№ 8371
гр. София, 21.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:БОРЯНА В. П.А
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. П.А Гражданско дело №
20211110128570 по описа за 2021 година
Производството е образувано въз основа на искова молба, с която са предявени
осъдителни искове с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ, и чл. 86 ЗЗД за заплащане на
сумите, както следва: 1122,98 лева, представляваща регресно вземане за платено
застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ за вреди на л. а. „М.“, с рег. № №,
вследствие на ПТП от 24.02.2020г., с включени ликвидационни разноски за определяне на
обезщетението – 15 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
– 21.05.2021г., до окончателното плащане, както и 112,31 лева, представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 23.05.2020г. до 21.05.2021г.
Ищецът Фирма твърди, че на 24.02.2020г. в гр. С, около 21,20 часа на ул.Х.Ц., т.а. И. с
рег.№ №, управляван от виновния водач АЛ. К., при маневра десен завой реализира ПТП с
паркирания в дясно от него по посока на движението л.а. „М.“, с рег. № №. Поддържа, че
към момента на ПТП-то за автомобила била сключена застраховка „Каско“, която била
обективирана в застрахователна полица № №, като във връзка с ПТП-то била образувана
застрахователна преписка (именувана „щета“) № №, по която било определено и изплатено
застрахователно обезщетение в размер на 1107,98 лева. Твърди, че с плащането на
застрахователно обезщетение е встъпил в правата на увредения срещу делинквента и
неговия застраховател. Поддържа, че е поканил ответника да заплати претендираната сума,
но и понастоящем последният не бил погасил задължението си. Иска ответника да бъде
осъден да заплати претендираните суми, както и сторените деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба от ответника Фирма, с
който предявените искове се оспорват по основание и размер. Поддържа, че представените
от ищеца писмени доказателствени средства не могат да послужат за установяване на
1
механизма на ПТП-то. Прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на водача на увредения автомобил. Иска претенциите да бъдат отхвърлени,
евентуално намалени. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа
страна следното:
По искa с правно основание чл. 411, ал. 1 от КЗ,:
Основателността на суброгационния иск с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ, се
обуславя от доказване на следните материални предпоставки (юридически факти): 1.
наличие на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца по
имуществена застраховка и между водача на увреждащия автомобил и ответника; 2.
застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение
за настъпилото увреждане на застрахованата вещ; 3. настъпили вреди и причинна връзка
между противоправното поведение и вредите; 4. размера на вредите.
Не е спорно между страните, че на 24.02.2020г, в гр.С е настъпило ПТП, с участието
на т.а. И. с рег.№ №, управляван от виновния водач АЛ. К., при маневра десен завой
реализира ПТП със седящия в дясно от него по посока на движението л.а. „М.“, с рег. № №,
със сключена при ответника застраховка "Гражданска отговорност. Не е спорно и наличието
на твърдените застрахователни правоотношения към датата на ПТП – между ищеца и
собственика на лек автомобил „М.“, с рег. № № по застраховка „Каско на МПС“ и между
ответника и собственика на увреждащия автомобил по застраховка „Гражданска
отговорност“. Не се оспорва и, че по образуваната при ищеца преписка по щета № № е
определено и платено застрахователно обезщетение в размер на 1107,98 лева за
претърпените от процесното ПТП вреди.
Спорни между странните се явява следните обстоятелства по делото: механизмът на
настъпване на процесното ПТП; размерът на обезщетението, както и изключителната вина
за ПТП-то него на водача на т.а. И., като е наведено възражение за съпричиняване на
резултата от ПТП на водача на л.а. „М.“, с рег. № №.
За спорните по делото въпроси е била изслушана и приета САТЕ, като в заключението
си вещото лице е категорично, че механизмът на ПТП –то, настъпило на 24.02.2020г. около
21.20 часа е както следва: л.а. М. Ц400 , с рег.№ № е паркиран на ул.Х.Ц.. В същото време
водачът на т.а. И. предприема маневра за отклонение надясно, в следствие на което
реализира удар с л.а. М. Ц400. От техническа гледна точка вещото лице дава заключение, че
причината за настъпване на ПТП е поведението на водача на товарния автомобил, който не е
оставил достатъчна и безопасна странична дистанция от намиращия се в дясно от него
автомобил М. Ц 400 . Според вещото лице всички щети по л.а. М. Ц 400, се намират в пряка
и непосредствена причинна връзка с настъпилото на 24.02.2020г. ПТП, стойността за
възстановяване на лекия автомобил М. Ц 400, изчислена на база пазарни цени към датата на
2
ПТП е 1107.98 лева, а по средни пазарни цени е 680,06 лева.
Според вещото лице и двамата водачи са имали възможност да предотвратя ПТП- то :
водачът на т.а. автомобил И. е щял да го предотврати ако е оставил достатъчно странична
дистанция, а водачът на л.а. М. – ако при наличие на забранителен знак за спиране и
престой, не е спирал на мястото, където е настъпило ПТП-то.
Вещото лице е изслушало разпита на свидетеля К., проведен в о.с.з от 24.02.2022г.,
преди да бъде изслушано заключението му и е заявило в своите обяснения пред съда, че
предвид свидетелските показания, единственото нещо, което следва да се промени в САТЕ
е че към момента на настъпване на ПТП то л.а. М. не е бил в покой, а е потеглял, движел се
е с 2-3 км/ч.
По делото е прието като писмено доказателство удостоверение от С.С.М. ЕАД, от
което е видно, че М. Ц 400 рег.№ №, с първа регистрация 03.03,2017г., към датата на ПТП се
е ползвал с удължена гаранция.
По делото е разпитан свидетелят АЛ. К., който е виновният според протокола за ПТП
от 24.02.2020 водач. Той заявява пред съда, че водачът на л.а. М. Ц 400 се е опитал да му
направи място да мине покрай него, докато е бил паркиран. Свидетелят заявява, че от далеч
е видял, че М.ът спира, за да остави пътник, видял, също че е тясно, но преценил, че може да
го размине и тръгнал. Според него М.ът е бил в насрещното. Там, където спрял М.ът имало
и други паркирани коли. Когато започнал да го заобикаля, човекът в М.а се опитал да
направи място и започнал и той да се движи и така настъпил удара.
При тези факти съдът приема по спорните по делото въпроси следното:
Съгласно чл. 386, ал. 2 от Кодекса за застраховането при настъпване на
застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение,
което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието,
освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна
стойност. Според чл. 499, ал. 2, изр. 1 КЗ при вреди на имущество обезщетението по
договора за застраховка "Гражданска отговорност" не може да надвиши действителната
стойност на причинената вреда. В чл. 400, ал. 1 и 2 КЗ е регламентирано, че за действителна
застрахователна стойност се смята стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго от същия вид и качество, а за възстановителна -
стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число
всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на
обезценка.
Т.е. при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение в случаите,
при които не се касае за тотална щета, а за причинени частични повреди, следва да бъде
съобразена стойността на ремонта на съответното имущество, който е необходим за пълното
му възстановяване във вида и качеството от преди произшествието. При съдебно предявена
претенция за заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да определи
застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на
3
настъпване на застрахователното събитие, като ползва заключение на вещо лице /в този
смисъл са решение № 52/08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №
109 от 14.11.2011 г. по т. д. № 870/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 209 от 30.01.2012 г. по
т. д. № 1069/2010 г. на ВКС II т. о., решение № 165 от 24.10.2013 г. по т. д. № 469/2012 г. на
ВКС, ІІ т. о. /.
От събраните по делото доказателства се установи, че към датата на настъпване на
пътнотранспортното произшествие увреденият автомобил е бил с валидна фабрична
гаранция и е следвало да се отремонтира единствено в оторизиран за това сервиз. В случая
извършеният ремонт, видно от представената калкулация от официалния сервиз и фактура
за ремонта, възлиза на стойност от 1107,98 лева, която стойност е потвърдена от вещото
лице в кредитираното заключение на съдебно-автотехническата експертиза, поради което
настоящият състав приема, че именно тази стойност съответства на действителния размер на
щетите, с оглед установеното гаранционно обслужване на увредения лек автомобил към
момента на настъпване на застрахователното събитие.
Обстоятелството, че увреденият автомобил е бил в гаранционен срок е от значение за
определяне на размера на обезщетението, тъй като то следва да се определи съгласно
стойността на ремонта в оторизиран сервиз на съответната марка, включващ задължение за
влагане при ремонт само на оригинални части. Следователно, приложима в случая е
стойността по първия вариант, даден от съдебноавтотехническата експертиза, поради което
съдът приема, че с изплащането на застрахователно обезщетение в размер на 1107,98 лв. за
ищеца е възникнало регресно вземане срещу ответника до размера на същата сума, както и
за разноските за определянето му, чиято дължимост ответникът не оспорва и по-конкретно в
претендирания размер от 15 лв., или общо за сумата от 1122,98 лв.
По тези съображения искът по чл. 411 КЗ е изцяло основателен и следва да бъде
уважен до пълния предявен размер.
По възражението за съпричиняване :
По обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика - т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по приложението
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК практика (решение №
45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. №
1117/2009 г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ІІ т. о.,
решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ІІ т.о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по
т. д. № 286/2010 г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г., решение №
169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. №
316/2011 г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно е
застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание
чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на
пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия по смисъла
4
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в причинна връзка с
настъпването на вредите, т. е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за
вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото
настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Или от съществено
значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен
принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на
делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от
съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право
да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват
допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с
предположения.
Освен това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на
ЗДвП от страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните последици, тъй
като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т. е.
във всички случаи съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване
на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото
лице.
В Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл виновно за
настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка между неговото
действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл.
ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение №
44/26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е прието, че вината на
пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това
способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни
последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на
съпричиняването. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с
поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за
възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този
начин и самите вреди.
В настоящия случай съдът намира за неоснователно възражението на ответника за
съпричиняване. Ответникът, чиято е тежестта, не доказа да е налице съпричиняване на
настъпилите вреди от страна на водача на л.а. М. Ц 400. Не е установено водачът на
увредения автомобил да се е намирал в платно за насрещно движение, не е установени и
дали на мястото на удара е имало знак за забрана на престоя и парирането, т.к. дори и
САТЕ дава не конкретно, а най – вероятно място на настъпване на удара. В констативния
протокол липсва отбелязване дали е имало или не такъв знак, а свидетелят К. също не
5
споменава да е имало знак за забрана на паркирането и престоя. Обстоятелство, че вещото
лице е дало заключение, че водачът на л.а. М. е имал възможност да предотврати ПТП-то,
ако при наличие на забранителен знак за спиране и престой, не е спирал на мястото, където е
настъпило ПТП-то, не променя извода на съда, тъй като на първо място се касае до
поведение, което е насочено към избягване на последиците на ПТП, а не за такова, което ги
причинява. На второ място това е хипотетично съждение – в случай, че на мястото е имало
такъв знак, което обстоятелство остава неустановено по делото. Освен това вещото лице е
категорично, че от техническа гледна точка причината за настъпване на ПТП е поведението
на водача на товарния автомобил, който не е оставил достатъчна безопасна странична
дистанция от намиращия се в дясно от него автомобил М. Ц 400 . Този извод напълно
кореспондира със свидетелските показания на свидетеля К., който казва, че от далеч е видял,
че М.ът спира, за да остави пътник. Видял, също че е тясно, но преценил, че може да го
размине и тръгнал.
Както бе посочено по-горе, релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51,
ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се
стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като
неблагоприятен резултат, какъвото принос в рамките на настоящото производство не бе
установен.
С оглед на изложеното, предявеният иск следва да бъде уважен изцяло.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже наличието на главен дълг и изпадането на длъжника в
забава – в случая при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД отправена покана от ищеца за заплащане
на главницата, получена от ответника.
По делото е приложена покана, получена от ответника на 22.04.2020г с 30 -дневен срок
за доброволно изпълнение, който е изтекъл на 23.05.2020г. По тази причина и доколкото
ответникът не доказа плащане на задължението си за лихва за забава и този иск се явява
основателен.
При този изход на спора, ищецът има право на всички разноски, които е направил в
производството на основание чл.78, ал.1 от ГПК, общо в размер на 659,76 лева /50 лв. –
държавна такса , 225 лева – депозит за СТЕ , 5 лева – тказа са СУ и 379,76 лв. – адвокатско
възнаграждение по приложен договор за адвокатка защита и съдействие, ведно с фактура и
банково извлечение от извършено плащане/.
Воден от горното, Софийски районен съд, 176 състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА Фирма с ЕИК: ................ основание чл. 411, ал. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД да
6
заплати на Фирма, с ЕИК: ................ сумите, както следва: 1122,98 лева, представляваща
регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ за вреди
на л. а. „М.“, с рег. № №, вследствие на ПТП от 24.02.2020г., с включени ликвидационни
разноски за определяне на обезщетението – 15 лева, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 21.05.2021г., до окончателното плащане, както и 112,31 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
23.05.2020г. до 21.05.2021г.
ОСЪЖДА основание 78, ал.1 от ГПК Фирма с ЕИК: ................ да заплати на Фирма, с
ЕИК: ................ сумата от 659,76 лева – разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7