Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260885 16.10.2020 година град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на
десети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 6716 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК ********* против Н.Р.А., ЕГН **********, с която са предявени обективно
съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с
чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11,
т.33 ЗПК, чл. 86, вр. с чл. 99 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 28.10.2016 г. между ответника и трето лице –
кредитор „Провидент Файненшъл България” ООД бил сключен договор за
потребителски кредит № …, при общи условия и спазване на ЗПК, с предоставена
сума от 1750 лева, платима ведно с договорна лихва, в срок до 24.12.2017 г. на
60 седмични вноски.
Ответникът се съгласил да му бъдат начислени такси и комисиони за
допълнителни услуги – за оценка на кредитно досие и услуга „кредит у дома” – за
предоставяне на сумата в дома на потребителя и седмично събиране на вноските по
местоживеенето му. Ответникът платил 859,34 лева.
На
01.07.2017 г. бил сключен договор за цесия, с който вземанията били прехвърлени
на „Изи Асет Мениджмънт” АД, ведно с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, което от своя страна ги прехвърлило с приложение № 1 от
01.03.2018 г. към допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към рамков договор
за цесия от 16.11.2010 г. на ищеца. Ответникът бил уведомен, а следвало да се
счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.
Поради
липсата на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 10874/10.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 19590/2018 г. по
описа на ПРС, XIX гр. състав, за следните суми: 1342,60 – главница; 184,39
лева – договорна лихва за периода 26.02.2017 г. – 24.12.2017 г.; 62,51 лева – такса за оценка на досие
за периода 05.03.2017 г. – 24.12.2017 г.; 320,99
лева – такса за услуга „кредит у дома“ за предоставяне на сумата в брой по
местоживеене на кредитополучателя за периода 05.03.2017 г. – 24.12.2017; 167,02 лева – обезщетение за забава за
периода от 27.02.2017 г. до подаване на заявлението, връчена по реда на чл. 47,
ал. 5, вр. с ал. 1 ГПК, при което възникнал правен интерес от предявяване на
настоящите претенции. Моли за уважаването им, ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението до погасяването. Претендират се
разноските в заповедното и настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор, чрез назначения
особен представител. Оспорва исковете – в т.ч. – шрифтът на договора бил сбит и
неясен; бил нарушен чл. 10, ал. 1 ЗПК, поради неясно съдържание на дог. клаузи
на чл. 10, чл. 11, чл. 25, чл. 26; начина на разпределение на постъпилите
плащания; липсвал погасителен план – в нарушение на чл. 11, т.11; клаузите в договора
относно фиксираната лихва и ГПР не отговаряли на изискванията на чл. 11, т.9,
т.9а и т. 10 ЗПК; клаузите, уреждащи услугата „кредит у дома“ били
неравноправни по см. на чл. 143 ЗЗП, като и в нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК
били начислени такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Под формата на допълнителна услуга за клиента била възложена
финансова тежест в приблизителен размер на отпуснатия кредит /1750 лв. –
1492,70 лв./, при което общият размер на дължимите такси с различни
наименования били 1925,40 лева, която сума, сравнена с отпуснатия кредит,
поставяла ответника в положение на значително неравновесие в сравнение с
правата и задълженията на кредитора. Клаузите за дължимост на доп. финансови
тежести, вкл. такса за оценка на досие, чл. 25-26 от договора, били нищожни,
поради противоречие с добрите нрави и целено обременяване на клиента с доп.
задължения. Нямало доказателства, че служител на кредитора е посещавал
ответника на съответните дати, на които е следвало да се събират вноските, при
което и такси за неизвършена услуга не се дължали. Предвид изложеното се моли
за отхвърляне на исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 19590/2018 г. по описа на ПРС, XIX гр. състав, вземанията по настоящото
производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение. Тя е връчена
редовно по чл. 47, ал. 5, вр. с
ал. 1 ГПК, а исковете,
по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл.
415, ал.1, т.2 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По същество:
Между
„Провидент Файненшъл България“ ООД и ответника е подписан договор за потребителски кредит от 28.10.2016
г. Предоставена е сумата от 1750 лева, при уговорена договорна лихва с фиксиран
лихвен процент 31,82 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е 48 %.
Кредитополучателят се е задължил да върне сумата на 60 седмични погасителни
вноски в размер на 61,26 лева, като общият размер на всички плащания е записан
на 3675,40 лева, с включена такса за оценка на досие и услуга „Кредит у дома“.
Вземанията по договора са
цедирани от „Провидент Файненшъл България“ ООД на „Изи асет мениджмънт” АД,
което ги е прехвърлило на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД
съгласно договори за цесия и приложения. Съдът
намира представените документи за достатъчни доказателства за установяване на прехвърлянията.
