№ 2331
гр. Пловдив, 14.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Зорница Н. Тухчиева Вангелова
при участието на секретаря Таня Д. Стоилова
като разгледа докладваното от Зорница Н. Тухчиева Вангелова
Административно наказателно дело № 20225330206102 по описа за 2022
година
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Обжалвано е Наказателно постановление № 22 – 1030 – 001102 от
07.03.2022 г., издадено от Началник Сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР
Пловдив, с което на И. Я. В.
на основание чл. 174, ал. 1, т. 1 ЗДвП е наложена глоба в размер на
500,00 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца за
нарушение по чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП
и
на основание чл. 183, ал. 1, т. 1 ЗДвП е наложена глоба в размер на
10,00 лева за нарушение по чл. 100, ал. 1, т.1 ЗДвП
С жалбата и с допълнителна писмена молба се излагат конкретни
съображения за незаконосъобразност на НП и се моли за неговата отмяна.
Ангажира се становище по редовността на връчването на обжалваното НП по
реда на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, Претендират се разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 500,00 лева.
Въззиваемата страна ангажира писмено становище с което излага
съображения за неоснователност на въззивната жалба, респективно за
правилност и законосъобразност на атакуваното наказателно постановление.
Не претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение.
1
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, против акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред,
поради, което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
В тази връзка и предвид наведените от процесуалния представител
на въззиваемата страна възражения за спазване реда на чл. 58, ал. 2
ЗАНН, съдът държи да отбележи допълнително следното:
Съдът намира за неоснователно възражението на въззиваемата страна
наведено още с депозирането на съпроводителното писмо, че жалбата е
просрочена и НП е влязло в сила, доколкото било надлежно връчено по реда
на чл. 58, ал.2 ЗАНН.
Действително върху обжалваното НП е отбелязано, че следва да се
счита за надлежно връчено по реда на чл. 58, ал. 2 ЗАНН от дата 16.03.2022г.
От изричния текст на чл. 58, ал. 2 ЗАНН следва, че за да се счита НП за
редовно връчено по този ред е необходимо да са налице две предпоставки в
кумулативна даденост: деецът да не е намерен на посочения по преписката
адрес и новият му адрес да не е известен.
От систематичното тълкуване на двете изисквания следва, че за да е
налице първата предпоставка не е достатъчно лицето инцидентно да не е
открито на известния по делото адрес, а да се констатира, че трайно е
преустановило връзката си с него. Практиката е установила правилото, че за
да се докаже това обстоятелство по несъмнен начин е необходимо
връчителят да е посетил адреса, неколкократно, но не по-малко от два
пъти и то в различно време. В този изричен смисъл - Определение № 1376
от 21.09.2021 г. по к. ч. адм. н. д. № 2438 / 2021 г. на XXII състав на АС –
Пловдив, Определение № 66 от 11.01.2019 г. по к. ч. адм. н. д. № 32 / 2019 г.
на XXI състав на АС – Пловдив и др.
По мнение на настоящата съдебна инстанция и предвид събраните по
делото писмени доказателства тези условия не са налице. Съображенията в
тази насока са следните:
В административно наказателната преписка е приложена единствено
Докладна записка, изготвена от П. Т. и Н.С. – полицейски служители при 06
РУ – Пловдив на 16.03.2022 г. Видно от отбелязването направено от двамата
полицаи, същите са извършили проверка на адреса на жалбоподателя, а
именно – град *** с цел връчване на общо два броя Наказателни
постановления, сред които не е ясно дали фигурира и процесното. От
проведен разговор с Ф.А.А. – съседка, живуща на адрес град *** се
установило, че И. Я. В. бил в чужбина от около половин седмица. Не е била
извършена справка в АИС. Липсват данни да е събрана допълнителна
информация за конкретното местонахождение на жалбоподателя, съответно
за наличен друг адрес.
С разпореждането за насрочване, съдът изрично е изискал от
2
въззиваемата страна да представи допълнителни доказателства за връчване
на процесното наказателно постановление по реда на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, като
такива не са постъпили по делото нито в указания от съда срок, нито към
настоящия момент.
Очевидно е, че посочените в докладната записка данни по никакъв
начин не са достатъчни, за да се обуслови извод, че деецът трайно е
прекъснал връзката си с известния по преписката адрес. Всъщност тези данни
водят единствено на извод, че именно към процесната дата при единственото
направено посещение на полицейските служители на адреса на
жалбоподателя, последният не е бил установен, тъй като е отсъствал от около
половин седмица.
