№ 88
гр. Дупница, 14.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично
заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ели Д. Анастасова Мицевска
при участието на секретаря Росица К. Ганева
като разгледа докладваното от Ели Д. Анастасова Мицевска Гражданско дело
№ 20241510101532 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано е по следните предявени от К. Й. П. обективно съединени искове:
- главен иск срещу „Кредисимо“ ЕАД с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на договор за паричен кредит с № 2326529/22.12.2020г.,
сключен между страните, поради противоречие с нормите на ЗПК;
- евентуален иск срещу „Кредисимо“ ЕАД с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 1, съдържаща се в договор за
паричен кредит с № 2326529/22.12.2020г., сключен между страните, предвиждаща
заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение.
- главен иск срещу „Ай Тръст“ ЕООД с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство от
22.12.2020г.
- главен иск срещу „Ай Тръст“ ЕООД с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 281.19 лева /размерът на иска
е изменен, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК в хода на производството – л. 102, стр. 2/.
Релевират се доводи, че между ищеца и ответника „Кредисимо“ ЕАД е
сключен договор за паричен кредит с № 2326529/22.12.2020г., по силата на който са се
договорили ответникът „Кредисимо“ ЕАД, в качеството си на кредитополучател да
1
предостави на ищеца, в качеството му на кредитополучател главница в размер на
1000.00 лева. В чл. 4 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват
договорът за кредит да бъде обезпечен чрез предоставяне на банкова гаранция или
ищецът да сключи договор за поръчителство с одобрен от кредитодателя гарант –
поръчител в срок 48 часа от датата на подаване на заявлението за отпускане на кредит.
На датата на сключване на договора, между ответника „Кредисимо“ ЕАД,
ищеца и ответника „Ай Тръст“ ЕООД /чийто капитал е собственост на „Кредисимо“
ЕАД бил сключен втори договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който
„Ай Тръст“ ЕООД поел задълженията да обезпечи пред „Кредисимо“ ЕАД
задълженията на ищеца. Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и
готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа на
сключения договор за поръчителство, ищецът се задължил да заплати на
гарантиращото дружество сумата в размер на 300.00 лева, която била разсрочена за
изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.
Съгласно договора за поръчителство, ищецът следвало да предоставя
дължимите парични думи на „Кредисимо“ ЕАД, което пък от своя страна, съгласно чл.
8, ал. 5 от договора за поръчителство, се явявало бенефициер по процесното
правоотношение. Съобразно чл. 8, ал. 5 от договора за поръчителство,
възнаграждението се дължало в полза на „Кредисимо“ ЕАД, като „Ай Тръст“ ЕООД
единствено бил овластен да приеме плащането (фактически да получи паричните
средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя). Предвид
това, именно „Ай Тръст“ ЕООД бил материално легитимиран да отговаря по
процесната претенция.
С оглед изложените съображения ищецът счита, че така уговорената клауза на
чл. 4, ал. 1 в Договор за паричен кредит с № 2326529/22.12.2020г. била нищожна,
поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че
е сключена при неспазване на нормите на чл.11, чл.19, ал. 4 ЗПК, вр. с чл. 22, както и
по чл. 143, ал.1 ЗЗП. Ищецът е посочил подробни съображения, че и сключените два
договора на 22.12.2020г. са нищожни. С оглед изложените съображения намира
предявените искове за основателни.
В срока по чл. 131 от ГПК са постъпили отговори от ответните страни, с които
оспорват предявените искове като неоснователни като в тази връзка са релевирани
следните възражения: оспорват размера на получената главница по сключения договор
за кредит като твърдят, че главницата е в размер на 1055.30 лева, а не на посочената
сума от 1000.00 лева като сумата от 1000 лева била усвоена от кредитополучателя за
потребителски цели, а със сумата от 55.30 лева кредитополучателят заплатил свое
задължение за застрахователна премия; заявява, че ГЛП възлизал на 40%, а ГПР
възлизал на 48.23%; договорът за предоставяне на поръчителство по правната си
2
същност представлявал договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и сл. ЗЗД; в ГПР не
бил включен разход за възнаграждение на поръчител; договорите и клаузата за
поръчителство не са нищожни; самият ищец е избрал да сключи договор за кредит с
ответника „Ай Тръст“ ЕООД като възможност да обезпечи кредитното си задължение,
въпреки че е реално е разполагал и с други възможности, от които не се е възползвал.
