Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 29.10.2019 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на първи октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3162 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 27.11.2018 год., постановено
по гр.дело №49295/2018 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, „Ч.Р.Б.“ АД е осъдено
да заплати на Н.Д.М. по иск с правно основание чл. 200 КТ вр. с чл. 52 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 100 000 лв. – част от вземане с цял размер от
200 000 лв., представляващо обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
изразяващи се в състояние на шок, плач, трудно заспиване, стрес, интензивна
потиснатост, безпокойство, душевно опустошение, разрив в живота и в отношенията
с останалите хора, вследствие на смъртта на И.А.М. от настъпила трудова
злополука на 16.05.2018 год. в гр.Плевен, Западна индустриална зона, на
отклонителен стоманено-решетъчен стълб №9 за КТП 442 от въздушна
електропроводна линия 20 Kv. „Сердика“, в двора на бетонов
възел на „А.М.“ ООД, вследствие на въздействието на електрическия ток, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 16.05.2018 год. /датата на
настъпване на увреждането/ до окончателното й изплащане, като на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на адв. С.Ч. сумата от 4 236 лв.
– възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ответника трето
лице-помагач ЗК „У.Ж.“ АД.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника „Ч.Р.Б.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че ищцата твърдяла, че
приживе била живяла на съпружески начала с пострадалия работник И.А.М., с
когото били създали здраво и задружно семейство, отношенията в което били
основани на взаимна обич, подкрепа, както между съпрузи. Тезата на ищцата обаче
не доказана по делото пълно и главно. Не били събрани доказателства, че между
нея и пострадалия действително съществувала подобна връзка. На първо място
бракът между тях бил прекратен по взаимно съгласие видно от решение № 630 от
04.03.2009 год. по бр.дело № 4472/2008 год. по описа на РС – Плевен. Ищцата
черпела основания за претенцията си от възприетото тълкувателно становище в ПП
№ 5/69 на ВС, но в случая тя била преживяла бивша съпруга на починалия и като
такава била изключена от кръга на близките, легитимирани да получат обезщетение
за неимуществени вреди. От друга страна не се установявало, че между двамата
бивши съпрузи са били налице посочените от ВС обективни критерии, за да бъде
извършена положителна преценка за това, че между тях действително е имало
съжителство /след развода/, сходно на брачното такова – не се твърдяло и не се
установявало те да имат общи деца, да са придобили общо имущество, да за
правили разпореждания и завети в полза един на друг /доколкото не били
наследници по закон един на друг/, както и да са живели на един адрес.
Необоснован бил изводът на СРС, че починалият и ищцата имали общо дете – данни
за произхода на А.М. от бащата не били налице, като предвид забраната по чл.
164, ал. 1, т. 1 ГПК не следвало да бъдат ценени гласните доказателства в тази
насока. Съжителството между починалия и ищцата не било и сходно на брачното,
т.е. връзката между тях не била трайна и продължителна. Събраните по делото
гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Цокова и Асенов не
установявали такава връзка да е била налице, като същата не можела да бъде
квалифицирана като трайна предвид данните за предшестващ развод. Тя не била и
дълбоко емоционална с оглед данните за изневяра в отношенията между съпрузите. Жалбоподателят
счита, че в хипотезата на трудова злополука кръгът на материално легитимираните
да получат обезщетение от работодателя за неимуществени вреди следвало да бъде
определен от наследствените права, а не в съответствие с ППВС № 4/61 год. и
ППВС № 5/69 год., тъй като отговорността на работодателя била договорна.
Същевременно изричната нормативна уредба в чл. 200, ал. 5 КТ и чл. 202 КТ
ограничавала кръга на правоимащите лица до наследниците по закон на починалия
при трудово злополука. На следващо място сочи, че било налице съпричиняване,
пред допуснатите от пострадалия нарушения на правилата за безопасност на труда
в няколко насоки. Той бил предприел действия по отремонтиране на изгоряла мостова
връзка самостоятелно, без да е подпомаган от поне един свой колега, каквото
било изискването по чл. 141 от Правилника за безопасност и здраве при работа в
електрически уредби на електрически и топлофикационни централи и по
електрически мрежи /ПБЗПРЕУЕТЦЕМ/. При качването си на стълба и започване на работа
за отстраняване на аварията пострадалият не бил изпълнил следните технически
мерки за безопасност: 1/ проверка за отсъствие на напрежение и 2/
присъединяване на преносим заземител – по арг. от чл. 126, т. 5-6 КТ вр. с чл.
33-34, ал. 1, т. 2-4 ЗБУТ. Пострадалият бил снабден от работодателя си с
необходимите предпазни средства – в т.ч. специална щанга и заземител, поради
което освен нормативно задължение /чл. 140 от правилника/, за него съществувала
и техническа възможност да провери дали по мрежата има напрежение. Назначената
по реда на чл. 58, ал. 1 КСО комисия била констатирала факти, които сочели на
нарушения на трудовата безопасност и технологичните правила, допуснати от
пострадалото лице. Изготвеният протокол имал характера на официален
удостоверителен документ и се ползвал с материална доказателствена сила и по
отношение на изложените в него факти – чл. 58, ал. 6 КСО. Свидетелят С.също
потвърдил, че при наличието на лични предпазни средства /диелектрични ръкавици,
щанга и заземител/ работникът е могъл да разбере дали по мрежата има
напрежение. Допуснатите от пострадалия нарушения следвало да се квалифицират
като груба небрежност. Извод за съзнаваните от него последици от нарушаването
на правилата на ЗБУТ се налагал от това, че работодателят бил провеждал
периодични изпити и инструктажи на служителите си за проверка и опресняване на
знанията им по ПБЗПРЕУЕТЦЕМ. Видно било от протокола №ПВ-72-13 от 07.08.2017
год., че пострадалият бил издържал проведен изпит по ЗБУТ, а на 16.04.2018 год.
