РЕШЕНИЕ

   гр. София, …...2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен състав, в публичното заседание на тринадесети май двехиляди и деветнадесета година, в състав:

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА Й.

                                                               ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

                  БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА                                                    

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Й. гр. дело № 11007 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 27.10.2017г. по гр. дело № 26077/2016г. на СРС, 40 състав е осъдена М.Й.Д. – А. да заплати на Я.В.  Я., на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 5 000 лева – частичен иск от общо 10 000 лв, представляващи прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 07.12.2015г. част от задължение по договор за заем от 31.12.2013г. в общ размер от 50  000 лв., сключен между Г.Й.С. като заемодател и М.Й.Д. – А., като заемополучател, ведно със законата лихва от 10.02.2016гг. до окончателното изплащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата 564. 77 лв – обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва за периода 01.01.2015г. – 10.02.2016г., като е отхвърлен иска за лихви за забава за разликата до пълния предявен размер от 566. 16 лв. С решението е признато по реда на чл. 194, ал. 2 ГПК за недоказано оспорването от М.Й.Д. – А. на автентичността на положения от нейно име подпис в договор за заем от 31.12.2013г. и са присъдени разноски съобразно изхода на спора.

Въззивницата – ответник М.Й.Д. – А. обжалва решението изцяло, с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради нарушения на материалния закон и на процесуалните правила. Поддържа, че не е налице редовно уведомяване на цесията по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Твърди, че изводите на първоинстанционния съд относно автентичността на оспорения договор за заем са неправилни, тъй като съгласно първото заключение на приетата СГрЕ, подписът за заемополучател не е положен от нея, а съгласно повторната експертиза, оспореният подпис и подписите в преобладаващия автентичен сравнителен материал не са положени от едно и също лице. Сочи, че изводите на приетата във въззивното производство тройна СГрЕ са идентични, поради което оспорването на автентичността на подписа, положен за заемополучател,е доказано. Отделно излага съображения за липса на изпратена покана, респ. за липса на настъпила забава по смисъла на чл. 84 ЗЗД. Моли въззивния съд да отмени  обжалваното решение и да отхвърли предявените искове, с присъждане на разноски.

 Въззиваемият – ищец Я.В.Я. е подал отговор на жалбата, с който я оспорва като неоснователна. Поддържа, че е налице изпратено от цедента нотариално заверено уведомление за извършената цесия , редовно връчено на бащата на ответницата на 22.12.2015г. Отделно поддържа, че по делото е доказано сключване на договор за заем между цедента Г.С. и ответницата, както и предаване на заемната сума в размер на 50 000 лв. Твърди, че двата документа, кредитирани като автентичен сравнитетел материал в обжалваното решение – споразумение за паричен заем от 08.07.2013г. и договор за продажба от 22.10.2013г., представляват официални удостоверителни документи в частта, касаеща полагането на подписи от ответницата. Излага доводи, че ответницата, в съответствие с носената от нея доказателствена тежест, не е провела пълно доказване в процедурата по оспорване по реда на чл. 193 ГПК. Моли съда да потвърди обжалваното решение, с присъждане на разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Третото лице помагач Г.Й.С. не е депозирал писмен отговор на жалбата.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

По същество решението е неправилно.

Предявени са частичен осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 4 ЗЗД за заплащане на сумата от 5 000 лева, при цена на цялото вземане в размер на 10 000 лв. – цедирано с договор за цесия от 07.12.2015г. вземане, представляващо част от вземане в общ размер на сумата 50 000лв. по договор за заем от 31.12.2013г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 566. 16 лв. - лихва за забава за периода 01.01.2015г. – 10.02.2016г.

За да бъде уважен иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, в случая в тежест на ищеца – цесионер, е да установи сключването на договор за заем между цедента и ответницата и реалното предаване на заетата сума със задължение да бъде върната, сключен валиден договор за цесия и надлежно съобщение на цесията на ответницата - длъжник. Доказването на горепосочените факти следва да е пълно и главно, т.е. тяхното наличие трябва да бъде установено по категоричен и несъмнен начин. В случая това не е направено по делото.

По делото е представен договор за заем, сключен на 31.12.2013г. в гр. Стара Загора, съгласно който Г.Й.С. е предоставил на ответницата сумата 50 000 лв., при уговорен срок за връщане на сумата до 01.12.2014г. /чл. 1 вр. чл. 5.1./ Договорът е подписан и от двама свидетели – П.С.и Т.Б..

С договор за цесия от 07.12.2015г. Г.Й.С. е продал на ищеца Я. част от своите главни и акцесорни вземания към ответницата, както следва: по договор за заем от 31.12.2013г. – сумата от 10 000 лв., представляваща част от заемната сума.

С нотариалано заверено уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, изходящо от Г.Й.С., връчено чрез нотариус Чавдарова на 22.12.2015г. чрез баща Й.М.Д., ответницата е редовно уведомена за извършената цесия.

Ответницата своевременно е оспорила автентичността на подписа си за заемополучател, положен в договора за заем от 31.12.2013г.

Съгласно заключението на приетата в първоинстанционното производство СГрЕ на вещото лице Маринов, подписите за заемополучател в процесния договор не са положени от ответницата.

Съгласно заключението на повторната СГрЕ, изготвена от в.л. С., допусната след оспорване на първоначалното заключение от ищеца и от третото лице помагач и изготвена въз основа на допълнителен сравнителен материал  - договор за продажба № 001/22.10.2013г. и споразумение за паричен заем от 08.07.2013г., подписите за заемополучател в оспорения договор от 31.12.2013г. и в допълнителния сравнителен материал, са положени от различни лица.

Съгласно заключението на тройната СГрЕ, приета във въззивното производство, подписите за заемополучател в оспорения договор от 31.12.2013г. и подписите в преобладаващия сравнителен материал, не са положени от едно и също лице. В о.с.з. вещите лица уточняват, че този сравнителен материал е преобладаващ по количество и по степен на достоверност, като включва и образци от подписи, положени в документи за издаване на самоличност и ако се приеме за автентичен, проценият оспорен подпис не е положен от ответницата. Отделно сочат, че подписите в оспорения договор за заемополучател и подписите в договор за продажба № 001/22.10.2013г. и споразумение за паричен заем от 08.07.2013г., са положени от едно и също лице.

За да уважи предявените искове, СРС е приел, че подписите в допълнителния сравнителен материал - в договор за продажба № 001/22.10.2013г. и споразумение за паричен заем от 08.07.2013г., са положени от ответницата, в качеството й на представител на „С.Т.“ ЕООД пред длъжностно лице, което е удостоворило нейната самоличност и следва да се приемат за автентични, преценени съвкупно с  показанията на разпитаните свидели Т.и С..

 Въззивният съд намира крайните изводи на първоинстанционния съд за наличие на валидно възникнало между цедента и ответницата равоотношение по договор за заем, сключен на 31.12.2013г., за неправилни и незаконосъобразни. Оспорването на автентичността на процесния договор досежно подписа, положен за заемополучател, е доказано и оспореният договор следва се приеме за неавтентичен.

В тази връзка настоящият съдебен кредитира заключението на тройната СГрЕ и уточненията на вещите лица, че преобладаващият сравнителен материал е с висока степен на достоверност и следва да се цени като автентичен, в който случай оспореният подпис за заемополучател не е положен от ответницата. В тази връзка въззивният съд взе предвид не само, че сравнителният материал, извън договора от 22.10.2013г. и споразмението от 08.07.2013г., е преобладаващ, но в него се съдържат както оригиналните образци от подписи на лицето, положени пред вещите лица, така и такива при подаване на заявления за лични документи през 2006г. и през 2011г. Не може да бъде споделен извода в обжалваното решение, че образците от подписи в частните документи от 2013г. имат характер на официален документ поради поставянето им пред заверяващо длъжностно лице в Никозия, Кипър. В договора и в споразумението се сочи, че подписите са положени пред заверяващо длъжностно лице, след лично представяне от лицата. В разглежданите два частни документа не е посочено въобще дали това длъжностно лице изпълнява нотариални функции по кипърския закон, нито дали е проверил самоличността на лицата чрез представяне на лични документи. Ето защо не може да се приеме извод за официален характер на заверката на подписите по споразумението и договора от 2013г., поради което същите не могат да бъдат приети за автентичен сравнителен материал.

При така изложеното, заключението на тройната СГрЕ и категоричните изводи на в.л. Маринов в първоинстанционното производство, както и по същество същите изводи на повторната единична експертиза, не могат да бъдат опровергани от събраните гласни доказателства и следва да бъдат кредитирани, респ. да се приеме, че подписът за заемополучател в договора от 31.12.2013г. не е положен от ответницата.

По отношение на събраните гласни доказателства отделно следва да се отбележи, че показанията на свидетеля Т.Т.въобще не могат да бъдат кредитирани относно факта на полагане на оспорения подпис, тъй като свидетелят въобще не е категоричен относно годината на сключването на договора – първоначално дава показания за 2014г. и впоследствие за вероятна грешка. По отношение на показанията на другия разпитан свидетел – С., следва да се отчете евентуалната й заинтересованост, с оглед показанията й, че към момента на сключване на оспорения договор е била във фактическо съжителство със заемодателя и двамата имат общо дете, по отношение на което упражняват родителски права.  Отделно следва да се отбележи, че в процедура по реда на чл. 193 ГПК по оспорване на подпис, положен в частен диспозитивен документ, какъвто е настоящия случай, гласните доказателства принципно не могат да преодолеят заключение на СГрЕ като самостоятелно доказателствено средство.

С оглед изложеното, исковата претенция с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е неоснователна и недоказана, поради липса на доказано облигационно правоотношение по договор за заем, като е безпредметно да се обсъждат останалите предпоставки за уважаване на иска.

С оглед изхода на спора по главния иск, е неоснователен и акцесорния иск за заплащане на лихва за забава.

По изложените съображения, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго за отхвърляне на исковете.

С оглед изхода на спора, на въззиваемата - ответница следва да бъдат присъдени претендираните съгласно представения списък по чл. 80 ГПК и доказани разноски, както следва: 125 лв. – заплатена държавна такса за въззивното производство, сумата 600 лв. – заплатен депозит за тройната експертиза в настоящото производство и сумата общо 1160 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции или общо сумата  1885 лв.

Претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 580 лв. по гр.д. № 1629/2016г. по описа на РС – Пловдив не следва да бъде присъдено, тъй като по делото липсват доказателства за уговорено и заплатено такова.

Други направени разноски не се претендират и също не следва да бъдат присъждани.

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ решение от 27.10.2017г. по гр. дело № 26077/2016г. на СРС, 40 състав в обжалваната част: за уважаване на исковете, за произнасяне по реда на чл. 194, ал. 2 ГПК и в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Я.В.  Я., ЕГН ********** срещу М.Й.Д. – А., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 5 000 лева – частичен иск от общо 10 000 лв, представляващи прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 07.12.2015г. част от задължение по договор за заем от 31.12.2013г. в общ размер от 50  000 лв., сключен между Г.Й.С. като заемодател и М.Й.Д. – А., като заемополучател, ведно със законата лихва от 10.02.2016г. до окончателното изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 564. 77 лв – обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва за периода 01.01.2015г. – 10.02.2016г., като неоснователни.

ОСЪЖДА Я.В.  Я., ЕГН ********** да заплати на М.Й.Д. – А., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 1885 лв. – разноски за двете инстанции.

Решението в частта за отхвърляне на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е влязло в сила, като необжалвано.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване пред ВКС, на основание чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

 

 

                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

           ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                           2.