С оглед изложените съображения намират предявените искове за неоснователни.
Претендират разноски.
РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV състав, като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое
убеждение, намира за установено от фактическа страна следното:
Предявени са обективно съединени главни установителни искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за паричен
кредит с № 2326529/22.12.2020г. и на договор за предоставяне на поръчителство от
22.12.2020г. като противоречащи на закона.
Основателността на предявените искове се обуславя от доказване на сочените
основания за нищожност – противоречие с императивни правни норми, предвидени в
ЗПК.
При анализа на предпоставките от фактическия състав на предявения иск следва
да се изложат следните съображения: с изготвения по делото доклад /л. 48/ са
отделени като безспорно установени и ненуждаещи се от доказване в отношенията
между страните следните обстоятелства: обстоятелството, че между ищеца и
ответника „Кредисимо“ ЕАД е сключен договор за паричен кредит с №
2326529/22.12.2020г.; обстоятелството, че между ищеца и ответника „Ай Тръст“ ЕООД
е сключен договор за предоставяне на поръчителство от 22.12.2020г.; обстоятелството,
че ответникът „Кредисимо“ ЕАД е собственик на капитала на ответното дружество
„Ай Тръст“ ЕООД.
Видно от приетия по делото договор за паричен кредит с №
2326529/22.12.2020г. /л. 17, стр. 2 и сл./ се установява, че ищецът в качеството си на
кредитополучател получил сума в размер на 1055.30 лева /включваща сумата от 1000
лева – главница и сумата от 55.30 лева – застрахователна премия – л. 37/ като
договорената възнаградителна лихва възлиза на 203.00 лева; ГПР възлиза на 48.23% /л.
37/. От приетия по делото договор за предоставяне на поръчителство от 22.12.2020г. /л.
43 и сл./, от своя страна, се установява, че е предвидено възнаграждение на поръчител,
възлизащо на сумата от 70.05 лева МЕСЕЧНО /л. 46, стр. 2/.
3
В разглеждания случай е налице валидно облигационно правоотношение
между страните, възникнало по силата на сключен договор за потребителски кредит,
сключен от разстояние – по електронен път чрез използване на интернет страница.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗПК това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
В разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е предвидено, че формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – на хартиен или друг траен носител; по
ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Дефиниция на понятието „траен носител” се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е
всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него
информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява
непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за
потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл.
5, ал. 9 ЗПК е предвидено, че кредиторът трябва да предостави на потребителя
стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13 ЗПК,
когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива
на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по
смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не
позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за
комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът,
съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация
посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за
потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са
регламентирани в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние –
ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средство за комуникация – едно или повече.
4
Дефиниция на понятието „финансова услуга” се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР –
това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане,
допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно
посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за
комуникация от разстояние” – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство,
което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че са
налице следните предпоставки: 1/ изпълнил задълженията си предоставяне на
информация на потребителя; 2/ спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3/ получил
съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е необходимо, за
неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от
сключения договор. За доказване на електронни изявления /както се твърди в частност/
се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис – ЗЕДЕП, като
изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата
страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се
в тях – чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление,
което може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано
на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се
счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от Закона – за електронен подпис се
счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното
изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на
подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП/, но също така допуска
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/. Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава, съгласно чл. 180 ГПК и чл.
18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител
не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя
по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата
страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
съдържание /в този смисъл е Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. №
868/2012 г., IV г. о., ГК/.
С оглед събраните писмени доказателства по делото съдът счита, че между
5
страните е възникнало облигационно правоотношение, произтичащо от сключен
между ищеца и ответника „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит от
разстояние, като кредиторът е изпълнил основното си задължение по договора, като е
превел в полза на ищеца сума по кредита в размер на 1055.30 лева.
