Решение по дело №305/2020 на Окръжен съд - Ловеч

Р Е Ш Е Н И Е    №

 

гр. Ловеч, 01.09.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Ловешкият окръжен съд, в публично заседание на двадесет и осми юли две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

 

ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА

 

П. ПЕНОВ

 

при секретаря Веселина Василева, като разгледа докладваното от съдия Пенов в.гр.д. № 305 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, съобрази:

 

Производството е по реда на чл. 258 -273 ГПК.

 

С решение № 68/21.02.2020 г., постановено по гр.д. № 724/2019 г. на РС – Ловеч е признато за установено на основание чл. 440, ал. 1 ГПК по отношение на Д.Ф. „З.“, че ответникът Р.Г.К. като длъжник по изп. дело № 20189030400379/2018г. на ЧСИ И. Л. към датата на вписване на възбраната -10.01.2017г. от ДФ „З.” не е бил собственик на поземлен имот с идентификатор 07260.39.53 по кадастрална карта и кадастралните регистри на с. Б.. С решението съдът се произнесъл и по отговорността за разноските, осъждайки Д.Ф. „З.“ да заплати на ЗП П.К.К. сумата от 550 лв. Решението е постановено при участието на НАП като трето – лице помагач на страната на ДФ „З.“.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Д.Ф. „З.“.Във въззивната жалба се правят следните оплаквания за неправилност на обжалваното решение, свеждащи се до противоречие с материалния закон, в следните аспекти: липса на правен интерес за ищеца от предявяване на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК доколкото от ответника Д.Ф. „З.“ не се оспорва правото му на собственост, с оглед придобивното му основание е вписано след възбраната на същия ответник; несъобразяване от съда, че към датата на вписване на възбраната собствеността върху имота е била на ответниците Р.К. и Е.К.; несъобразяване от съда, че имотът е придобит от ищеца с тежест възбрана, която не е противопоставима на въззивника; игнориране от съда на разпоредбата на чл. 113 ЗС с приемане, че възражението на взискателя за непротивопоставимост на невписани актове преди налагане на възбраната е релевантно единствено в изпълнителния процес. Въз въззивната жалба е направено искане за отмяна на ожалваното решение, за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноските по делото.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемите не е постъпил писмен отговор.

Въззивникът Д.Ф. „З.“ взема участие в съдебното заседание чрез пълномощника юрисконсулт Л.Х., която поддържа жалбата, в хода на устните състезания пледира за съобразяване на основанията във въззивната жалба за неправилност на решението, моли за отмяна на последното и отхвърляне на предавения иск, както и за присъждане на разноските по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемият П.К.К. взема участие в съдебното заседание чрез пълномощника адв. П.К., която оспорва жалбата, в хода на устните състезания моли за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на разноските поделото.

Останалите въззиваеми не вземат участие в съдебното заседание, вкл. чрез процесуален представител по пълномощие.

Ловешкият окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, приема следното:

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно. Извършвайки проверка за неговата допустимост в обхвата по чл. 269 ГПК и с оглед наведените от ответника ДФ „З.” оплаквания за недопустимост, съдът намира последните за неоснователни.

Първоинстанционното производство е образувано по иск с правна квалификация чл. 440 ГПК, предявен от П.К.К. против Д.Ф. „З.“, Р.Г.К. и Е.М.К., е поискано да бъде признато за установено по отношение на Д.Ф. „З.“, че Р.Г.К. като длъжник по изп. дело № 20189030400379/2018г. на ЧСИ И. Л. към датата на вписване на възбраната - 10.01.2017г. от ДФ „З.” не е бил собственик на поземлен имот с идентификатор 07260.39.53 по кадастрална карта и кадастралните регистри на с. Б.. В исковата молба се поддържа, че ищецът придобил собствеността върху поземлен имот с идентификатор 07260.39.53 по кадастрална карта и кадастралните регистри на с. Б., одобрени със Заповед № РД-18-82/16.11. 2015 г., чрез продажба от Е.М.К., че последната от своя страна е станала изключителен собственик на имота, придобивайки идеалната част на съпруга си (½ от правото на собственост) въз основа на постановление за възлагане на публичен изпълнител от 23.12.2016 г., вписано в Агенция по вписванията на 19.01.12017 г. Твърди се, че при направена на 29.11.2018 г. справка се установявало, че на 10.01.2017 г. в полза на взискателя Д.Ф. „З.“ е вписана възбрана върху имота, с която се предприемало принудително изпълнение на задължение срещу Р.Г.К..

В срока по чл. 131 ГПК от ответника Д.Ф. „З.“ е постъпил писмен отговор на исковата молба, в който е дадено становище за недопустимост, а при евентуалност и за неоснователност на предявения иск. Възражението за недопустимост е основано на твърдения и доводи, според които върху придобития от ищеца имот има възбрана в полза на Д.Ф. „З.“, която е вписана преди неговото придобивно основание, с оглед на което то не е противопоставимо на взискателя и същият има право да се удовлетвори.

В срока по чл. 131 ГПК от ответниците Р.Г.К. и Е.М.К. е постъпил писмен отговор на исковата молба, в който е дадено становище за допустимост и основателност на предявения иск. Съображенията за основателност се свеждат до довод, че в деня налагане на възбраната, наложена за задължение на Р.Г.К., недвижимият имот е бил изключителна собственост на Е.М.К..

Правният интерес от иска по чл. 440 ГПК е признат за всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението. Защитата с този иск е предвидена за случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на тези лица. Уреден като установителен иск, правният интерес за воденето му е налице, когато от ищеца се поддържа засягане на твърдяно от него право от предприетите изпълнителни действия. Тоест, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителни действия върху конкретна вещ, които засягат права на третото лице върху същата вещ и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнението. Защитата се постига чрез отричане правата на длъжника, с което се изключва възможността за насочване на принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, принадлежащо на третото лице. В случая за ищеца е налице правен интерес от водене на иска именно защото от него се посочва, че с налагане на възбрана върху поземлен имот с идентификатор 07260.39.53 е започнало принудително изпълнение за удовлетворяване на парично вземане на взискателя Д.Ф. „З.“ към длъжника Р.Г.К., че при налагане на възбраната изключителен собственик на имота е Е.М.К., че тя го придобила с постановление за възлагане на публичен изпълнител и че от нея ищецът е закупил същия имот. След като поддържа, че е правоприемник на лице, различно от длъжника в изпълнителния процес и че придобитото от него право на собственост е засегнато от изпълнението, наченато с вписаната възбрана, ищецът се явява трето лице по смисъла на чл. 440, ал. 1 ГПК. В този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 4/2017 г., ОСГТК, според които трето лице по смисъла на цитираната разпоредба е всяко лице, което не е страна в производството по принудително изпълнение, не е неин правоприемник и спрямо което издаденият изпълнителен лист не разпростира своите субективни предели. В противоречие с тях са доводите на Д.Ф. „З.“ за недопустимост на иска, а цитираната от същия ответник съдебна практика се явява неотносима към фактическите и правни рамки на спора. Позоваването от страна на НАП (трето лице, привлечено на страната на ответника Д.Ф. „З.“) на съображенията по т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСГТК, е относимо към допустимостта на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, но в контекста на въпроса дали спорът за принадлежността на правото е предмет на вече висящо исково производство, респ. дали този спор е разрешен със сила на пресъдено нещо или защитата му успешно е реализирана чрез друг предвиден в закона способ. В последните случаи искът би бил недопустим, дори и да са налице предпоставките на чл. 440, ал. 1 ГПК (мотиви към т. 4 на ТР 3-17-ОСГТК). От страните обаче не е направен отвод за висящ процес и не са ангажирани доказателства за разрешаване на спора относно правото на ищеца върху поземлен имот с идентификатор 07260.39.53 или за успешно проведена защита чрез друг установен от закона способ.

Предвид извода за допустимост на обжалваното съдебно решение, съдът следва да провери неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК).

Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

С постановление за възлагане на недвижим имот (придобит от съпруг – недлъжник на основание чл. 259, ал. 6 ДОПК) от 23.12.2016 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП София е възложен на Е.М.К. са възложени два недвижими имота, сред които поземлен имот с идентификатор 07260.39.53 по кадастрална карта и кадастралните регистри на с. Б., одобрени със Заповед № РД-18-82/16.11. 2015 г. От постановлението е видно, че имотът е изнесен на продан по изпълнително дело № **********/2012 г. на ТД на НАП София за погасяване на публични задължения на Р.Г.К., че обект на търга е ½ ид.ч. от собствеността върху недвижимия имот, с оглед на това, че вещта е придобита от длъжника Р.Г.К. през време на брака му с Е.М.К., че съпругата-недлъжник поискала да закупи същата идеална част и с превеждане по сметката на ТД на НАП София е заплатила сумата, равняваща се на най-високата предложена цена. В постановлението за възлагане изрично е отразено, че собствеността преминава върху купувача от датата на неговото издаване – 23.12.2016 г.

Постановлението за възлагане е вписано в Агенцията по вписвания на 19.01.2017 г. с вх. рег. № 144/19.01.2017 г., том 1, № 57/2017 г. по н. д. № 64/19.01.2017 г., а на следващия ден (20.01.2017 г.) е вписано частично заличаване на възбрана № 132, т. 1, дв. вх. № 2942/2012 г., наложена върху поземлен имот с идентификатор 07260.39.53 по кадастрална карта и кадастралните регистри на с. Б. за публично задължение на Р.Г.К. към НАП.

На 10.01.2017 г., по искане на частен съдебен изпълнител И. Л., с рег. № 903, върху същия поземлен имот (с идентификатор 07260.39.53) е вписана възбрана № 12, т. 1, дв. вх. № 46/2017 г. От удостоверение с изх. № 003468/15.04.2019 г. на ЧСИ Л. е видно, че възбраната е вписана като действие по изпълнение върху имуществото на Р.Г.К. за удовлетворяване на съществуващо към него вземане на Д.Ф. „З.“ по изпълнителен лист, издаден на 09.04.2010 г., по гр. д. № 12577/2010 г. на СРС. От удостоверението е видно, че изпълнителното дело е образувано първоначално на 25.03.2015 г. под № 749/2015 г. по описа на ЧСИ М.П., рег.№ 851, че взискател по него е НАП, събираща частно държавно вземане на Д.Ф. „З.“, че по искане на взискателя и на основание чл. 427, ал. 2 ГПК изпълнителното дело е продължено от ЧСИ И. Л. под нов № 379/2018 г.

Установява се от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 15, том І, рег. № 171, дело № 9 от 2018 г. на нотариус с рег. № 173 на Нотариалната камара, че на 02.02.2017 г. ответниците Р.Г.К. и Е.М.К. продали на П.К.К. поземлен имот с идентификатор 07260.39.53 по кадастрална карта и кадастралните регистри на с. Б..

При така установените факти настоящата инстанция прави следните правни изводи:

Предявеният иск е основателен. При вписване на възбраната от 10.01.2017г. по изп. дело № 20189030400379/2018г. на ЧСИ И. Л. длъжникът по изпълнението Р.Г.К. не е бил собственик на поземлен имот с идентификатор 07260.39.53 по кадастрална карта и кадастралните регистри на с. Б.. Към същия момент изключителен собственик на имота е неговата съпруга, която го е придобила с постановление за възлагане на публичен изпълнител от 23.12.2016 г.

Постановлението за възлагане е титулът, легитимиращ Е.М.К. като изключителен собственик на поземления имот. С този акт тя е придобила половината от правото на собственост върху поземления имот, тъй като вещта е била в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена с насочване на изпълнението върху нея при условията на чл. 259, ал. 1 ДОПК. Придобиването на имота от съпруга недлъжник е извършено по допустим от закона способ (чл. 259, ал. 6 ДОПК). При възлагане в тази хипотеза, съпругът недлъжник става изключителен собственик на вещта, въпреки придобиването ѝ на възмездно основание (чл. 259, ал. 10 ДОПК). Според правилата на ДОПК собствеността преминава върху купувача от датата на постановлението за възлагане, без да е необходимо извършване на последващи действия, вкл. в нотариална форма (чл. 256, ал. 8 ДОПК). Ето защо следва да се приеме, че с издаване на постановлението за възлагане на публичния изпълнител от 23.12.2016 г., Е.М.К. придобила частта на съпруга недлъжник върху поземлен имот с идентификатор 07260.39.53 по кадастрална карта и кадастралните регистри на с. Б., като от същия момент последният престанал да я притежава.

Е.М.К. е била собственик на поземления имот от възлагането (23.12.2016 г.) до деня на продажбата му на ищеца, извършена във формата на нотариален акт (02.02.2017 г.). В този период е и извършеното на 10.01.2017 г. вписване на възбрана върху имота, т.е. при вписването ѝ, изключителен собственик на поземления имот е Е.М.К., а не длъжникът по изпълнителното дело Р.Г.К.. В тази връзка не може да се приемат за основателни защитните възражения на Д.Ф. „З.“ (единият от ответниците) и на НАП (трето лице помагач), основани на твърдения и доводи за непротивопоставимост на взискателя на извършеното от ответниците Р.К. и Е.К. разпореждане с възбранения недвижим имот. След като Е.М.К. е изключителен собственик на имота при вписване на възбраната (10.01.2017 г.) и с вписването е предприето принудително изпълнение на задължение на съпруга ѝ, нейното разпореждане в полза на ищеца, въпреки извършването му след възбраната, е противопоставимо на взискателя Д.Ф. „З.“, защото обект на разпореждането са права, които при вписване на възбраната не са принадлежали на длъжника Р.К.. Разпоредбата на чл. 453, т. 1 ГПК, установяваща непротивопоставимост на прехвърлянето и учредяването на вещни права, които не са били вписани преди възбраната, не може да подкрепи изводите за непротивопоставимост на взискателя Д.Ф. „З.“ и на постановлението за възлагане от 23.12.2016 г. Невписаните преди възбраната актовете по чл. 453, т. 1 ГПК, които не биха могли да се противопоставят на взискателя, са единствено извършените от длъжника разпоредителни сделки с възбранения имот. Този извод следва от систематичното тълкуване на чл. 453, т. 1 ГПК във връзка с чл. 452, ал. 2 и 1 ГПК, установяващо действието на възбраната по отношение на взискателя и относителна недействителност на извършените от длъжника разпореждания с възбранения имот. Извършваните при условията и по реда на ДОПК продажби са способи за осребряване имуществото на длъжника за удовлетворяване на съществуващите към него публични вземания на държавата. Те се реализират от публичния изпълнител, независимо от волята на длъжника по изпълнението. Затова същите продажби не съставляват разпореждания на длъжника и не попадат сред разпоредителните актове по чл. 453, т. 1 ГПК. Отделно от това, с постановлението за възлагане на публичния изпълнител от 23.12.2016 г. купувачът Е.К. не само придобива идеалните части на съпруга си, но едновременно с това тя встъпва в правното положение на НАП и се ползва от защитното действие на възбраната от 2012 г., проявяващо се до заличаването ѝ на 20.01.2017 г. (ТР 1-18-ОСГТК, т. 3). С оглед вписването му в периода на това защитно действие, постановлението за възлагане от 23.12.2016 г. е противопоставимо на вписаната преди него нова възбрана от 10.01.2017 г. в полза на Д.Ф. „З.“ по персоналната партида на Р.К.. Ето защо не би могло да се възприеме обратния извод на ответника и трето лице помагач - че постановлението за възлагане от 23.12.2016 г. е непротивопоставимо на Д.Ф. „З.“, поради невписването му преди възбраната от 10.01.2017 г.

По изложените съображения съдът приема, че към датата на вписване на възбраната (10.01.2017 г.) по изпълнително дело № 20189030400379/2018 г. на ЧСИ И. Л., длъжникът по изпълнителното дело Р.Г.К. не е бил собственик на поземлен имот с идентификатор 07260.39.53 по кадастрална карта и кадастралните регистри на с. Б.. В този смисъл искът на П.К.К. по чл. 440, ал. 1 ГПК е основателен.

Предвид гореизложеното, въззивната жалба се явява неоснователна по посочените в нея оплаквания (чл. 269 ГПК), а решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде потвърдено, доколкото направените от настоящия състав изводи по основателността на предявения иск съвпадат с крайните такива на районния съд.

При този изход на делото въззивникът-ответник следва да заплати претендираните от въззиваемия-ищец разноски за въззивното производство, които са доказани в размер на сумата от 300 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Предвид неоснователност на въззивната жалба на въззивника не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция.

Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № № 68/21.02.2020 г., постановено по гр.д. № 724/2019 г. на РС – Ловеч.

ОСЪЖДА Д.Ф. „З.“, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. *** да заплати на П.К.К., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 300 лв., представляваща сторени по делото разноски за въззивната инстанция.

Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

2.