Това, което наказващият орган е могъл да стори, е да направи поне още
един опит да се връчи НП присъствено, за да се провери дали адресатът
пребивава на адреса или не. Това не е сторено. Нещо повече – видно от
изложеното в докладната записка полицейските служители не са събрали
информация за това кога предстои да се върне адресата на съобщението,
съответно за колко време е заминал и има ли друг адрес на който би могло да
се връчи процесното НП. Или казано по друг начин - наказващият орган не е
положил дължимите усилия за това да установи налице ли са предпоставките
за връчване на атакувания акт по реда на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, включително
прекъснал ли е жалбоподателят трайно връзката си с посочения по преписката
адрес и има ли друг, нов адрес, който да не е известен.
Ето защо, за настоящия съдебен състав е вън от всякакво съмнение, че
от наличната по делото докладна записка не се установява да са налице
предпоставките на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, поради което изцяло
незаконосъобразно се явява вписването /неизвестно от кого и кога/, че НП
следва да се счита връчено и то от дата 16.03.2022 г.
Във връзка с гореизложеното следва да се съобрази трайната съдебна
практика, според която при преценка за срочност на жалбата:
- в тежест на административно наказващия орган е да установи при
условията на пълно и главно доказване редовно връчване на подлежащия на
обжалване акт, като от датата на надлежното му получаване, а не „узнаване“
от наказания субект започва да тече срока за упражняване правото на жалба;
- при доказано от въззиваемата страна редовно връчване, в тежест на
жалбоподателя е да установи спазване на установения в закона преклузивен
срок за обжалване на НП.
В конкретния случай, при липса на представени по преписката
доказателства от въззиваемата страна за редовно връчване на НП, срокът за
обжалване на същото изобщо не е започнал да тече, респективно жалбата не е
просрочена и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди
доводите изложени в жалбата и служебно провери правилността на
3
атакуваното постановление, намери, че са налице основания за неговата
отмяна. Съображенията в тази насока са следните:
В АУАН е приета за установена следната фактическа обстановка:
На 10.02.2022 г., в 00,20 часа в град Пловдив на кръстовището на ул.
„Ландос“ и ул. „Елба“, В. управлявал лек автомобил „Мерцедес“ с рег. №
***, собственост на М.Ш., като управлявал ППС с концентрация на алкохол
в кръвта 1,01 промила. Пробата е извършена в 23,45 часа в 06 РУ на ул.
„Къпина“ № 14. Издаден талон за изследване с № 122941. Не представя
СУМПС и контролен талон.
Посоченото било квалифицирано от актосъставителя като нарушения
по чл. 5, ал. 3, т. 1 пр. 1 ЗДвП – повторно управлява МПС с концентрация на
алкохол в кръвта си над 0,5 на хиляда до 1,2 на хиляда, и като нарушение по
чл. 100, ал. 1, т. 1 ЗДвП – не носи СУМПС и контролен талон към СУМПС.
В обжалваното НП е изложената следната фактическа обстановка:
На 09.02.2022 г. в 23,10 часа , в град Пловдив, ул. „Ландос“ на
кръстовището с ул. „Елба“, В. управлявал лек автомобил „Мерцедес“ с рег.
№ ***, собственост на М. В. Ш., като управлявал ППС с концентрация на
алкохол в кръвта 1,01 промила. Пробата е извършена в 23,45 часа в 06
РУ на ул. „Къпина“ № 14. Издаден талон за изследване с № 122941. Дал е
кръвна проба. Не представя СУМПС и контролен талон.
Наказващият орган е квалифицирал посочените факти като такива,
които изпълват съставите на административни нарушения по чл. 5, ал. 3, т. 1
ЗДвП – управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5
на хиляда до 0,8 на хиляда, и по чл. 100, ал. 1, т. 1 ЗДвП .
По отношение на вмененото административно нарушение по чл. 5, ал.
3, т. 1 ЗДвП, наказващият орган е посочил, че същото следва да се
санкционира на основание чл. 174, ал. 1, т. 1 ЗДвП с глоба в размер на 500
лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца. По
отношение на нарушението с правна квалификация чл. 100, ал. 1, т. 1 ЗДвП
като основание за налагане на глоба в размер на 10,00 лева е посочил чл.
183, ал. 1, т. 1, пр. 1 ЗДвП.
От внимателния прочит на гореизложеното, се установява, че както в
АУАН, така и в НП са допуснати съществени процесуални нарушения, които
безусловно налагат отмяна на атакуваното НП.
В този смисъл, както в АУАН, така и в НП нарушението е описано по
начин, който възпрепятства съда, а и жалбоподателя да разбере фактическите
параметри на вмененото му нарушение.
Според настоящия състав този начин на описание на допуснатото
нарушение се намира в съществено противоречие с изисквания на чл. 57
4
ЗАНН.
Съгласно чл. 42 и 57 ЗАНН задължителен реквизит, както на АУАН,
така и на НП е посочване на точното време, място и обстоятелства, при
които е извършено нарушението. Трайна е съдебната практика в разбирането
си, че нарушението следва да бъде описано по такъв начин, че у нарушителя
да не възниква никакво съмнение какви са фактическите параметри на
вмененото нарушение и каква е правната квалификация на същото.
В процесния случай този критерий на яснота не е достигнат.
По отношение на нарушението с правна квалификация чл. 5, ал. 3, т. 1
ЗДвП се установява, че от начина на описание на същото по никакъв начин не
става ясно нито за съда, нито за жалбоподателя в какво се изразява от
фактическа страна допуснатото от него нарушение - дали в това, че е
управлявал МПС с концентрация на алкохол в кръвта 1,01 промила или е
управлявал МПС с концентрация на алкохол в кръвта 0,69 промила. Тук
следва изрично да се подчертае, че извън фактическата рамка на
Наказателното постановление е останало отбелязване, че В. е дал кръвна
проба и в ПХЕ № 91/ 11.02.2022 г. е отразен резултат от 0,69 на хиляда. Това
посочване след диспозитива на обжалваното постановление, в което са
отбелязани санкционните норми, по съществото си съставлява цитиране на
доказателствен източник от страна на наказващият орган, а именно – ПХЕ №
91/ 11.02.22 г., което не освобождава съставителят на постановлението от
задължението да изложи по еднозначен и категоричен начин фактическите си
изводи касаещи вмененото административно нарушение и то в
обстоятелствената част на постановлението, а не след това след диспозитива
на същото. Посечената неяснота се задълбочава и при съпоставката на
описанието на вмененото административно нарушение по чл. 5, ал. 3, т. 1
ЗДвП в АУАН и НП и посочената санкционна норма – чл. 174, ал. 1, т. 1
ЗДвП, която предвижда санкция за водач, който управлява МПС с
концентрация на алкохол в кръвта си над 0,5 на хиляда до 0,8 на хиляда
включително.
По отношение на нарушението, описано в пункт II от НП, съдът намира,
че при съставянето на АУАН и НП са допуснати съществени процесуални
нарушения, довели до ограничаване правото на защита на жалбоподателя.
Както в АУАН, така и в НП от фактическа страна на дееца е вменено
непредставянето на СУМПС и контролен талон. Видно от текста на
нормата съставомерната форма на изпълнителното деяние е "неносенето" на
споменатите документи. Двете понятия "не носи" и "не представя" не са
идентични и между тях не може да се постави знак на равенство, доколкото е
напълно възможно дееецът да е носил със себе си контролния талон и
СУМПС, но да не ги е представил по различни причини. В този смисъл може
само да се предополага, че деецът не е представил документите, защото не ги
е носил, но административнонаказателната отговорност не може да почива на
предположения.
5
В същото време е безспорно, както в теорията, така и в съдебната
практика, че АУАН е акта в административно-наказателното производство,
аналогичен на обвинителния акт в наказателния процес, който определя
предмета на вмененото нарушение и предмета на доказване по делото. АУАН
очертава нарушението, с неговите съставомерни фактически признаци от
обективна и субективна страна, връзката между инкриминираното деяние и
лицето, сочено като нарушител и надлежната правна квалификация. Срещу
тези факти и право нарушителят следва да се брани, като гарантирането в
максимална степен на правото му на защита изисква той да бъде запознат с
тях още от началото на административно-наказателния процес, т.е. от
момента на съставяне и предявяване на АУАН.
Наказателното постановление от своя страна е властническия
правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива
санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява
аналога в административно наказателния процес на присъдата от общото
наказателно производство. От тази му същност следва, че към неговата форма
и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към
АУАН.
В този изричен смисъл са и задължителните разрешения на
основополагащото ППВС № 1/1953 г., съгласно което всеки
правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността на даден правен
субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на
всички съставомерни фактически положения, които се приемат за
установени, както и приложимите към тях правни норми. Този минимум от
правнорелевантна за наказания субект информация следва да се съдържа в
самия правораздавателен акт, а не да се извлича от доказателствата по делото.
От всичко гореизложено следва, че АУАН и НП ще отговарят на
изискванията за съдържание по смисъла на чл. 42, т.4 и 57, т.5 ЗАНН, ако в
тях са надлежно описани по един небудещ никакво съмнение, както за дееца,
така и за съда начин всички съставомерни фактически признаци на вмененото
нарушение (време, място на извършване на нарушението, както и конкретни
фактически действия, с които е причинен противоправния резултат).
В тази връзка в теорията и съдебната практика е изведен следния
практически критерий:
АУАН и НП ще отговарят на императивните изисквания за
съдържание, ако фактите, така както са описани в тях, в случай, че се приемат
за доказани, сами по себе си сочат на съставомерно деяние по възведената
правна квалификация, без да е необходимо за преценката за
съставомерност за първи път да се установяват от съда допълнителни
обстоятелства, които не са предявени на дееца.
В обратния случай, ако в АУАН и НП не са описани всички
съставомерни фактически признаци от субективна и обективна страна на
6
вменения административен състав или ако за извършване преценка дали
деянието е съставомерно на съда се налага да установява допълнителни
фактически положения, които не са надлежно предявени на дееца, НП следва
безусловно да се отмени, доколкото съществено е накърнено правото на
защита на дееца да разбере кои са фактическите положения, за които се
наказва. Точно такъв е и процесният случай.
В аспект на гореизложеното следва да се отбележи и че съгласно
задължителната тълкувателна практика на стария Върховен съд и на ВКС,
всяко установяване за първи път на етап съдебно следствие на съставомерен
факт, който до този момент не е предявен на дееца по надлежния процесуален
ред, по своята правна същност представлява съществено изменение на
обстоятелствената част на повдигнатото обвинение. Така изрично
Тълкувателно решение № 57 от 4.XII.1984 г. по н. д. № 13/84 г., ОСНК на ВС,
Тълкувателно решение № 61 от 13.XII.1977 г. по н. д. № 60/77 г., ОСНК на
ВС.
В същото време, съгласно изричния текст на разпоредбата на чл. 287
НПК отговорността на дееца може да се ангажира в условията на съществено
изменение на обстоятелствената част, само ако е предприето надлежно
изменение на обвинението по смисъла на този член.
Съгласно трайната съдебна практика обаче, изменение на обвинението е
недопустимо пред въззивната и касационната инстанция, а доколкото
производството по реда на чл. 63 от ЗАНН има характер на въззивно такова,
то института на изменение на обвинението не може да намери приложение
при оспорване на наказателни постановления пред съда, тоест съдът не може
за първи път да установи нови съставомерни фактически положения и да
реализира отговорността на дееца въз основа на тях, щом те не са предявени
до този момент на нарушителя по надлежния процесуален ред.Така изрично
Решение № 250 от 23.06.2015 г. по н. д. № 657 / 2015 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 405 от 16.02.2015 г. по нак. д. № 1299/2014 г. на
Върховен касационен съд.
От всичко гореизложено следва, че за съда не съществува възможност
да потвърди НП въз основа на нови съставомерни фактически положения,
които са разкрити или доуточнени за първи път на етап съдебно следствие и
които не са надлежно предявени на дееца с АУАН и НП.
Да се процедира по обратен начин означава деецът да бъде поставен в
положение да разбере кои са съставомерните фактически положения, за които
се наказва, едва от акта на въззивната инстанция, след като наказанието вече
реално му е наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му на защита.
На следващо място - при съблюдаване на гореизложените принципни
постановки, и при прочита на процесните АУАН и НП е невъзможно от
вниманието на съда да убегне неяснотата относно датите на извършване на
двете административни нарушения. Както вече беше посоченото в АУАН се
7
твърди процесните нарушения да са извършени на 10.02.2022 г. около 00,20
часа, а в НП се сочи дата 09.02.2022 г., с твърдение нарушенията да са
извършени в 23,10 часа.
Неясното индивидуализиране на времето на извършване на деянието в
АУАН и НП е процесуален порок, който няма как да бъде саниран на етап
съдебно следствие, доколкото се касае не за доказателствен дефицит, а за
ненадлежно предявено обвинение, като този порок не е от естество да бъде
отстранен чрез събиране на допълнителни доказателства.
Не на последно място, следва да се посочи, че ако съдът служебно
установи и накаже дееца за релевантните фактически обстоятелства, при
положение, че те са погрешно индивидуализирани в АУАН и НП, то същият
би влезнал в непреодолимо противоречие с контролно - отменителните си
правомощия в производството по чл. 63 ЗАНН и на практика недопустимо би
иззел и встъпил в правомощията на наказващия орган.
Действително в чл. 53, ал. 2 ЗАНН е предвидена възможност с НП да се
санират пороци, допуснати в административно наказателното производство,
стига да са установени по несъмнен начин извършването на деянието,
нарушителят и неговата вина. Доколкото обаче, в процесния случай,
пороците при индивидуализация на датата на извършване на нарушението са
относими, както в АУАН, така и в НП, то този ред е неприложим.
Ако се допусне тълкуване, според което съдът може сам, за първи път
със своя акт да установява съставомерните фактически положения и правни
норми, които до този момент не са надлежно предявени на дееца, то на
практика би се достигнало до заобикаляне и елиминиране на цялата уредена в
ЗАНН процедура по повдигане, предявяване и защита по административното
обвинение.
Гореизложеното обуславя незаконосъобразността на издаденото НП,
поради което същото следва да бъде отменено в цялост.
По разноските:
При този изход на спора, съгласно новелата на чл. 63д ЗАНН
жалбоподателят би имал право на разноски. Такива са изрично поискани с
въззивната жалба.
Разноски обаче, в конкретния случай не могат да се присъдят доколкото
липсват доказателства реално да са сторени за заплатено възнаграждение за
адвокатска защита и съдействие. Тук следва да бъдат съобразени и
постановките на т.1 от ТР № 6/2012 г. ОСГТК, съгласно което разноски за
адвокатски хонорар могат да бъдат присъдени, само ако е доказано реалното
им заплащане преди приключване на последното открито заседание по
делото. Ако заплащането е уговорено в брой, доказването може да стане и
чрез отбелязване на това обстоятелство в договора за адвокатска защита и
съдействие, като в този случай той има характер на разписка. Ако е уговорено
8
плащането да стане по банков път, доказването следва да е със съответните
банкови документи (платежно нареждане и др.)
В конкретния случай по делото е представено пълномощно в полза на
защитника. Липсва обаче договор за правна защита и съдействие, в който
изрично да е уговорено заплащането на адвокатско възнаграждение. Липсват
и доказателства адвокатски хонорар реално да е заплатен в брой или по
банков път, поради което и разноски не следва да се присъждат.
По изложените по-горе съображения във връзка с крайните срокове, в
които могат да се поискат разноски и да се представят доказателства за
реалното им сторване, пропускът да се направи това преди обявяване на
делото за решаване, не може да се санира, с по-късното предприемане на
тези действия по реда на чл. 306 НПК или чл. 248 ГПК.
Така изрично т.8 и 11 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, Определение № 743
от 22.10.2014, ч.т.д. № 2228 / 2014 год. на ВКС., Определение № 356 от
02.10.2020 г. по ч. гр. д. № 1922/2020 г. на ВКС, Определение 39 от 27.02.2020
по гр.д. 3666/2019 на ВКС.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 22 – 1030 – 001102 от
07.03.2022 г., издадено от Началник Сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР
Пловдив, с което на И. Я. В., ЕГН ********** на основание чл. 174, ал. 1, т. 1
ЗДвП е наложена глоба в размер на 500,00 лева и лишаване от право да
управлява МПС за срок от 6 месеца за нарушение по чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП и
на основание чл. 183, ал. 1, т. 1 ЗДвП е наложена глоба в размер на 10,00 лева
за нарушение по чл. 100, ал. 1, т.1 ЗДвП
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивски Административен
съд в 14-дневен срок от получаване на съобщението до страните за
постановяването му.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9