По отношение на вземането за възнаградителна лихва, следва да се посочи
следното: възнаградителната лихва представлява по своето правно естество
възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да
престира на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. Лихвата е
граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер
се определя от размера на дадения в заем капитал и времето на ползването му. Тук
следва да се отбележи, че за разлика от банките, небанковите институции, каквато
представлява и ответното дружество предоставят на потребителите в заем собствен
капитал, а не такъв набран от трети лица – вложители, поради което и размерът на
годишния процент на разходите по този кредити, представляващ „общата стойност на
кредита за потребителя“, т.е. всички разходи по кредита, включително лихвите и
другите разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
потребителят трябва да заплати, са в значително по-високи размери в сравнение с тези
на банковите институции.
В конкретния случай от предметното съдържание на договора за потребителски
кредит с № 2326529/22.12.2020г. /л. 17, стр. 2 и сл./ се установява, че се касае за
двустранна консенсуална сделка, тъй като съгласно процесния договор /л. 17, стр. 2/
предоставянето на уговорената сума /1055.30 лв./ не е част от фактическия състав от
договора за потребителски кредит, а в изпълнение на вече поето договорно
задължение. Страните са се съгласили, че за кредитодателя възниква правното
задължение да предостави уговорения кредит на кредитополучателя по банков път или
по друг начин, изрично посочен в заявката за кандидатстване. По делото е безспорно
установено, че кредиторът е изпълнил своето договорно задължение за предоставяне
на уговорения паричен кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че постигнатото споразумение относно
клаузата на чл. 4 от процесния договор за обезпечението на договора с поръчителство
с одобрено от ответника „Кредисимо“ ЕАД трето лице /в случая с ответника „Ай
Тръст“ ЕООД/ в полза на ответното дружество е нищожно като в тази връзка следва да
се изложат следните съображения: съгласно разпоредбата на чл.4 от процесния
договор за кредит /л. 35/ се установява, че доколкото ищецът не е могъл да предостави
поръчител – физическо лице, то такъв е осигурен от кредитодателя в лицето на „Ай
Тръст“ ЕООД, за което се дължи допълнително възнаграждение в размер на 70.05 лева
МЕСЕЧНО, съобразно договора за предоставяне на поръчителство /л. 46, стр. 2/. В
тази връзка следва да се посочи, че Законът за потребителския кредит въвежда
6
задължително минимално съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а
липсата на някои от задължителните реквизити в договора има за последица неговата
недействителност, според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
Във връзка с гореизложеното следва да се съобрази и константната практика на
СЕС относно тълкуване на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008
г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. В
този смисъл в Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС разяснява, че „общи
разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва,
комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя.
С оглед възприетата от СЕС дефиниция за общите разходи по кредита за
потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР
представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен
процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите,
посочени в член 19, параграф 2.
В настоящия случай може да се обоснове извода, че процесното
възнаграждение по обезпечителната сделка представлява именно разход за
допълнителна услуга, свързана с договора за кредит. Същевременно са налице и
другите допълнителни изисквания: сключването на този договор за допълнителна
услуга да е задължително условие за получаване на кредита и същевременно да е бил
известен на кредитора.
В случая е безспорно установено, че при кандидатстването за кредит за
кредитоискателят не съществува опция за кандидатстване за кредит без обезпечение,
като следва задължително да бъде избрано поръчителство на физическо лице или на
посочения от ответника гарант – юридическо лице. В тази връзка съдът намира, че
7
алтернативното посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се създаде
впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкретно обезпечение
да предостави, но на практика този избор е напълно привиден, особени при
невъзможността на кредитоискателят да кандидатства без обезпечение.
