище София и е на бюджетна издръжка. При положение, че след 01.06.2009 г. Министерството на правосъдието вече не осъществява ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, то съответно няма и как да има твърдяното от първоинстанционния съд „до края на 2012 г. законово вменено задължение да осигури на лишените от свобода, както и на задържаните под стража обвиняеми и подсъдими безплатни дрехи и обувки“. За времето след 01.06.2009 г. Министерството на правосъдието няма как да бъде надлежен ответник по подобен иск, тъй като именно вече няма законови задължения да осигурява на лишените от свобода каквото и да е било. Това е съобразено и от самия ищец, който е посочил, че именно поради това подава иска срещу Министерството на правосъдието с крайна дата – 01.06.2009 г. След като законовото задължение да осигури на ищеца безплатни дрехи и обувки за ответника Министерството на правосъдието е било прекратено към 01.06.2009 г., то давностният срок за предявяване на иск срещу него съгласно нормата на чл.110 ЗЗД, вр. с § 1 от ДР на ЗОДОВ и дадените разрешения в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК, е изтекъл на 01.06.2014 г. Административният съд неправилно е игнорирал това тълкувателно решение и се е позовал най-общо на практиката на ЕСПЧ. В т. 4 на същото е прието, че когато вредите произтичат от незаконни действия или бездействия на административните органи, началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за заплащането им, е от момента на преустановяването им. А за конкретния ответник - Министерството на правосъдието, преустановяването им е от момента, към който е отпаднало законовото му задължение да осъществява ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода. В случая няма някаква приемственост между Министерството на правосъдието и ГД „ИН“ по отношение на ръководството и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода. След като ищецът сам е посочил като ответник по иска си единствено Министерството на правосъдието, то така предявената на 30.03.2016 г. искова молба и при направено изрично възражение за изтекла погасителна давност от страна на процесулания представител на ответника, се явява неоснователна. При това положение ще следва да се отхвърли предявения иск и в уважената му част поради погасяването му по давност. Неоснователен е и обусловеният от него акцесорен иск за лихва за забава в размер на законната лихва.
Ето защо касационната жалба на Министерството на правосъдието е основателна, а решението, като неправилно, следва да се отмени в атакуваната част. В отхвърлителната част на иска за сумата над 800 лв. до първоначално претендирания размер от 30 000 лв. решението не е атакувано и следва да остане в сила.
От страна на ответника е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което следва да бъде уважено с оглед изхода на делото на основание чл.10, ал.4 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 100 лв. На основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ ищецът ще следва да заплати и сторените по делото разноски от ищеца, а именно сумата от 12,50 лева заплатена държавна такса.
Водим от изложеното и на основание чл.221, ал.2, предл. 2 от АПК, Административен съд Пазарджик, XII – състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
500/27.07.2018 г., постановено по адм. дело № 324/2018 г. по описа на Административен
съд Пазарджик в частта, в която е осъдено
Министерство на правосъдието на Република България да заплати на Н.Н.А. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 800
лв. (осемстотин лева), причинени му в резултат на лишаването му от безплатно облекло и обувки в Затвор гр.
Стара Загора в периода 03.01.2007 г. – 01.06.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата, на която изтичат три месеца от датата, на която решението стане
окончателно, като
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
предявения иск от Н.Н.А. с ЕГН: **********, понастоящем в Затвора
гр. Пазарджик срещу Министерство на
правосъдието на Република България с искане да му заплати обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 800 лв. (осемстотин лева), причинени му в резултат на лишаването му от безплатно
облекло и обувки в Затвор гр. Стара Загора в периода 03.01.2007
г. – 01.06.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата, на която изтичат три месеца от датата, на която решението стане
окончателно.
ОСТАВЯ в сила
решението в останалата му част.
ОСЪЖДА Н.Н.А. с ЕГН: **********, понастоящем в Затвора гр. Пазарджик да заплати на Министерството на правосъдието София сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение и държавна такса в размер на 112,50 лв. /сто и дванадесет лева и петдесет стотинки/.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:/П/
ЧЛЕНОВЕ: 1./П/
2./П/