Цесията
не е била съобщена на ответника преди подаване на заявлението, но няма пречка
това да стане и в хода на настоящото производство, предвид упълномощаването на
ищеца. В този смисъл е Решение № 3 от 16.04.2014г. по гр.д.
1711/2013г. на I т.о. на ВКС, постановено по
установителен иск по чл. 422 ГПК. Изходящото
от упълномощения-цесионер уведомление, приложено към исковата молба и
достигнало до длъжника с нея,
съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера -
Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014
г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г.,
III г. о./. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и непротиворечива
съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о.
на ВКС и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.
Исковата молба и приложените към нея
документи - вкл. пълномощни и уведомления, са
редовно връчени на ответника, чрез назначения особен представител.
Ето защо,
ищецът е материалноправно легитимиран да претендира вземанията по договора за
потребителски кредит.
Относно
действителността на договора:
Всеки съд е
длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни
норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само
може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в
следните хипотези:
1/ при
нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС,
Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при
неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г.
по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.
№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при
нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от
05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015
г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр.
д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова,
следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора в
кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявените искове,
следи служебно.
„Провидент
Файненшъл България“ ООД е финансова институция
по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ответникът е ФЛ, което при сключване на договора, е действало извън
рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на
потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
Съгласно чл.
22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 31,82 %. Липсва
обаче разпоредба за условията за прилагането му. Няма уточнение за базата,
върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита
или върху остатъчната главница. Тоест - не става ясно как е разпределян
лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница
или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана
възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Без значение
дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да
са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е
изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както
и, че същият е фиксиран. В този смисъл, съдът приема, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.
На следващо
място, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В случая не
са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. ГПР
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на
потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В случая, потребителят е
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт.
В контекста на
горното, според дефиницията в § 1, т. 2 ЗПК – „Обща сума,
дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита, които представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии, в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Като обща
дължима сума по договора е записана 3675,40 лева, но тя не съответства на
посочения ГПР – 48 %, тъй като надвишава почти двойно предоставения кредит за
период малко повече от 1 година. Непосочването на допусканията, които са взети
предвид при изчисляването на ГПР, не позволява да се прецени как е получена
неговата стойност при лихва над 30 % и допълнителни такси в размер на общо 1580,20
лева, равни на 90,30 % от
предоставената сума.
Отделно -
посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи.
Поради това в
договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето
на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
На следващо място, съгласно чл. 11, ал.1,
т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение
на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
В процесния договор е записано единствено, че вноските
са седмични и започват от 06.11.2016 г., но не са посочени конкретните падежи
на всяка от 60-те такива. Не е посочено разпределението на вноските между
отделните дължими суми /главница, лихва, такси за досие и „кредит у дома“/. За кредитополучателя
възниква задължението да плати определени вноски /без яснота как са формирани/
и без такава за последователността при погасяване. Също така – самата
информация е най - обща, не отговаря на изискването да е разбираема и
недвусмислена и с нея не се конкретизира какво точно се включва в размера на
месечната вноска като части от отделни вземания. Посоченото се явява още едно
самостоятелно основание за недействителност на договора /в т см. и практика на
ПОС - Решение № 526/02.05.2017 г. по гр. д. № 393/2017 г.; Решение
№ 1435/20.11.2017 г. по гр. д. № 2283/2017 г./.
С оглед изложеното, съдът приема, че поради неспазване
на посочените изисквания, договорът за потребителски кредит е недействителен.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в
мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците
й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало да дължи връщане само
на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Принципно не е имало спор, че по
кредита има извършени плащания /според ССЕ общо 859,34 лв./, които не са
достатъчни да покрият предоставената главница от 1750 лева. Остатъкът обаче не може да бъде установен за дължим,
тъй като би се стигнало до подмяна на
основанието на вземането.
Исковете по чл. 422, вр. с чл.
415 ГПК следва да са идентични по основание, размер и период на претенциите в
заповедното производство. След като договорът е недействителен, съдът не би
могъл да признае дължимостта на главницата на това основание. Разпоредбата на
чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД
и се базира на института на неоснователното
обогатяване – при липсата на основание или при отпаднало основание, всеки
дължи да върне това, което е получил. В случая, сумите се претендират на договорно
основание като изпълнение с оглед действителен договор за кредит, за което е
била издадена и заповедта за изпълнение, а не на основание чл. 23 ЗПК,
като дадено по недействително правоотношение. Поради това и искът за главница
не може да бъде уважен – в този смисъл трайна съдебна практика - Решение №
187/21.05.2015 г. на ПАС по в.т.д. № 193/2015 г.; Решение № 1215/12.10.2018 г.