С оглед приетите по делото доказателства следва да се застъпи тезата, че при
кандидатстване за кредит, стигайки до етап обезпечение, за да се премине напред,
следва задължително да се избере едно от двете обезпечения, а липсата на поръчител
към момента на кандидатстването лишава кредитоискателят от право на избор и
всъщност единствената възможност за кандидатстване за кредит се явява изборът на
поръчител, посочен от кредитора. Ето защо съдът намира за доказано твърдението на
ищеца, че сключването на договор за поръчителство е условие за сключването на
договора за заем и усвояването му.
Предвид гореизложените съображения, следва да се обоснове извода, че
дължимото възнаграждение за поръчителство следва да бъде включено като разход по
кредита при изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата
сума, дължима от. В случая това не е сторено, като видно от информацията, посочена
в Приложение № 1 към сключения договор за кредит /л. 37/, общата сума, дължима от
заемателя е в размер на 1258.30 лв. и се състои от размера на заемната сума и размера
на възнаградителната лихва за целия срок на договора и е изчислена към момента на
неговото сключване. Следователно в нея не е включено възнаграждението по
гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид при посочване на размера на
годишния процент на разходите, а при допълнително въвеждане на дължимото
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство при изчисляване на
ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок,
размерът на ГПР многократно надвишава размера, посочен в договора. В тази връзка
от приетата по делото ССчЕ се установява безспорно, че възнаграждението за
поръчителство не е включено в ГПР, а при включването му ГПР възлиза вече на
341.90% /л. 91, стр. 2/ като общият размер на възнаграждението за поръчителство за
целия период на договора за кредит възлиза на сумата от 700.50 лева /л. 91/, което е
около 66% от размера на цялата главница по сключения договор.
Във връзка с гореизложеното следва да се съобрази и обстоятелството, че с
изготвения по делото доклад /л. 48/ е отделено като безспорно установено и
ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните обстоятелството, че
ответникът „Кредисимо“ ЕАД е собственик на капитала на ответното дружество „Ай
Тръст“ ЕООД. Това обстоятелство създава съмнение относно намерението на
кредитодателя, въвеждайки задължително условие за отпускане на кредита –
предоставянето на обезпечение, чрез свое свързано лице, да си осигури едно
допълнително възнаграждение по договора, представляващо допълнителна печалба.
8
С оглед констатираното противоречие между посочения в договора размер на
ГПР и действителния му размер се налага изводът, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
отразен действителният процент на ГПР. В тази връзка следва да се посочи, че
годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен – чл. 22 ЗПК, като
доводите на ответника в обратен смисъл са неоснователни.
Предвид гореизложените съображения, предявените искове се явяват
основателни и доказани.
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно задължителните постановки на Постановление № 1 от 28.05.1979г.
на Пленума на ВС текстът на чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е
получено нещо въз основа на нищожен акт.
За да бъде уважен искът по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, съдът следва да установи
наличието на две предпоставки: 1) получаването на процесната сума в размер от
281.19 лева от обогатилото се лице – ответника, която е дадена от обеднялото лице-
ищеца и 2) липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл.55, ал.1,
предл.1 ЗЗД тази липса следва да е начална, каквито са и твърденията въведени от
ищеца в настоящото производство.
По отношение на първата предпоставка за уважаване на иска – получаването
на процесната сума от обогатилото се лице – ответника, която е дадена от обеднялото
лице-ищеца, следва да се посочи, че от приетата по делото ССчЕ /л. 97, стр. 2/ се
установява, че същата е заплатена от ищеца в периода от 11.02.2021г. до 28.04.2021г. /л.
91/.
По отношение на следващата предпоставка от фактическия състав на
предявения иск – липса на основание за получаването, с оглед гореизложените
9
подробни съображения, водещи до обоснования извод за нищожност на процесния
договор за кредит и на договора за поръчителство, съдът счита, че и тази предпоставка
е доказана по делото.
С оглед всички гореизложени съображения предявеният иск е основателен и
доказан.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора, право на разноски възниква за ищеца. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъди сумата от 430.00 лева /сумата
от 150.00 лева – държавна такса и сумата от 280.00 лева – депозит за вещо лице/.
По отношение на искането на адв. М. за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. следва да се изложат следните
съображения: съобразно константната практика на ВКС достатъчно за уважаване на
искането по чл.38, ал.2 ЗА е наличието на следните императивно необходими
предпоставки: 1. правната помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в
тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл.36, ал.2 ЗА; 2. заявление, че
предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които
да го опровергават; 3. отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно
правилата на чл.78 ГПК. /в този смисъл е Определение с № 515/02.10.2015г. по ч. т. д.
№ 2340/2015г. по описа на ВКС, I ТО/.
В настоящия случай с оглед представения по делото договор за правна
защита и съдействие /л. 70/ и с оглед уважаване на предявените искове, съдът счита,
че са налице две от предпоставките за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1,
т. 2 ЗАдв. Същевременно в приложения по делото договор за правна защита и
съдействие има надлежно отразяване, че се договаря безплатно представителство в
хипотезата на т. 2.
По отношение на направеното от ответниците възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, следва да се изложат следните
съображения: разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по
правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. Размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен списък по
чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Също така съдът не е
обвързан от искането ако адвокатът е посочил конкретна сума /Определение № 319 от
09.07.2019 г. по ч. гр. дело № 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV Г0/.
Предвид ниския материален интерес и ниската фактическа и правна сложност
на делото, както и продължителността на делото и осъществяваната от адвоката
правна защита – три открити съдебни заседания, на които адв. М. реално не е
10
присъствал, присъденото адвокатско възнаграждение следва да се определи в размер
на 400 лв. за оказана безплатна защита по чл. 38 ЗАдв. Посочената сума се явява
справедлив размер като се съобрази и обстоятелството, че са предявените 3 главни
искове, 1 евентуален и са конституирани двама ответници. В случая следва да се
съобрази и обстоятелството, че Наредба № 1/2004 г. е неприложима, с оглед даденото
от Съда на Европейския съюз по дело С- 438/22 г. разрешение (в този смисъл са
Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г. по описа на
ВКС, I т.о., и Определение № 343 от 15.02.2024 г., постановено по т.д. № 1990/ 2023 г.
по описа на ВКС, II т.о.).
Въз основа на изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от К. Й. П., с ЕГН **********, с адрес: гр. ***
срещу „КРЕДИСИМО“ ЕАД, с ЕИК *********, с адрес: гр. София,бул. „Витоша“ №
146 /сграда А/, ет. 4, Бизнес център „България“ установителен иск с правно основание
чл. 26, ал. 1 ЗЗД договор за паричен кредит с № 2326529/22.12.2020г. за нищожен.
ПРОГЛАСЯВА по предявен от К. Й. П., с ЕГН **********, с адрес: гр. ***
срещу „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с ЕИК *********, с адрес: гр. София,бул. „Витоша“ № 146
/сграда А/, ет. 4, Бизнес център „България“ установителен иск с правно основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД договор за предоставяне на поръчителство от 22.12.2020г. за нищожен.
ОСЪЖДА „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с ЕИК *********, с общ адрес: гр. София,бул.
„Витоша“ № 146 /сграда А/, ет. 4, Бизнес център „България“ да заплати в полза на К.
Й. П., с ЕГН **********, с адрес: гр. ***, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата
от 281.19 лева, представляваща платена без основание сума.
ОСЪЖДА „КРЕДИСИМО“ ЕАД, с ЕИК ********* и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с
ЕИК *********, с общ адрес: гр. София,бул. „Витоша“ № 146 /сграда А/, ет. 4, Бизнес
център „България“ да заплатят в полза на К. Й. П., с ЕГН **********, с адрес: гр. ***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 430.00 лева – разноски за производството
пред РС – Дупница.
ОСЪЖДА „КРЕДИСИМО“ ЕАД, с ЕИК ********* и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с
ЕИК *********, с общ адрес: гр. София,бул. „Витоша“ № 146 /сграда А/, ет. 4, Бизнес
център „България“ да заплатят, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в полза на адв. Д.
М. М. от САК сумата от 400.00 лева – адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ОС – Кюстендил в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
11
Съдия при Районен съд – Дупница: _______________________
12