бил преминал през периодичен инструктаж относно безопасността при работа и
трудовия травматизъм. При отчитане на всички обективни фактори обезщетението
следвало да бъде намалено поради съпричиняване със степен не по-ниска от 50 на
сто. Отделно от това определението от първоинстанционния съд обезщетение
било завишено и несъобразено с принципа
на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а искът – отхвърлен, евентуално – обезщетението да бъде намалено
поради съпричиняване. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответницата
по жалбата Н.Д.М. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че попадала в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени
вреди по смисъла на тълкувателно решение № 1/2016 год., ОСНГТК. От събраните
гласни доказателства се установявало, че отношенията между ищцата и пострадалия
били основани на дълбоки чувства на обич и разбирателство, като и към момента
на трагичния инцидент те живеели в едно домакинство като съпруг и съпруга и
заедно отглеждали детето А.. Без значение на фактическото съжителство било
обстоятелството дали са имали регистриран общ постоянен и настоящ адрес. От
друга страна те били регистрирани на един и същ адрес. От значение за
установяване на съвместно съжителство на съпружески начала бил не биологичният
произход на отглежданото дете, а факта на съвместното му отглеждане,
изграждането на дом и семейна среда за това дете. А фактът, че А. е биологичен
син на ищцата и пострадалия се установявал от бракоразводното решение по
гр.дело № 4472/2008 год. по описа на РС – Плевен и от представеното
удостоверение за наследници. Правилно СРС бил приел, че не е налице съпричиняване
на вредоносния резултат от пострадалия. Отговорността на работодателя можела да
бъде намалена по реда на чл. 201, ал. 2 КТ само в изключителни случаи – когато
пострадалият е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба
небрежност, но вината на пострадалия не можела да се предполага. Доказателствената
тежест за наличието на предпоставките по посочената норма била на работодателя,
като изводът за наличието на груба небрежност не можел да се основава на
предположение. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
С
определение по горепосоченото дело от 16.01.2019 год. е допълнено протоколното
определение от 01.11.2018 год. , с което на основание чл. 232 ГПК е прекратено
производството по делото по предявения частичен иск от А.И.М. срещу „Ч.Р.Б.“ за
сумата от 100 000 лв. – част от вземане с цял размер от 200 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И.А.М. при
трудова злополука от 16.05.2018 год. в частта за разноските, като на основание
чл. 78, ал. 4 ГПК А.И.М. е осъден да заплати на „Ч.Р.Б.“ АД направените
разноски в първоинстанционното производство за адвокатско възнаграждение в
размер на 4 765 лв. и е оставена без уважение молбата на А.И.М. за
допълване на протоколното определение от 01.11.2018 год. в частта му за
разноските.
Срещу
горепосоченото определение е подадена частна жалба от ищеца А.И.М.. Частният
жалбоподател поддържа, че искането на ответника за присъждане на разноски било
неоснователно, тъй като в хода на процеса, след предявяване на иска, било
извършено плащане на претендираната сума от третото лице-помагач –
обстоятелство, което бил признал с молба от 12.10.2018 год. Ответникът бил
релевирал този факт с молба от 25.09.2018 год., в която бил посочил, че
плащането удовлетворява изцяло вземането и погасява претенцията на ищеца.
Следователно задължението било погасено от трето лице, като ответникът не бил
признал иска /дори първоначално го бил оспорил с отговора на исковата молба/ и
бил дал повод за завеждане на делото – повече от четири месеца след изпадането
в забава не бил извършил плащане, въпреки че му били известни всички
обстоятелства около настъпване на увреждането. При условията на евентуалност
счита, че присъдените на ответника разноски да прекомерни. Действително в хода
на устните състезания в открито съдебно заседание от 01.11.2018 год. не бил
направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, но към този момент производството в
частта му по предявения от него иск било вече прекратено, а искането за
допълване на прекратителното определение все още не било депозирано.
Ответникът
по частната жалба „Ч.Р.Б.“ АД счита, че частната жалба следва да бъде оставена
без уважение. Поддържа, че сам по себе си актът на оттегляне на иска имплицитно
сочел за неговата неоснователност, като съдът нямал задължение да съобразява
други обстоятелства извън формалните изисквания по чл. 232 ГПК. Ответникът не
бил признал иска, нито бил извършил плащане в хода на процеса, поради което и
нямало основание да му бъдат възлагани в тежест разноските в процеса. Плащането
било извършено от застрахователя по полица „Злополука“, пред който ищецът бил
упражнил правото си без първоначално да признае този факт, като сторил това
едва след получаване на обезщетението и то по повод на представени от ответника
писмени доказателства. В този смисъл именно ответникът имал право на разноски и
искането му за допълване на определението се явявало основателно. Ищецът не бил
направил своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, в т.ч. и до изтичането
на срока за обжалване на определението за прекратяване на производството. Освен
това не бил представил и списък на разноските по чл. 80 ГПК.
По отношение на въззивната жалба:
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане частичен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ вр. с чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл.
272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за
вредите от трудова злополука или професионална болест, които са причинили
временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или
смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено,
независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има
вина за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената
вреда – неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и
обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/.
Безспорно е във въззивното
производство, а и от събраните доказателства се установява, че към датата на
процесната злополука – 16.05.2018 год., между ответното дружество и И.А.М. е
съществувало трудово правоотношение, по силата на което последният е заемал длъжността
„ел.монтьор изграждане/поддържане/ремонт на ел.линии и мрежи“, както и че на посочената
дата, около 13.00 ч., в гр.Плевен, Западна индустриална зона, на отклонителен
стоманено-решетъчен стълб №9 за КТП 442 от въздушна електропроводна линия 20 Kv. „Сердика“, в двора на
бетонов възел на „А.М.“ ООД, вследствие на въздействието на електрическия ток
била причинена смъртта му.
Не се спори между страните, че
посочената злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО,
според която норма трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето,
станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и
при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило
неработоспособност или смърт. Квалификацията на злополуката като трудова и
обстоятелствата, при които е настъпила, са установени и в представените
разпореждане №22131 от 28.06.2018 год. на НОИ – Териториално поделение – София град
по чл. 60, ал. 1 КСО /което е влязло в сила/ и протокол за резултатите от
извършено разследване на злополуката №5103-14-5 от 12.06.2018 год. на НОИ –
Териториално поделение – Плевен, ползващ се с материална доказателствена сила
съобразно чл. 58, ал. 6 КСО.
Спорните между страните въпроси по
същество във въззивното производство са свързани с активната материалноправна легитимация
на ищцата да претендира обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200 КТ в
качеството си на лице, което е живяло с починалия във фактическо съжителство на
съпружески начала, с размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и
наличието на съпричиняване от страна на пострадалия.
Видно е от приетото като
доказателство по делото влязло в сила решение №630 от 04.03.2009 год.,
постановено по бр.гр.дело № 4472/2008 год. по описа на РС – Плевен, че е бил
прекратен с развод по взаимно съгласие на основание чл. 100 СК /отм./
гражданският брак, сключен на 20.09.1997 год., между Н.Д.М. и И.А.М., като е
било утвърдено писменото им споразумение, съобразно което родителките права
върху малолетното дете А. – роден на *** год., се предоставят за упражняване на
майката като на бащата се дава право на конкретен режим на свиждане и контакти
с детето и същият се задължава да заплаща на детето, чрез неговата майка и
законен представител, месечна издръжка в размер на 100 лв., считано от
25.11.2008 год. до настъпването на законни причини за нейното изменение или
прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска от деня
на нейната дължимост, до изплащането й; семейното жилище, собственост, на
жената, се предоставя за ползване на нея, а след развода последната връща
предбрачното си фамилно име – М..
Настоящият съдебен състав счита с
оглед приетото в Решение № 499 от 9.01.2012 г. на ВКС
по гр. д. № 1577/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 140 от
24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1328/2012 г., III г. о., ГК и Решение № 115 от
15.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4455/2017 г., III г. о., ГК, както и в Определение № 1299 от 18.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3590/2015
г., ІV г.о., ГК, че обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на
пострадал от трудова злополука възмездява страданията или загубата от морална
опора и подкрепа, понесени от близките на починалия. Изхождайки от
предпоставката, че неимуществените вреди са неизмерими в пари, а увредените
лица са в различни отношения с пострадалия, Пленумът на Върховния съд на
Република България е приел ограничителни критерии за определяне на лицата,
имащи право на обезщетение. Така съгласно т. 2 от Постановление № 4 от
25.05.1961 год., Пленум на ВС, при смърт на пострадалия поради непозволено
увреждане, кръгът на лицата, имащи право на неимуществени вреди, се определя от
съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите,
възходящите и съпруга. С Постановление № 5 от 24.11.1969 год., Пленум на ВС, т.
2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 год. е допълнена в следния смисъл: имат
право на обезщетение за неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено
дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие
непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески
начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключил брак.
Съобразно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2016 год. от
21.06.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2016 год., ОСНГТК, материално
легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт
на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 год.,
Пленум на ВС, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни
болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
В тази връзка предявената от Н.Д.М.
претенция по чл. 200, ал. 1 КТ не се основава на наследствени права, съгласно
правилата за наследяване по Закона за наследството, а на лично претърпени
неимуществени вреди от смъртта на пострадал при трудова злополука, а с оглед
посоченото по-горе в т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 год., Пленум на
ВС, при смърт на пострадалия при непозволено увреждане, каквото безспорно е
трудовата злополука, кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за
неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост, без оглед
наследствените им права, а лицето, което е съжителствало на съпружески начала с
починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак /от което
съжителство е родено и дете/, като най-близък негов родственик има право на
обезщетение за преживените морални страдания от смъртта му.
При постановяване на посочените
по-горе Постановления на Пленума на ВС, отговорността на работодателя за вреди
от трудова злополука и професионално заболяване се е уреждала от общите правила
на ЗЗД – чл. 45 и чл. 49. Отделянето на имуществената отговорност на
работодателя при смърт или увреждане на здравето на работника или служителя е
извършено с КТ от 1986 год. Въведеният специален режим на имуществената
отговорност на работодателя – в отклонение от общата деликтна отговорност, уреден
самостоятелно в чл. 200 и сл. КТ, по никакъв начин не засяга обаче принципните
разбирания и възприетото дотогава тълкуване относно правните субекти, които са
легитимирани да търсят обезщетение за причинена им неимуществена вреда от
смъртта на пострадалия при деликт, което включва и отговорността на
работодателя за смъртта на работник или служител. Изрично разпоредбата на чл.
212 КТ предвижда, че за неуредените в чл. 200 – 202 КТ въпроси се прилага
общата гражданска отговорност по ЗЗД /виж и Тълкувателно решение № 45 от
19.04.1990 год. по гр.дело № 33/1989 год., ОСГК/. Така и в производството по
искове по чл. 200, ал. 1 КТ субсидиарно се прилагат правилата за деликтната
отговорност относно обема на имуществените вреди, подлежащи на обезвреда /чл.
51 ЗЗД/; принципът, въз основа на който съдът определя размера на обезщетението
за неимуществени вреди – по справедливост /чл. 52 ЗЗД/; отговорността на
работодателя при влошаване на здравословното състояние на работника или служителя
/чл. 51, ал. 3 ЗЗД/. Налице е действителна промяна в обществено-икономическите
отношения от 1961 год. – 1984 год. насам, като дори се разширяват и се срещат
по-често хипотезите на фактически сложилите се отношения като между съпрузи или
като между родители-деца; все повече те са признати и приравнени по последици
на юридическите такива. В този смисъл не е налице основание да се обяви за
загубило сила тълкуването, че право на обезщетение за неимуществени вреди от
трудова злополука или професионално заболяване, причинили смърт на работник или
служител, има както съпругът/съпругата на починалия, така и лицето, което е
било във фактическо съпружеско съжителство с починалия.
Отделно от това следва да се посочи,
че специалната уредба на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ не ограничава кръга на имащите право на обезщетение само до непосредствено
призованите наследници на починалия работник или служител. Такъв извод не може
да се направи от нормите на чл. 200, ал. 5 /предишна ал. 4 до измененията с ДВ,
бр. 83 от 2005 год./ и чл. 202 КТ. И това е така тъй като първата от посочените
разпоредби, с която законът постановява, че получаването на обезщетение по чл.
200 не се смята за приемане на наследство, следва принцип в пенсионното
законодателство /виж чл. 38 ЗП /отм./ и чл. 80, ал. 4 от КСО/, основан на
алиментния характер на плащането, предназначено да компенсира изгубването на
възможността да се получава издръжка от починалия /виж и чл. 140, ал. 1, т. 3 СК/. А втората по посочените разпоредби урежда единствено въпроса за правото на
регрес на работодателя – нейното предназначение е да определи приложимия закон
спрямо регресната отговорност на други работници или служители на същия
работодател, които са причинили увреждането, поради което и употребеният в нея израз „изплатеното на
неговите наследници“ не е равнозначен на изчерпателно изброяване на лицата,
имащи право на обезщетение.
Следователно в разглеждания случай
на ищцата би могло да се присъди обезщетение ако е доказана особено близката й
връзка с починалия и действително претърпените от смъртта му сериозни вреди
/като интензитет и продължителност/.
Въз основа на съвкупната преценка на
доказателствата по делото въззивният съд приема, че изводът на СРС, че ищцата е
от кръга на лицата, имащи право на обезщетение, както и за настъпили за същата в
резултат на смъртта на И.А.М. сериозни морални болки и страдания, е правилен. Установено
е по несъмнен и категоричен начин от показанията на свидетелите Ц.Л.Ц.и Г.А.А..,
които подлежат на кредитиране като ясни, последователни, житейски логични и
неопровергани от останалия доказателствен материал, че след 2009 год. /въпреки
че се били развели по взаимно съгласие/ ищцата и починалия живеели заедно на
съпружески начала, отглеждали заедно сина си А. /навършил пълнолетие през 2016
год./, грижели се един за друг и отношенията им били основани на взаимно
уважение, привързаност, доверие и подкрепа. Пострадалият бил глава на
семейството и внезапната му смърт лишила ищцата от неговата морална и
материална подкрепа. След злополуката ищцата била в състояние на шок и стрес,
плачела, заспивала трудно, била неспокойна и потисната, чувствала се душевно
опустошена, като настъпил разрив в отношенията й с останалите хора.
Във връзка с оплакванията във
въззивната жалба следва да се посочи, че предшестващ развод между ищцата и
починалия сам по себе си не изключва възможността впоследствие те да установят
наново трайна и продължителна връзка /сходна на брачната/, при липсата на
каквито и да било опровергаващи данни. А обстоятелството, че двамата са живеели
през цялото време в общо домакинство, т.е. на един адрес, е доказано въз основа
на ценените гласни доказателства по делото.
Размерът на обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД. Справедливостта,
като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва
винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са
имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. Тя се извежда от преценката на конкретните
обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на
увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици,
тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото
обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна
степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото действие – виж и т. 11 от Постановление № 4 от
23.12.1968 год., Пленум на ВС.
В разглеждания случай, след
преценката на конкретно установените обстоятелства – че след 2009 год. до деня
на злополуката починалият и ищцата са живеели заедно на съпружески начала, че
внезапната смърт на най-близкия й човек, респ. другар в живота – в активна и
трудоспособна възраст /на 44 години/, е довела до дълбока психологична травма,
негативни изживявания, стрес, болки и страдания с голям интензитет, изгубила е
в негово лице морална и финансова подкрепа
в живота си и същевременно отчитайки възрастта на ищцата, икономическата
обстановка в страната към момента на злополуката, в т.ч. ръста на икономически
растеж и стандарта на живот, настоящият съдебен състав намира, че с определянето
на обезщетение в размер на 100 000 лв. ще бъде постигнат справедлив баланс
между претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда
съобразно принципа, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както законосъобразно
е приел и първоинстанционният съд. От значение е и създаденият от съдебната
практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като „справедливостта“ до
голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални
ценности, а в сферата на последните равенството в обществото намира най-чист
израз /виж Решение № 110 от 25.05.2017 г. на ВКС по гр.
д. № 2808/2016 г., IV г. о., ГК/.
Горепосочената сума е дължима ведно
със законната лихва от момента на настъпване на увреждането /трудовата
злополука/ – виж Решение № 217 от 25.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1038/2012
г., ІV г. о., ГК.
Възражението на ответника за
съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, направено своевременно в
отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК, се явява неоснователно.
Умисълът в гражданското право е
идентичен с този в наказателното право – той е субективно отношение на дееца,
изразяващо се в искане или съзнаване на последиците от неговото деяние.
Пренесено на плоскостта на настоящия казус това би означавало ищцата да желае
или да допуска увреждането, при това да го е предизвикала сама – било като
умишлено не раздвижва крайниците си, било като умишлено стъпва накриво,
предвиждайки, че ще загуби равновесие и ще падне. Умисълът не се предполага, а
следва да се докаже от този, който го твърди – т.е. от ответника. По делото не
е ангажирано каквото и да било доказателство, че ищцата умишлено е увредила
здравето си.
Що се отнася до наличието или
липсата на груба небрежност, следва да се отбележи, че в областта на частното
право /част от което е и трудовото/ грубата небрежност е квалифицирана степен
на небрежност. Релевантно за обикновената небрежност е неполагането на
дължимата грижа /най-често – тази на добрия стопанин/, а грубата небрежност се
характеризира с неполагане и на най-елементарната грижа, тази, която и
най-небрежният човек би положил за своите работи. И двете степени на
небрежността имат предимно обективен характер, поради което те се извеждат от
поведението на дееца в конкретната фактическа обстановка, а в по-малка степен е
от значение наличието на съответно субективно отношение /интелектуален момент/.
При трудова злополука намаляване на отговорността на работодателя може да има
само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно
старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и мерки за
безопасност. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, работодателят, въвел възражение за
съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука
е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на
работата, т.е. при условията на пълно и главно доказване работодателят трябва
да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата за
безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно
старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и мерки за
безопасност. Изводът за съпричиняване от страна на работника не може да почива
на предположения, нито може да се обоснове само с допуснати от него нарушения
на правилата за безопасност – работникът е допуснал груба небрежност само в
случаите, когато поведението му съставлява тежко нарушаване на задължението да
положи дължимата грижа при изпълнение на работата. Преценката за положената
грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила
злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е
следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата.
При липса на доказателства за точния механизъм на настъпване на злополуката и
за действията на работника, довели до увреждането, възражението за
съпричиняване поради проявена от работника груба небрежност не е доказано – в този
смисъл Решение № 348 от 11.10.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 387/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 291 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г., IV г.
о., ГК, Решение № 62 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2798/2014 г., IV г.
о., ГК, Решение № 60 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5074/2013 г., IV г.
о., ГК, Решение № 252 от 30.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1364/2016 г., IV
г. о., ГК, Решение № 94 от 29.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2649/2018 г., IV г.
о., ГК.
Когато трудовата злополука е
настъпила в резултат на работа с необезопасени машини и съоръжения или без да е
проведен точен инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност
при работа, то поведението на работника не може да бъде окачествено като груба
небрежност, освен когато от обстоятелствата е несъмнено ясно, че определени
негови действия могат да доведат до злополуката, увреждаща здравето му – виж
Решение № 977 от 14.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 298/2009 г., ІV г. о., ГК и Решение № 157 от 24.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6210/2013 г., III
г. о., ГК.
В разглеждания случай по делото не е
доказано, че настъпването на злополуката е резултат от проявена от починалия
груба небрежност. Действително несъмнено е, че И.А.М. е преминал през последен
периодичен инструктаж по безопасност и здраве при работа на 16.04.2018 год.,
като е издържал и тестовете от проведен изпит за проверка на знанията по
Правилника за безопасност и здраве при работа в електрически уредби на
електрически и топлофикационни централи и по електрически мрежи – ПБЗПРЕУЕТЦЕМ /потвърдена
пета квалификационна група по ел. безопасност/.
Видно е от съставения протокол за
резултатите от извършеното разследване на злополуката №5103-14-5 от 12.06.2018
год., че във връзка с възстановителни работи по ел.захранването на клиенти от
ЕП 20 кV „Сердика“ на място била изпратена група, водена от И.М., който открил
прегоряла мостова връзка и поискал извод „Сердика“ да бъде изключен и заземен
за отстраняване на аварията. Няколко минути по-късно Н.П.П., на длъжност
„инженер енергиен диспечер“ предал на И.М., че разпореждането е изпълнено и че
следва да проверят и обезопасят на място, след което да започнат работа по
отстраняване на аварията. Същевременно е установено, че Н.П.по погрешка е
разпоредил изключването на ел. провод кV „Сердика“ /въздушна линия с напрежение
над 1 000 V/ от ел.подстанция Плавен 2 вместо от ел. подстанция Плевен 1,
като по този начин не е изключил ел.захранването на мястото на злополуката и не
е обезопасил работното място. В протокола е изрично отразено, че липсват ясни и
точни свидетелски показания относно действията на И.М. в момента на
злополуката, като е прието, че най-вероятно същият се е качил на отклонителен
стоманорешетъчен стълб №9 за ТП 442 от въздушната електроповодна линия 20 кV
„Сердика“ – предвид намерената при огледа на място стълба, опряна на посочения
стълб, че е бил сам и не е извършил
проверка за отсъствие на напрежение и поставяне на преносими заземители, в
резултат на което е попаднал под въздействие на електрически ток.
От показанията на свидетеля С.С.С./заместник
ръководител направление в дирекция „Експлоатация и поддръжка“ в ответното
дружество/, което следва да бъдат ценени като ясни, житейски логични и
достоверни, се установява, че служителите, изпратени да отстранят аварията, в
т.ч. починалият, са разполагали с необходимите лични предпазни средства и
средства за колективна защита – тестер за напрежение до 1 000 V /т.нар.
указател/, диелектрични ръкавици, инструменти с изолирани дръжки, автомобил,
оборудван с указател за напрежение над 1 000 V, манипулационна щанга,
електрически боти, електрическо килимче и преносими заземители за съответните напрежения.
Стандартното напрежение от 20 киловолта се проверявало от двама души със
съответната квалификационна група с предпазни диелектрични ръкавици и колан,
като се доближавали тоководещите части и в зависимост от наличието на
напрежение те издавали звуков или светлинен сигнал. След проверка на отсъствие
на напрежение се поставяли преносими заземители. Свидетелят заявява, че не е
присъствал на мястото на инцидента при извършването на ремонта.
Както вече бе посочено, протоколът
от разследването на комисията по трудовата злополука има обвързваща
доказателствена сила относно осъществилите се факти /механизма на злополуката/,
съгласно чл. 58, ал. 6 КСО, но в случая законосъобразно СРС е приел, че
разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ не може да бъде приложена, тъй като по делото
липсват достатъчно данни за конкретните действия на почиталия преди
злополуката, в т.ч. че е осъзнавал реалната възможност, че в резултат на негови
действия /бездействия/ ще настъпи неблагоприятния резултат, независимо от което
той е предприел и е извършил съответните действия /бездействия/ със
самонадеяната увереност, че този резултат няма да настъпи или че той ще е в
състояние да го предотврати. Предположенията на комисията, разследвала
злополуката, потвърждават правния извод на първоинстанционния съд за липсата на
допусната от починалия груба небрежност, в причинно-следствена връзка с която
да е настъпил резултатът.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на частната жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок,
поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Първоначален предмет на
производството по гр.дело №49295/2018 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, е бил
предявен от А.И.М. /син на починалия И.М./ срещу „Ч.Р.Б.“ АД иск с правно
основание чл. 200, ал. 1 КТ за сумата от 100 000 лв. – част от вземане с
цял размер от 200 000 лв., представляващо обезщетение за неимуществени
вреди.
На 12.10.2018 год. ищецът А.М. е
подал молба, с която е заявил, че в хода на производството подпомагащата страна
ЗК „У.Ж.“ АД му е изплатила застрахователно обезщетение в размер на
120 960 лв., а в откритото съдебно заседание, проведено на 01.11.2018 год.
в първоинстанционното производство, същият, чрез процесуалният си представител
– адв. Т., е оттеглил претенцията. С протоколно определение от посочената дата
производството в тази му част е било прекратено на основание чл. 232 ГПК, даден
е бил ход на устните състезания по претенцията на ищцата Н.М., а адв. Т.е
заявила, че не прави възражение по списъка на разноските, представен от
ответника.
Своевременно – на 08.11.2018 год., ищецът
А.М. и ответното дружество са релевирали искания по чл. 248 ГПК за допълване на
определението за прекратяване на производството в частта му за разноските.
За да постанови обжалваното определение, СРС е
приел, че ответникът не бил станал повод за завеждане на производството, че при
прекратяване на производството при условията на чл. 232 и чл. 233 ГПК същият
имал право на разноски, че плащането в хода на процеса може да бъде отчетено
като обстоятелство по чл. 78, ал. 2 ГПК, но само ако искът не бъде оттеглен или
производството не бъде прекратено, поради направен отказ от иск, тъй като в
тази хипотеза, когато е налице плащане в хода на процеса, макар и искът да бъде
отхвърлен, то разноските трябва да бъдат възложени в тежест на ответника, че
при оттегляне или отказ от иска мотивите на ищеца за това му процесуално
поведение били без значение, както и че ищецът не е релевирал надлежно
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Определението е правилно като краен
резултат.
По общото правило на чл. 78 ГПК
присъждането на разноски на страните се основава на вината на противната
страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни
действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е., логиката на закона
е, че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна
сфера. В този смисъл задължението за заплащане на разноски е задължение за
заплащане на понесените от съответната страна вреди.
Ответникът може да се освободи от
отговорност за разноски, но само ако с поведението си не е дал повод за
завеждане на делото и е признал иска – чл. 78, ал. 2 ГПК. Т.е., възлагането на
разноските в тежест на ищеца е предпоставено от кумулативното наличие на
установените в посочената разпоредба изисквания. Преценката в тази насока е
винаги конкретна с оглед фактите по делото и неговия предмет.
Когато ответникът е дал повод за
завеждане на делото и в хода на производството е направено оттегляне или отказ
от иска, обусловени от новонастъпили обстоятелства, независещи от ищеца, а
възникнали в резултат на действия на ответника, извършени след подаване на
исковата молба и водещи до отпадане необходимостта от съдебна защита на
заявеното като спорно право – например извършено плащане на претендираната
сума, ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при
прекратяване на производството, в отклонение от правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК,
съдът при разпределяне тежестта за разноските да съобрази, като относими,
причините за прекратяването и да изследва по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК дали
нуждата от съдебна намеса не е отпаднала в резултат на извънпроцесуалното
поведение на ответника, който иначе е дал повод за предявяването на иска.
В този смисъл правилото на чл. 78,
ал. 4 ГПК не е абсолютно. При буквалното му прилагане, без съобразяване на
общия принцип, че разноските по делото се понасят от страната, която с
незаконосъобразното си поведение, е станала причина за завеждане на делото, би
се стигнало до неоснователно обогатяване на едната от страните за сметка на
другата, каквато правото се стреми да не допуска. Това правило е приложимо
тогава, когато искът е бил изначално – със завеждането на исковата молба,
недопустим /която недопустимост по правни последици спрямо разноските
законодателят е приравнил на тези при отречено с решението право/ или когато
оттеглянето или отказът от него, довели до прекратяването, са по незаявена или
неустановена причина. Във всички останали случаи, когато причината за завеждане
на делото се намира в извънпроцесуалното поведение на ответника и пак поради
негово процесуално или извънпроцесуално поведение последващо се стигне до
прекратяване на производството, поради отпадане на правния интерес от
продължаването му, той следва да понесе отговорността за разноските – в този
смисъл Определение № 247 от 30.05.2019 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 2001/2019 г., IV г. о., ГК, Определение № 388 от 11.07.2017 г. на ВКС по ч. т.
д. № 831/2017 г., II т. о., ТК, Определение № 611 от 26.10.2017 г. на ВКС по ч. т.
д. № 2396/2017 г., I т. о., ТК, Определение № 595 от 22.11.2017 г. на ВКС по ч. т.
д. № 2217/2017 г., I т. о., ТК, Определение № 843 от 17.11.2014 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 6176/2014 г., IV г. о., ГК, Определение № 277 от 14.05.2014 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 2432/2014 г., I г. о., ГК, Определение № 1176 от 28.12.2012 г. на ВКС по ч.
т. д. № 560/2012 г., II т. о., ТК, Определение № 300 от 20.04.2012 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 245/2012 г., IV г. о., ГК, Определение № 626 от 20.08.2012 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 275/2010 г., IV г. о., ГК, Определение № 767 от 5.09.2012 г. на ВКС по ч. т.
д. № 251/2012 г., II т. о., ТК, Определение № 571 от 14.07.2010 г. на ВКС по ч. т.
д. № 558/2010 г., II т. о., ТК и др.
Основен принцип на правото, изведен
от забраната за допускане на неоснователно обогатяване, е, че кредиторът не
може да получи плащане, а длъжникът да изпълни два пъти за едно и също него.
Този принцип намира приложение и на плоскостта на непозволеното увреждане.
Задължението, което едно лице поема по силата на договор /застрахователят/ да
обезщети увредения от деликта, е за изпълнение вместо прекия причинител на
вредата в рамките на отговорността, която носи последният. Независимо от
основанието за плащане, на обезщетяване подлежат едни и същи вреди и доколкото
репарирането им се дължи в паричен еквивалент, при едно или повече задължени
вместо и освен деликвента лица, отговорността на всеки един от тях поотделно и
общо не би могла да надвиши действителния размер на претърпените от деянието
вреди, които поначало дължи да обезщети причинителят на вредата. Плащането,
извършено от едно от задължените по този начин лица, погасява правото на
увредения да търси същото или в по-висок размер обезщетение за вече
репарираните вреди от останалите, а платилият се суброгира в правата на
увредения срещу деликвента – такова е разрешението, дадено с т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2014 год.
на ОСТК и т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 год. на ВКС по
тълк.дело № 1/2010 год., ОСТК, с което е прието, че застрахователят по задължителна
имуществена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите обезщетява
причинените вреди в същия размер, в който е задължен да ги обезщети
застрахованият деликвент, а с плащането от страна на единия се погасява правото
на увредения са претендира обезщетение за вредата от другия. Такова е
предназначението и на предвидената в чл. 200 КТ неограничена /но в пълния
размер на вредата/ отговорност на работодателя спрямо работниците и служителите
му, когато непозволеното увреждане е настъпило от трудова злополука по смисъла
на чл. 55, ал. 1 КСО. Когато то е причинено от действия или бездействия на
негово работници или служители, работодателят има регресно право срещу тях по
чл. 202 КТ, а при липса на трудово правоотношение между него и причинителя на
вредата, регресът се осъществява по общото правило на чл. 54 ЗЗД. Във всички разгледани
случаи задължението за плащане, подобно на това на причинителя на вредата, има
обезщетителна функция и цели да я поправи чрез паричен еквивалент. Последният
следва да бъде в един и същ размер както спрямо този, който я дължи, така и
спрямо този, който я получава, за да бъде постигнат справедлив баланс в
правоотношенията.
Специфичен вид застраховка срещу събития,
свързани с живота, здравето и телесната цялост на физическите лица,
представлява застраховката „Трудова злополука“, която работодателят е задължен
да сключи за определена категория работници или служители по силата на чл. 461,
т. 3 КЗ /респ. чл. 249, т. 3 КЗ – отм./ вр. с чл. 52 от Закона за здравословни
и безопасни условия на труд вр. с Наредба за задължително застраховане на
работниците и служителите за риска „трудова злополука“. Предвидената от
законодателя задължителна застраховка има двойно предназначение, тъй като
обезпечава както интереса на наетите по трудов договор лица, така и финансовия
интерес на работодателя да обезпечи собствената си обезщетителна отговорност по
чл. 200 КТ за вреди, причинени на негов работник или служител при и по повод
изпълнението на задълженията му. Поради това и предвид факта, че платимата по
такава застраховка застрахователна сума от една страна обезпечава отговорността
на работодателя, а от друга цели да обезщети работника или служителя /респ.
други правоимащи лица/, същата, след като вече е била заплатена от
застрахователя в полза на увредения, на основание чл. 200, ал. 4 КТ се приспада
от дължимото от работодателя обезщетение за пълния размер на вредата от
злополуката. Доколкото част от дължимото му обезщетение за вредата е било
погасено по този начин, увреденият би могъл да получи от всяко от останалите
задължени лица само остатъка. Това означава, че когато претендира обезщетение
за вредите от някое от задължените спрямо него лица, посочени по-горе, след
определянето на точния размер на същото, от него следва да се приспадне вече
получената по силата на покритата имуществена отговорност на работодателя сума
– виж Решение № 116 от 03.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 1921/2016 г., І т. о.,
ТК, Решение № 227 от 25.10.2016 г. на ВКС по гр. д. №
1405/2016 г., IV г. о., ГК,
В разглеждания случай, независимо от
това, че искът /искането/ срещу застрахователя по задължителна застраховка
„Трудова злополука“ и искът по чл. 200, ал. 1 КТ са различни по правно
основание, предмет и ответници, макар да съществуват паралелно, да принадлежат
на едно и също лице и да възникват като правна възможност в един и същи момент
при наличие на общи правопораждащи ги факти, настоящият съдебен състав приема,
че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за
разноски – напротив те трябва да бъдат възложени в тежест на ищеца А.М. на
основание чл. 78, ал. 4 ГПК. И това е така, тъй като настъпилото след подаване
на исковата молба обстоятелство – плащане на застрахователно обезщетение, не е възникнало
в резултат на действията на ответното дружество. Освен това с оглед изложеното
вече по-горе извънпроцесуалното и процесуалното поведение на ответника се явява
добросъвестно /след като вече е бил обезпечил определена застрахователна сума,
за което е изразходвал собствени парични средства/, доколкото същият е уведомил
ЗК „У.Ж.“ АД за застрахователното събитие 2 дни след настъпването му, като на
12.07.2018 год. е отправил и искане до застрахователя за изплащане на застрахователно
обезщетение на наследниците на починалия /т.е. на ищеца, за което и същият е
бил уведомен/, към което е приложил съответните документи по чл. 11 от
Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска
„трудова злополука“. Впоследствие е било изпълнено и указанието на
застрахователя за представяне допълнително на копие от трудовия договор на И.М.
и данни за регистрацията му в НАП /виж писмо, получено от ответника на
16.08.2018 год. – на л. 90 от първоинстанционното дело/. В този смисъл следва
да намери приложение предвиденото в чл. 78, ал. 2 ГПК изключение от общото
правило за възлагане на разноски.
Искането на частния жалбоподател
/ищеца/ по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на разноските на ответника за адвокатско възнаграждение е
недопустимо да се прави след постановяване на съдебния акт по делото /в частност определение
за частично прекратяване/ – по реда и в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и още
по-малко в срока за обжалване по чл. 248, ал. 3 ГПК. Това искане следва да бъде релевирано от страната най-късно до
приключване на последното заседание в съответната съдебна инстанция, най-късно
в което страните трябва да направят и самите претенции за присъждане на
разноски и да представят списък по чл. 80 ГПК /арг. и от принципа за равенство на
страните в процеса, установен в нормата на чл. 9 ГПК/ – В този смисъл Определение № 13 от 17.01.2013 г.
на ВКС по гр. д. № 1161/2012 г., IV г. о., ГК, Определение № 321 от 25.11.2013 г.
на ВКС по гр. д. № 442/2012 г., I г. о., ГК, Определение № 337 от 3.10.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 1101/2010 г., II г. о., ГК, Определение № 265 от 4.07.2013 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 3923/2013 г., II г. о., ГК, Определение № 22 от 27.01.2012 г.
на ВКС по т. д. № 682/2010 г., I т. о., ТК и др.
В
разглеждания случай, както вече бе посочено, в откритото съдебно заседание на 01.11.2018 год.,
проведено в първоинстанционното производство /в което е участвал процесуаленият
представител на ищеца А.М./, ответното дружество е релевирало искане за присъждане
на разноски и е представило списък по чл. 80 ГПК, който съдържа описание на претендираните от страната държавна такса за
съдебно удостоверение в размер на 5 лв. и адвокатско възнаграждение за тази съдебна инстанция в
размер на 9 530 лв. В това съдебно заседание,
а и преди това, ищецът А.М. не е заявил искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради
което и правото му да иска намаление на размера на претендираните от „Ч.Р.Б.“ АД разноски за възнаграждение за
един адвокат в първоинстанционното производство – 4 765 лв. /половината от
горепосочената сума/ се
явява преклудирано.
Ето защо всички развити от частния
жалбоподател оплаквания са неоснователни, а частната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от въззивното
производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/
следва да бъде осъден да заплати на адв. С.Ч. сумата от 4 236 лв. /с ДДС/,
представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл.
38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.11.2018 год., постановено по гр.дело №49295/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 156 с-в.
ОСЪЖДА „Ч.Р.Б.“ АД, ЕИК ******със
седалище и адрес на управление:***, БенчМарк Бизнес Център, да заплати на адв. С.С.Ч.,
с адрес: ***, сумата от 4 236 лв. /с ДДС/, представляваща възнаграждение
за безплатно процесуално представителство във въззивното производство по чл.
38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ответника трето лице-помагач ЗК „У.Ж.“ АД.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната
жалба на А.И.М. срещу определението от 16.01.2019 год., постановено по гр.дело №49295/2018 год. по описа на СРС, ГО,
156 с-в.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните, а в частта му с
характер на определение – пред Върховния касационен съд с частна жалба в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/