на ПОС по в.гр.д. № 1416/2018 г.; Решение № 1435/ 20.11.2017 г. на ПОС по
в.гр.д. № 2283/2017 г.; Решение №
242/18.02.2016 г. на ПОС по в.гр.д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г.
на ПОС по в.гр.д. № 2355/2016 г.; Решение № 628/19.05.2017 г. на ПОС по в. гр.
д. № 872/2017 г.
Ето защо, предявените
искове следва да бъдат отхвърлени изцяло.
За пълнота – исковете за – дог. лихва; такси за досие и „кредит
у дома“ – са неоснователни и поради нищожност на клаузите за дължимостта им.
Относно дог. лихва – при
формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът
на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с
повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл
Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение
№ 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между
страните лихва - в размер на 31,82 %
годишно, както и годишен процент на разходите от 48 %, надхвърлят законната,
което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение,
установени в обществото/, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение
при ползване на финансовия ресурс. Клаузата, установяваща размера на
договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните,
противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки
не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и
такова задължение не е възникнало за ответника.
Относно таксите:
Разпоредбата
на чл. 10а ЗПК дава възможност на кредитора по договор за потребителски кредит
да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни
услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към
насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на
паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва на
определения падеж.
С допълнителното
плащане на такса за оценка на досие се покриват разходи във връзка със
задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, при
което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му
размер и съотношението между главницата, таксата и възнаградителната лихва. Ето
защо е налице неравноправна клауза, с която реално се заобикаля забраната на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност между
страните и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП. Нещо повече - задължение
на кредитодателя е да осъществи преценка за
платежоспособността на лицето, в чиято полза се предоставя за временно и
възмездно ползване определен финансов ресурс, като в противоречие с
добросъвестността е да се възлага в тежест на длъжника такса за оценка на
кредитното му досие. Осъществяването му е в полза на кредитодателя,
който, въз основа на оценката, взима информирано решение за кредитиране на
длъжника на основание платежоспособността му към момента на постигане на
съгласие на страните.
Таксата за
услуга „кредит у дома“ - освен, че вземането за нея е абсолютно недоказано
/сумата да е предоставена по местоживеене на кредитополучателя, както и
седмично да са извършвани посещения за събиране на вноските/; клаузата за
дължимостта й - противоречи на добрите нрави; представлява 85,30 % от размера на предоставената сума …; води до неоснователно
обогатяване за кредитора, като предвижда допълнително възнаграждение за същия,
което обаче е недължимо на осн. чл. 19, ал. 5 ЗПК; следва да бъде включена в
ГПР, като при това положение - заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК;
чрез нея се стига до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП. Клаузата, предвиждаща плащане
на такси „кредит у дома“ е установена и в противоречие на разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не
може да изисква заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Разходите за предоставяне на отпуснатия
финансов ресурс по местожителството на длъжника и тези за събиране на дължимите
погасителни вноски по местожителството на длъжника, т.е. такива свързани с
изпълнение на поетото договорно задължение, представляват разходи по управление
на договора.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода
на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ответника на осн.
чл. 78, ал. 3 ГПК, който не е направил искане и няма доказателства да е сторил
такива, поради което и не му се присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, ЕИК ********* против Н.Р.А., ЕГН **********, искове за признаване за
установена в отношенията между страните дължимостта на следните суми: 1342,60 – главница по договор за потребителски кредит № ..,
сключен с „Провидент Файненшъл България” ООД /понастоящем „Файненшъл България“
ЕООД/,
вземанията по който са прехвърлени с договор за
цесия от 01.07.2017 г. на „Изи Асет Мениджмънт” АД, което от своя страна ги
прехвърлило с приложение № 1 от 01.03.2018 г. към допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към рамков договор за
цесия от 16.11.2010 г. на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД; 184,39 лева – договорна лихва за
периода 26.02.2017 г. – 24.12.2017 г.; 62,51
лева – такса за оценка на досие за периода 05.03.2017 г. – 24.12.2017 г.; 320,99 лева – такса за услуга „кредит у
дома“ за предоставяне на сумата в брой по местоживеене на кредитополучателя за
периода 05.03.2017 г. – 24.12.2017; 167,02
лева – обезщетение за забава за периода от 27.02.2017 г. до подаване на
заявлението в съда, ведно със законната лихва
върху главницата от постъпване на заявлението в съда до окончателното
погасяване, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 № 10874/10.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 19590/2018 г. по описа
на ПРС, XIX гр. състав.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП