О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
№ 6953 09.07.2018
г. гр.Пловдив
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, XXI гр.
състав, в закрито
заседание на 09.07.2018 г. в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 2493/2018 г. по описа на ПРС, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на Б.А.Д.,
ЕГН ********** – лично и в качеството му на ЕТ с фирма „К – Б.Д.”, ЕИК …..
против „Първа инвестиционна банка” АД, ЕИК *********.
Твърди се по реда на чл. 417 ГПК да е издадена заповед
за незабавно изпълнение № 5980/16.05.2011 г. и ИЛ от 16.05.2011 г. по ч.гр.д. №
8514/2011 г., като е разпоредено солидарно
плащане на конкретни суми за главница и наказателна лихва по договор за
кредит и анекс към него, ведно със законна лихва и разноски.
Ищецът заявява да не дължи сумите по ИЛ, поради
изтекла погасителна давност през период от 2011 г. до 2017 г., т.е. след издаване на изпълнителния титул до образуване на изп.
дело пред ….. през м. януари 2017 г. /вж. ИМ – л.6/.
Моли за установяване недължимостта
на сумите.
С определение на ПОС по в.гр.д. № 1074/2018 г. делото
е върнато за разглеждане на иск по чл. 439 ГПК, подаден от ФЛ – лично и в
качеството му на ЕТ.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен
отговор. Релевира възражение за местна неподсъдност
на спора, т.к. седалището и адресът на управление на банката били в гр. София,
при което делото следвало да бъде разгледано от компетентния СРС.
Отделно, навежда възражение за недопустимост на
предявения иск. Твърди, че по образувано въз основа на изп.
лист ИД № …… на ищеца /като ФЛ и ЕТ/ били връчени покани за доброволно
изпълнение, ведно с преписи от заповедта и ИЛ, на 09.02.2017 г. В срока по чл.
414, ал. 2 ГПК не били подадени възражения. Поради това, твърденията за недължимост на сумите по ИЛ, поради изтекла погасителна
давност за период до образуване на изп. дело, били преклудирани, т.к. фактът на изтичане на давността бил
известен, но не бил въведен в срока за възражение. Искът по чл. 439 ГПК при
тези твърдения бил недопустим. Представя ПДИ и се позовава на съдебна практика.
Моли за прекратяване на производството. Претендира разноски.
Съдът
намира следното:
По възражението за местна подсъдност:
Същото е допустимо, като направено в срока по
чл. 131 ГПК, съгласно чл. 119, ал. 3 ГПК. Разгледано по същество е
неоснователно. Приложима е разпоредбата на чл. 113 ГПК - ищецът има качеството
на „потребител” по смисъла на § 13, т.1 ЗЗП, поради което при упражнено от него
право на избор на местна подсъдност, общата по чл. 105 ГПК
се дерогира.
По възражението за недопустимост:
Същото е основателно.
Според чл. 439, ал.2 ГПК, искът, с който се
оспорва изпълнението, може да бъде основан само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание.
В исковата молба изрично се твърди, че
вземанията по процесния ИЛ са погасени по давност, изтекла
за период от деня, следващ издаването на изп. титул,
до образуване на изп. дело.
От представените от ответника доказателства е
видно, че в хода на образуваното изп. производство,
на длъжника е връчена ПДИ, ведно с подлежащия на изпълнение акт. Няма твърдения
и данни в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, по заповедното производство
да са постъпили възражения за недължимост /в т.вр. е и приложената справка от деловодната програма на
съда/.
В настоящото производство се твърдят единствено факти,
които са били налице /изтекъл период
от време/, още към момента на получаване на ПДИ. Следователно, в рамките на
срока по чл. 414 ГПК, длъжникът – ищец е могъл да подаде възражение за недължимост и в евентуален исков процес по чл. 422 ГПК да
бъде разглеждано правопогасителното му възражение
/т.11в ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г.
ОСГТК ВКС/.
Това не е сторено, при което възможността да се позове
на така изтеклия давностен срок /до образуване на ИД/ е преклудирана.
Този пропуск не може да бъде саниран, чрез
предявяване на специалния уст. иск по чл. 439 ГПК.
След стабилизиране на изп.
сила на заповедта, обективираното в нея вземане не
може да се оспорва от длъжника по съображения и с оглед факти, които е могъл и е следвало да заяви в
рамките на срока за възражение по чл. 414 ГПК, т.е. преди влизането й в сила. В
случая, оспорването на вземанията се основава именно на такива факти. Ето защо,
те не са от категорията на предвидените изключения в чл. 439 ГПК, което да
обуслови допустимост на настоящия процес.
Неподаването
на възражение по чл. 414 ГПК има за
последица създаване на стабилитет на заповедта
за изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира,
освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК
или чл. 439 ГПК. На новонастъпили
/т.е. настъпили след влизане в сила на
заповедта за изпълнение/ факти длъжникът може да се позовава при оспорване
на изпълнението по чл. 439 ГПК. Както се
посочи, в настоящия случай такива новонастъпили факти
не се твърдят, т.к. се поддържа давността да е изтекла още към момента на
образуване на ИД /м. януари 2017 г./. Заповедта е влязла в сила след изтичане
на срока за възражение, т.е. към 24.02.2017 г. Поради това и твърдените факти
нямат характер на новонастъпили след влизане в сила
на заповедта за изпълнение, при което предявеният иск по чл. 439 ГПК е
недопустим.
В този смисъл и в подкрепа на застъпеното становище е
налице трайна, непротиворечива, както и
задължителна /като постановена по
реда на чл. 274, ал.
3 ГПК/ съдебна практика –
Решение № 781 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г., III г. о., ВКС;
Определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г., I т. о., ВКС и
цитираните в него съд. актове; Определение № 831 от 17.12.2013 г. по ч. гр. д.
№ 7393/2013 г., IV г. о., ВКС; Определение № 306 от 22.06.2015 г. по ч. гр. д.
№ 3111/2015 г., I г. о., ВКС; Определение № 616 от 10.07.2012 г. по ч. т. д. №
472/2012 г., II т. о., ТК, ВКС; Определение № 292/03.06.2011 г. по ч.гр.д. №
156/2011 г. на III
г.о. ВКС; Определение № 480/27.07.2010 г. по ч.гр.д. № 221/2010 г. на IV г.о. ВКС и др.
С оглед горното, исковата
молба следва да бъде върната,
а производството – прекратено.
Изложените в настоящото определение аргументи не
са били предмет на проверка от ПОС, видно от Определението по приложеното
в.ч.гр.д.
На основание чл. 78, ал. 4 ГПК, ответникът има право
на разноски, които се определят от съда в размер на 100 лева, на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл.
25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр.
с чл. 37 ЗПрП.
Така мотивиран и на основание чл. 121 и чл. 130 ГПК,
съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ възражението на ответника
за местна неподсъдност на делото и искането за изпращането му на СРС.
ВРЪЩА като недопустима искова молба с вх.№
9145/12.02.2018 г., предявена от Б.А.Д., ЕГН ********** – лично и в качеството
му на ЕТ с фирма „К. – Б.Д.”, ЕИК ********* против „Първа инвестиционна банка”
АД, ЕИК *********.
ПРЕКРАТЯВА производството по гражданско дело № 2493 по
описа за 2018 г. на Районен съд- Пловдив, XXI гр.с.
ОСЪЖДА
Б.А.Д., ЕГН **********, с
адрес: *** да плати на „Първа
инвестиционна банка” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Драган Цанков” № 37, сумата от 100
лева /сто лева/ – разноски за настоящото производство.
Определението подлежи на обжалване от страните
с частна жалба пред Окръжен съд- Пловдив в едноседмичен срок от връчването му.
Препис от Определението да се връчи и на двете
страни, чрез пълномощниците им.
СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП